Лий Чайлд
Лесни за убиване (5)

5

Той излезе от сградата малко след три сутринта. Джоди беше възбудена и се колебаеше дали да остане с него, или да се върне в офиса си, за да си довърши работата. Ричър я убеди да направи второто. Единият от младшите агенти я откара до Уолстрийт. Върнаха вещите на Ричър, без пачката откраднати банкноти. Другият млад агент го закара до Гарисън, като взе деветдесетте и три километра за четирийсет и седем минути. Червеният буркан, свързан с гнездото за запалката на таблото, работеше през цялото време. Мигащата му светлина прорязваше мъглата. Беше тъмно и студено, пътят беше мокър и хлъзгав. Агентът мълча през целия път. Караше, без да спира, докато не стигна до алеята пред къщата на Ричър в Гарисън, и потегли назад веднага щом вратата на колата се затвори. Ричър проследи с очи мигащата светлина, докато не изчезна в мъглата, обърна се и пое към къщата си.

Беше я получил в наследство от Лион Гарбър — бащата на Джоди и някогашен негов командващ офицер. Тогава, в началото на лятото, беше преживял една седмица, изпълнена с изненади — и добри, и лоши. Беше срещнал Джоди отново, беше разбрал, че е била омъжена и че се е развела, че старият Лион е мъртъв и че къщата вече е негова. Беше влюбен в Джоди в продължение на петнайсет години, още откакто я беше видял за първи път в една военна база във Филипините. Тогава тя беше на петнайсет, на прага на поразителна женственост, но беше дъщеря на шефа му и той бе потиснал чувствата си като някаква тайна вина и никога не им бе позволил да видят бял свят. Чувстваше, че това би било предателство към нея и към Лион, а да предаде Лион би било последното, което би допуснал, защото за него Лион беше като принц сред останалите и той го обичаше като баща. Поради което Джоди му беше като по-малка сестра, а човек не може да изпитва към сестра си чувства, различни от братската обич.

По една случайност беше попаднал на погребението на Лион и там бе срещнал Джоди отново, а след два дни притеснения тя му бе признала, че е изпитвала същите чувства и че не ги е споделила по същите причини. Беше нещо като гръм от ясно небе — неочаквано щастие през онази седмица на изненади.

Срещата с Джоди беше добрата изненада, а смъртта на Лион лошата — това беше ясно. Не му беше лесно да определи наследяването на къщата — то беше и добро, и лошо. Ричър получаваше първокласен имот, за половин милион долара, на брега на река Хъдсън, срещу военната академия „Уест Пойнт“. Къщата беше много удобна. Но си беше и проблем. Закотвяше го по много неприятен начин. Уседналият живот го объркваше. Толкова често се беше местил, че не можеше да си представи как би могъл да прекара остатъка от живота си на едно място. А и никога дотогава не беше живял в къща. Казармени помещения, офицерски бунгала и мотели — това бяха жилищата му. Бяха се превърнали в негова втора природа.

Терзаеше се от мисълта, че притежава собственост. През целия си живот не бе притежавал нищо, което да не се побира в джобовете му. Като дете бе имал топка за бейзбол, и толкова. Като възрастен имаше един период от седем години, в които притежаваше само чифт обувки, които предпочиташе пред стандартния военен модел. Веднъж една жена му подари портфейл с прозрачно прозорче, в което беше сложила снимката си. След време престана да се вижда с жената и махна снимката, но задържа портфейла. Останалите шест години от службата прекара само с обувките и портфейла. След като се уволни, добави и четка за зъби. Беше пластмасова, разглобяваше се на две половинки и можеше да се защипе за джоба като химикалка. Имаше и ръчен часовник, армейски, който в началото беше „техен“, но след това стана негов, защото не си го поискаха обратно. И толкова. Обувките на краката, дрехите на гърба, дребни банкноти в джобовете на панталоните, по-едри банкноти в портфейла, часовник на ръката и четка за зъби в джоба.

Сега имаше къща, а къщата е сложно нещо. Голямо, осезаемо, сложно нещо. Започваше с мазето. Мазето представляваше огромно тъмно пространство с бетонен под и бетонни стени, с открити греди над главата, като оголени кости. Там долу имаше тръби, кабели и машини. И пещ. Някъде навън беше заровен резервоар за гориво. Имаше и кладенец. През стената минаваха дебелите тръби на канализацията. Всичко представляваше много сложен механизъм, а той не знаеше как действа.

