Лий Чайлд
Лесни за убиване (7)

7

Ламар пристигна точно навреме, с нов буик, излъскан до блясък и с номера от Вирджиния. Беше сама и изглеждаше още по-дребна в голямата кола. Спря, натисна бутон на таблото и багажникът се отвори. Ричър го затвори, върна се и седна на предната седалка.

— Къде е багажът ти? — попита Ламар.

— Нямам багаж — отговори той.

Тя го изгледа с недоумение, после извърна лице, сякаш се бе сблъскала със социален проблем.

Подкара надолу по улицата. На първото кръстовище спря неуверено.

— Кой е най-добрият път на юг? — попита тя.

— По въздуха — отвърна той.

Ламар го погледна пак, после сви наляво, обратно на реката, и пое на север, към шосе 9.

— Във Фишскил ще хванем по шосе 84, после на запад по магистралата и на юг покрай скалите.

Ричър мълчеше. Тя го изгледа.

— Все ми е едно — каза той.

— Просто се опитвам да водя разговор.

— Не е необходимо.

— Не ми помагаш много.

Той сви рамене.

— Казахте ми, че искате да ви помогна с армията, а не с пътната карта на Съединените щати.

Ламар повдигна вежди и присви устни, сякаш беше разочарована, но не и изненадана. Ричър се обърна настрани и заразглежда пейзажа през прозореца. В колата беше топло. Ламар бе пуснала отоплението почти докрай. Той се наведе и го намали.

— Горещо е — обясни той.

Ламар не отговори. Продължи да шофира мълчаливо. Прекосиха река Хъдсън, минаха през Нюбърг, после излязоха на магистралата в южна посока и Ламар се размърда на седалката, сякаш се подготвяше за дългия път.

— Никога ли не взимаш самолет? — попита Ричър.

— Някога, преди години, го правех — отговори тя. — Но вече не мога.

— Защо?

— Имам фобия — обясни тя веднага. — Изпитвам ужас, това е.

— Носиш ли пистолет? — попита я Ричър.

Ламар вдигна едната си ръка от волана и дръпна назад ревера на сакото си. Той видя опасващите гърдите й ремъци на кобура — твърди, блестящи, кафяви.

— Би ли го използвала?

— Разбира се. Ако се наложи.

— Тогава е тъпо да се боиш от летенето. Да караш кола и да участваш в престрелки е много по-опасно от пътуване със самолет.

Тя кимна.

— Знам. Статистически това е вярно.

— Значи страхът ти е ирационален — каза той.

— Май че да — съгласи се тя.

Известно време чуваха само шума на двигателя.

— В Бюрото има ли много ирационално мислещи агенти?

Ламар не отговори. Лицето й леко се зачерви. Ричър също замълча и впери поглед напред. След това изпита угризения, че се заяжда с нея. Ламар си имаше немалко проблеми.

— Съжалявам за сестра ти — каза той.

— Защо? — попита тя.

— Знам, че се тревожиш за нея.

— Блейк ли ти каза? — попита тя, без да отделя поглед от пътя. — Докато приготвях кафето?

— Само спомена нещо такова.

— Всъщност тя ми е доведена сестра. И безпокойството ми за нея е чисто професионално.

— Май не се разбирате.

— Така ли? Защо? Трябва ли да се тревожа повече само защото една от потенциалните жертви ми е близка?

— Но вие очаквахте това от мен — каза Ричър. — Смятахте, че ще искам да пожелая да отмъстя за Ейми Калан, защото я познавах и харесвах.

Ламар поклати глава.

— Не „ние“, а Блейк. Лично аз очаквах да се тревожиш като всяко човешко същество, макар че в твоя случай нямам основания за такова нещо, защото профилът ти е същият като на убиеца.

— Твоят профил не струва. Колкото по-бързо го осъзнаеш, толкова по-бързо ще хванеш убиеца.

— Какво разбираш ти от психологически профили?

— Нищо. Само че аз не съм убил онези жени и никога не бих направил подобно нещо. Затова ти казвам, че си губиш времето, като търсиш човек като мен. Аз съм точно типът, когото не бива да търсиш. Звучи смислено, нали? И фактите го потвърждават.

— Обичаш ли фактите?

— Много повече от дивотиите.

