Клифърд Саймък
Градът (12)

V. РАЙ

Куполът представляваше приплеснат чужд силует, който не се вписваше в пурпурната мъгла на Юпитер. Сгушена и уплашена структура, сякаш опитваща се да се скрие под повърхността на масивната планета.

Съществото, което някога бе Кент Фоулър, стоеше устойчиво върху яките си крака.

Вече ми изглежда чужд, помисли си. Значи, наистина съм се откъснал от човешката раса. Този купол въобще не ми е чужд. Няма как да ми е чужд. Той е мястото, където живях, планирах действията си и мечтаех. Мястото, което напуснах, изпълнен с уплаха. Мястото, където се завръщам, отново изпълнен с уплаха.

Тук ме доведе споменът за хората, които бяха като мен преди да се превърна в това, което съм сега. Преди да опозная силата, жизнеността и удоволствието, до които получаваш достъп, ако не си човешко същество.

Стоящият до него Таусър се размърда. Фоулър усети бликащото дружелюбие на някогашното куче. Почувства с цялото си същество неговата привързаност, другарство и любов. Неща, които то навярно бе проявявало открай време, но които той никога не узна, докато двамата бяха съответно човек и куче.

Мислите на Таусър проникнаха в мозъка му. „Не бива да правиш това, приятелю.“

Отговорът на Фоулър наподобяваше стенание. „Трябва да го сторя, Таусър. Нали за това излязох навън? За да разбера какво представлява Юпитер. Вече мога да го съобщя на хората, да им дам отговора.“

„Това трябваше отдавна да го сториш“, отвърна му тих, едва доловим глас, пробиващ си с труд път през неговата юпитерианска същност. „Ти обаче се уплаши и започна непрестанно да отлагаш. Избяга, защото те бе страх да се завърнеш. Боеше се да се превърнеш отново в човешко същество.“

„Ще се чувствувам самотен“, рече Таусър. Всъщност, не го изрече. Просто Фоулър почувствува как бе облян от прилив на самота, от болката, причинена от раздялата. Сякаш за миг бе станал част от разума на Таусър.

Не каза нищо, защото бе започнало да го обхваща отвращение. Отвращение към мисълта, че отново ще бъде превърнат в човек. Че отново ще бъде вместен в несъвършеното тяло и несъвършения разум на човешко същество.

„И аз бих дошъл с теб, ако не знаех, че не ми е по силите да понеса това“, каза Таусър. „Нищо чудно и да умра преди да успея да се завърна. Знаеш, че тялото ми бе почти умряло. Бях стар и пълен с бълхи. Зъбите ми бяха протрити до венците и храносмилането ми никак го нямаше. Отгоре на всичко имах и кошмари. Като малко пале сънувах как гоня зайци, а в последните си дни сънувах зайци, които гонят мен.“

„Ти остани тук, а аз ще се завърна“, каза Фоулър.

Дано да успея да им обясня всичко, помисли си. Дано да ме разберат.

 

 

Повдигна масивна глава и огледа хълмовете, преминаващи във високи планински върхове, обгърнати от розова и пурпурна мъгла. Небето бе разцепено от светкавица и облаците и мъглата загоряха в неописуемо красиви пламъци.

Олюля се напред, бавно и неохотно. Вятърът донесе полъх, изпълнен с ухание и тялото му го пое, подобно тялото на котка, търкаляща се из дилянка. Всъщност, не бе ухание, просто това бе думата, предаваща най-близко новото усещане. Очевидно, скоро на човешката раса щеше да се наложи да създаде нова терминология.

Как можеха да бъдат обяснени стелещата се над повърхността мъгла и уханието, тъждествено с насладата? Други неща, не ще и дума, щеше да обясни без усилия.

Например, че тук няма потребност от храна и сън и не се страда от депресивните неврози, измъчващи човешките същества. Тези неща хората щяха да разберат, защото можеха да бъдат обяснени с прости думи. С думи от съществуващия език.

Как обаче щяха да се опишат другите неща, нуждаещите се от нов речник? Чувствата, които човек никога не бе изпитвал. Способностите, за които никога не бе мечтал. Проясненият разум и умението да разбира. Способността да използуваш и последната клетка на мозъка си. Нещата, които знаеш и можеш да извършиш инстинктивно, но недостъпни за човешкото същество, чието тяло бе лишено от сетивата, даващи възможност да се постигне това.

Ще ги напиша, рече си. Ще ги напиша спокойно и без да бързам.

Знаеше, обаче, че писаното слово бе твърде несъвършен инструмент.

На кристалния хълбок на купола се появи телевизионен терминал и той се затътри към него. Върху стъклото се стичаха струйки кондензирана мъгла. Фоулър надникна през него.

Разбира се, самият той не можеше да види нищо. Хората в купола обаче щяха да го видят. Хората, които непрестанно бяха на пост и наблюдаваха бруталната сила на Юпитер. Хората, следящи как покрай тях отминават ревящите ветрове, амонячните валежи и облаците със смъртоносен метан. Това бе единствения начин, по който възприемаха Юпитер.

Фоулър повдигна предна лапа и започна бързо да изписва името си отзад напред върху мокрото стъкло.

Трябваше да разберат кой е, за да не стане грешка. Трябваше да знаят какви параметри да използуват. В противен случай можеха да го конвертират обратно в нечие чуждо тяло, да объркат матрицата и той да излезе от конвертора като някой друг. Може би като младия Алън. Или като Смит или Пелетие. Това можеше да се окаже фатално.

Стичащите се амонячни струйки размиха буквите и той отново написа името си.

Щяха да прочетат това име. Щяха да разберат, че един от хората, превърнати в лопери, се е завърнал и е готов да докладва.

Притисна се към повърхността и се извърна към вратата, водеща към конвертора. Тя бавно започна да се отваря навън.

„Довиждане, Таусър“, каза тихо Фоулър.

В мозъка му се появи предупреждение. „Все още не е късно. Все още не си влязъл. Все още можеш да размислиш. Все още можеш да се извърнеш кръгом и да побегнеш.“

Той обаче вече бе взел решение и продължи напред, стиснал мислено зъби. Усети метала на пода под лапите си. Усети и как вратата зад него се затваря. Долови една последна фрагментарна мисъл на Таусър и потъна в мрак.

Придвижи се напред по наклонената рампа, водеща към камерата с конвертора.

