Лий Чайлд
Лесни за убиване (6)

6

— Какво смяташ да правиш? — попита Джоди.

— Не знам — отвърна Ричър.

— Не мога да повярвам, че действат по този начин.

Бяха в кухнята на Джоди, на четвъртия етаж на една сграда в Манхатън, в долната част на Бродуей. Блейк и Ламар го бяха оставили в Гарисън и двайсет минути по-късно той не се стърпя и подкара на юг, към града. Джоди се прибра в шест сутринта, с желанието да хапне нещо и да вземе душ, и го завари да я чака във всекидневната.

— Сериозно ли говореха?

— Не знам. Сигурно.

— По дяволите! Не мога да повярвам!

— Отчаяни са — каза той. — И са нагли. Обичат да побеждават. Те са елит. Събери всичко това заедно и ще разбереш за какво става дума. Виждал съм го и друг път. Някои от нашите бяха същите. Бяха готови на всичко.

— С колко време разполагаш?

— Трябва да им се обадя най-късно в осем. С готово решение.

— Е, какво смяташ да направиш?

— Не знам — повтори той.

Палтото й беше метнато върху облегалката на един стол. Тя крачеше нервно напред-назад в розовата си рокля. Двайсетте и три часа безсъние не й личаха по нищо, освен по леките сенки под очите.

— Не могат да го направят безнаказано, нали? — предположи тя. — Може би не са го мислили сериозно.

— Може би — отговори той. — Но това е хазарт. При всички случаи няма да сме спокойни. Никога.

Джоди седна на един стол и кръстоса крака, после наклони глава назад и я разтърси, докато косата й се разпиля по раменете. Тя имаше всичко, което липсваше на Джулия Ламар. Един посетител от чужда планета би определил и двете като жени, с еднакви външни белези, коси, очи, ръце и крака, но едната като мечта, а другата — като кошмар.

— Просто нещата отидоха твърде далеч — каза той. — И вината е само моя, това е. Прекалих с разиграването само защото тя ми стана неприятна от самото начало. Реших да ги подразня, да им опъна малко нервите, а най-накрая да се съглася. Те обаче ме изненадаха, преди да стигна до финала.

— Тогава ги накарай да оттеглят думите си. Помогни им, започни отначало.

Ричър поклати глава.

— Не. Да заплашват мен е едно. Но намесиха теб и чашата преля. След като са способни дори само да си помислят подобно нещо, да вървят по дяволите.

— Сериозно ли го казаха? — попита тя отново.

— Най-безопасно е да го приемем за сериозно.

Тя кимна.

— Това ме плаши. И, струва ми се, пак ще се страхувам, поне малко, дори и да се откажат от думите си.

— Точно така — кимна Ричър. — Няма връщане назад.

— Но защо? Защо са толкова отчаяни? И защо са тези заплахи?

— Тежко минало — отвърна Ричър. — Всеки мрази всички останали. Това ми каза Блейк. И е истина. Един военен полицай не би се изпикал на Куонтико, дори и да гори. Заради Виетнам. Баща ти може би ти е разказвал. Той е добър пример.

— Какво е станало във Виетнам?

— Имаше едно правило. Всички, които късаха призовките, бяха грижа на ФБР. Дезертьорите бяха наш проблем. Някои отиваха в затвора, но други се връщаха пак в ротата. Джунглата не беше място за забавления, а наборните бюра не се пукаха по шевовете от доброволци, помниш ли? Военните полицаи успокояваха по-свестните и ги връщаха обратно, а Бюрото ги арестуваше пак, по пътя към летището. Военните полицаи беснееха. Хувър беше нетърпим. Това си беше война за надмощие, каквато не си виждала. Като резултат един съвършено разумен човек като Лион не можеше да говори с ФБР по никакъв повод. Не вдигаше телефона, не отговаряше на писмата им.

— И все още ли е така?

Ричър кимна.

— Институциите имат силна памет. Никога не забравяй, никога не прощавай.

— Дори и когато са изложени на опасност жени?

Той сви рамене.

— Никой не е твърдял, че институциите мислят рационално.

— Значи наистина им е нужен някой?

— Ако искат да постигнат каквото и да било…

— Но защо точно ти?

