Лий Чайлд
Лесни за убиване (8)

8

Те са общо деветдесет и една, а ти трябва да се справиш с шест, което значи още три, така че какво трябва да правиш сега? Продължавай да мислиш и да планираш. Ето какво. Мисли, мисли, мисли, ето това ще правиш. Защото всичко се основава на мисленето. Трябва да ги надхитриш. Жертвите, следователите. На всички нива. Все повече и повече. Местни ченгета, щатски ченгета, ФБР, специалистите, ангажирани от ФБР Нови гледни точки, нови подходи. Знаеш, че са там. Търсят те. Ако могат, ще те открият.

Със следователите не е лесно, но с жените няма проблем. Става почти толкова лесно, колкото очакваш. Там няма изхвърляне. Никакво. Жертвите си отиват както си го представяше. Ти обмисли нещата добре, внимателно и задълбочено и планът се оказа съвършен. Отварят вратата, пускат те вътре, хващат се на въдицата. Толкова много им се иска да се хванат, че буквално изплезват езици от нетърпение. Толкова са глупави, че си го заслужават. И не е трудно. Не, никак не е трудно. По-скоро педантично. Както всичко друго — ако планираш нещата добре, ако ги обмислиш както трябва, ако се подготвиш правилно, ако се упражняваш, е много лесно. Това е въпрос на техника, точно както предполагаше. Като точна наука. И не може да е нищо друго. Правиш едно, после друго, после трето, после свършваш и се прибираш спокойно у дома. Още три. Това е всичко. Това ще бъде краят. Краят на трудната част. Продължавай обаче да мислиш. Мисли, мисли, мисли! Получи се веднъж, получи се втори път. Получи се трети път, само че ти знаеш, че в живота няма гаранции. Знаеш го по-добре от всеки друг. Продължавай да мислиш. Защото сега може да ти попречи единствено самоувереността.

 

 

— Не я ли знаете? — повтори Ричър.

Ламар се сепна. Взираше се право пред себе си, уморена, напрегнала сили, за да се съсредоточи, стиснала волана като робот.

— Какво да знаем?

— Причината за смъртта.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Не, не я знаем.

Ричър я погледна.

— Добре ли си?

— Зле ли изглеждам?

— Изглеждаш изтощена.

Ламар се прозя.

— Да, мисля, че съм малко уморена. Това беше безкрайна нощ.

— Е, внимавай тогава.

— Защо изведнъж се разтревожи за мен?

Той поклати глава.

— Не за теб. Тревожа се за себе си. Можеш да заспиш и да излетим от пътя.

Тя отново се прозя.

— Никога не ми се е случвало.

Ричър извърна лице. Улови се, че опипва капака на въздушната възглавница пред себе си.

— Добре съм — увери го тя. — Не се безпокой.

— Защо не знаете как са умрели?

Тя сви рамене.

— Бил си следовател. Виждал си трупове.

— Е, и?

— Какво си търсил?

— Рани, синини.

— Точно така — каза тя. — Ако трупът е надупчен от куршуми, ще заключиш, че те са причина за смъртта. Ако черепът е счупен, ще го наречеш удар с тъп предмет.

— А при тях?

— Трите жени са намерени във вани, пълни с втвърдяваща се боя, нали? Криминолозите ги изваждат, патолозите ги изчистват, само че не откриват нищо.

— Абсолютно нищо?

— Нищо видимо, поне на пръв поглед. Естествено, продължават с по-сериозни изследвания. Отново нищо. Знаят със сигурност, че не са удавени. В белите им дробове няма боя или вода. Търсят микроскопични външни белези. И пак нищо.

— А убождания с игла? Отоци?

Ламар поклати глава.

— Нищо. Но все пак не забравяй, че са били покрити с боя, а тя е за военни цели и не отговаря напълно на изискванията за безвредност. Състои се от бог знае какви химикали и разяжда. Уврежда кожата. Напълно възможно е да е заличила микроскопичните белези.

— Няма ли вътрешни увреждания?

Тя поклати глава.

— Нищо. Никакви вътрешни кръвоизливи или увреждания на органите.

— А някаква отрова?

— Не. Съдържанието на стомаха е нормално. Не са погълнали боя. Резултатите от изследванията за токсичност са отрицателни.

Ричър кимна замислено.