Съобрази, че оттук бяха тръгнали човек и куче, а сега се завръщаше само човекът.

 

 

Пресконференцията протече нормално. Трябваше да се съобщят само приятни неща.

Точно така, неприятностите на Венера бяха приключили, каза Тайлър Уебстър на журналистите. Просто трябвало двете страни да се срещнат и да започнат преговори. Експериментите за създаване на живот в студените лаборатории на Плутон напредвали. Експедицията към съзвездието Кентавър щяла да отпътува по разписание, независимо от слуховете за противното. Търговската комисия скоро щяла да коригира митата за редица чуждопланетни стоки с цел да се отстранят някои недоглеждания.

Нищо сензационно. Нищо, достойно за първите страници. Нищо, с което да започнат новините.

— Освен това, господа, Джон Кълвер ме подсеща, че днес се навършват сто двадесет и пет години от последното убийство, извършено в Слънчевата система — добави Уебстър. — Изминаха сто двадесет и пет години откакто няма смърт, причинена от умишлено насилие.

Отпусна се в креслото и се усмихна на журналистите. Опитваше се да прикрие страха си от един въпрос, чиято неизбежност съзнаваше.

Те обаче все още не бяха готови да го зададат. Така или иначе, трябваше да се съобразят с една приятна традиция.

Грубоватият Стивън Ендрюс, началник на пресслужбата на „Междупланетни новини“, се изкашля, сякаш предстоеше да съобщи нещо много важно и след това с престорено сериозен глас зададе въпрос.

— А как е момчето?

Уебстър се усмихна.

— Края на седмицата ще прекарам у дома — заяви. — Ще занеса на сина си играчка.

Присегна към бюрото и взе оттам малък цилиндър.

— Старомодна играчка — каза. — Гарантирано старомодна. Една фирма съвсем наскоро започна да я произвежда. Слагаш я до окото си и я разместваш и се появяват красиви картинки. Всичко зависи от разместването на цветните стъкълца, поставени в нея. Има си и специално име…

— Калейдоскоп — побърза да поясни един от журналистите. — Чел съм за него. Описан е в стар разказ за обичаите в началото на двадесети век.

— Успяхте ли да я изпробвате, господин председатели? — попита Ендрюс.

— Все още не — призна Уебстър. — Купих я едва днес следобед и не ми остана време.

— Откъде я купихте, господин председателю? — разнесе се глас. — Искам и аз да взема една за моето момче.

— В магазина за играчки, знаете го. Магазина зад ъгъла. Днес ги докараха.

Уебстър реши, че точно сега можеха да си тръгнат. Побъбриха си дружелюбно и весело, така че можеха да си тръгнат.

Те обаче не даваха признаци че ще си тръгват и разбра, че нямаше да го направят. Разбра го, тъй като всички внезапно започнаха да си шепнат нещо, а някой дори зашумоля с бележника си, за да прикрие шепота. Едва след това Стивън Ендрюс зададе въпроса, от който Уебстър така се страхуваше. За миг му стана приятно, че го зададе именно Ендрюс. Той обикновено се държеше дружески, а „Междупланетни новини“ предаваше получената информация обективно, без да допуска хитроумното изопачаване на смисъла й, присъщо на някои склонни към умуване журналисти.

— Господин председателю — започна Ендрюс — говори се, че човек, преминал конверсия на Юпитер, се е завърнал на Земята. Бихме искали да ви запитаме дали това е вярно.

— Вярно е — отвърна сковано Уебстър. Журналистите зачакаха и Уебстър също зачака, без да помръдне в креслото си.

— Имате ли коментар? — попита Ендрюс.

— Не — отвърна Уебстър.

Започна да оглежда лицата на присъстващите и се опита да отгатне реакцията им. Напрегнати лица, доловили част от истината, криеща се зад краткия му отказ да коментира информацията. Подсмихващи се лица, прикриващи мозъци, вече започнали да обмислят как да изопачат малкото произнесени от него думи. Сърдити лица, които гневно щяха да пишат за правото на народа да е осведомен.

— Съжалявам, господа — каза Уебстър.

Ендрюс тежко стана от креслото си.

— Благодарим ви, господин председателю — каза той.

 

 

Уебстър остана в креслото си и изчака да си тръгнат. Когато остана сам му се стори, че празната зала е изпълнена с хлад.

Ще ме разпънат на кръст, помисли си. Ще ме заковат на вратата на хамбара и няма да мога да възразя с нищо. С нищо.

Стана, прекоси стаята, отиде до прозореца и се вгледа в градината, обляна от лъчите на следобедното слънце.

При това, нямаше как да им го каже.

Рай. Рай за всички, които го пожелаят. И същевременно край на човечеството. Край на всички идеали и всички мечти на човечеството. Край на самата раса.

Върху бюрото му просветна зелена светлинка и се чу сигнал. Отиде при него.

— Какво има? — попита.

Малкият екран светна и на него се появи лице.

— Господине, кучетата току-що ме уведомиха, че във вашата резиденция е пристигнал мутантът Джо и Дженкинс го е пуснал.

— Джо? Сигурен ли си?

— Така казаха кучетата. А те никога не грешат.

— Прав си. Наистина никога не грешат — отговори бавно Уебстър.

Лицето върху екрана избледня и Уебстър тежко се отпусна в креслото.

Присегна със сковани пръсти към контролното табло и набра съчетание от цифри, без да го проверява.

На екрана се появи дом. Дом в Северна Америка, сгушил се в подножието на ветровит хълм. Сграда, оцеляла близо хиляда години. Сграда, в която много поколения Уебстърови бяха живяли, мечтали и умрели.

Високо в синевата над къщата летеше гарга и Уебстър чу или си внуши че чува граченето на птицата.

Всичко бе наред. Или изглеждаше да е наред. Къщата бе обляна от утринна светлина и върху ливадата имаше статуя. Статуята на един от неговите прадеди, отдавна изчезнал по пътя към звездите. Алън Уебстър бе първият човек, напуснал пределите на Слънчевата система на път за съзвездието Кентавър. След ден или два за там щеше да замине и експедиция, намираща се сега на Марс.

Къщата бе безмълвна и не се забелязваха каквито и да са признаци на движение.

Ръката на Уебстър докосна едно копче и екранът угасна.

Дженкинс ще се справи, рече си. Вероятно ще се справи по-добре от човек. В края на краищата, цели хиляда години е трупал мъдрост в металната си черупка. Вероятно не след дълго ще ми се обади, за да ми съобщи какво става.