— Добре тогава. Ето ти малко факти. Току-що пипнах един убиец в Колорадо, без дори кракът ми да е стъпил там. Една жена е била изнасилена и убита в къщата й. Удари по главата с тъп предмет, оставена по гръб, лицето й, покрито с кърпа. Жестоко сексуално престъпление, без предварителна подготовка, без следи от взлом, без никакви щети в къщата. Жената е била умна, млада и хубава. Прецених, че извършителят е местен човек, по-възрастен, живеел е съвсем близо, познавал е жертвата, бил е у дома й много пъти, привличала го е сексуално, но или е бил неподходящ за нея, или твърде комплексиран, за да й го каже направо.

— И?

— Подготвих този профил и местната полиция арестува извършителя само след един час. Веднага си е признал.

Ричър кимна.

— Имал е ателие за ремонти в квартала — каза той. — Убил я е с чука си.

Очите й се отделиха от пътя за първи път от половин час.

— Няма откъде да знаеш това. Не са го писали във вестниците.

Той сви рамене.

— Само предположих. Кърпата върху лицето означава, че са се познавали и че той се е срамувал да го остави непокрито. Може да е изпитвал угризения, сякаш го е гледала от оня свят или нещо такова. Подобно полуфункционално мислене говори за нисък коефициент на интелигентност. Липсата на следи от взлом и на щети в къщата показват, че всичко е било познато на убиеца и че той е ходил там много пъти. Не е трудно да се досетиш и за останалото.

— Защо?

— Какъв трябва да е един тип с нисък коефициент на интелигентност, за да посещава младо и хубаво момиче многократно у дома му? Трябва да е градинар или някакъв майстор. Вероятно не е градинар, защото градинарите работят навън и най-често по двама. Тогава остава да е ходил при нея, за да поправя това-онова. Младостта и красотата й го измъчват. Един ден му причернява, вече не може да издържа и прави някакъв непохватен опит, тя се притеснява и го отблъсква, може дори да му се е присмяла, а той излиза от релси, изнасилва я и я убива. Тъй като се занимава с ремонти, инструментите винаги са му подръка, свикнал е да ги използва… За подобно нещо би грабнал чука.

Ламар не каза нищо. Лицето й почервеня още повече.

— И наричаш това „психологически профил“? Според мен е здрав разум.

— Това беше лесен случай — промълви тя.

Ричър се засмя.

— И ви плащат за това? Учите го в университета… и всичко останало?

Влязоха в Ню Джърси. Пътната настилка изглеждаше по-гладка, а растителността край пътя по-поддържана, както винаги. Всеки щат полагаше усилия първите километри след границата да изглеждат много добре, за да внушат чувството, че водят към по-хубаво място. Ричър се чудеше защо не се грижат за последните километри, за да накарат човек да съжалява, че си тръгва.

— Трябва да поговорим — каза Ламар.

— Ами говори. Разкажи ми за колежа.

— Няма да говорим за колежи.

— Защо не? Разкажи ми за изпита си по психологическо профилиране. Изкара ли го?

— Трябва да поговорим за убийствата.

Ричър се усмихна.

— Учила си в колеж, нали?

Ламар кимна.

— В щатски колеж. В Индиана.

— Психология ли?

Тя поклати глава.

— Какво тогава? Криминалистика?

— Озеленяване, ако държиш да знаеш. Професионалното ми образование е от академията на ФБР в Куонтико.

— Озеленяване ли? Нищо чудно, че са те назначили толкова бързо във ФБР.

— Това образование не е безсмислено в случая — отбеляза тя. — Научава те да виждаш нещата в перспектива и да бъдеш търпелив.

— И как да отглеждаш разни неща. Това може да се окаже полезно, за да убиваш време, когато идиотските профили не те водят доникъде.

Тя не отговори.

— Е, има ли много ирационални, маниакални озеленители в Куонтико? Любители на бонзаи, които се страхуват от паяци? Или на орхидеи, които отказват да стъпят върху пукнатини на тротоара?

Лицето й пребледня.

— Май наистина се гордееш със себе си, Ричър, щом можеш да се шегуваш, докато умират жени.

Той млъкна и се загледа през прозореца. Ламар караше бързо. Асфалтът беше мокър, а отпред бяха надвиснали черни облаци. Надпреварваха се с буря, която се отдалечаваше в южна посока.

— Разкажи ми за убийствата — подкани я той.

Ламар стисна волана и го използва като опора, за да се намести на седалката.

— Разбра каква е групата на жертвите. Много специфична, нали?

Той кимна.

— Така изглежда.

— Ясно е, че местата са подбрани произволно. Преследва определен тип жертви и отива при тях. И в трите случая извършва престъплението в жилището на жертвата. Макар че и в трите случая жилищата са еднофамилни къщи, те не са еднакво отдалечени от оживени места.

