Лий Чайлд
Лесни за убиване (30)

30

Таксито спря пред патрулната кола. Ричър слезе първи, от една страна, защото беше неспокоен, и от друга, защото искаше Харпър да плати сметката. Застана на тротоара и се огледа. После отиде до колата на полицая и се наведе.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Кой сте вие? — попита ченгето.

— ФБР — отговори Ричър. — Има ли някакви проблеми?

— Може ли да видя значката ви?

— Харпър, покажи значката си на тоя приятел — извика Ричър.

Таксито даде на заден, обърна и потегли обратно. Харпър бръкна в чантата си и извади служебната си значка. Полицаят я погледна и се успокои. Харпър я прибра обратно в чантата си и застана на тротоара, гледайки към къщата.

— Съвсем спокойно е — каза ченгето през прозореца на колата.

— Тя вътре ли е? — попита Ричър.

Полицаят посочи гаража.

— Току-що се върна от магазина.

— Излизала е, така ли?

— Не мога да я спра — каза ченгето.

— Провери ли колата й, когато се върна?

— Да. Върна се с два плика покупки. След това дойде някакъв свещеник. Военен. Искаше да й помага за нещо. Тя го отпрати.

Ричър кимна.

— Нормално. Симека не е религиозна.

— Убедих се сам — каза ченгето.

— Добре — кимна Ричър. — Да влизаме.

— Само не я питайте къде е тоалетната — добави ченгето.

— Защо?

— Защото става много сприхава, когато я безпокоят.

— Ще поема риска — отвърна Ричър.

— Ще й дадете ли това?

Полицаят се наведе, взе празната порцеланова чаша от пода на колата и я подаде през прозореца.

— Донесе ми кафе — обясни той. — Всъщност е добра жена, когато човек я опознае.

— Така е — съгласи се Ричър.

Взе чашата и тръгна след Харпър по алеята. Минаха нагоре по пътеката, по стъпалата на верандата и спряха пред вратата. Харпър натисна звънеца. Ослушаха се, за да доловят някакъв шум отвътре. Харпър изчака няколко секунди и отново позвъни. Металният звук отекна в тишината.

— Къде ли е тя? — попита Харпър.

Позвъни трети път и погледна разтревожено Ричър. Той се взря в голямата солидна ключалка. Сигурно беше нова. Вероятно имаше всякакви гаранции за сигурност. Дебелото резе сигурно влизаше в стоманено гнездо, издълбано в рамката на вратата. Самата врата беше солидна, от старо, масивно дърво, твърдо като желязо.

— По дяволите! — изруга той.

Отстъпи до края на верандата и закрепи празната чаша на ченгето върху парапета. Засили се и с всичка сила удари ключалката с пета.

— Какво правиш? — попита Харпър.

Той се завъртя и удари вратата един, два, три пъти. Почувства, че дървото поддава. Сграбчи парапета на верандата, оттласна се, изпъна крака си и стовари цялата си стокилограмова тежест над ключалката. Рамката се разцепи и част от нея влетя вътре заедно с вратата.

— Горе! — извика той.

Хукна по стълбата. Харпър го следваше по петите. Връхлетя в една спалня. Не беше тази. Захабени завивки, мирис на застояло. Влезе в съседната стая. Този път нямаше грешка. Оправено легло, смачкани възглавници, телефон и чаша за вода върху нощното шкафче. Една вътрешна врата беше леко открехната. Той я блъсна и бързо прекоси стаята. Видя банята.

Огледала, мивка, душ кабина.

Вана, пълна с отвратителна зелена вода.

Симека. Във водата.

И Джулия Ламар.

Джулия Ламар седеше на ръба на ваната. Изведнъж скочи на крака и се обърна към него. Беше с пуловер, джинси и черни кожени ръкавици. Лицето й беше побеляло от страх и омраза. Устата й беше полуотворена. Кривите й зъби бяха оголени от страх. Той я сграбчи за пуловера, завъртя я странично и я удари — огромният му юмрук се стовари с всичка сила, движен от сляп гняв и огромна физическа сила. Ударът попадна в челюстта. Главата й се завъртя рязко, удари се в стената и Джулия Ламар се свлече на пода, сякаш я бе блъснал камион. Ричър не видя как пада, защото веднага скочи към ваната. Симека беше във ваната, гола, с изцъклени очи, с извита назад глава, с изкривена от агонията уста.

Не се движеше.

Не дишаше.

