Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Томек (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomek na wojennej ścieżce, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Алфред Шклярски. Томек на военната пътека

Издателство „Народна култура“, София, 1967

Редактор: Димитър Икономов

Художници: Калина Тасева и Юли Минчев

Худ.редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Наталия Кацарова

 

Tomek na wojennej ścieżce

Wydanie III

Wydawnictwo „Ślansk“, Katowice, 1962

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: Mandor)

I
Неочаквано нападение

Огненият мустанг плавно се носеше по широката степ. Ездачът му се наведе ниско напред, за да закрие лицето си от вятъра с широката периферия на обшитото със сребро сомбреро[1]. Полудивият породист кон с необуздана страст прескачаше бодливите кактуси по пътя си, ловко отминаваше трапищата и препускаше напред, като докосваше с корем червения чай, с който беше обрасла широката равнина. Свистенето на вятъра упояваше ездача и коня. Те дълго препускаха, като влачеха след себе си по степта удължена сянка.

Изведнъж ездачът повдигна глава. Издаде радостен вик и рязко дръпна юздата на коня. Той навярно притежаваше необикновена ловкост и сила, защото закованият на място мустанг се ври в земята с четирите си копита. Няколко секунди той беше явно недоволен: приклякваше, изправяше се на задните си крака, но опитните ръце на ездача бързо го обуздаха.

Младият човек с лявата си ръка смъкна назад широкополата филцова шапка, която падна на раменете му и увисна на подбрадника. На обгорялото от слънцето лице светнаха весели светли очи. Сега вече с по-голяма сигурност можеше да се определи възрастта му. Беше на около шестнайсет-седемнайсет години, при все че по фигура изглеждаше на деветнайсет. Такова впечатление създаваха широките му плещи, високият му ръст и здравите мускули, които се очертаваха под тясна шарена бархетна риза.

Ездачът успокои коня, след това внимателно погледна на юг, където всред грамади насечени скали се извисяваше към небето доста висока планина — целта на неговата утринна разходка. Тя се издигаше на самата граница между Съединените щати и Мексико. От нейния именно връх той възнамеряваше да разгледа по-отблизо мексиканската земя, чиито северни граници поради честите грабителски нападения и въоръжени стълкновения наричаха „вечно горящата граница“.

От мястото, където ездачът беше спрял, можеше точно да се различат линиите на завоите по скатовете на планината. Ясно се очертаваха и огромни кактуси, големи храсти градински чай, както и скали, които покриваха самия връх. Въпреки това момчето не се подведе от зрителната измама, на която човек лесно можеше да се поддаде, когато преценява разстоянието при необикновено прозрачния степен въздух. До планината имаше още три-четири километра, затова реши да намали темпа, за да запази силите на коня за връщане.

То докосна леко врата на мустанга и конят послушно забави ход.

Момчето внимателно разглеждаше околността. Близостта на Мексико го правеше необикновено предпазливо. Не можеше да пренебрегва думите на опитния шериф[2] Алан, който изрично го предупреждаваше, че на границата човек трябва да бъде постоянно нащрек. Въпреки че между двете държави от много дълги години съществуваха мирни отношения, въоръжени отряди от мексиканци и индианци често се промъкваха на американска територия, за да отвличат стада едър добитък или овце, а понякога вземаха в плен и деца, които после принудително караха да работят в ранчите.[3] Тия местни нахлувания на неспокойните съседи подтикваха към отмъщение, а понякога дори и към агресивни действия както американците, така и индианците, които живееха в пограничните резервати.[4] Затова тук се водеше постоянна партизанска борба, която не рядко вземаше и кървави жертви.

Младият поляк Томек Вилмовски, той именно беше този самотен ездач, не се боеше от опасностите. Не обичаше обаче лекомислено да се излага на тях, понеже опитът, придобит през време на скитането му по света, беше го направил благоразумен и разсъдлив.