Горе изглеждаше по-нормално. Имаше лабиринт от стаи, до една приятно занемарени и неугледни. И всички си имаха своите тайни. Някои от ключовете за осветлението не работеха. Един прозорец не можеше да се отваря. Печката в кухнята беше твърде сложна, за да я използва. Цялата къща скърцаше и пукаше нощем, с което му напомняше, че е истинска и че трябва да мисли за нея.

Къщата обаче имаше и нефизическо измерение — бюрократичното. В пощенската кутия беше дошло някакво писмо относно нотариален акт. Трябваше да мисли за застраховка и за данъци. Трябваше да плаща за събирането на сметта. И за доставката на газ. Събираше всички подобни писма в едно чекмедже в кухнята.

Единствената вещ, която купи за къщата, беше една метална цедка за старата кафе машина на Лион. Реши, че това е по-разумно, отколкото всеки път да тича до магазина, за да купува книжни филтри.

В четири и десет сутринта той напълни цедката с кафе от кутията, наля вода и включи машината, после изплакна голяма чаша и я сложи на плота. Седна на един стол, облегна лакти на плота и се загледа в тъмната течност, която започна да изпълва каната. Машината беше много стара и клеясала отвътре. Обикновено кафето ставаше за пет минути. На четвъртата чу изскърцването на автомобилни гуми по асфалта отвън. Джоди не е издържала в офиса, помисли си. Надеждата му трая около минута и половина, докато колата не взе завоя и мигащата червена светлина не обля кухненския прозорец от ляво на дясно. След това угасна и моторът утихна. Вратите се отвориха и се чуха стъпки по чакъла отпред. Стана и изгаси лампата. Надникна през прозореца и видя два силуета, които се взираха през мъглата към пътеката за входната врата. Отдръпна се. Стъпките замряха и звънецът издрънча.

В антрето имаше два електрически ключа. Единият беше за лампата на верандата. Не беше сигурен кой е точно. Рискува с единия, не сгреши и видя светлината през стъклото на вратата. Отвори. Лампата — силен прожектор горе вдясно — освети лицето на Нелсън Блейк и част от Джулия Ламар, която не беше в неговата сянка. Лицето на Блейк не изразяваше нищо, освен напрежение. Ламар все още гледаше враждебно и с презрение.

— Не си си легнал — отбеляза Блейк. Беше констатация, а не въпрос.

Ричър кимна.

— Влезте — каза той.

Ламар поклати глава. Жълтеникавата светлина освети косата й.

— По-добре да не влизаме — рече тя.

Блейк пристъпи от крак на крак.

— Можем ли да отидем някъде? Да закусим?

— В четири и половина сутринта? — учуди се Ричър. Наблизо няма такова място.

— Можем ли да поговорим в колата? — предложи Ламар.

— Не — отговори Ричър.

Патова ситуация. Ламар погледна встрани, а Блейк отново се размърда.

— Влезте — повтори Ричър. — Тъкмо направих кафе.

Обърна се и тръгна към кухнята. Отвори един шкаф и извади още две чаши. Изплакна ги от прахта и чу скърцането на пода в антрето. Първи влезе Блейк, после Ламар, с по-леки стъпки. След това вратата се затвори.

— Нямам захар и сметана — извика Ричър.

— Няма значение — отговори Блейк.

Стоеше на прага на кухнята, близо до антрето — не желаеше да го обвинят в нарушаване неприкосновеността на чуждия дом. Ламар влезе след него и огледа кухнята с нескрито любопитство.

— За мен не — каза тя.

— Пийни малко кафе, Джулия — обади се Блейк. — Беше дълга нощ.

Прозвуча като нещо средно между заповед и бащинска загриженост. Ричър го погледна изненадано и напълни трите чаши. Взе своята и се облегна на плота в очакване.

— Трябва да поговорим — започна Блейк.

— Коя е третата жертва? — попита Ричър.

— Лорейн Стенли. Сержант.

— Къде?