Ричър пъхна ръка под врата й, повдигна главата й и бръкна в устата й с два пръста. Не напипа езика й. Натисна навътре още повече, ожули кожата на ръката си в зъбите й, но все пак успя да хване езика й с един от пръстите си и да го издърпа напред. Беше хлъзгав, като някакво малко животинче, и същевременно дълъг, дебел и жилав. Извади го от гърлото й и го върна на мястото му. Освободи ръката си и се наведе, за да й направи изкуствено дишане, но когато доближи лице до нейното; тя се закашля конвулсивно и гръдният й кош се повдигна тежко. Дробовете й засвириха измъчено.

— Пусни душа! — извика Ричър на Харпър.

Тя се втурна в душ кабината и пусна водата. Ричър бръкна във ваната, зад гърба на Симека, и измъкна запушалката от канала. Гъстата зелена течност започна да се оттича около тялото й. Повдигна я за раменете и коленете, изправи се и я задържа права в средата на банята. Зелената слуз се стичаше из цялата баня.

— Трябва да измием тази гадост от нея — каза той безпомощно.

— Аз ще го направя — каза Харпър тихо.

Улови Симека под мишниците и влезе заднишком под душа, така както си беше с дрехите. Придържаше отпуснатото като на пиян тяло. Под струята на душа боята стана светлозелена, после под нея се показа зачервената кожа. Харпър продължи да я държи под водата — две минути, три, четири. Дрехите й подгизнаха и се изцапаха със зелена боя. Въртеше се във всички посоки като в някакъв странен танц, така че струята да измие боята от всяка част на тялото на Симека. Най-накрая се обърна така, че струята да облее косата й. Боята не преставаше да се стича. Харпър се умори. Боята не се измиваше лесно, а Симека се изплъзваше от ръцете й.

— Донеси кърпи. Намери хавлия — извика тя задъхано на Ричър.

Кърпите бяха на закачалки точно над главата на безжизнената Ламар. Ричър взе две кърпи и Харпър измъкна Симека от кабината. Ричър протегна ръце с кърпата и я пое от Харпър. Зави я. Харпър спря водата и взе втората кърпа. Стоеше сред настъпилата тишина и бършеше лицето си. Ричър вдигна Симека и я занесе в спалнята й. Положи я внимателно върху леглото. Наведе се над нея и вдигна мократа коса от лицето й. Дробовете й все още свиреха. Очите й бяха отворени, но не виждаха.

— Добре ли е? — извика Харпър.

— Не знам — отговори Ричър.

Вгледа се в дишането й. Гърдите й се издигаха и спускаха като след дълъг крос.

— Мисля, че е добре — каза той след малко. — Диша.

Улови китката й и напипа пулса — силен и ускорен.

— Ще се оправи — добави той. — Пулсът й е добър.

— Трябва да я закараме в болница — каза Харпър.

— Тук ще й е по-добре.

— Трябва да й дадат успокоително. Вероятно е пред нервен срив след преживяното.

Той поклати глава.

— Когато дойде на себе си, няма да помни нищо.

Харпър се втренчи в него.

— Сериозно ли говориш?

Той я погледна. Лиза Харпър стоеше пред него, стиснала хавлиената кърпа, мокра до кости и изпоцапана в зелено. Блузата й беше добила маслинен оттенък и прозираше.

— Била е хипнотизирана — каза той и кимна към банята. — Така е действала тя — най-големият експерт на ФБР.

— Чрез хипноза? — прошепна Харпър.

Ричър взе хавлията от нея и зави неподвижното тяло на Симека. Наведе се леко и се вслуша в дишането й. Постепенно се нормализираше. Щеше да прилича на дълбоко заспал човек, ако не бяха широко отворените й очи.

— Не мога да повярвам — каза Харпър.

Ричър избърса лицето на Симека с края на кърпата.

— Така е действала — повтори той и затвори очите на Симека. Стори му се, че точно това трябваше да направи. Главата й леко трепна, после тялото й се раздвижи като на човек, който сънува кошмар. Харпър се втренчи в нея, после се обърна към вратата на банята.

— Кога го разбра?

— Кога се убедих ли? Снощи.

— Как?

Ричър попи косата на Симека, от която все още се стичаха зелени капки.

— Въртях се като в омагьосан кръг — отговори той. — Още от самото начало, дни наред. Мислих, мислих, мислих, по едно време имах чувството, че полудявам. Първоначалните ми съмнения постепенно се превърнаха в увереност.

Харпър го гледаше с недоумение. Той придърпа хавлията върху раменете на Симека.