Ръката му присегна и набра друго съчетание.

Изминаха няколко дълги секунди, преди на екрана да се появи лице.

— Какво има, Тайлър? — попита лицето.

— Току-що ми съобщиха, че Джо…

Джон Кълвър кимна с разбиране.

— Знам. И на мен се обадиха. Сега проверявам.

— Какво мислиш по въпроса?

Лицето на началника на Световната служба за сигурност загадъчно се намръщи.

— Може би са започнали малко да поомекват. Настъпихме доста силно Джо и останалите мутанти. Кучетата прекрасно се справиха с работата си.

— Нямаше обаче никакви признаци за подобно развитие — възрази Уебстър. — Нищо в записите не говореше за такава възможност.

— Знам ли — каза Кълвър. — През последните сто години не са направили и крачка без да я узнаем. Цялото им битие е записано на лента. Всеки техен ход бе блокиран. Първо решиха, че имат лош късмет, но после разбраха, че нещата стоят иначе. Може би най-сетне им е станало ясно, че са победени.

— Не ми се вярва — каза тържествено Уебстър. — Когато тези приятели си помислят, че са победени, по-добре ще е да си потърсиш надеждно убежище.

— Ще продължавам да следя всичко и ще те държа в течение — каза Кълвър.

Екранът избледня и се превърна в къс квадратно стъкло. Уебстър го стрелна с мрачен поглед.

Мутантите не бяха победени. Съвсем не бяха победени. И той, и Кълвър знаеха това. И все пак…

Защо Джо бе отишъл при Дженкинс? Защо не се бе свързал направо с правителството в Женева? Може би, за да запази достойнството си. Бе предпочел да установи връзката чрез робот. В края на краищата, Джо познаваше Дженкинс много отдавна.

Уебстър почувствува внезапен прилив на гордост. Гордост от това, че Джо бе отишъл при Дженкинс. Дженкинс, въпреки металното си тяло, също бе един от Уебстърови.

Гордост, помисли си Уебстър. Гордост от успехите и грешките на рода. Неговите членове винаги биваха запомняни с нещо. Джером бе лишил света от философията на Джуейн. Томас бе дарил на света принципа на космическия двигател, сега вече усъвършенствуван. Алън, синът на Томас, се бе опитал да достигне звездите и не бе успял. Брус пръв бе създал двойната цивилизация на хората и кучетата. Самият той, Тайлър Уебстър, днес бе председател на Световния комитет.

Седнал на бюрото си, стисна ръце пред себе си и се вгледа в лъчите на бледата вечерна светлина, преминаващи през прозореца.

Призна пред самия себе си, че чака. Очакваше звъна на сигналното устройство. Очакваше да го уведомят, че Дженкинс иска да го информира за разговора си с Джо. Стига само…

Стига само да успееха да постигнат разбирателство. Стига само мутантите и хората да почнеха да работят заедно. Стига само да успееха да забравят тази полуобявена война, водеща до патово положение, всички — хора, кучета и мутанти — можеха да стигнат много далеч.

Уебстър поклати глава. Такива очаквания биха били прекалени. Разликата между тях бе твърде голяма. Пропастта, която ги делеше, твърде дълбока. Хората и мутантите бяха разделени. Хората изпитваха към тях подозрение, а мутантите им отвръщаха със снизходителна търпимост. Мутантите бяха различна раса. Разклонение, отишло твърде далеч напред. Истински индивиди, които не се нуждаеха от обществото. Не се нуждаеха от човешко одобрение. Напълно им липсваше стадният инстинкт, който сплотяваше расата и бяха неуязвими към всякакъв обществен натиск.

Именно заради мутантите малката група от мутирали кучета засега не донесе особена полза на техния по-стар брат, Човека. Вече близо сто години кучетата се занимаваха със следенето на човешките мутанти, бяха се превърнали в полицейска сила, която ги държеше под око.

Уебстър се отдръпна от бюрото, отвори чекмедже и извади от там сноп листове.

Без да откъсва поглед от телевизионния екран натисна превключвателя, чрез който се свързваше със секретарката си.

— Да, господин Уебстър?

— Сега ще се свържа с господин Фоулър. Ако обаче междувременно ме потърсят…

Гласът на секретарката потреперя съвсем леко.

— Потърсят ли ви, веднага ще ви свържа.

— Благодаря — каза Уебстър.

Натисна повторно превключвателя.

Значи, вече са разбрали за това, помисли си. Сега всички хора в сградата са заели стойка с провиснали езици и очакват новини.

 

 

Кент Фоулър, отпуснал се върху стол в градината, следеше с поглед как малкият черен териер трескаво рови земята в търсене на въображаем заяк.

— Не можеш да ме измамиш, Роувър — каза Фоулър.

Кучето за миг прекрати заниманието си, погледна го през рамо с озъбена усмивка, радостно излая няколко пъти и възобнови ровенето.

— Някой от тези дни ще се издадеш — каза му Фоулър. — Ще изречеш неволно една-две думи и ще те разоблича.

Роувър продължи да копае.

Малък хитрец, помисли си Фоулър. Много съобразителен, наистина. Уебстър му е наредил да ме следи и сега играе най-добросъвестно ролята си. Дава си вид, че търси зайци, опикава храсталаците и се чеше, уж че го хапят бълхи. На пръв поглед, съвършено куче. Обаче той ми е ясен. Всичките са ми ясни.

Чуха се нечии стъпки и Фоулър се извърна.

— Добър ден — каза Тайлър Уебстър.

— Очаквах ви — каза Фоулър. — Седнете и ми кажете всичко искрено. Не ми вярвате, нали?

Уебстър се отпусна във втория стол и остави купчината листове върху скута си.

— Разбирам чувствата ви — каза.

— Не ми се вярва да ги разбирате — отсече Фоулър. — Дойдох при вас с новини, които според мен са важни. С доклад, който ми струва много повече, отколкото можете да си представите.

След това се приведе напред.

— Чудя се дали сте в състояние да си дадете сметка, че всеки час, който прекарах като човешко същество, за мен бе равносилен на умствено изтезание.

— Съжалявам, но бяхме длъжни да се уверим в достоверността на всичко. Бяхме длъжни да проверим вашите доклади.

— И да направите някои тестове, нали?

Уебстър кимна утвърдително.