— Служила е някъде в Юта. Открили са я мъртва в Калифорния вчера сутринта.

— Същият почерк?

Блейк кимна.

— До най-малката подробност.

— Същата история?

Блейк отново кимна.

— Оплакване от тормоз, печели делото, после обаче напуска въпреки това.

— Кога?

— Оплакването е направила преди две години, а е напуснала преди една. Връзката с армията не е съвпадение, повярвай ми.

Ричър отпи от кафето. Беше слабо и блудкаво. Явно машината беше задръстена от варовикови отлагания. Вероятно съществуваше някакъв начин да се почисти.

— Не съм чувал за тази жена — каза той. — Никога не съм служил в Юта.

Блейк кимна.

— Може ли да поговорим? — попита той.

— Нали говорим?

— Да седнем някъде.

Ричър кимна и ги поведе към всекидневната. Остави чашата си на масичката и дръпна щорите, за да открие тъмнината навън. Прозорецът гледаше на запад, към реката. Щяха да минат часове, преди слънцето да освети небето.

Имаше три канапета, подредени в правоъгълник около студената камина, пълна с пепел от миналата зима. Последните приятни пламъци, на които се бе радвал бащата на Джоди. Блейк седна с лице към прозореца, а Ричър — срещу него. Ламар се помъчи да покрие коленете си с късата пола, докато сядаше срещу камината. Кожата й имаше същия цвят като пепелта.

— Продължаваме да твърдим, че психологическият профил е верен — отбеляза тя.

— Браво на вас.

— Бил е някой точно като теб.

— Смяташ ли, че е възможно? — попита Блейк.

— Кое? — попита Ричър.

— Че може да е военен.

— Питаш ме дали един военен може да бъде убиец?

Блейк кимна.

— Имаш ли мнение по въпроса?

— Мнението ми е, че въпросът всъщност е глупав. Все едно да ме питате дали жокеят може да язди.

Замълчаха. Откъм мазето се чу пуфтенето на пещта, после дъските на пода запукаха от нагряването на тръбите под тях.

— При първите две жертви изглеждаше нормално да заподозрем теб — каза Блейк.

Ричър не отговори.

— Затова те наблюдавахме.

— Това извинение ли е?

Блейк кимна.

— Да, струва ми се.

— Защо тогава ме прибрахте, след като сте знаели, че не съм аз?

Блейк се почувства неловко.

— Искахме, предполагам, да покажем, че сме постигнали някакъв напредък.

— Да покажете напредък, като прибирате не този, когото трябва? Не на мен тия.

— Вече се извиних — отвърна Блейк.

— Открихте ли някой, който е познавал и трите? — попита Ричър.

— Още не — намеси се Ламар.

— Смятаме, че предишните лични контакти може и да не са толкова съществени — каза Блейк.

— Преди два часа мислехте точно обратното. Казахте ми, че като голям техен приятел съм почукал на вратите им, те са ме пуснали да вляза и така нататък.

— Не ти — обади се Блейк. — Някой като теб, това е. Сега си мислим, че може би грешим. Този тип убива определена категория жени, нали? Които се оплакват от сексуален тормоз, а след това напускат. Така че може и да не го познават лично. Може би той е категория, която те познават. Като военен полицай например.

Ричър се усмихна.

— Значи сега пак мислите, че съм бил аз.

Блейк поклати глава.

— Не си бил в Калифорния.

— Грешен отговор, Блейк. Не съм бил аз, защото не съм убиец.

— Никога ли не си убивал? — попита Ламар така, сякаш знаеше отговора.

— Само онези, които е трябвало.

Сега тя се усмихна.

— Както казах, държим на профила. Това е работа на някое самонадеяно копеле като теб.

Ричър видя как Блейк я погледна полуукорително, полуодобрително. Светлината от кухнята нахлуваше през коридора зад гърба й и превръщаше рядката й коса в мъртвешки ореол. Блейк се наклони напред, за да привлече вниманието на Ричър към себе си.

— Казваме само, че е възможно този тип да е бил военен полицай.

Ричър отклони очи от Ламар и сви рамене.

— Всичко е възможно.

Блейк кимна.

— Освен това си даваме сметка, че заради лоялността ти към институцията няма да е лесно да приемеш подобно твърдение.