— Знаех, че се заблуждават за мотива — продължи той. — Знаех го от самото начало. Но не разбирах защо. Те са умни хора, нали? А допуснаха такава сериозна грешка. И се питах защо. Да не би изведнъж да бяха загубили разсъдъка си? Или ги заслепяваше професионалната им ориентация? В началото мислех, че е това. Малките отдели в големите организации са склонни да защитават своето, нали? По принцип. Сметнах, че психолозите, на които се плаща, за да разкриват сложни и заплетени случаи, не могат изведнъж да признаят, че в случая става въпрос за нещо много просто и обикновено. Струваше ми се дори, че го правят подсъзнателно. В края на краищата обаче се убедих, че не е така. Би било прекалено безотговорно. Продължих да разсъждавам и стигнах до единствения възможен отговор, че те искаха да грешат.

— А ти знаеше, че Ламар настояваше за мотива — каза Харпър. — Защото това беше нейният случай. И тогава си я заподозрял.

Ричър кимна.

— Точно така. Веднага щом Алисън умря, нямаше как да не помисля за възможността да го е извършила сестра й поради роднинската им връзка. Както самата ти каза, близките семейни връзки винаги имат значение. Тогава се запитах: ами ако тя е извършила всички убийства? Дали не прикрива някакъв личен мотив зад случайните първи три жертви? Но не виждах как би могла. Или защо. Нямаше личен мотив. Не са били много близки със сестра си, но добре са се разбирали. Без семейни проблеми. Никаква несправедливост по отношение на наследството например. Двете е трябвало да получат по равно. Никаква завист. Освен това Ламар не можеше да лети със самолет, така че как би могла да е тя?

— И все пак?

— След това язовирната стена се скъса от нещо, казано от Алисън. Спомних си го доста по-късно. Каза, че баща им щял да умре, но сестрите трябва да се грижат една за друга. Мислех, че има предвид емоционална подкрепа или нещо подобно. След това обаче си помислих, че може би е имала предвид нещо друго. Хората влагаха друг смисъл в тази фраза. Като теб например, когато пихме кафе в Ню Йорк и ни донесоха сметката; ти каза, че ще се погрижиш за това. Имаше предвид, че ще платиш вместо мен, че ще ме почерпиш. Може би и Алисън искаше да каже, че ще се погрижи за Джулия финансово. Че ще раздели наследството си с нея. Сякаш е знаела, че Джулия няма да получи нищо и се притеснява от това. Джулия обаче ми беше казала, че двете ще получат по равно, че вече е богата, защото старецът бил щедър и справедлив. Изведнъж си казах: Ами ако не е така? Ако ме е излъгала? Ако старецът изобщо не е бил щедър и справедлив? И ако тя не е получила нито цент?

— Излъгала ли е?

Ричър кимна.

— Положително. Изведнъж ми се стори много логично. Дадох си сметка, че няма вид на богата. Облеклото й е евтино. Куфарът й е евтин.

— Съдел си по куфара й?

Той сви рамене.

— Казах ти, че всичко представлява картонена кула. От опит знам обаче, че ако човек получава отнякъде пари извън заплатата си, това непременно проличава по някакъв начин. Може да е дискретно и изискано, но е налице. При Джулия Ламар обаче нямаше такова нещо. Следователно беше бедна. И лъжеше. Тогава Джоди ми каза нещо за стратегията на фирмата им. Ако някой ги излъже, те си задават въпроса „Какво още?“ За какво друго би могъл да ги излъже. Запитах се дали Джулия Ламар не е излъгала и за взаимоотношенията със сестра си. Ако я мрази и ненавижда, както когато са били малки? И за разделеното по равно наследство? Ако не е наследила нищо?

— Провери ли дали е така?

— Не бих могъл да го направя. Но ти можеш да провериш и да се убедиш, че съм прав. Само така може да се обясни всичко. После си помислих: Какво още, по дяволите? Ами ако всичко е лъжа? Ако лъже, че не може да лети със самолет? Ако това е една голяма красива лъжа, толкова очевидна, че никой не се замисля? Попитах те как се справя с това положение, а ти ми отговори, че всички се примиряват с него като с природен закон. Е, така беше. Всички намирахме начин да заобиколим препятствието, което е било и намерението й. Защото така тя бе изключена от кръга на заподозрените. Но и това е било лъжа. Няма как иначе. Страхът от летенето е твърде ирационален за нея.

— Но подобна лъжа не може да бъде изобличена. Човек или се качва на самолет, или не.

— Преди години е летяла — продължи Ричър. — Тя ми го каза. След това започнала да се страхува и престанала. Звучеше убедително. Никой, който я познава, не я е виждал да се качва на самолет, така че всички й вярват. Тя обаче би могла да си наложи да пътува със самолет, ако залогът е голям. Ако си струва да го направи. В нашия случай имаме най-сериозния мотив, който можем да си представим. Алисън е щяла да наследи всичко, а тя е искала парите за себе си. Била е като Пепеляшка, само че разкъсвана от завист, омраза и ненавист.