— Но са хубави, нали?

Ламар го погледна озадачено. Ричър се усмихна.

— Платила ги е армията, нали? Когато са напуснали. Това се нарича „избягване на скандала“. Тлъста сума пари, възможност да се установят някъде след няколко години скитане из най-различни места… вероятно са купили хубави къщи.

Ламар кимна.

— Да, така е. А и са в хубави квартали.

— Нормално е — отбеляза той. — Искали са да живеят сред добро общество. А съпрузи и семейства?

— Калан е била разведена, няма деца. Кук е имала приятели, също няма деца. Стенли е живяла самотно, никакви връзки.

— Проверихте ли съпруга на Калан?

— Естествено. При всяко убийство на омъжена жена най-напред проверяваме съпруга. Имаше алиби. Нищо подозрително. След това убийството на Кук. Разбрахме схемата, така че не е съпруг или любовник.

— Да, и аз така смятам.

— Първият въпрос е как влиза. Няма следи от взлом. Просто минава през вратата.

— Мислиш, че ги наблюдава преди това?

Ламар сви рамене.

— Броят на жертвите не е много голям, така че не искам да правя заключения, но все пак — да, струва ми се, че ги е наблюдавал. Искал е да са сами. Той е организиран и бърз. Не мисля, че би оставил нещо на случайността. Но не трябва да го надценяваме. Много бързо би разбрал, че жертвите по цял ден са сами.

— Някакви следи от причакване? Фасове, смачкани кутии от сок под някое дърво наблизо?

Тя поклати глава.

— Този тип не оставя никакви следи.

— Съседите да се забелязали нещо?

— Засега не.

— И трите са били убити през деня?

— Да. В различни часове.

— Никоя от тях не е работела, така ли?

— Като теб. Струва ми се, че малко хора, напуснали армията, започват работа. Това е подробност, която ще запомня.

Ричър кимна и погледна небето. От асфалта се издигаше пара. Дъждът беше на около два километра пред тях.

— Защо не работите? — попита Ламар.

— Ние? В моя случай, защото не мога да намеря нищо, което бих искал да върша. Мислил съм и за озеленяване, само че предпочитам предизвикателствата, а не нещо, с което ще се справя за минута и половина.

Тя отново замълча. След малко колата се вряза в пелената от дъжд. Ламар пусна чистачките, запали фаровете и леко намали скоростта.

— През цялото време ли възнамеряваш да ме обиждаш? — попита тя.

— Няколкото шеги за твоя сметка са нищо в сравнение със заплахите спрямо приятелката ми. И в сравнение с убеждението ти, че съм от онези, които могат да убият две или три жени.

— Това потвърждение ли е, или не?

— Нито едното, нито другото. Струва ми се, че едно извинение от твоя страна ще помогне да стане „не“.

— Извинение? Остави това, Ричър. Държа на профила. Ако не си бил ти, бил е някой негодник, който много прилича на теб.

Небето над тях причерня и дъждът се усили. През вадичките по предното стъкло проблясваха червените стопове на колите, които едва пълзяха пред тях. Ламар се наведе напред и рязко натисна спирачката.

— По дяволите! — изруга тя.

Ричър се усмихна.

— Забавно, нали? В момента, при тези условия, рискът от смърт или нараняване е десет пъти по-голям, отколкото в самолета.

Тя не отговори. Гледаше огледалото, за да се увери, че колата отзад ще успее да намали ловко, както бе направила тя. Пред тях колоната от коли продължаваше докъдето стига погледът. Ричър напипа бутона отстрани на седалката си и я премести назад. Изпъна крака и се намести удобно.

— Ще подремна — каза той. — Събуди ме, когато стигнем някъде.

— Не сме свършили разговора — отвърна тя. — Имаме споразумение, забрави ли? Помисли си за Петросян. Питам се, какво ли прави в момента?

Ричър погледна вляво, през прозореца на Ламар. Някъде там трябваше да е Манхатън, но краят на пътя не се виждаше.

— Добре, ще продължим да говорим — каза той.

Вниманието на Ламар беше погълнато от работата със спирачката и спазването на дистанция.

— Докъде бяхме стигнали? — попита тя.

— Дебне ги през деня, колкото да се убеди, че са сами, и влиза някак в къщите им. После какво?

— Убива ги.

— Вътре ли?

— Ние така мислим.

— Мислите!? Не знаете ли?

— За съжаление много неща не знаем.

— Ами че това е чудесно.

— Не оставя абсолютно никакви следи. Това е дяволски проблем.