— По много причини. Свързан съм с два от случаите, успяха да ме намерят, бил съм достатъчно високо в йерархията, за да знам къде да търся, а от сегашното поколение има хора, които все още ми дължат някоя и друга услуга.

Тя кимна.

— Значи, като обобщим всичко, намеренията им са сериозни.

Ричър не отговори.

— Какво ще правим?

— Можем да мислим паралелно — отвърна той.

— Как?

— Като дойдеш с мен.

Джоди поклати глава.

— Няма да ми позволят да дойда с теб. А и без това не мога. Това може да продължи седмици, нали? Трябва да работя. Предстои ми повишение.

Той кимна.

— Можем да направим нещо друго.

— Какво?

— Мога да накарам Петросян да се покаже.

Джоди го изгледа мълчаливо.

— Все едно, че ще цакам с асото им — добави Ричър.

Тя вдигна очи към тавана, после замислено поклати глава.

— Във фирмата имаме едно правило — каза тя. — Винаги се питаме: И какво още? Да вземем например някой фалирал, когото търсим. Понякога откриваме, че си е скътал доста пари настрана, но не ни казва, крие от нас, мами ни. Първата ни работа е да се запитаме: И какво още. Какво още прави той и какво още крие от нас.

— Е, и?

— Какво всъщност правят те тук? Може би онези жени изобщо не ги интересуват. Може би са тук заради Петросян. Предполагам, че този тип е умен и непрекъснато им се изплъзва. Не могат да го уличат в нищо. Няма свидетели, няма доказателства. Може би Козо се опитва, чрез Ламар, Блейк и с твоя помощ, да се добере до него? Направили са ти психологически профил, нали? Ясно им е как мислиш и как ще реагираш. Знаят, че ако ме заплашат с Петросян, първата ти мисъл ще е да го отстраниш. Тогава ще имат една грижа по-малко, без съдебен процес, какъвто и бездруго едва ли биха спечелили. И никой не би могъл да докаже, че цялата работа има нещо общо с ФБР. Може би просто искат да те използват като убиец. Нещо като ракета с дистанционно управление. Активират те и ти излиташ.

Ричър не отговори.

— Или може би е нещо друго. Убиецът на жените, изглежда, е доста умен, нали? Никакви улики, никакви следи. Няма да е никак лесно да го пипнат. В такъв случай може би се надяват ти да го ликвидираш. Може да нямат достатъчно доказателства, за да убедят съда, но каквото имат, е предостатъчно за теб. В такъв случай ти отмъщаваш заради жените, които си познавал, и всичко приключва бързо и ефикасно, без никой да е в състояние да докаже, че те имат нещо общо с цялата работа. Нещо като вълшебен куршум. Изстрелват те в Ню Йорк, а ти улучваш мишената, където и да се намира.

Ричър мълчеше.

— Може изобщо да не са те подозирали — продължи Джоди след малко. — Може би не са искали да открият убиеца, а някой, който е готов да го убие.

Джоди млъкна. Отвън долитаха звуците на ранното утро. Денят се очертаваше сив и мрачен, а шумът от движението на улицата постепенно се усилваше.

— Може би и двете — каза Ричър. — Може би искат и Петросян, и убиеца.

— Не са глупави — отбеляза тя.

— Без никакво съмнение.

— В такъв случай какво смяташ да правиш?

— Не знам. Знам само, че не мога да отида в Куонтико и да те оставя тук сама, в града, в който действа Петросян. Просто не мога да постъпя така.

— Ами ако заплахата им не е сериозна? Възможно ли е ФБР наистина да направи нещо подобно?

— Движиш се в кръг. Отговорът е, че не знаем. Там е цялата работа. Това е ефектът, който те търсеха. Незнанието е достатъчно, нали?

— Ами ако не отидеш?

— Тогава ще остана тук и няма да отделям очи от теб, докато и на двамата не ни писне. След това и бездруго ще подгоня Петросян, независимо дали те са се шегували, или са били сериозни.

— А ако отидеш?

— Тогава ще ме държат в шах със заплахата срещу теб. А какво мислиш, че значи „шах“ според тях? Ще мога ли да се измъкна, след като намеря онзи тип? Или ще искат и да го убия?