— Предполагам, че няма следи и от сексуално насилие, защото Блейк се зарадва, че Калан и Кук биха спали с мен, ако бях поискал. Това означава, че убиецът не е изпитвал ненавист на сексуална основа и че не е имало изнасилване. Иначе щяхте да търсите някой, когото са отблъснали или нещо подобно.

Ламар кимна.

— Така е. Сексът не е от значение тук. Смятаме, че ги съблича, за да ги унижи. За наказание. За възмездие или отмъщение.

— Странно — каза Ричър. — Всичко това подсказва, че убиецът е военен. Един войник би използвал пистолет или нож, би ги удушил. Но не би прибегнал до подобни изтънчени методи.

— Не знаем какво точно е направил.

— Но няма следи от гняв, нали? Ако е търсил отмъщение, къде е гневът му? Действал е чисто, като в клиника.

Ламар кимна и се прозя едновременно.

— Да, и аз си помислих това. Погледни обаче жертвите. Какъв друг би могъл да бъде мотивът му? И ако това е мотивът, какъв друг може да е убиецът, ако не разгневен войник?

Замълчаха. Край тях прелитаха дървета, поля, къщи, а Ричър гледаше напред и се опитваше да не се радва. Ламар стискаше волана и тънките сухожилия на китките й бяха изпъкнали като въжета. Тя се прозя пак и той се обърна към нея рязко.

— Добре съм — каза тя.

Той продължи да я гледа съсредоточено.

— Всичко е наред — успокои го тя.

— Ще подремна малко — каза Ричър. — Гледай да не ме убиеш.

 

 

Когато се събуди, все още бяха в Ню Джърси. В колата беше тихо и уютно. Двигателят се чуваше като далечен шум, гумите свистяха тихо. Духаше лек ветрец. Небето беше сиво. Ламар се бе вдървила от изтощение, стискаше волана и гледаше напред със зачервени, немигащи очи.

— Трябва да спрем, за да обядваме — каза той.

— Рано е.

Ричър погледна часовника си. Беше един часът.

— Не се прави на герой. Трябва да изпиеш поне половин литър кафе.

Ламар се поколеба, готова да възрази. После се отказа. Тялото й изведнъж се отпусна и тя отново се прозя.

— Добре — съгласи се. — Ще спрем.

След около два километра стигнаха до крайпътно заведение и спряха сред дърветата в отбивката зад магистралата. Двигателят угасна и изведнъж ги обгърна пълна тишина. Мястото не се отличаваше с нищо от десетките други, които Ричър бе виждал — скромна архитектура от петдесетте, окупирана от заведения за бързо хранене, с дискретни щандове, чиито послания се предаваха навън от крещящи рекламни табла.

Ричър слезе първи и се протегна в студения въздух. Колите профучаваха по магистралата зад гърба му. Ламар продължаваше да седи в колата, така че той тръгна да търси тоалетната. После не я видя никъде наоколо, влезе в заведението и се нареди за сандвич. Ламар дойде след минута.

— Не трябва да правиш така — каза тя.

— Какво?

— Да изчезваш от погледа ми.

— Защо?

— Защото имаме правила за хората като теб.

Каза го напълно сериозно, без следа от хумор. Той сви рамене.

— Добре, следващия път, когато отивам до тоалетната, ще те поканя вътре с мен.

Тя не се усмихна.

— Просто ми кажи и ще чакам пред вратата.

Докато опашката напредваше, той реши да си вземе сандвич с раци вместо със сирене, защото беше по-скъп, а предполагаше, че тя ще плати. Добави голяма чаша кафе и обикновена поничка. Намери маса, докато Ламар се суетеше с плащането. Когато дойде при него, той вдигна чашата с кафе като за тост.

— За няколкото забавни дни, които ще прекараме заедно.

— Ще бъдат повече от няколко дни — каза тя. — Колкото трябва.

Ричър отпи глътка кафе и се замисли за времето.

— Какво означава цикълът от три седмици? — попита той.

Ламар си беше взела сандвич с пълнозърнест хляб и сирене. С кутрето махна една троха от устните си.

— Не знаем. Това е странен цикъл. Не е свързан с календара или с цикъла на луната.

Ричър изчисли наум.

— Деветдесет и една възможни жертви, по три седмици за всяка, това прави пет години и три месеца, докато приключи. Доста дълъг проект.

Ламар кимна.