Ричър кимна.

— Добре. Опиши ми как изглеждат местата на престъплението. Започни от насажденията в предните дворове.

— Защо? Смяташ, че това е важно ли?

Той се засмя.

— Не. Реших, че ще се почувстваш по-добре, ако започнеш с нещо, за което знаеш едно-друго.

— Копеле гадно!

Колата продължаваше да пълзи напред. Чистачките се движеха бавно по стъклото, наляво, надясно, наляво, надясно. Пред тях блеснаха червени и сини светлини.

— Катастрофа — отбеляза Ричър.

— Не оставя никакви следи — повтори Ламар. — Абсолютно нищо. Никакви влакна, кръв, слюнка, косми, ДНК, отпечатъци… Нищо.

Ричър скръсти ръце на тила си и се прозина.

— Доста трудно е да се постигне.

Ламар кимна, без да отделя поглед от предното стъкло.

— Така е. Не можеш да си представиш с какви невероятни технически възможности разполагаме сега. Но въпреки всичко той си играе с нас.

— Как би могъл човек да направи подобно нещо?

— Не знаем. Колко време вече си в тази кола?

Той сви рамене.

— Не знам. Имам чувството, че цял живот.

— Около час. Сега отпечатъците от пръстите ти са навсякъде, по таблото, дръжките на вратата, катарамата на предпазния колан, копчето на седалката. Върху облегалката сигурно има поне десетина косъма. По пода има кал от двора ти, а може би и влакна от килима ти.

Той кимна.

— А аз просто си седя и не правя нищо.

— Точно това имах предвид. При акт на насилие щеше да има следи навсякъде… плюс кръв и евентуално слюнка.

— В такъв случай може би не ги убива в къщата.

— Но труповете са вътре.

— Значи трябва да ги е довлякъл отвън.

Тя кимна.

— Знаем със сигурност, че прекарва доста време вътре. Има доказателства за това.

— Къде оставя труповете?

— В банята. Във ваната.

Буикът пропълзя покрай мястото на катастрофата. Някакво комби се бе забило в задницата на джип, същия като на Ричър. На предното стъкло на комбито се виждаха две дупки, големи колкото човешка глава. Бяха отворили предната врата с лостове. Линейката чакаше, за да завие в обратна посока през разделителната линия на пътя. Ричър се обърна и огледа джипа. Не беше неговият. Дори не си го беше и помислил. Джоди не би тръгнала никъде, ако имаше поне малко разум.

— Във ваната ли? — повтори той.

Ламар кимна зад волана.

— Да.

— И трите ли? — попита той.

— И трите — отвърна тя.

— Нещо като автограф?

— Точно така.

— Откъде е знаел, че и трите имат вани?

— В къщите обикновено имат.

— Откъде е знаел, че и трите живеят в къщи? Не ги избира според мястото, където живеят. Прави го произволно, нали? Могат да живеят навсякъде. Като мен, по мотелите. И някои от тях могат да имат само душ.

Тя го погледна.

— Ти не живееш по мотелите. Живееш в къща, в Гарисън.

Ричър сведе поглед, като че ли беше забравил.

— Да, сега вече да. Но преди бях бездомен. Откъде е знаел, че онези жени не са бездомни?

— Прилича на Параграф 22 — отвърна Ламар. — Ако са били бездомни, нямаше да попаднат в списъка му. Искам да кажа, че за да ги открие, трябва да имат постоянен адрес.

— Но откъде е знаел, че всички са имали вани?

Ламар сви рамене.

— Щом живееш в къща, трябва да имаш вана. Малките ателиета имат само душ кабина.

Ричър кимна. Не беше специалист в тази област. Недвижимите имоти не бяха силата му.

— И така — подкани я той. — Слага ги във ваната.

— Голи. А дрехите им липсват.

Вече бяха подминали мястото на катастрофата и тя започна да увеличава скоростта. Пусна чистачките на бързи обороти.

— Взел е дрехите им със себе си? — учуди се Ричър. — Защо?

— Вероятно като трофей. Серийните убийци често вземат трофеи от жертвите си. А може би е символично. Мисли си, че би трябвало все още да носят униформи, и затова ги лишава от цивилното им облекло. И от живот.

— Взел ли е нещо друго?

Ламар поклати глава.

— Не, доколкото можем да преценим. Нямаше нищо разместено или липсващо, парите и кредитните карти бяха на местата си.

— Значи взема дрехите и не оставя нищо след себе си.

Ламар не отговори веднага.