— Истината е, че здравият разум не ми позволява да го приема.

— В какъв смисъл?

— Защото според вас доверието и приятелството са изиграли важна роля при тези убийства, а никой в армията не се доверява на военните полицаи. А и никой не ги харесва, доколкото знам от опит.

— Каза ни, че Рита Симека ще те запомни като приятел.

— Аз бях различен. Полагах усилия за това. Малцина го правеха.

Отново настъпи тишина. Мъглата навън поглъщаше всички звуци, като одеяло над къщата. Водата в радиаторите шумеше отчетливо.

— Тук съществува някакъв модел — продължи Блейк след малко. — Както каза Джулия, ние държим на методите си и според тях убиецът е военен. Категорията на жертвите е твърде специфична, за да е случайно съвпадение.

— Е, и?

— По принцип военните и ФБР не се разбират.

— Каква изненада! Ще ми кажете ли с кого се разбирате?

Блейк поклати глава. Беше със скъп костюм, който не бе виждал химическо чистене. Караше го да се чувства неудобно, като колежански треньор по футбол на церемония за дипломиране.

— Никой не се разбира с никого — каза той. — Знаеш как е при всички съперничещи си служби. Когато беше на служба, случвало ли се е да си сътрудничиш с цивилна агенция?

Ричър не отговори.

— Значи знаеш как е — продължи Блейк. — Военните мразят Бюрото, Бюрото мрази ЦРУ, всеки мрази всички останали.

Настъпи мълчание.

— Значи ни трябва посредник — каза Блейк.

— Какво?

— Съветник. Някой, който да ни помогне.

Ричър сви рамене.

— Не познавам подходящ човек. Напуснах армията преди доста време.

Допи кафето си и остави празната чаша на масата.

— Ти би могъл да се справиш — обади се Блейк.

— Аз?

— Да, ти. Все още си наясно с нещата, нали?

— Невъзможно е.

— Защо?

Ричър поклати глава.

— Защото не искам.

— Но би могъл.

— Бих могъл, но няма да го направя.

— Разполагаме с досието ти. Бил си страхотен следовател.

— Това е минало.

— Сигурно все още имаш приятели там, хора, които те помнят. Вероятно някои от тях все още са ти задължени.

— Може би да, а може би не.

— Би могъл да ни помогнеш.

— Може би, но не искам.

Облегна се назад, разпери ръце върху възглавниците край себе си и протегна краката си.

— Не изпитваш ли никакви чувства при мисълта за убийството на онези нещастни жени? Не би трябвало да умрат така, нали?

— В армията служат един милион души — отвърна Ричър. — Аз изкарах тринайсет години. През това време оттам са минали… колко? Може би съставът се е сменил два пъти. Значи, докато съм бил в армията, с мен са служили още два милиона души. Може да се очаква, че няколко от тях ще станат жертва на убийства, както и че няколко ще спечелят от лотарията. Не мога да се тревожа за всички тях.

— Познавал си Калан и Кук. Харесвал си ги.

— Харесвах Калан.

— Ами тогава помогни ни да хванем убиеца й.

— Не.

— Моля те.

— Не.

— Тук става дума за помощта ти.

— Не.

— Копеле гадно — каза Ламар.

Ричър погледна Блейк.

— Наистина ли мислиш, че ще мога да работя с нея? Не може ли да измисли някакво друго обръщение освен „копеле гадно“?

— Джулия, иди да направиш още малко кафе — каза Блейк.

Лицето й почервеня и тя стисна устни, но все пак се надигна и тръгна към кухнята. Блейк се наклони напред и заговори тихо:

— Нервите й са изопнати. Трябва да проявиш снизходителност.

— Така ли? — отвърна Ричър. — И защо да го правя, по дяволите? За да седи тук, в къщата ми, да пие кафето ми и да ме обижда?

— Категорията на жертвите в този случай е много специфична. И не е толкова многобройна, колкото смяташ. Според теб стотици, може би хиляди жени са станали жертва на сексуален тормоз и впоследствие са напуснали армията. Според Военното министерство обаче едва деветдесет и една жени попадат в тази категория.

— Е, и?