— Хитри са — отбеляза Джоди.

— Защо не говорят направо?

— Не могат да поискат такова нещо от теб просто така. Би било абсолютно незаконно. А и бездруго не бива да го правиш.

— Няма да мога ли?

— Не това. Не бива да ликвидираш Петросян или убиеца.

— Защо?

— Защото след това ставаш собственост на ФБР, Ричър. Две убийства, явна саморазправа, с тяхно знание. Под носа им. Ще те държат в ръцете си до края на живота ти.

Ричър опря длани на рамката на прозореца и се взря в улицата.

— В страхотна ситуация си, няма що — каза Джоди. — Всъщност и двамата сме.

Ричър не отговори.

— Е, какво ще правиш? — попита тя.

— Ще помисля — отвърна той. — До осем часа има още време.

Тя кимна.

— Но мисли внимателно. Не прави нищо, за което после ще съжаляваме.

 

 

Джоди се върна на работа. Перспективата да стане съдружник я зовеше. Ричър остана сам в апартамента й и мисли усилено в продължение на около трийсет минути, после говори по телефона още двайсет. Блейк беше казал, че все още има хора, които са му задължени. След това, в осем без пет, се обади на номера, който му беше дала Ламар. Тя вдигна слушалката след първото позвъняване.

— Ще участвам — каза той. — Не ми е приятно, но ще го направя.

Последва кратка пауза. Ричър си представи кривите зъби, оголени в усмивка.

— Иди си у вас и си приготви багажа — каза тя. — Ще те взема точно след два часа.

— Не, ще отида да видя Джоди. Ще чакам на летището.

— Няма да летим.

— Така ли?

— Не. Никога не пътувам със самолет. Ще отидем с кола.

— До Вирджиния? За колко часа ще стигнем?

— За пет-шест.

— Шест часа! В една кола с теб!? Забрави.

— Ще правиш каквото ти се казва, Ричър! Ще се видим в Гарисън след два часа.

 

 

Офисът на Джоди беше на четирийсетия етаж в един шейсететажен небостъргач на Уолстрийт. Във фоайето имаше денонощна охрана, но Ричър имаше пропуск от фирмата на Джоди, с който можеше да влиза когато си поиска. Завари я сама в кабинета й. Преглеждаше сутрешната информация от пазарите в Лондон.

— Добре ли си? — попита я той.

— Чувствам се уморена.

— Трябва да се прибереш вкъщи.

— Да. Май наистина ще заспя…

Ричър отиде до прозореца и се взря в светлата ивица на хоризонта.

— Успокой се — каза той. — Няма за какво да се безпокоиш.

Тя не отговори и той добави:

— Реших какво да правя.

Джоди поклати глава.

— По-добре не ми казвай. Не искам да знам.

— Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Тя замълча за миг, после стана и отиде при него до прозореца. Силно се притисна към гърдите му.

— Внимавай.

— Ще внимавам. Не се тревожи.

— Не прави глупости.

— Не се тревожи — повтори той.

Тя вдигна лицето си към него и той я целуна продължително. Даваше си сметка, че трябва да му държи влага за неопределено време в близкото бъдеще.

 

 

На път към Гарисън караше по-бързо от обикновено и стигна до къщата си десет минути преди да изтекат двата часа, определени от Ламар. Взе сгъваемата си четка за зъби от банята и я закачи за вътрешния си джоб. Заключи мазето и намали термостата. После затегна крановете на чешмите и заключи входната врата. Изключи телефона и излезе през кухнята.

Отиде до края на двора, сред дърветата, и погледна надолу към реката. Тя течеше сива и бавна, обвита в пелената на сутрешната мъгла. На отсрещния бряг листата на дърветата започваха да променят цвета си от зелено в кафяво и бледо оранжево. Сградите на военната академия „Уест Пойнт“ едва се виждаха.

Слънцето изгряваше над покрива, бледо и без да топли. Ричър се върна в къщата, заобиколи гаража и излезе отпред на алеята. Сгуши се в палтото си и тръгна към улицата. Не се обърна повече към къщата — далеч от окото, далеч от сърцето. Така искаше. Стигна до улицата и се опря на пощенската кутия, загледан в пътя.