Томек беше в Ново Мексико[5] едва от една седмица. Тук, според уверенията на баща му, би трябвало изцяло да възвърне силите си, загубени след стъпкването му от разярен африкански носорог при последната им ловна експедиция в Уганда. Няколкомесечната почивка в Англия му бе дала възможност да забрави за тежкото боледуване, а когато му се представи чудесният случай да замине за Далечния див запад[6], на драго сърце прие предложението на баща си по две причини. Първо — Сали, по-малка от него и негова позната от времето на необикновените му приключения в Австралия, отиваше да учи в Англия; на път за там тя бе останала да почине за по-дълго време при чичо си, който живееше в Ново Мексико. Томек щеше да прекара ваканцията с нея в изключително здравословни климатически условия, а после щяха да се върнат заедно в Англия. Второ — Томек и баща му, както и двамата им приятели, Смуга и боцман Новицки, се занимаваха с лов на диви животни за голямото предприятие на Хагенбек, което доставяше на зоологическите градини и циркове различни екземпляри от фауната на цял свят. Хагенбек ценеше смелите поляци, защото винаги без колебание се нагърбваха с трудни задачи. Когато узна, че Вилмовски има намерение да изпрати своя млад, предприемчив син в Съединените щати, той реши да му възложи известна задача. Предложи на Томек да събере там група от индианци, които биха се съгласили да участвуват в циркови представления срещу съответно възнаграждение. Та нали индианците се славят навсякъде с отличната дресура на мустанги и смела езда! Оригинално индианско селце, пренесено изцяло в Европа, със сигурност ще предизвика голям интерес. Защото още се помнят героичните борби на червенокожите от 1869–1892 г., които до последни сили водили ожесточена борба за запазване на свободата си. Имената на безстрашните вождове: Седящия бик, Червения облак, Кошис и Геронимо[7] за индианците бяха станали символ на мъжество и героизъм.

Като отиваше на тази толкова дългоочаквана среща с малката си приятелка, Томек Вилмовски с радост прие предложението на Хагенбек. По тоя начин щеше да опознае смелите индианци, от които винаги беше се възхищавал толкова много. Бащата на Томек се страхуваше да изпрати буйния си син сам на такава далечна експедиция, затова като опекун с него тръгна най-сърдечният му приятел — боцман Новицки.

Двамата приятели едва от една седмица гостуваха у чичото на Сали, шерифа Алан. На Томек никога не му тежеше опекунството на добродушния моряк. И двамата бяха неспокойни духове, и двамата жадуваха за приключения. Освен това огромният боцман още от момента на пристигането си в ранчото на Алан прекарваше по-голяма част от времето си с хубавата и чаровна Сали, като внимаваше да не й се случи нищо лошо. Също и вярното куче на Томек Динго вероятно знаеше, че малката австралийка е негова стопанка и нито крачка не се отделяше от нея. Затова пък Томек имаше пълна свобода. Още от първите дни започна сам, на кон, да обикаля околността, за да я опознае подробно и да завърже приятелство с индианците от близките резервати.

И сега в прекрасно настроение се приближаваше към целта на своята утринна разходка. Радваше се, че скоро ще види мексиканската земя, с чиято история вече беше запознат от книгите на полския пътешественик Емил Дуниковски[8], който бил в Съединените щати и Мексико, впечатленията и приключенията от които после описал.

С всяка минута самотната планина ставаше все по-висока и все повече закриваше хоризонта, забулен с лилава мъгла. Скоро Томек се озова в подножието й. Той откри много лесно тясната пътечка, която водеше до върха, и без да се колебае нито миг, насочи коня си към нея, но щом погледна към земята, дръпна юздите и скочи леко от седлото. Без да изпуща от ръце аркана, привързан към юздите на коня, забеляза следи, оставени по чакълестата пътечка. „Аха, днес някой е минавал оттук преди мене! Мога дори да се обзаложа, че това е бил индианец — разсъждаваше той. — Само червенокожите не подковават конете си. Но какво е търсил толкова рано на самата граница? Дошъл е от север, което означава, че е жител на Съединените щати. Хм, изглежда ми много странно, че е напуснал резервата посред бял ден. Трябва да се махам оттук колкото се може по-скоро.“

Но като започна да обмисля положението си, веднага изостави тая мисъл.