— Предполагаме, че онзи тип ще действа по списъка. Трябва да приемем това, докато не го хванем. Ако изобщо го хванем. Вече уби три жени.

— Е, и?

— Сестрата на Джулия е една от другите осемдесет и осем.

Отново настъпи тишина, нарушавана от домакинските шумове откъм кухнята.

— Тя се тревожи — добави Блейк след малко. — Засега не е изпаднала в паника, защото една от осемдесет и осем не е чак толкова голяма вероятност, но това е достатъчна причина да взема нещата навътре.

Ричър кимна замислено.

— В такъв случай не би трябвало да работи по случая — отбеляза той. — Прекалено лично е засегната.

Блейк сви рамене.

— Тя настоя. Аз трябваше да преценя. Не съжалявам за решението си. Напрежението дава резултати.

— Не и при нея. Тя е неуправляема.

— Джулия е главният ми психолог. И работи ефективно. Имам нужда от нея, независимо дали е лично засегната, или не. Тя има нужда от теб като съветник, а аз имам нужда от резултати, така че трябва да проявиш снизходителност.

Облегна се назад и се взря в Ричър. Дебел възрастен мъж, който се чувстваше зле в костюма си и се потеше въпреки сутрешния хлад. Изражението на лицето му беше безкомпромисно. Искам резултати. Ричър нямаше проблеми с хората, които искат резултати, но не каза нищо. Двамата дълго мълчаха. Ламар се върна с пълната кана от кафеварката. Лицето й отново беше бледо. Беше възвърнала самообладанието си.

— Не се отказвам от профила — каза тя. — Убиецът е човек като теб. Може дори да си го познавал. Или да си работил с него.

Ричър я погледна.

— Съжалявам, че те засяга лично.

— Нямам нужда от твоето съчувствие. Трябва да хванем този тип.

— Е, желая ви късмет.

Тя се наведе и наля кафе в чашата на Блейк, после отиде при Ричър.

— Благодаря — каза той.

— Ще ни помогнеш ли?

Той поклати глава.

— Не.

Настъпи тишина.

— Какво ще кажеш за ролята на съветник? — обади се Блейк. — Чисто консултантска. Напълно дискретно.

Ричър пак поклати глава.

— Не, нямам желание.

— А какво ще кажеш за нещо пасивно? — продължи да упорства Блейк. — Да понапрегнеш мозъка си. Смятаме, че може да си много близо до онзи. Най-малкото близо до хора от неговия тип.

— Не е за мен — каза Ричър.

— Ще се съгласиш ли да те хипнотизират?

— Да ме хипнотизират ли? Защо?

— Може да си спомниш още нещо. Някакви заплахи, забележки. Нещо, на което не си обърнал достатъчно внимание, може да изплува в паметта ти и да успеем да сглобим някаква версия.

— Още ли се занимавате с хипноза?

— Понякога — отговори Блейк. — Може и да помогне. Джулия е експерт. Тя ще го направи.

— В такъв случай не, благодаря. Може да ме накара да тръгна гол по Пето Авеню.

Пак се умълчаха. Блейк погледна встрани, после пак се обърна към него.

— За последен път, Ричър. Бюрото се нуждае от помощта ти. Непрекъснато наемаме съветници. Ще ти се плати за всичко. Да или не?

— Значи заради това ме прибрахте?

Блейк кимна.

— Понякога помага.

— Как?

Блейк се поколеба, но реши да отговори. Ричър видя човек, готов да бъде искрен, за да е по-убедителен.

— Хората се стряскат. Когато ти кажат, че си главният заподозрян, а после разбереш, че не си, емоционалният шок може да те накара да изпиташ благодарност и желание да помогнеш.

— Това от опит ли го знаеш?

Блейк кимна.

— Много често има ефект.

Ричър сви рамене.

— Никога не съм се занимавал с психология.

— Психологията е, така да се каже, нашият занаят — отбеляза Блейк.

— Не мислиш ли, че е някак жестоко?

— Бюрото прави това, което трябва.

— Очевидно.

— Да или не?

— Не.

Мълчание.

— Защо не?

— Сигурно защото вашият емоционален шок не ми действа.

— Може ли да чуем някаква формална причина за протокола?