— Като с Роувър, например?

— Името му не е Роувър — каза любезно Уебстър. — Ако сте го наричал с такова име, обидил сте го. Днес всички кучета имат човешки имена. Това се казва Елмер.

Елмер прекрати копаенето и се запъти към хората. Седна при Уебстър и почеса прашните си мустаци с лапа, изцапана с глина.

— Какво ще кажеш, Елмер? — попита Уебстър.

— Човешко същество е, не ще и дума — отвърна Елмер. — Не съвсем, обаче. Не е мутант, обаче е нещо друго. Нещо извънземно.

— Това е съвсем естествено — каза Фоулър. — Пет години бях лопер.

Уебстър кимна с разбиране.

— Така е, запазвате част от личността и това е съвсем разбираемо. Кучето пък го установява. Много са чувствителни към тези неща. Направо проникват в психиката. Затова именно им възложихме да следят мутантите. Веднага ги усещат, където и да се намират.

— Искате да ми кажете, че ми вярвате?

Уебстър внимателно приглади хартиите върху скута си.

— Боя се, че да.

— Защо пък се боите?

— Защото вие сте най-голямата заплаха за човечеството, с която то се е сблъсквало досега.

— Заплаха? Човече, та нима не разбирате за какво става дума? Та аз ви предлагам… аз ви предлагам…

— Да, разбирам ви. Предлагате ни Рая.

— И вие се боите от това?

— Направо съм ужасен. Просто се опитайте да си представите какво би се получило, ако съобщим това на хората и те ни повярват. Всички ще пожелаят да заминат за Юпитер и да се превърнат в лопери. Най-малкото заради това, че те очевидно имат продължителност на живота, равна на хиляди земни години, да не говорим за другите причини. Всеки ще поиска да замине незабавно за Юпитер. Никой няма да пожелае да запази човешкия си облик. И така, в крайна сметка хората ще изчезнат. Всичките ще се превърнат в лопери. Мислил ли сте за това?

Фоулър облиза устните си с нервен език.

— Естествено. Точно това и очаквах.

— Човешкият род би изчезнал — каза Уебстър с равен глас. — Би бил затрит. Целият му напредък, постигнат през хилядолетия, би бил захвърлен на бунището. Човешкият род би изчезнал тъкмо, когато е на прага на най-великите си постижения.

— Вие обаче не разбирате — възрази Фоулър. — Няма и как да разберете. Никога не сте бил лопер, за разлика от мен — удари се по гърдите. — Аз знам какво е това.

Уебстър поклати глава.

— По този въпрос нямам възражения. Съгласен съм да приема, че е по-добре да си лопер, отколкото човек. Това, което не мога да приема е, че затриването на човешкия род би могло да бъде оправдано. Че би трябвало да заменим всичко, което е постигнато и предстои да бъде постигнато от човешкия род, за това, което би могло да бъде постигнато от лоперите. Човешкият род пътува до разни места. Може би не прави това така красиво, разумно и блестящо, както го правят вашите лопери, но имам чувството, че в дългосрочен план ще отиде много по-далеч от тях. Имаме родово наследство и родова съдба, от които не можем да се откажем.

Фоулър се приведе напред.

— Вижте — каза той — държа се честно с вас. Дойдох направо при вас и при Световния комитет. Можеше първо да съобщя новината на пресата и на радиото и да ви поставя пред свършен факт, но не го направих.

— Намеквате, че Световният съвет няма право сам да вземе решение по този въпрос. Намеквате, че трябва да се чуе какво мислят хората.

Фоулър, с присвити устни, кимна утвърдително.

— Искрено казано, нямам доверие на хората — каза Уебстър. — Поддават се на психологията на тълпата. Реагират себично. Нито един от тях не мисли за расата, мисли само за себе си.

— Да не би да ми казвате, че съм прав, но че моята няма да я бъде? — попита Фоулър.

— Не съвсем. Ще трябва да измислим нещо. Може би Юпитер би могъл да се превърне в нещо като старопиталище. След като човек изживее полезния си живот…

Фоулър реагира с гърлен звук, издаващ неудовлетворение.

— Значи, награда — отсече. — Значи, ще се предоставя зелена ливада само на старите коне. Рай за специални заслуги.

— По този начин бихме запазили човешкия род и същевременно няма да се лишаваме от Юпитер — изтъкна Уебстър.

Фоулър се изправи на крака с бързо гъвкаво движение.

— Противно ми е да слушам това — изкрещя той. — Съобщих ви нещо, което искахте да узнаете. Нещо, за което похарчихте милиарди долари и за което, както добре знаете, бяха пожертвани стотици човешки живота. Построихте реконверсионни станции по целия Юпитер и изпратихте на повърхността му дузини хора, а те не се завърнаха. Решихте, че са загинали и изпратихте други на тяхно място, но и те не се завърнаха. А те не се завърнаха, защото не искаха да се завръщат. Защото не можеха да се завърнат. Защото не можеха да се примирят с мисълта, че ще се превърнат отново в човешки същества. Сетне аз се завърнах и каква бе ползата от това? С какво се сблъсках? С високопарни приказки, шикалкавения и недоверие. Накрая ми се казва, че съм прав, но че съм сгрешил, дето съм се завърнал.

Отпусна ръце и раменете му увиснаха.

— Предполагам, че съм свободен — каза Фоулър. — Няма какво повече да правя тук.

Уебстър отговори с бавно кимване.

— Разбира се, че сте свободен. През цялото време бяхте свободен. Просто ви бях помолил да останете, докато направя проверка.

— И мога да се завърна на Юпитер?

— При създалата се ситуация това съвсем не е лоша идея.

— Това, което ме изненадва е, че вие не го предложихте пръв — отвърна Фоулър с горчивина в гласа. — Можеше след това да изпратите доклада ми към дело, да забравите за случилото се и да продължавате да си управлявате Слънчевата система така, както дете си играе в детска градина. Вашият род от векове прави груби грешки и хората въпреки това ви предоставят възможност да направите нови. Един от прадедите ви лиши света от философията на Джуейн, а друг възпрепятствува усилията на хората да постигнат сътрудничество с мутантите…

Уебстър отговори остро.

— Не замесвайте мен и семейството ми в тази работа, Фоулър! Става дума за нещо много по-голямо…

Фоулър обаче вече бе започнал да крещи и не се сдържаше.