— Напротив — обади се тя след малко. — Оставя боя.

— Боя ли?

— Военна, маскировъчна, зелена боя. Десетки литри.

— Къде?

— Във ваната. Слага голия труп във ваната, после излива боята вътре.

Ричър се взираше през чистачките в дъжда.

— Удавя ги в боя?

Ламар поклати глава.

— Не. Те вече са мъртви, когато ги покрива с боя.

— Как ги покрива? Боядисва ли ги?

Тя отново караше много бързо, за да навакса изгубеното време.

— Не, не ги боядисва, а пълни ваната с боя до ръба. Очевидно боята покрива телата.

— Значи плуват във вана със зелена боя.

Тя кимна.

— Да. Така бяха намерени и трите.

Ричър замълча, извърна се и се загледа през прозореца. На запад небето беше по-ясно и по-светло. Колата се движеше бързо. Водата съскаше под гумите и се разплискваше настрани. Ричър се взираше в светлото небе на запад, към безкрайното шосе отпред, и осъзна, че е щастлив. Пътуваше. Имаше цел. Кръвта му се раздвижваше както при животните в края на зимата. Старият скитнически дух му зашепна: Щастлив ли си вече? Щастлив си, нали? Дори за миг забрави, че си закотвен в Гарисън!

— Добре ли си? — попита Ламар.

Той се обърна към нея и се опита да се съсредоточи върху лицето й, бледността й, рядката коса, подигравателната усмивка.

— Разкажи ми за боята — промълви той.

Тя го погледна странно.

— Казах ти. Маскировъчна, армейска, зелена боя. Произвежда се в огромни количества в Илиной. Тази е произведена през последните единайсет години по някаква нова технология. Повече не можем да разберем.

Ричър кимна разсеяно. Не беше използвал такава боя, но беше виждал десетки квадратни метри, покрити с нея.

— Доста мръсна работа.

— Но на мястото на престъплението цари пълен ред. Не е разлята нито капчица.

— Жените вече са били мъртви — отбеляза той. — Не е имало никаква съпротива. Нямало е причина да цапа. Това обаче означава, че е трябвало да внесе боята вътре. Какво количество е необходимо, за да се напълни една вана?

— Някъде между седемдесет и осемдесет литра.

— Това е ужасно много. Би трябвало да означава ужасно много и за убиеца. Успяхте ли да разберете какъв смисъл влага в това?

Ламар сви рамене.

— Не. Нищо повече от очевидното предназначение в армията. Може би, като взема цивилните дрехи и покрива телата с маскировъчна боя, си мисли, че ги връща където им е мястото, в армията, където е трябвало да останат. То е нещо като капан, разбираш ли? След два часа горният слой се втвърдява, а по-надолу става на желе. След още време, предполагам, че цялата боя ще се втвърди заедно с трупа в нея, също както някои хора вграждат обувчицата на бебето си в куб от плексиглас.

Ричър продължаваше да гледа напред. Хоризонтът беше ясен. Лошото време оставаше зад тях. Вдясно Пенсилвания изглеждаше слънчева и зелена.

— Тази боя е дяволска работа — отбеляза той. — Седемдесет-осемдесет литра е голямо количество. Необходимо е голямо превозно средство. Трудно би могъл да се скрие, когато я взема. Или когато я внася в къщата. Никой ли не е видял нищо?

— Разпитахме всички, къща по къща. Никой не е видял нищо.

Ричър кимна бавно.

— Боята е ключът. Откъде ли я взема?

— Нямам представа. Армията не ни помага особено.

— Не съм изненадан. Армията ви мрази. А и подобно нещо е компрометиращо. Излиза, че го е направил действащ военен. Кой друг би могъл да се снабди с такива количества маскировъчна боя?

Ламар не отговори. Продължи да шофира мълчаливо. Дъждът спря, но чистачките не преставаха да стържат сухото стъкло. После тя ги изключи с леко, решително движение на китката. Ричър се опита да си представи как някъде някакъв военен товари толкова много кутии с боя. Деветдесет и една жени в списъка му и някакъв изкривен мозъчен процес в главата му отрежда по седемдесет-осемдесет литра боя за всяка от тях. Получаваха се няколко тона. Камиони. Трябва да е някой склададжия.

— Как ги убива? — попита той.

Ламар стисна волана по-здраво. Преглътна и впери поглед пред себе си.

— Не знаем — отговори тя.

— Не знаете ли? — повтори той.

Ламар поклати глава.

— Просто са мъртви. Не можем да установим причината за смъртта.