Лий Чайлд
Лесни за убиване (4)

4

— Не, не съм бил аз — заяви Ричър.

Блейк се усмихна.

— Всички така казват.

Ричър се вторачи в него.

— Говориш тъпотии, Блейк. Имате две жертви, това е всичко. Останалото вероятно е съвпадение. В армията има стотици жени, жертви на сексуален тормоз, ако не и хиляди. Защо решихте, че тъкмо това е причината?

Блейк мълчеше.

— И защо да е човек като мен? — продължи Ричър. — Това също е само предположение. Всъщност дивотията с психологическите профили не е нищо повече, нали? Казвате, че го е направил човек като мен, защото така смятате. Нямате никакви улики.

— Няма улики — съгласи се Блейк.

— Извършителят не е оставил никакви следи — намеси се Ламар. — Това също е важно. Убиецът е умен човек, така че търсим умен човек. Ще кажеш ли, че не си умен, Ричър?

Той я изгледа.

— Има хиляди, не по-глупави от мен.

— Не хиляди, а милиони, нахакано копеле! — просъска тя. — Само че ние стеснихме кръга. Умен човек, самотник, военен, познавал и двете жертви, необясними действия, брутален тип, склонен към саморазправа. По този начин милионите бяха сведени до хиляди, стотици, десетки, а може би накрая оставаш само ти.

— Аз ли? — учуди се Ричър. — Да не си се побъркала? — Обърна се към Диърфийлд, който седеше мълчаливо, и го попита: — И ти ли смяташ, че съм бил аз?

Диърфийлд сви рамене.

— Ако не си ти, бил е човек, който ужасно прилича на теб. Знам със сигурност, че ти изпрати онези двамата в болница. Загазил си сериозно дори само заради това. Не съм запознат с другото, но Бюрото вярва на експертите си. Затова им плащаме в края на краищата.

— Те грешат — възрази Ричър.

— Можеш ли да го докажеш?

Ричър го изгледа.

— Трябва ли? Какво стана с „невинен до доказване на противното“?

Диърфийлд се подсмихна.

— Нека се придържаме към реалния свят, става ли?

Млъкнаха.

— Дати — каза Ричър. — Дайте ми дати и места.

Онези мълчаха. Диърфийлд гледаше безизразно пред себе си.

— Калан умря преди седем седмици — каза Блейк накрая. — А Кук преди четири.

Ричър запрехвърля събитията в паметта си. Преди четири седмици беше започнала есента, преди седем беше краят на лятото. В края на лятото не беше правил абсолютно нищо. Беше работил в двора. Занемарената в продължение на три месеца растителност го бе принудила всеки ден да излиза от къщата с коси, мотики и други непривични за ръцете му инструменти. С дни не беше виждал никого, дори Джоди. Тя беше заета с някакви съдебни дела. Една седмица тя беше в Лондон. Той не помнеше със сигурност точно коя. Беше прекарал времето сам, погълнат от задачата да отблъсне настъплението на природата, сантиметър по сантиметър.

В началото на есента беше насочил усилията си към вътрешността на къщата. Имаше доста неща за вършене. Справил се беше съвсем сам. Джоди беше останала в града, за да си проправя път нагоре по хлъзгавата стълба на служебната йерархия. Рядко прекарваха по няколко нощи заедно, но нищо повече. Не бяха пътували, за да има билети, резервации за хотел или печати в паспорта. Никакво алиби. Погледна седемте агенти, седнали срещу него.

— Сега вече искам адвоката си — каза той.

 

 

Двамата местни агенти го отведоха в първата стая. Статутът му се беше променил. Този път останаха вътре, при него, от двете страни на затворената врата. Ричър седна на пластмасовия стол и престана да им обръща внимание. Слушаше безспирното шумолене на оголената вентилация и чакаше, без да мисли за нищо.

Остана така близо два часа. Двамата пазачи чакаха търпеливо до вратата, без да го гледат, говорят или да помръднат. Той седеше на стола, вперил поглед в тавана. Имаше две вентилационни системи — едната вкарваше свеж въздух, а другата отвеждаше навън застоялия. Конструкцията беше ясна. Проследи с поглед тръбите и си представи големи, лениви вентилатори на покрива, които се въртят в противоположни посоки и карат сградата да диша като жива. Представи си как дъхът му се понася към нощното небе на Манхатън и към океана, как молекулите се смесват с атмосферата и вятърът ги отнася надалеч. За два часа можеха да се отдалечат на повече от трийсет километра от брега. Или четирийсет. Дори петдесет. В зависимост от условията. Не помнеше дали нощта беше ветровита. Май че не. Спомни си мъглата. Ако имаше вятър, нямаше да има мъгла. Значи нямаше вятър и застоялият въздух бе надвиснал неподвижно някъде горе над ленивите вентилатори на покрива.