Отстъплението пред самотния, вероятно беззащитен индианец би приличало на страхливост. В никакъв случай той не можеше да допусне това. Та нали не е от страхливите! Какво от това, че в безлюдно място се е натъкнал на индиански следи? А може би това е ковбой, който работи у някой фермер? Може би е търсел изгубен добитък, а върхът на планината е отличен наблюдателен пункт. Освен това Томек разсъди, че ако избягва срещите с индианците, никога няма да изпълни задачата, възложена му от Хагенбек. Шерифът Алан, както всички възрастни хора, сигурно малко преувеличава опасностите, които дебнат на границата. Необходимо е само да бъде предпазлив и всичко ще бъде добре.

Успокоен, Томек заведе коня си сред кактусите. Намери място, обрасло тук-таме с трева, и там завърза мустанга за клона на един чаен храст. После си оправи колана със закачения на него кобур с револвер, за да може лесно да го извади всеки миг, и се върна на пътеката. Без да губи време, той тръгна по следите на неподкования кон. След четиридесет-петдесет крачки следите се отклоняваха от пътеката и се губеха в чаените храсти. Няколко метра по-нататък Томек откри следи от мокасини[9].

Томек свирна тихо.

„Моят индианец е направил същото, което сторих аз преди малко. Затова най-напред ще разгледам неговия кон“ — си каза той.

В това време сякаш като отклик на Томековите мисли откъм крайпътните храсти се разнесе пръхтене. Изглежда, индианският кон беше го усетил. Томек внимателно разгърна храстите. Видя нисък, дорест мустанг с бели петна на задницата. По индиански обичай вместо седло имаше чердже с цветни шарки, придържано с дебел ремък, привързан около предницата на коня. Поводите не бяха препъхнати през юздата без мундщук, а само вързани под долната челюст. Томек знаеше, че червенокожите управляват конете си с крака, а поводът им служи само за спиране. От юздата висеше аркан, привързан за един храст.

Томек внимателно разглеждаше шарките на индианското „седло“. Подобни беше му показвал шерифът Алан като навайска ръчна изработка. Нима тоя индианец е от племето на наваите? Това предположение разтревожи малко Томек. Доскоро още се носеха по цял свят имената на наваите и апахите, защото никое индианско племе не е толкова безумно смело и кръвожадно в борбите с белите, както тия синове на аризонската пустиня.

Мустангът остреше уши, пръхтеше силно, удряше с копита в земята, сякаш искаше да предупреди своя господар. Томек бързо се оттегли на пътечката и започна внимателно да разглежда следите от човешки стъпки. Техните размери показваха, че индианецът не е още мъж. Окуражен от това откритие, Томек тръгна внимателно към върха.

След половин час той стигна на плоско отсечения връх, като за прикритие му служеха чаените храсти и кактусите. Тук вече пътеката се губеше сред огромните камъни. Томек се скри зад един от тях. С поглед той търсеше индианеца, но като не го видя, придвижи се към южния ръб на върха. Стъпваше тихо и внимателно, за да не събори някой камък. Съвсем наблизо, на самия хребет, се издигаше огромна продълговата плоска скала. Томек погледна нагоре и замръзна на мястото си. От скалата висяха два крака, обути в мокасини.

Момчето затаи дъх, за да не привлече преждевременно вниманието върху себе си. При предишните си експедиции той беше се запознал с тайните на разузнаването и преследването. Поотмести се малко по̀ надясно. Индианецът лежеше по корем на опасния каменен блок. Взираше се във вълнистата степ оттатък границата. Отзад на главата му, забучени в преписка, стърчаха три малки орлови пера.