— Няма да ви позволя да провалите и това. Светът и без това доста се е напатил заради вас, Уебстърови. Сега обаче ще си почине малко от вас. Ще кажа всичко пред пресата и радиото. Ще го разнеса по площадите. Ще…

Гласът му внезапно секна и раменете му увиснаха. Гласът на Уебстър бе изпълнен с леден гняв.

— Аз пък ще се боря срещу теб, Фоулър. Ще ти се противопоставя. Не мога да ти позволя да направиш това.

Фоулър вече се бе отправил към градинската врата. Уебстър, застинал в стола си, усети как една лапа докосва крака му.

— Да го спра ли, шефе? — попита Елмер. — Кажи дали да го спра.

Уебстър поклати глава.

— Не, нека си върви. Има толкова право да върши това, което иска, колкото и аз.

Хладен повей премина над градинската стена и раздипли наметалото върху плещите на Уебстър.

Мозъкът му се изпълни с думи. Думи, изречени в тази градина преди броени секунди, но всъщност идващи от вековете. Един от твоите прадеди изгуби философията на Джуейн. Друг от твоите прадеди…

Уебстър стисна юмруци, докато ноктите му се забиха в дланите.

Носим лош късмет, помисли си Уебстър. Да, това сме ние. Да, носим лош късмет на човечеството. Философията на Джуейн. Мутантите. Мутантите обаче научиха философията на Джуейн още преди векове, но никога не я използваха. Джо я открадна от Грант, а Грант посвети целия си живот на опитите да я върне, но безуспешно.

Може би тази философия не е представлявала нищо особено, опита се да се утеши Уебстър. Ако наистина представляваше нещо, мутантите щяха да я използват. От друга страна, възможно е мутантите да са блъфирали. Да не са узнали за нея нищо повече от това, което е известно на хората.

Чу се леко металическо изкашляне и Уебстър повдигна поглед. До входа бе застанал малък сив робот.

— Търсят ви, господине — каза роботът. — Вероятно е обаждането, което очаквате.

 

 

На екрана се появи лицето на Дженкинс. Старо, демодирано и грозно лице. Съвсем различно от гладките човекообразни лица на най-новите модели роботи.

— Моля ви да ме извините, господине, но се случи нещо съвсем необичайно — каза. — Дойде Джо и помоли да използува нашия видеофон, за да се свърже с вас. Не пожела да ми каже какво желае, господине. Каза, че иска просто да се обади по приятелски на един стар съсед.

— Свържи ме с него — каза Уебстър.

— Подходът му бе твърде необичаен, господине — настоя Дженкинс. — Цял час си приказва празни приказки с мен, преди да поиска връзката. С ваше извинение, господине, това ми се стори съвсем странно.

— Знам, знам. Джо е странен в много отношения.

Лицето на Дженкинс изчезна от екрана и на негово място се появи друго, лицето на Джо мутанта. Бе силно лице със сбръчкана загоряла кожа и синьосиви очи, които таяха искрици. Косата на Джо бе започнала да посребрява на слепоочията.

— Дженкинс ми няма доверие, Тайлър — каза Джо и Уебстър усети присмеха, криещ се зад тези думи.

— Добре знаеш, че и аз ти нямам доверие — отговори му грубо.

Джо щракна с език.

— Не бива да говориш така, Тайлър, та ние даже и за миг не сме ти причинявали неприятности. Нито един от нас не ти е причинявал неприятности. Ти ни следеше, тревожеше се и се боеше от нас, но никога не сме ти сторили зло. Изпрати толкова много кучета да ни шпионират, че ги срещаме под път и над път. Имаш досиета за всички нас, проучвал си ни и си обсъждал поведението ни толкова дълго време, че сигурно това ти е омръзнало до смърт.

— Познаваме ви — каза мрачно Уебстър. — Знаем за вас повече, отколкото вие знаете за самите себе си. Знаем колко сте и знаем всичко за всеки един от вас. Искаш ли да ти кажа какво е правил всеки един от вас в който и да е момент от изминалите сто години? Попитай ме и ще ти кажа.

Гласът на Джо бе изпълнен със студенина.

— А пък ние през цялото време изпитвахме най-добри чувства към вас. Все си мислехме, че някой ден може да ни се прииска да ви помогнем.

— Ако наистина е така, защо не го направихте? — отсече Уебстър. — В самото начало имахме готовност да работим съвместно с вас. Дори и след като ти открадна от Грант философията на Джуейн…

— Да съм я откраднал ли? — попита Джо. — Тайлър, не е възможно да не знаеш, че не е така. Ние я взехме само, за да я проучим. Там всичко бе объркано, както ти е известно.

— Убеден съм, че сте я проумяли още в следващия ден — каза спокойно Уебстър. — Какво чакахте? Ако ни я бяхте обяснили, щяхме да приемем това като доказателство, че сте готови да работите с нас и веднага щяхме да дадем съгласието си. Щяхме да отзовем кучетата и да ви приемем при нас.

— Това е забавно — каза Джо. — Знаеш ли, никога не ни е вълнувало дали ще ни приемете или не.

Отново се разнесе старият смях, смеха на човек, който не се нуждаеше от компания и възприемаше цялата тъкан на човешкото общество като мащабна иронична шега. Човек, изпитващ удоволствие от това, че върви сам. Човек, възприемащ човешкия род като нещо забавно и може би малко опасно и заради това още по-забавно. Човек, не изпитващ потребност от нормален контакт между хората и възприемащ го като нещо крайно старомодно и провинциално, напомнящо клубовете по интереси от двадесети век.

— Добре — отсече Уебстър. — Щом така искате, така да бъде. Надявах се, че може би ще предложите някаква сделка. Че може би ще потърсите помирение. Сегашното състояние на нещата не ни харесва и би ни се искало да се промени. На ход обаче сте вие.

— Слушай Тайлър, няма защо да се караме — възрази Джо. — Помислих си, че може би би било редно да научите философията на Джуейн. Вече сте позабравили за нея, но имаше времена, когато цялата Слънчева система се вълнуваше от тази философия.

— Много добре, обясни ми я — каза Уебстър. Тонът му издаваше, че не вярваше Джо да направи това.