След това в коридора се чуха гласове, вратата се отвори, пазачите излязоха и влезе Джоди. На фона на сивите стени тя беше ослепителна. Носеше бледорозова рокля и вълнено палто в малко по-тъмен нюанс. Косата й все още беше изсветляла от лятното слънце. Очите й бяха яркосини. Кожата й бе с цвят на мед. Посред нощ тя изглеждаше свежа като утрото.

— Здравей, Ричър — каза тя.

Той само й кимна. Тревогата беше изписана на лицето й. Джоди се приближи, наведе се и го целуна по устните. Ухаеше на цветя.

— Говори ли с тях? — попита я той.

— Няма да мога да се справя с това — отвърна Джоди. — Разбирам от финансово право. Но от наказателно право нямам никакво понятие.

Стоеше пред него, висока и стройна, с леко наклонена настрани глава, отпуснала цялата си тежест на единия крак. Всеки път, когато я видеше, му се струваше по-красива отпреди. Той се изправи и бавно се разкърши.

— Няма с какво да се справяш — каза той най-сетне.

Джоди поклати глава.

— Има, и то е много сериозно.

— Не съм убивал никакви жени.

Тя го погледна.

— Разбира се, че не си. Знам го. Те също го знаят, защото иначе отдавна щяха да са оковали ръцете ти в белезници, а краката ти във вериги и да са те откарали в Куонтико, вместо да се занимават с теб тук. Вероятно си тук заради другото. Видели са те. Изпратил си двама души в болницата пред очите им.

— Не е заради това. Започнали са твърде рано. Всичко е било подготвено дълго преди да подредя ония двамата. Не се занимавам с рекет, а Козо се интересува само от това — организирана престъпност.

Джоди кимна.

— Козо е доволен. Може би дори и повече от доволен. Двама от неговите биячи временно са отстранени от улицата, при това без никакво усилие от негова страна. Това обаче се превръща в Параграф 22, не виждаш ли? За да убедиш Козо, трябваше да се представиш като самотен отмъстител, а това на свой ред те вкарва директно в профила от Куонтико. Истината е, че каквато и да е причината да те доведат тук, ти започваш да ги объркваш.

— Психологическият профил е дивотия.

— Те не мислят така.

— Няма как да не е дивотия, след като ги доведе при мен.

Джоди поклати глава.

— Не ги доведе при теб, а при някой като теб.

— Както и да е. Просто трябва да си тръгна оттук.

— Не можеш. Загазил си сериозно. Независимо от всичко друго, видели са те да пребиваш онези двамата, Ричър. Това са агенти на ФБР по време на служба, за бога!

— Онези двамата си го заслужаваха.

— Защо?

— Защото искаха да изнудят някого несправедливо.

— Виждаш ли? С това само потвърждаваш тезата им. Любител на саморазправата, със собствен морален кодекс.

Ричър сви рамене и погледна встрани.

— Аз не съм подходяща за такава защита — повтори Джоди. — Не се занимавам с наказателни дела. Имаш нужда от по-добър адвокат.

— Не ми е нужен никакъв адвокат.

— Ричър, нужен ти е адвокат. Няма никакво съмнение. Загазил си сериозно. Имаш работа с ФБР, за бога!

Той се замисли.

— Трябва да погледнеш на това сериозно — настоя Джоди.

— Не мога — отвърна той. — Абсурдно е. Не съм убивал никого.

— Само че отговаряш на профила им. А сега ще е трудно да докажеш, че грешат. Винаги е по-трудно да доказваш отрицателно твърдение. Значи ти трябва подходящ адвокат, това е.

— Казаха, че ще навредя на кариерата ти. Не съм бил идеалният съпруг за делова жена.

— Е, това вече е пълна глупост. Дори и да беше вярно, за мен нямаше да има значение. Не те карам да наемеш друг адвокат заради мен. Трябва да го направиш заради себе си.

— Не искам никакъв адвокат.

— Тогава защо ме извика?

Ричър се усмихна.

— Мислех си, че ще ме разведриш.

Тя пристъпи към него, надигна се на пръсти и го целуна.

— Обичам те, Ричър — каза тя. — Знаеш го, нали? Но имаш нужда от по-добър адвокат. Аз дори не разбирам за какво става дума.

Двамата замълчаха. Чуваха само шума на вентилацията над главите си, свистенето на въздуха в металните тръби, безмълвието на отминаващите мигове. Ричър се заслуша.

— Дадоха ми копие от доклада за наблюдението над теб — обади се Джоди след малко.

Той кимна.

— Очаквах го.

— Защо?

— Защото така ме елиминират от кръга на разследваните.