Томек се огледа наоколо. Сега забеляза една стара пушка, подпряна на близкия камък. Изглежда, индианецът не предполагаше, че тук може да срещне някого, щом беше оставил оръжието си. Бялото момче хитро се усмихна. Толкова много се говори за изключителната бдителност на индианците, а той успя да се приближи незабелязано до навая.

Томек реши да изненада младия индианец. Седна безшумно на земята. Чудеше се кого или какво дири толкова с очи индианецът в степта. Той проследи направлението на неговия поглед; гледаше на юг, но освен разни видове кактуси по вълнообразната равнина нищо не можеше да се види. Накрая, отегчен от чакане, каза високо на английски:

— Ще ми каже ли младият червен брат какво интересно вижда в степта?

Ефектът от тия няколко думи надмина и най-смелите очаквания на бялото момче. Индианецът се показа иззад ръба на скалата и като видя неканения гост, с един ловък скок се намери пред него. Очите му светеха враждебно.

— Какво дириш тук ти, подло бяло псе?! — изтръгна той от себе си на един дъх на доста добър английски език.

Томек се изненада от разярения и обиден отговор на индианеца, но въздържа гнева си и отговори спокойно:

— Бих могъл да те попитам и аз същото. Дори имам по-голямо право за това, защото не се намираме върху територията на резервата. Това обаче никога няма да направя по такъв неприязнен начин, както го стори ти.

— Всеки шпионин е само подло, отвратително псе — отговори индианецът с омраза.

— Съгласен съм с тебе, но не съм шпионин.

— Лъжеш, както всички бели. Изпратил те е тук шерифът Алан! Ти живееш при него.

— А откъде знаеш, че живея при шерифа Алан? — учуди се Томек, като едва въздържа гнева си.

— Сега вече се издаде! — извика индианецът тържествуващ. — Но каквото и да си открил, няма никога да го издадеш на белите муцуни.

Неочакваното страшно значение на думите на индианеца накара Томек да се вцепени, но това продължи само миг. Та нали неведнъж неговият живот беше излаган на опасност! При експедициите във вътрешността на непознати континенти смъртта често бе назъртала в очите му, затова можеше да реагира бързо на всякакъв вид изненади. Сега с един само поглед констатира, че индианецът освен томахавка[10] в колана си няма друго оръжие. За да вземе старата си пушка, подпряна на камъка, трябваше да мине покрай него. Освен това Томек със задоволство забеляза, че малко по-високият от него противник е доста слаб. За това свидетелствуваха тесните му рамене и хлътналият гръден кош. Наблюденията на Томек продължиха не повече от няколко секунди.

Той бързо скочи на крака и прегради пътя на индианеца към пушката му.

— Защо червеният брат ме заплашва без никаква причина? — попита той помирително, за да изясни това странно недоразумение. — Мисля, че с нищо не съм заслужил такова отношение!

— Стига си дрънкал! Пази се, предателска бяла змийо! — извика индианецът и извади томахавката от колана си.

Томек беше отличен стрелец. Имаше револвер, следователно можеше да грабне оръжието си и само с едно натискане на спусъка да обезвреди противника. Но той имаше вродено чувство на отвращение към проливане на човешка кръв, а освен това искрено съчувствуваше на индианците, така варварски изтребвани от белите нашественици. Затова реши да обезвреди пламналия от гняв младеж, без да прибягва към оръжие. Та нали боцман Новицки, известен с необикновената си опитност в ръкопашния бой, ненапразно го беше научил на отлични хватки за обезвредяване на противника! Когато разгневеният индианец нападна Томек, той веднага отскочи настрана, хвана с дясната си ръка китката на ръката, която държеше томахавката, а с лявата натисна лакътя на червенокожия. Силният тласък повали индианеца на земята и топорът падна от ръката му.

Още преди да успее да стане, Томек се нахвърли върху него и го притисна с цялото си тяло.