— Вие, човеците, сте самотни същества — каза Джо. — Никога не сте се стремили да опознаете ближния си. Няма и как да го опознаете, тъй като не притежавате способността да го разберете. Между вас съществуват приятелства? Не ще и дума, но те са основани само върху чувства, никога върху истинско разбиране. Вярно е, че общувате помежду си, но постигате това чрез търпимост, не чрез разбиране. Решавате проблемите си чрез взаимно съгласие, но то е израз просто на налагането на волята на по-силните над по-слабите, като се преодолее тяхната съпротива.

— Всичко това какво общо има с нашия разговор?

— С помощта на философията на Джуейн вие бихте се разбирали помежду си — обясни Джо.

— Нещо като телепатията ли имаш пред вид?

— Не съвсем — отвърна Джо. — Ние, мутантите, владеем телепатията. В случая обаче става дума за нещо съвършено различно. Философията на Джуейн предоставя възможност да се почувствува гледната точка на другия. Това не означава, че ще се съгласиш с тази гледна точка, обаче тя поне ще ти е ясна. Не само ще узнаеш какво говори събеседникът ти, но и какво чувствува. Ползуваш ли философията на Джуейн, длъжен си да приемеше валидността на идеите и знанията на другия. Не само думите, които произнася, но и мислите, които се крият зад тези Думи.

— Това е семантика — каза Уебстър.

— Нека бъде семантика, щом настояваш — каза Джо. — Важното е, че по този начин разбираш не само думите на другия, но и подтекста на казаното. Почти телепатия, но не съвсем. В някои отношения е нещо много по-добро.

— Добре, Джо. А ти какво целиш с цялата тази работа? Как…

Отново усети присмехът му.

— Ти просто си помисли за думите ми, Тайлър, а после прецени дали това ти е необходимо. Едва тогава бихме могли да поговорим отново.

— Значи, предстои пазарлък — каза Уебстър.

Джо кимна утвърдително.

— Освен това, ще си заложил и капани, предполагам — продължи Уебстър.

— Само един-два — каза Джо. — Ти ги открий, а после ще поговорим и за тях.

— И вие, мутантите, какво ще поискате от нас?

— Много неща. Но сделката може би ще си струва.

Екранът потъмня, но невиждащите очи на Уебстър не се откъснаха от него. Капани? Разбира се, че щеше да има капани. И то много.

 

 

Уебстър затвори очи и усети прилив на кръв в мозъка си.

Какво се бе говорило за философията на Джуейн в онези отдавнашни дни, когато бе изгубена? Че човечеството в течение на две поколения може да извърви път, за който иначе биха му били потребни две хиляди години. Май бе нещо от този род.

Може би в тези неща имаше леко преувеличение. Не особено голямо, обаче.

Хора, разбиращи се помежду си. Хора, способни да осмислят идеите на другите, да погледнат на нещо така, както би погледнал някой друг, да възприемат чуждо схващане така, сякаш е свое собствено. Да го превръщат в част от собствените си знания по даден въпрос. Без неразбирателства, без предубеждения и предразсъдъци, с умението да оценят който и да е човешки проблем от всички възможни ракурси. С нов подход, приложим към всякакви човешки начинания. Към социологията, психологията и инженерното дело, към всички елементи на многостранната и сложна цивилизация. Без караници и разправии и единствено чрез добросъвестната и честна оценка на наличните факти и идеи.

Напредък от сто хиляди години в рамките на две поколения? Защо пък не?

А капаните? Всъщност, имаше ли капани? Бяха ли мутантите наистина готови да споделят знанията си? На каква цена? Дали просто не смятаха да подхвърлят на човечеството още една примамка и скришом да се превиват от смях?

Мутантите не бяха използували тези знания. Естествено, не ги бяха използували, тъй като не се нуждаеха от тях. Мутантите вече владееха телепатия, напълно достатъчна за техните цели. Индивидуалистите не биха могли да оползотворят средство, правещо възможно разбирателството между тях, тъй като то не ги интересуваше. Мутантите очевидно се спогаждаха и осъществяваха контакти помежду си. Изтърпяваха ги като нещо необходимо за отстояването на общите им интереси. Работеха заедно, когато ставаше дума за спасяването на кожите им, но не намираха удоволствие в това.

Честна оферта? Или просто примамка, средство за отклоняване на вниманието на човека в една посока, докато в същото време другаде му се гласеше мръсен номер? Поредна подигравателна шега? Или предложение, в което бе скрито отровно жило?

Уебстър поклати глава. Това нямаше как да се установи. Да се разберат мотивите и основанията на мутантите бе невъзможно.

Стените и таванът на кабинета започнаха да се озаряват от мека светлина. Автоматичното изкуствено осветление се усилваше успоредно с настъпването на мрака. Уебстър хвърли поглед към прозореца и установи, че той се бе превърнал в черен правоъгълник. Тук-таме проблясваха единствено светещите реклами по покривите на далечните сгради.

Натисна превключвател и се свърза със секретарката си.

— Извинявам се, че ви задържах толкова дълго. Изгубих представа за времето.

— Не се безпокойте, господине — отвърна секретарката. — Имате посетител. Господин Фоулър.

— Фоулър?

— Да, господинът от Юпитер.

— Да, да, знам — отвърна уморено Уебстър. — Помолете го да влезе.

Почти бе забравил за Фоулър и за неговите заплахи.

Хвърли разсеян поглед върху бюрото си и забеляза калейдоскопа. Странна играчка, помисли си. Чудата играчка. Проста играчка за простите умове от миналите години На хлапето обаче ще се стори много забавна.

Присегна и я взе. Повдигна я към очите си. Светлината бе изтъкала рисунка от лудешки цветове, геометрически кошмар. Помръдна малко цилиндъра и рисунката се промени. Още веднъж…

В мозъка му избухна внезапна болка и цветовете се сляха в пламък, който обгори разума му.

Цилиндърът падна. Уебстър присегна и с все сила се залови за ръба на бюрото.

Мозъкът му за миг се изпълни с ужас. Що за играчка за малко дете?

Болката обаче постепенно утихна и разумът му започна да се прояснява. Дишането му възвърна своята равномерност.

Странна работа, помисли си. Странно е, че играчката имаше такъв ефект. Може би всъщност вината за случилото се не бе на калейдоскопа, а на нещо друго. На някакъв шок. Или на сърдечен пристъп. Все още бе твърде млад за това, пък и неотдавна бе преминал медицински преглед.

 

 

Вратата се отвори и Уебстър повдигна очи. Фоулър прекоси помещението с отмерена и бавна стъпка и застана пред бюрото.

— Да, Фоулър?