— Формалната причина е мис Ламар. Вбесява ме.

Блейк разпери безпомощно ръце.

— Вбесява те само заради емоционалния шок. Това е само техника.

Ричър направи гримаса.

— Прекалено убедителна е — каза той. — Махни я от разследването и мога да размисля.

Ламар го изгледа свирепо и Блейк поклати глава.

— Няма да го направя. Това е мой случай и няма да търпя да ми се диктува какво да правя.

— Тогава отговорът ми е „не“.

Устата на Блейк увисна.

— Говорихме с Диърфийлд, преди да дойдем тук — каза той. — Разбираш защо го направихме, нали? Жест на уважение. Той ни упълномощи да ти кажем, че Козо ще оттегли обвиненията за рекет, ако ни съдействаш.

— Не се притеснявам от тези обвинения — каза Ричър.

— А би трябвало. Охранителният рекет е гадно нещо, нали? Съсипва бизнеса и живота на хората. Ако Козо напише нещата както трябва, едно съдебно жури от дребни търговци ще те намрази и в червата.

— Не се притеснявам за това — повтори Ричър. — Ще оборя тези твърдения за секунда. Аз не започнах рекета, а го спрях, помниш ли? Дребните търговци ще ме вземат за Робии Худ.

Блейк кимна, наведе глава и избърса устните си с пръсти.

— Проблемът е, че обвиненията може да са по-сериозни от това. Единият от онези типове е в критично състояние. Преди малко се обадихме в болницата. Счупен череп. Ако умре, ще бъдеш обвинен в убийство.

Ричър се разсмя.

— Добър ход, Блейк. Тази вечер обаче не съм чупил черепа на никого. Повярвай ми, ако искам да счупя череп, знам как да го направя. Това не може да стане по случайност. Е, да чуем останалото.

— От кое?

— От големите заплахи. Бюрото прави каквото трябва, нали така беше? Ти не се колебаеш да навлезеш в сивата зона, така че да чуем какво още си ми приготвил.

— Искаме само да ни помогнеш, нищо повече.

— Знам това. И искам да проверя докъде си готов да стигнеш.

— Ще стигнем дотам, докъдето трябва, Ричър. Ние сме ФБР. В момента сме притеснени. Нямаме намерение да губим време. Не можем да си го позволим.

Ричър отпи от кафето си. Имаше по-добър вкус от предишното, което беше направил той. Може би беше сложила повече кафе. Или по-малко.

— Е, кажи ми лошата новина.

— Проверка на данъчните.

— Мислиш, че ще ме уплашиш с това? Нямам какво да крия. Ако намерят някакъв доход, който съм забравил, ще им бъда много благодарен. Имам нужда от пари.

— Също и приятелката ти.

Ричър пак се разсмя.

— За бога, Джоди е адвокат от Уолстрийт. Скоро ще стане съдружник в голяма фирма. Ще се справи с данъчните, без да й мигне окото.

— Говоря сериозно, Ричър.

— Не, поне досега.

Блейк погледна към пода.

— Козо има хора, които работят под прикритие на улицата. Петросян ще се поинтересува кой е подредил така момчетата му снощи. Хората на Козо могат да му споменат името ти.

— И?

— Могат да му кажат къде живееш.

— И мислиш, че с това ще ме изплашиш? Погледни ме, Блейк. Слез на земята. В целия свят може би има десет души, от които би трябвало да се страхувам. Малко вероятно е този тип, Петросян, да е един от тях. Ако иска да се захване с мен, ще го изпратя в града в сандък по реката.

— Чувал съм, че не е от мекушавите.

— Сигурен съм, че не е. Само че дали е достатъчно твърд?

— Според Козо бил извратен тип. Във всичките му екзекуции има някакъв сексуален елемент. Труповете винаги са на видно място, без дрехи, необичайно обезобразени. Мъже или жени, все му е едно. Диърфийлд ни разказа всичко това. Говорихме доста.

— Ще поема риска.

Блейк кимна.

— Знаех си, че ще го кажеш. Умеем да преценяваме хората. Това е занаятът ни, както ти казах. Питахме се как ще реагираш на нещо различно. Ами ако Петросян не получи твоето име и адрес, а името и адреса на приятелката ти?