— Според нас това доказва, че цикълът е наложен от някаква външна причина. Сигурно би действал по-бързо, ако имаше възможност. Вероятно работи две седмици, а третата почива и я използва, за да организира всичко.

Ричър съзря шанса си.

— Възможно е — кимна той.

— Кои военни работят по такъв график?

— Така редовно? Вероятно в някои от частите за бързо реагиране. Две седмици готовност, седмица почивка.

— Какви са тези части?

— Има такива в морската пехота, в сухопътните войски. — Преглътна и добави: — Някои специални войски.

Изчака, за да види дали е налапала въдицата.

Ламар кимна.

— Специалните войски би трябвало да познават изтънчените начини за убийство, нали?

Той започна да яде сандвича си. Раците имаха вкус на риба тон.

— Знам, че действат безшумно, без оръжие, и че импровизират. Но не съм чувал, че използват изтънчени методи. Целта им е да прикрият деянието. А специалните части имат, разбира се, интерес от умъртвяването на хора, но не с цел озадачаване на останалите относно начина, по който са го извършили.

— Тогава накъде биеш?

Той остави сандвича.

— Искам да кажа, че нямам представа кой какво е направил, защо или как. И не виждам как бих могъл да имам. Ти си големият специалист в тази област. Ти си учила озеленяване.

Тя го изгледа. Сандвичът й увисна във въздуха.

— От теб се иска повече, Ричър. Знаеш какво ще направим, ако не го получим.

— Знам какво казвате, че ще направите.

— Готов ли си да поемеш риска да провериш?

— Нали знаете какво ще направя аз, ако тя пострада?

Ламар се усмихна.

— Заплашваш ли ме, Ричър? Заплашваш федерален агент? Току-що отново наруши закона. Член 18, Параграф А–3, Точка 4702. Наистина трупаш обвинения срещу самия себе си.

Той погледна встрани, без да каже нищо.

— Бъди сговорчив и всичко ще е наред.

Ричър пресуши чашата си и погледна Ламар. Нетрепващ, безизразен поглед.

— За етиката ли се тревожиш? — попита тя.

— Има ли тук някаква етика?

Изражението й се промени. Появи се сянка на смущение, на омекване. Тя кимна.

— Знам, и аз се притеснявах от това. В началото след като завърших Академията, не можех да повярвам, че се използват такива методи. Бюрото обаче знае какво прави. Доста бързо го разбрах. Това е въпрос на прагматизъм, който е свързан с постигане на най-доброто за възможно най-голям брой хора. Ако ни е нужно съдействие, първо го искаме, но не се съмнявай, че правим всичко, за да го получим.

Ричър мълчеше.

— Сега вече вярвам в тази политика, но все пак искам да знаеш, че идеята да използваме приятелката ти, за да те принудим да работиш с нас, не е моя.

Ричър продължаваше да мълчи.

— Блейк го измисли. Не го упреквам, но самата аз не бих отишла толкова далеч.

— Защо?

— Защото не трябва да излагаме повече жени на опасност.

— Тогава защо му позволи да го направи?

— Да му позволя ли? Та той ми е шеф. И агенцията ни се занимава с налагането на законността. Ударението е върху налагането. Все пак искам да знаеш, че аз не бих постъпила така. Защото трябва да можем да работим заедно.

— Това извинение ли е?

Ламар не отговори.

— Е? Извинение ли е? Най-сетне?

Тя направи гримаса.

— Мисля, че от мен не бива да очакваш нещо повече.

Ричър сви рамене.

— Добре, така да бъде.

— Приятели ли сме вече? — попита тя.

— Никога няма да бъдем приятели — отговори той. — Забрави за това.

— Не ме харесваш — отбеляза Ламар.

— Искаш ли да съм честен с теб?

Тя сви рамене.

— Всъщност не. Просто искам да ми помогнеш.

— Ще бъда посредник — каза той. — Вече се съгласих. Но вие трябва да ми кажете какво точно искате.

Тя кимна.

— Специалните части ми се струват добро начало. Първата ти задача ще бъде да ги провериш.

Той извърна лице и стисна зъби, за да не се разсмее. Дотук добре.

 

 

Прекараха цял час в заведението. Най-сетне Ламар започна да се отпуска и сякаш вече не й се тръгваше на път.

— Искаш ли да карам аз? — попита Ричър.

— Колата е служебна — отговори тя. — Нямаш право.