— Тръгнах си оттук разгневен, а не исках да се получи това. Реших, че може и да сте ме разбрал, а може и да не сте. Нямаше как да не се разтревожа. Дойдох тук от Юпитер с чувството, че всичките години, които прекарах там под куполите, се бяха осмислили. Че цялата скръб, която чувствувах, когато хората напускаха купола, в крайна сметка се бе оправдала. Давате си сметка, че дойдох тук с новини, които светът очакваше. За мен това бе най-прекрасното усещане и предполагах, че и вие ще го оцените по същия начин. Мислех, че и хората ще ме разберат. Че ще ме възприемат като вестител, който им съобщава, че раят е съвсем наблизо. Защото става дума именно за рай, Уебстър. За рай, а не за нещо друго…

Подпря се с ръце на бюрото, приведе се напред и гласът му премина в шепот.

— Нали си давате сметка за това, Уебстър? Нали ме разбирате?

Ръцете на Уебстър бяха започнали да треперят. Успя да ги укрие в скута си и ги стисна, докато го заболяха пръстите.

— Да — отвърна той с шепот. — Да, мисля, че разбирам.

Той наистина разбираше.

Разбираше повече от това, което бе узнал от думите. Разбираше болката, молбата и горчивото разочарование, криещи се зад тези думи. Разбираше ги така, сякаш ги бе изрекъл сам. Едва ли не сякаш бе на мястото на Фоулър.

Гласът на Фоулър се изпълни с тревога.

— Какво има, Уебстър? Какво става с вас?

Уебстър се опита да каже нещо и думите му се превърнаха в прах. Гърлото му започна да го стяга и почувствува болка над адамовата си ябълка.

Опита се отново да проговори и този път произнесе думи, макар и да бяха тихи и измъчени.

— Обяснете ми, Фоулър. Вие там научихте много неща. Неща, които хората не познават или пък познават, но съвсем слабо. Като телепатията, може би. Или пък…

— Вярно е, научих много неща — потвърди Фоулър. — Но не ги донесох със себе си. При обратната конверсия се превърнах повторно в човек и не съм нищо повече от човек. Всичко, което научих, остана там. У мен останаха само бледи спомени и един своеобразен… един своеобразен копнеж.

— Искате да кажете, че вече не притежавате способностите, които имахте като лопер?

— Нито една от тях.

— Не бихте ли могли да ме накарате да схвана нещо, което искахте да разбера? Така, че да се почувствам както се чувствате вие.

— Невъзможно е.

Уебстър присегна и нежно докосна калейдоскопа. Той се претърколи и след миг отново застина.

— Защо се върнахте? — попита Уебстър.

— За да си изясним отношенията — отвърна Фоулър. — За да ви обясня, че не ви се сърдя. Да ви помогна да схванете, че и аз имам позиция. Че става дума просто за различие в мненията и за нищо повече. Смятах, че ще можем да се разберем.

— Разбирам. Все още ли смятате да уведомите всички хора за това?

Фоулър кимна утвърдително.

— Длъжен съм да го направя, Уебстър. Не можете да не ме разберете. Възприех това като… като своеобразна религия. Говоря ви за нещо, в което вярвам. Вярвам, че трябва да разкажа на хората за съществуването на един по-добър свят и един по-добър живот. Длъжен съм да ги поведа към него.

— Като месия — допълни Уебстър.

Фоулър се изправи.

— Тъкмо от това се страхувах. Присмехът не е…

— Не ви се присмивах — отвърна му почти любезно Уебстър.

Взе калейдоскопа, поглади цилиндъра с длан и се замисли. Все още не, рече си. Все още не. Ще трябва да си помисля. Дали наистина желая той да ме разбере така добре, както аз го разбирам!

— Виж какво, Фоулър — рече той. — Нека отложим това с ден или два. Почакайте малко. Само ден или два. След това ще поговорим отново.

— Вече чаках достатъчно дълго.

— И все пак, ще ми се да поразсъдите върху следното: Човекът се е появил преди милион години, първоначално в облика на животно. След това постепенно се е изкачвал по културната стълбица. Бавно и болезнено започнал да си изгражда определен начин на живот, определена философия, определен подход към труда. Напредъкът му бил геометричен. Днес прави много повече от това, което е правил вчера. Утре ще направи много повече от това, което прави днес. За пръв път в своята история човек започва действително да постига успехи. След успешния старт за пръв път постига истинско ускорение, ако мога да се изразя така. За много по-малко време ще измине много по-голямо разстояние от това, което е изминал досега.

Може би животът му съвсем не е така приятен, като този на Юпитер. Може би въобще не може да се сравни с него. Може би човечеството е нещо сиво и невзрачно в сравнение с формите на живот на Юпитер. Но все пак, животът на човека е нещо, което му принадлежи. Нещо, за което се е борил. Нещо, което е създал сам. Човек е господар на своята съдба.

Не ми е приятно да си мисля, Фоулър, че тъкмо когато започваме да се справяме добре с живота си, ще заменим собствената си съдба с една друга съдба, за която не знаем нищо.

— Ще изчакам още ден или два — каза Фоулър. — Длъжен съм обаче да ви предупредя, че не можете да ме спрете или да ме накарате да променя решението си.

— Друго и не искам — отвърна Уебстър. Стана и подаде ръка. — Ще се ръкуваме ли? — попита.

 

 

Още докато се ръкуваше с Фоулър, Уебстър си даде сметка, че нищо нямаше да се промени. С или без философията на Джуейн човечеството се бе устремило към изпитание. Изпитание, което щеше да стане още по-тежко вследствие на философията на Джуейн. Мутантите щяха да се погрижат за това. Ако това бе тяхната шега, избраният от тях начин да се отърват от човешката раса, нямаше да допуснат и най-малкото недоглеждане. Още преди следващата сутрин всеки мъж, жена и дете щяха да получат възможност да погледнат в калейдоскоп. Или в нещо друго. Един Бог знаеше по колко начина можеха да бъдат уведомени.

Изчака Фоулър да затвори вратата зад себе си, отиде до прозореца и погледна навън. Над покривите на града се извисяваше нова светеща реклама, която преди това не бе забелязал. Лудешка реклама, която образуваше лудешки цветни светлинни знаци по небосвода. Начинът, по който примигваше, наподобяваше ефекта на калейдоскоп.

Уебстър стисна устни, когато я видя.