— Успя да ме заблуди — каза Харпър. — Определено.

Ричър погали косата на Симека.

— Заблуди всички. Затова започна от най-далечните краища на страната. За да започнат всички да си мислят за отдалечеността, за разстоянието, за географското местоположение. За да отклони подсъзнателно вниманието от себе си.

Харпър се замисли за миг.

— Но тя беше искрено разстроена. Тя плака. Помниш ли, че плака пред всички нас.

Ричър поклати глава.

— Не е била разстроена, а изплашена. Това беше най-опасният момент за нея. Спомни си, че преди това отказа да си вземе почивка. Защото е знаела, че трябва да е наблизо, за да се намеси, ако открият нещо при аутопсията. А след това аз се усъмних в мотива и тя страхотно се впрегна да не би да налучкам вярната посока. Когато предположих, че става дума за кражба на оръжие от армията, тя се разплака, но не от притеснение, а от облекчение. Беше й се разминало. Не я бях разкрил. Помниш ли какво направи след това?

Харпър кимна.

— Подкрепи те за хипотезата с кражбата на оръжие.

— Точно така — отвърна Ричър. — Дори започна да излага аргументи в моя полза. Каза, че трябва да положим максимални усилия. Качи се в моята каруца, така да се каже, защото виждаше, че се движи в грешна посока. Започна да импровизира, да мисли трескаво, като луда, за да ни изпрати в глуха линия. Въпреки всичко обаче не е мислила достатъчно задълбочено, защото хипотезата поначало беше скалъпена история и имаше много голям недостатък.

— Какъв?

— Би било невъзможно съвпадение и единайсетте свидетелки да са единствените жени, които след това заживяват сами. Казах ти, че отчасти това беше експеримент. Исках да видя кой няма да го подкрепи. Единствено Поултън се противеше. Блейк не участваше. Беше разстроен заради Ламар. Самата Ламар обаче го подкрепи безрезервно, защото й осигуряваше безопасност. След това си тръгна за вкъщи, получила съчувствието на всички. Но не се е прибрала у дома. Или се е отбила само колкото да си приготви багажа. Дошла е право тук и веднага се е захванала за работа.

Харпър пребледня.

— Тя всъщност си го призна! Пред всички, преди да тръгне. Помниш ли? Каза: Аз убих сестра си. Защото си губих времето. Оказва се, че е самата истина. Нещо като злокобна шега.

Ричър кимна.

— Тя е болна. Заради парите на втория си баща е убила четири жени. А боята? Толкова е странно… Но и много трудно. Представяш ли си практическите трудности? И защо й е бил този трик?

— За да ни обърка.

— И още?

— Защото й е доставяло удоволствие — отговори бавно Харпър. — Защото наистина е болна.

— И още как — каза Ричър. — Но е и много умна. Представяш ли си как е планирала всичко? Трябва да е започнала още преди две години. Вторият й баща се е разболял горе-долу по времето, когато сестра й е напуснала армията. Още тогава е започнала да крои плана си. Много педантично. Взела е списъка на жените направо от сестра си, избрала е онези, които живеят сами, което направих и аз, после ги е посетила всичките — тайно, вероятно през почивните си дни, със самолет. Пускали са я навсякъде като агент на ФБР, както и ти влезе онзи ден в къщата на Алисън и както днес мина покрай ченгето отвън. Жена със значка на ФБР не буди никакви съмнения, нали? Вероятно им е пробутала някаква измислена история за опити на Бюрото най-сетне да притисне военните до стената, което им се е понравило. Може би също и за голямо разследване, което тя започва. Седяла е в собствените им домове и е поискала да ги хипнотизира, за да извлече необходимата й информация по случая.

— Включително и собствената си сестра? А как е отишла там, без Алисън да разбере, че е пристигнала със самолет?

— Не е ходила при Алисън, а е извикала Алисън в Куонтико. Спомняш ли си? Алисън каза, че е пътувала до Куонтико, за да се подложи на хипноза, уж за да достигне Джулия до дълбините на подсъзнанието й. Само че не е имало никакви въпроси, а само инструкции за бъдещето. Казала й е какво да прави, както е казала и на останалите. Тогава Лорейн Стенли все още е била на служба, така че й е наредила да открадне боята и да я скрие. На останалите е казала след време да очакват да получат кашон и да го съхраняват. Казала им е, че ще ги посети още веднъж и че трябва да отричат всичко, ако някой ги разпитва. След това им е измислила и всички налудничави истории за съквартирантки и за доставки по погрешка.