Въпросът обаче я върна към действителността. Тя взе чантата си и стана. Ричър изхвърли остатъците в кошчето и я настигна при вратата. Качиха се мълчаливо в буика. Ламар включи двигателя и се върна на магистралата.

Моторът забръмча монотонно, дочуваха приглушения шум от другите коли и от въздушната струя в предното стъкло и след минута имаха чувството, че въобще не са спирали. Ламар седеше по същия вдървен начин зад волана, а Ричър се бе изтегнал удобно и наблюдаваше пейзажа.

— Разкажи ми за сестра си — подкани я той.

— Доведената ми сестра.

— Все едно. Разкажи ми за нея.

— Защо?

— Искаш да ти помогна. Нужна ми е информация. Например къде е служила, какво й се е случило, такива неща.

— Тя е богато момиче, което търсеше приключения.

— Затова ли постъпи в армията?

— Повярва на рекламите. Виждал си ги, нали? В списанията. Оставаш с впечатлението, че армията е великолепна възможност за жилави хора.

— Сестра ти жилава ли е?

Ламар кимна.

— Тя е спортен тип. Обича алпинизма, кара велосипед, ски, сърф. Мислеше, че в армията само ще се спуска по въже в пропасти, с нож между зъбите.

— Но се оказа, че не е така?

— Много добре го знаеш. Не и тогава, не и за една жена. Зачислиха я в някакъв транспортен батальон, накараха я да кара камион.

— Защо не напусна, след като е богата?

— Защото не е малодушна. Началното й обучение мина много добре. Искаше да постигне нещо повече.

— И?

— Срещна се няколко пъти с някакъв смахнат полковник, който уж щеше да й помогне в кариерата. Той намекнал, че ако при следващия разговор тя свали дрехите си, може и да има резултат.

— И?

— Накисна го. След това я преместиха където искаше, в някаква спомагателна част към пехотата. Една жена не би могла да се надява да се доближи повече до истинските бойни действия.

— Но?

— Знаеш как става, нали? Слухове. Няма дим без огън. Всички смятаха, че е спала с онзи тип, въпреки че го беше накиснала и го прибраха в затвора. Доста нелогично. В края на краищата тя не издържа на клюките и напусна.

— С какво се занимава в момента?

— С нищо. Самосъжалява себе си по цял ден.

— Близки ли сте?

Ламар не отговори веднага.

— Честно казано, не много. Не толкова, колкото бих искала.

— Харесваш ли я?

Тя направи физиономия.

— А защо да не я харесвам? Тя е много мила. Всъщност е страхотна. Аз обаче допусках грешки още от самото начало. Не се справих. Бях млада, баща ми беше умрял, нямахме никакви пари. Тогава се появи един богат тип, влюби се в майка ми и ме осинови. Бях изпълнена с неприязън. Предполагам, задето ме спасяваха. Не мислех, че трябва да обичам тъкмо нея. Повтарях си, че ми е само доведена сестра.

— Не го ли преодоля?

Ламар поклати глава.

— Не напълно. Моя е грешката, признавам си. Майка ми почина рано, а аз останах с чувството, че съм сама и изоставена. Не се справих добре. Така че сега доведената ми сестра е просто една много мила жена, която познавам. Добри познати сме. Предполагам, че и тя чувства същото. Все пак, когато сме заедно, се разбираме добре.

Той кимна.

— След като те са богати, значи и ти си богата.

Тя погледна встрани и се усмихна. Кривите зъби проблеснаха за миг.

— Защо? Харесваш ли богатите? Или може би смяташ, че богатите жени не бива да заемат работни места? Или това се отнася до всички жени?

— Просто поддържам разговора.

Тя отново се усмихна.

— По-богата съм, отколкото си мислиш. Вторият ми баща има много пари. И е много справедлив към нас двете, въпреки че аз не съм му истинска дъщеря.

— Имаш късмет.

— И много скоро ще станем още по-богати. За нещастие той е твърде болен. Бори се с рака от две години. Жилав старец е, но ще умре. Ще получим голямо наследство.

— Съжалявам, че е болен — обади се Ричър.

Ламар кимна.

— И аз съжалявам. Тъжно е.

Настъпи мълчание, нарушавано само от шума на мотора.

— Предупреди ли сестра си?

— Доведената ми сестра.

Той я погледна.

— Защо непрекъснато повтаряш, че ти е доведена сестра?