— Как така?

— Защото тук не става дума за две жени.

— Така ли?

— Да. Става дума за три жени. Няма как да е друго.

— Защо?

— Защото този, който ги убива, действа по график. Даваш ли си сметка за това? Прави го през три седмици. Преди седем седмици, преди четири седмици, значи третото убийство вече е извършено, миналата седмица. Следили са ме, за да ме извадят от кръга на заподозрените.

— А защо тогава те прибраха? След като са те елиминирали?

— Не знам — отговори той.

— Може би графикът е отишъл по дяволите. Може да е спрял след втората жертва.

— Никой не спира на две. След като е извършил повече от едно убийство, ще извърши повече и от две.

— А може да се е разболял и временно да е спрял. До следващия път ще минат месеци.

Ричър мълчеше.

— Може да са го арестували за нещо друго — продължи тя. — Такива неща се случват понякога. Заради нещо съвсем различно. Вкарват го в затвора примерно за десет години и никой никога няма да узнае, че е бил той. Трябва ти добър адвокат, Ричър. По-добър от мен. Няма да е никак лесно.

— Трябваше да ме разведриш, нали?

— Не. Трябваше да ти дам добър съвет.

За първи път я погледна неуверено.

— Има и още нещо — продължи Джоди. — Онези двамата. Независимо от всичко останало ще си имаш проблеми заради тях.

— Би трябвало да ми благодарят за това.

— Не става така.

Ричър мълчеше.

— Това не е армията, Ричър — продължи тя. — Не можеш да закараш някого на паркинга и да набиеш с юмруци разум в главата му. Тук е Ню Йорк. Имаш работа с цивилни хора. Смятат, че си извършил нещо лошо и не можеш просто да се преструваш, че няма нищо такова.

— Не съм направил нищо лошо.

— Грешиш, Ричър. Ти изпрати в болницата двама души. Направил си го пред очите им. Онези са бандити, няма съмнение, но тук си има правила. И ти си ги нарушил.

В коридора се чуха стъпки, шумни, тежки и забързани. Най-вероятно на трима мъже. Вратата се отвори. Влезе Диърфийлд. Двамата пазачи бяха по петите му. Той заговори на Джоди, без да обръща внимание на Ричър:

— Разговорът с клиента ви приключи, мис Джейкъб.

Тръгнаха към стаята с голямата маса. Най-отпред крачеше Диърфийлд, двамата местни агенти подпряха Ричър от двете страни, а Джоди ги последва. Влязоха в стаята и Джоди премигна от силната светлина. До стола на Ричър беше сложен още един. Диърфийлд мълчаливо посочи натам. Седнаха. Ричър стисна ръката на приятелката си под прикритието на махагоновия плот на масата.

Двамата пазачи заеха поста си край стената. Агентите се подредиха както преди — Поултън, Ламар, Блейк, Диърфийлд и Козо, седнал сам, през два стола. Сега на масата беше поставен плосък касетофон. Диърфийлд протегна ръка и натисна бутона за запис. Обяви датата, часа и мястото. После изреди имената на деветимата присъстващи и сложи ръце на масата.

— Алън Диърфийлд разговаря със заподозрения Джак Ричър — продължи той. — Арестуван сте по следните две обвинения…

Замълча за момент.

— Първо, за нападение и грабеж, при утежняващи вината обстоятелства, над две лица, чиято самоличност на този етап не е категорично установена. — Джеймс Козо се наклони напред. — Второ, за подпомагане и съдействие на престъпна организация, занимаваща се с изнудване. — Диърфийлд се усмихна и продължи: — Не сте длъжен да казвате каквото и да било. Ако кажете нещо, то ще бъде записано и може да бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокатска защита. Ако не разполагате със средства, за да си го позволите, ще ви бъде осигурен служебен адвокат от щата Ню Йорк.

Протегна ръка и спря касетофона.

— Е, направих ли го както трябва? Имайки предвид какъв специалист си по делото „Миранда“.

Ричър мълчеше. Диърфийлд се усмихна пак и натисна бутона за запис.

— Разбирате ли правата си? — попита той.

— Да — отговори Ричър.

— Имате ли какво да кажете на този етап?

— Не.

— Потвърждавате ли?

— Да — каза Ричър.

Диърфийлд кимна.

— Записано е.

Пак изключи касетофона.

— Искам изслушване в съда за освобождаване под гаранция — каза Джоди.

Диърфийлд поклати глава.

— Не е необходимо — възрази той. — Ще го освободим на негова отговорност.

Настъпи мълчание.

— Ами другият въпрос? — попита Джоди. — С двете жени?

— Разследването продължава — отговори Диърфийлд. — Клиентът ви е свободен.