Това трябваше да се очаква.

Сети се за Джо и в мозъка му проблясна гняв, съчетан с желание да убива. Обаждането на Джо бе неприкрита гавра, подигравателен жест, показващ на човека, че е изгубил играта и загубата му е непоправима.

Трябваше да ги избием всичките, помисли си Уебстър и се учуди, че прие тази мисъл хладнокръвно и спокойно. Трябваше да ги унищожим така, както се унищожават причинителите на опасно заболяване.

Човекът обаче вече бе забравил насилието като световна и индивидуална проява. Вече бяха изминали цели сто двадесет и пет години от деня, когато една група бе проявила насилие спрямо друга група.

Когато Джо се обади, учението на Джуейн е лежало на бюрото. Даде си сметка за това, което бе сторил. Трябваше само да присегна с ръка и да го докосна. И аз направих точно това.

Тук ставаше дума за нещо много повече от телепатия, за нещо много повече от отгатване. Джо е знаел, че той ще вземе калейдоскопа. Нямало е как да не го знае. Или е бил ясновидец, или е притежавал умението да въздействува върху бъдещето. Може би само с час напред, но това е било достатъчно.

Джо, както и другите мутанти, разбира се, са узнали за Фоулър. С проницателните си телепатични мозъци са узнали всичко, което са искали да узнаят. В случая обаче открили нещо друго, нещо различно.

Не се отмести от прозореца и продължи да наблюдава светещата реклама. Знаеше, че в този момент я наблюдават и хиляди други хора. Наблюдаваха я и усещаха същото болезнено въздействие върху своя разум.

Уебстър се намръщи и се опита да открие някаква последователност в редуването на светлините. Може би ставаше дума за постигането на някакво специфично физиологическо въздействие върху определен център от човешкия мозък. Върху част от мозъка, която досега не е била използувана. Част от мозъка, която е предстояло да бъде задействувате в определен момент на човешкото развитие. Ето, че бе започнала да изпълнява функцията, която сега й натрапваха.

Най-сетне бе открит пътя към философията на Джуейн. Нещо, към което хората се бяха стремили векове, най-сетне бе настъпило. И то в момент, когато без него щеше да им бъде много по-добре.

В отчета си Фоулър бе писал, че не е в състояние да опише фактите, тъй като не съществуват думи за описване на фактите, за които би искал да разкаже. И сега не разполагаше с необходимите думи, разбира се, но разполагаше с нещо много по-добро — с аудитория, способна да разбере искреността и величието, криещи се зад думите, които владееше. Аудитория с нов усет, който щеше да й помогне да схване част от величието на нещата, за които щеше да говори Фоулър.

Именно Джо бе планирал това. Бе изчакал идването на този момент. Бе използувал философията на Джуейн като оръжие срещу човешката раса.

С философията на Джуейн човек щеше да отиде на Юпитер. Противно на всякаква логика, пак щеше да отпътува за Юпитер. За добро или за лошо, щеше да замине за Юпитер.

Единственото, което можеше да обрече на неуспех намеренията на Фоулър, бе неспособността му да опише какво е видял и почувствувал, да достигне до хората с ясно изложение на своето послание. Изразено с обикновени човешки думи, то щеше да бъде неопределено и мъгляво. Хората първоначално може би щяха да му повярват, без обаче убедеността им в правотата му да е непоклатима и щяха да се вслушат и в други доводи.

Тази възможност обаче сега бе провалена. Думите на Фоулър нямаше да бъдат възприети като нещо неопределено и мъгляво. Представата на хората за Юпитер щеше да бъде така ясна и пълна, като тази на Фоулър.

Хората щяха да заминат за Юпитер и да започнат живот, различен от човешкия.

Цялата Слънчева система, с изключение на Юпитер, щеше да остане на разположение на новата раса от мутанти, за да развият върху нея каквато култура си пожелаят. Култура, която едва ли щеше да следва пътя на цивилизацията на предците.

 

 

Уебстър се отстрани от прозореца и се завърна при бюрото. Наведе се, отвори чекмедже и бръкна в него. Ръката му улови предмет, който никога не бе смятал, че някога може да използува. Вехтория, музеен предмет, който бе захвърлил там преди дълги години.

Взе носна кърпа и грижливи почисти от прах металната повърхност на пистолета. Сетне с треперещи пръсти провери изправността на механизма му.

Фоулър бе ключът към всичко. Ако Фоулър загинеше…

Ако Фоулър загинеше и станциите на Юпитер бъдеха закрити и изоставени, мутантите щяха да бъдат победени. Човечеството щеше да се сдобие с философията на Джуейн и да следва съдбата си. Експедицията до съзвездието Кентавър щеше да потегли към звездите. Опитите за създаване на изкуствен живот върху Плутон щяха да продължат. Човекът щеше да продължи по пътя, заложен в неговата култура.

По-бързо от преди. По-бързо, отколкото някой въобще можеше да си представи.

Две големи постижения, отказът от насилие и схващанията, заложени във философията на Джуейн, щяха да ускорят вървежа на човека по пътя му, накъдето и да водеше.

Отказът от насилие и…

Уебстър се вгледа в пистолета, който стискаше в ръката си и главата му се изпълни с рева на ветрове.

Две големи постижения, а той бе на път да обезсмисли първото.

Цели сто двадесет и пет години едно човешко същество не бе убивало друго. Близо хиляда години убийствата бяха престанали да бъдат фактор в определянето на изхода от човешките дела.

Хиляда години мир, а сега една-единствена смърт можеше да го обезсмисли. Един-единствен изстрел в нощта можеше да обезсмисли цялата структура, да върне човека към предишното старо животинско мислене.

„Щом Уебстър е убил, защо да не мога и аз да убия? Малко ли хора има за убиване? Уебстър постъпи много правилно, ама не виждам защо трябваше да се ограничи само с един. Не виждам защо трябва да го бесят, човека, би трябвало медал да му дадат. Преди всичко трябва да видим сметката на мутантите. Ако не бяха те…“

Ей такива думи щяха да се чуват.

Точно това е вятърът, който вие в мозъка ми, помисли си Уебстър.

Отражението на примигващата лудешка реклама покриваше с призрачни светлини стените и пода.

Фоулър я вижда, помисли си Уебстър. Вижда я, а дори и да не я е видял, знае, че имам калейдоскоп.

Захвърли пистолета в чекмеджето и се отправи към вратата.