Ламар сви рамене.

— Защото Блейк ще ме отстрани от случая, ако реши, че съм лично засегната, а аз не искам това да се случи.

— Така ли?

— Естествено. Когато твой близък има неприятности, ти се ще да се погрижиш лично, нали?

Ричър отклони погледа си.

— Несъмнено — кимна той.

Тя замълча за момент.

— Чувствам се доста неловко с тази семейна история. Всичките ми някогашни грешки отново ме тормозят. Когато майка ми умря, можеха да ме забравят, но не го направиха. И двамата до ден-днешен се отнасят с мен както трябва, с обич и щедрост, почтеност и честност и колкото повече го правят, толкова по-виновна се чувствам, че в началото се смятах за Пепеляшка.

Ричър не каза нищо.

— Отново ли ме смяташ за ирационална? — попита тя и продължи да кара, вперила поглед в предното стъкло.

Ричър мълчеше.

— Пепеляшка — повтори тя след малко. — Макар че ти вероятно би ме определил като грозната сестра.

Той не отговори. Гледаше пътя отпред.

— Е, и така, предупреди ли я? — попита той отново.

Ламар му хвърли кос поглед и се върна към действителността.

— Както и да е — каза той. — Предупреди ли я?

— Да, разбира се, че я предупредих. След смъртта на Кук, когато схемата се изясни, й се обаждах няколко пъти. Би трябвало да е в безопасност. Прекарва доста време в болницата при баща си. Казах й, когато, си е вкъщи, да не пуска вътре абсолютно никого, каквото и да се случи.

— Тя взе ли те на сериозно?

— Постарах се това да стане.

Той кимна.

— Добре. В такъв случай би трябвало да е в безопасност. Остават още осемдесет и седем, за които трябва да се безпокоим.

 

 

След Ню Джърси изминаха стотина километра през Мериланд за час и двайсет минути. Отново заваля и притъмня. После заобиколиха окръг Колумбия, навлязоха във Вирджиния и продължиха по междущатската магистрала 95 до Куонтико. Градът остана зад тях и скоро навлязоха в рехава гора. Дъждът спря. Небето просветля. След малко Ламар неочаквано намали скоростта и сви по необозначен път между дърветата. Настилката беше добра, но завоите бяха остри. След осемстотин метра стигнаха до поляна с паркирани военни машини и постройки, боядисани с тъмнозелена боя.

— Морската пехота — обясни Ламар. — Отстъпиха ни шейсет акра за нашето място.

Ричър се усмихна.

— Те не смятат така. Според тях сте ги откраднали.

Още няколко завоя, още осемстотин метра и стигнаха до друга просека. Същите машини, същите постройки, същата зелена боя.

— Маскировъчна боя — отбеляза Ричър.

Тя кимна.

— Страшничко.

Изминаха още три километра навътре в гората. Ричър разглеждаше всичко внимателно. Никога не беше идвал в Куонтико. Беше изпълнен с любопитство. Колата взе един остър завой, излезе от гората и спря пред пропускателен пункт с бариера на бели и червени ивици и будка за охраната от бронирано стъкло. Появи се въоръженият дежурен. Зад рамото му се виждаха множество ниски постройки и две по-високи сгради, разположени сред голяма безупречно поддържана морава. По всичко личеше, че архитектът не се е притеснявал, че сградите ще заемат прекалено много площ. Цареше пълен покой и мястото напомняше на миниатюрно университетско градче или на централа на корпорация, ако не беше бодливата тел по оградата и въоръжената охрана.

Ламар свали стъклото и затърси пропуска в чантата си. Дежурният явно я познаваше, но правилата са си правила и трябваше да види картата й. Кимна веднага щом тя извади ръката си от чантата, после погледна Ричър.

— Би трябвало да сте получили документите за него — каза Ламар.

— Да, мистър Блейк ни ги даде — отвърна дежурният.

Върна се в будката и донесе ламинирана пластмасова карта на верижка. Подаде я през прозореца на Ламар, а тя я даде на Ричър. На картата беше изписано името му, под стара служебна снимка. Върху цялата карта в бледочервено беше отпечатано голямо „П“.

— Посетител — обясни Ламар. — Ще я носиш по всяко време.

— Или? — попита Ричър.

— Или ще те застрелят. Не се шегувам.