Започна настървена борба. Индианецът се изплъзваше като змиорка от ръцете на бялото момче, като непрекъснато се мъчеше да сграбчи врата на Томек. Томек започна да разбира, че не е преценил достатъчно силите на червенокожия. На вид по-лошо сложеният индианец, изглежда, имаше неизчерпаема енергия. Бореше се отчаяно и беше решил да убие противника си. Сега вече нямаше никакво съмнение, че се води борба на живот или смърт.

След малко силата на борбата поотслабна. Нито едно от момчетата не продума, не издаде стон, при все че чувствуваха резултатите от безкомпромисната борба. Томек дишаше тежко. Змийските прегръдки на индианеца все повече го уморяваха.

Отново се изтъркаляха на земята. Ризата на Томек вече висеше на парцали. Острите камъни нараняваха до болка. Изведнъж ръката на индианеца конвулсивно стисна гърлото му. Томек направи неимоверно усилие, отблъсна с крака индианеца, но едва стана и противникът вече се готвеше за нова атака.

„Ако не го застрелям, сигурно ще ме убие“ — помисли Томек, като виждаше, че индианецът е по-малко уморен.

Веднага обаче осъзна, че не желае, че не трябва да употреби револвера срещу невъоръжения червенокож. И реши да промени тактиката.

Когато индианецът отново го нападна, той не се остави да го хване, а започна да се бие с юмруци.

И веднага доби видимо надмощие. Точните удари се стоварваха върху корема и под брадата на индианеца, който започна да отстъпва към ръба на скалата. Той разбра, че за него борбата придобива неблагоприятен обрат. Тогава събра всички сили и най-неочаквано се нахвърли върху бялото момче. След малко, сплетени отново в убийствена прегръдка, те се търкулнаха до самия ръб на върха. Томек, доведен до крайност, удари с глава индианеца в лицето, дръпна се с цяла сила и изведнъж усети, че краката му губят опора. Няколко секунди противниците се олюляваха върху остро отсечения зъбер. Ръката на индианеца се впи в гърлото на Томек. Той отново напрегна сили, за да отблъсне нападателя, и изведнъж двамата полетяха надолу по покрития с камъни стръмен склон.

Сплетени в ожесточена борба, двете тела паднаха върху един каменен блок.

Бележки

[1] Сомбреро (исп.) — филцова шапка с широка периферия, която носят в Испания и Латинска Америка.

[2] Шериф (англ.) — околийски държавен чиновник в САЩ; негово задължение е да пази реда и безопасността в своя окръг.

[3] Ранчо (англ.) — стопанство за отглеждане на добитък — ферма.

[4] Тук в значение на терени, предназначени за принудително местопребиваване на индианците под строг надзор на правителствени агенти.

[5] Ново Мексико (англ.) — название, което произхожда от името на бога на ацтеките Мекситли — понастоящем югозападен щат в САЩ.

[6] Далечният див запад (англ.) — название на териториите в западната част на Североамериканските съединени щати, наречени така през времето, когато тия земи били населени предимно с войнствени индианци.

[7] Седящия бик и Червения облак били вождове на племето сиукси, Кошис и Геронимо предвождали племената на апахите.

[8] Д-р Емил Дуниковски, професор в Лвовския университет, в края на XIX в. предприел научни пътешествия в Съединените щати и Мексико. Кръстосал Съединените щати от изток до запад, бил е в степите, в Скалистите планини, в Ново Мексико и Аризона. Преживял необикновени приключения сред индианците и златотърсачите, а там, където срещнал полски емигранти, разправял им много за далечната им родина. Заедно с поляка Витолд Шишло отишъл далеко в тресавищата на Флорида, населени с индианци-семиноли. Дуниковски пребродил надлъж и нашир Мексико, като навсякъде правел интересни наблюдения. По-късно написал много интересни книги, между които „Мексико и скици от Америка“ и „От Атлантическия океан до Скалистите планини“.

[9] Мокасини (англ.) — меки обуща без токове, носени от индианците.

[10] Лека военна секира, употребявана от североамериканските индианци като оръжие за хвърляне срещу противника или за ръкопашен бой.