Лоис Макмастър Бюджолд
Подаръци за зимния празник (8)

* * *

Празникът отиваше към края си. Сънни, капризничещи деца минаваха край Роик в лимузините. Графът и графинята топло изпратиха императора и императрицата. Двайсетината незабележими слуги, предоставени от ИмпСи, се изпариха тихо и без доклади. Останалите енергични млади хора завзеха балната зала за танци, които повече съответстваха на вкусовете им. Техните уморени родители потърсиха тихи ъгълчета в парадните стаи, за да си поговорят и опитат поредната порция от най-добрите вина на графа.

Роик откри Таура в една от малките странични стаички. Тя стоеше на диван от любимия й здрав модел и замислено се разправяше с чиния деликатеси на мама Кости, разположена на придърпаната към дивана малка масичка за списания. Видът й беше сънен и доволен — и в същото време леко отдалечен от всичко ставащо. Като че ли беше гост в собствения си живот…

Роик й отпрати усмивка, кимване и приветствено махване с ръка. Той съжаляваше, че не съобрази да вземе рози или нещо от този род. А и какво ли можеше да подари на тази жена? Може би най-хубавите шоколадови бонбони? Аха, само че сега те щяха да са излишни. Утре непременно ще го направи.

— Ъ-ъ… добре ли прекара?

— О, да. Чудесно. — Тя се облегна назад и му се усмихна — почти отдолу нагоре, което беше доста необичайна гледна точка за него. Но и така тя изглеждаше прекрасно. През главата му мина онова, което м’лорд каза за разликите в ръста в хоризонтално положение. Тя потупа дивана до себе си. Роик се огледа, пребори навика си да стои в стойка „свободно“ и седна. Едва тогава забеляза, че краката го болят.

Настъпилото мълчание беше дружеско, без всякакво напрежение — но след малко той го наруши:

— Харесва ли ти Бараяр?

— Много добре погостувах тук. Много по-добре, отколкото можех да мечтая.

Още десет дена.

Десет дена — това е един миг. Десет дена бяха абсолютно недостатъчни за всичко, което той трябваше да й каже, подари, да направи. Виж, десет години щяха да са достатъчни като за начало…

— А ти… ъ-ъ… не си ли се замисляла да останеш? Тук? Това може да стане, нали знаеш. Да намериш такова място, което да ти подхожда. Или да го създадеш.

М’лорд ще съобрази как точно, ако това изобщо е възможно. Чувствайки се невероятно смел, той позволи на пръстите си да стиснат ръката й, лежаща на дивана между тях.

Веждите й изразително се вдигнаха.

— Вече имам място, което да ми подхожда.

— Да, но… завинаги? Според мен, вие, наемниците, имате много ненадежден живот. Без твърда почва под краката си. И нищо не е вечно, дори и организациите.

— Никой не живее толкова дълго, че да реализира всичките си възможности. — Тя помълча за секунда и добави. — Онези хора, които са ме създавали, не са смятали, че генетическата програма на супервойника трябва да се включва дълъг живот. Майлс изказа по този въпрос някои неласкави мнения, но… Та така. Флотските медици ми дават още около година.

— О!

Трябваше му почти минута, за да осмисли чутото. В него изведнъж се появи огромна ледена буца. Множеството мъгляви фрази, чути през последните няколко дена, изведнъж придобиха смисъл. И той много съжаляваше за това.

Не! О, не!

— Ей, не го преживявай толкова. — Пръстите й стиснаха неговите в отговор. — Тези копелета ми дават този срок вече четири години подред. Виждала съм как другите войници минават през цялата си кариера и умират, докато медиците се въртят около мен. И аз престанах да се притеснявам за това.

Той изобщо не можеше да си представи, какво може да отговори на това. Да вие явно нямаше смисъл. И вместо това той се приближи още малко към нея.

Тя внимателно го погледна.

— Някои момчета след като чуят това се плашат и бягат. Това не е заразно.

Роик трескаво преглътна.

— Аз не бягам.

— Виждам. — Тя потърка темето си със свободната ръка. От прическата й падна листче от орхидея и легна на покритото с бархет рамо. — Част от ума ми иска медиците да намерят някакво лекарство. А другата част казва: по дяволите всичко това. Всеки ден — това е подарък. И що се отнася до мен, аз късам опаковката и го консумирам на място.

Той потресено я гледаше. Пръстите му рефлекторно се свиха, сякаш ако не я държеше достатъчно силно, щяха да я отведат от него още сега. Той се приближи още, взе от рамото й нежното листо и го притисна към устните си. А след това дълбоко, изплашено въздъхна и попита:

— А можеш ли да ме научиш как се прави това?

Фантастичните й златни очи се разшириха.

— Ой, Роик! Не съм чувала по-деликатно изказано предложение в живота си. Колко е красиво… — Тя неуверено помълча. — Ъ… Това наистина беше предложение, нали? Още не съм сигурна, че говоря по бараярски.

Окончателно паникьосан, той изтърси, както се надяваше, по войнишки:

— Мадам! Да, мадам!

Това му донесе широка зъбата усмивка — не от онези, които вече имаше възможност да види. И на него също му се прииска да падне по гръб — само че не припаднал. Той се огледа. Слабо осветената стая беше осеяна със захвърлени чинии и чаши. От съседната стая се чуваха тихи разговори. Някъде в по-далечно помещение тихо биеше часовник. Роик не пожела да брои ударите му.

Те плаваха в мехур от изчезващо време — жива топлина в сърцето на лютата зима. Той се наклони напред, вдигна лице, обви с ръце топлата й шия, придърпа главата й по-близо. Това се оказа лесно. Устните им се докоснаха, сляха се.

След няколко минути той потресено въздъхна с треперещ глас.

— Охо!

А след още няколко минути те се качиха нагоре, държейки се за ръце.