Дежурният се прибра в будката и вдигна бариерата. Ламар затвори прозореца и потегли. Изкачиха се по първото полегато възвишение. В ниското от другата страна имаше паркинг. Ричър чу стрелба с автоматични оръжия, може би на двеста метра навътре в гората.

— Обучават се — каза Ламар. — Почти през цялото време.

Тя се оживи и лицето й светна, сякаш близостта до кораба майка й вдъхваше енергия. Ричър можеше да си го обясни. Мястото представляваше внушителна гледка. Разположено в естествена падина, навътре в гората, отдалечено на километри от всичко останало. Уединено и тайно. Не беше трудно да се разбере как мястото може да накара щастливците, допуснати вътре, да бъдат лоялни и изпълнителни.

Ламар мина бавно през няколко бабуни за намаляване на скоростта и влезе в паркинга пред най-голямата сграда. Вкара колата в едно свободно място, изключи двигателя и погледна часовника си.

— Шест часа и десет минути — отбеляза тя. — Бавничко се придвижихме. Заради лошото време и дългата обедна почивка.

Мълчание.

— А сега какво? — попита Ричър.

— Започваме работа.

Стъклената врата на сградата се отвори и се появи Поултън. Русолявият дребен мъж с мустаците. Беше с друг костюм — тъмносин, с бяла риза и сива вратовръзка. С този цвят не изглеждаше толкова невзрачен. Имаше официален вид. Остана за миг пред вратата, загледа се в паркинга и тръгна към колата. Ламар слезе, за да го посрещне. Ричър седеше неподвижно и чакаше. Поултън изчака Ламар да извади чантата си от багажника — беше от същата черна изкуствена кожа като куфарчето й.

— Да тръгваме, Ричър — извика тя.

Той наведе глава, окачи пропуска на шията си, отвори вратата и слезе. Беше студено и ветровито. Пукотът от изстрелите се смесваше с шумоленето на сухи листа.

— Вземи си багажа — каза Поултън.

— Нямам багаж — отвърна Ричър.

Поултън погледна Ламар, в чиято красноречива гримаса се четеше: „Това продължава цял ден.“ После двамата се обърнаха и тръгнаха към сградата. Ричър погледна небето и ги последва. В далечината видя отряди въоръжени новобранци, които маршируваха или бягаха. Униформата им беше тъмносиня фланелка с жълт надпис „ФБР“ на гърба и гърдите, като фирмен знак на модна къща или емблема на спонсор върху спортен екип. За набитото му око на военен тези хора му изглеждаха прекалено цивилни.

След малко си даде сметка, че е така, защото голяма част от тях бяха жени.

Ламар отвори стъклената врата и влезе. Поултън изчака Ричър на прага.

— Ще ти покажа стаята ти — каза той. — Можеш да оставиш нещата си.

На дневна светлина и отблизо изглеждаше по-възрастен. Около очите му имаше едва забележими тънки бръчици — сякаш четирийсетгодишен човек беше надянал кожа на двайсетгодишен.

— Нямам никакви неща — отговори Ричър. — Току-що ти казах.

Поултън се поколеба. Явно имаше график, който трябваше да следват.

— Все едно, ще ти я покажа — настоя той.

Ламар се отдалечи с чантата си, а Поултън и Ричър тръгнаха към асансьора. Качиха се до третия етаж и тръгнаха по тих коридор с тънък мокет на пода и износени тапети по стените. Поултън спря пред една врата, извади ключ от джоба си и я отвори. Беше като всяка стая в мотел. Тесен коридор, баня вдясно, шкаф вляво, голямо легло, маса, два стола — невзрачен декор.

Поултън остана в коридора.

— Бъди готов в десет — каза той.

Вратата се затвори. Отвътре нямаше дръжка. Май не приличаше съвсем на стая в мотел. Гледаше към гората, но прозорецът не се отваряше. Рамката беше заварена, а дръжката я нямаше. На нощното шкафче имаше телефон. Ричър вдигна слушалката и чу сигнал. Натисна девет и получи външна линия. Набра частния телефон в офиса на Джоди. Изчака единайсет позвънявания, после набра номера в апартамента. Включи се телефонният секретар. Опита мобилния. Оказа се изключен.

Остави палтото си в шкафа, извади четката за зъби от джоба си и я пусна в чашата над умивалника. Наплиска очите си с вода и приглади косата си. После седна на леглото и зачака.