Харпър кимна и погледна към вратата на банята.

— След това е наредила на Стенли да задейства пратките, отишла е във Флорида и е убила Ейми Калан. Знаела е много добре, че след смъртта на Кук ще стане ясно, че действа сериен убиец и че цялото разследване ще отиде при Блейк в Куонтико, където би могла да влияе както си поиска. Трябваше да се досетя. Тя много държеше да участва. Идеално, нали? Кой състави профила на евентуалния убиец? Тя. Кой твърдеше, че мотивът е военен? Тя. Кой настояваше, че трябва да търсим военен? Отново тя. Дори посочи теб като прототип на човека, когото търсим.

Ричър я погледна замислено. Харпър наведе глава.

— Същинската цел обаче е била Алисън — продължи тя. — Предполагам, че заради това е съкратила интервала. Защото е била свръхнапрегната и възбудена и не е могла да чака повече.

— Накара ни да направим оглед вместо нея — добави Ричър. — Помниш ли, че ни разпитваше за къщата на Алисън? След като се е отказала от интервала, не е имала вече време да огледа нещата сама, така че изпрати нас. Помниш ли? Питаше дали къщата е усамотена, заключва ли се вратата… Извършихме разузнаването вместо нея.

Харпър затвори очи.

— В деня, когато Алисън умря, Ламар не беше на работа. Беше неделя. В Куонтико нямаше никой. Знаела е, че в неделя никой няма да се сети за нея. Още повече, че там не е имало никой.

— Тя е много умна — отбеляза Ричър.

Харпър кимна и отвори очи.

— Това обяснява липсата на каквито и да било улики. Знаела е много добре какво ще търсим на местопрестъплението.

— Освен това е жена — добави Ричър. — А всички търсеха мъж, защото тя им беше казала, че е мъж. Същото е и с колите под наем. Знаела е, че ако се появи женско име, никой няма да му обърне внимание. Както и стана.

— Да, но какво име? — попита Харпър. — За да наеме кола, трябва да представи лична карта.

— Същото е и за полетите — каза Ричър. — Сигурен съм обаче, че разполага с цяло чекмедже фалшиви лични карти. На жените, които Бюрото е пратило в затвора. Ще имаш възможност да ги провериш и да сравниш датите и местата. Невинни женски имена, които не означават нищо.

Харпър изглеждаше тъжна.

— Аз предадох съобщението от „Херц“, помниш ли? Че не било нищо важно, само някаква жена по работа.

Ричър кимна.

— Тя е много умна. Мисля, че дори се е обличала като жертвите, когато е ходела в къщите им. Наблюдавала ги е. Ако жената е била с памучна рокля, и тя е обличала памучна рокля, ако е била с панталони, и тя е обувала панталони. И сега е с джинси и стар пуловер като Симека. Така че, ако останат някакви влакна, никой няма да им обърне внимание. Нали си спомняш, че ни попита как е била облечена Алисън? Не е имала време да я наблюдава и затова ни попита най-невинно дали все още се облича спортно като каубой. Казахме й и без съмнение тя се е появила там с джинси и ботуши.

— И е издрала лицето й, защото я е мразела.

Ричър поклати глава.

— Не, мисля, че вината за това е моя. Непрекъснато питах, и то пред нея, защо липсва насилие и тя е решила да се поправи. Просто не трябваше да се обаждам.

Харпър го погледна.

— Ето как разбрах, че ще дойде тук — продължи Ричър. — През цялото време се опитваше да ми подражава. Казах й, че ако съм на мястото на убиеца, следващата жертва ще бъде Симека. Знаех, че рано или късно ще дойде тук. Все пак дойде малко по-бързо, отколкото си мислех. А ние действахме по-бавно. Решила е да не губи никакво време.

Харпър погледна към банята и потрепери. Отклони поглед.

— А как се сети за хипнозата?

— Както и за всичко останало. Мислех, че знам вече кой е и защо го прави, но не знаех как. Изглеждаше ми абсолютно невъзможно, така че се въртях в омагьосан кръг. Затова исках да се махна от Куонтико. Трябваше ми пространство, за да мисля. Отне ми доста време. Но в края на краищата това се оказа единствената възможност. И обясняваше всичко. Пасивността, покорността, примирението. И защо сцените на убийствата изглеждаха така, сякаш никой нищо не е докосвал дори с пръст, защото наистина тя не се е докосвала до нищо. Чисто и просто е подновила хипнозата и им е казвала какво да правят, стъпка по стъпка. Те са извършвали всичко сами. Пълнели са ваните, гълтали са си езиците. Ламар е правила само едно. Това, което направих и аз — изваждала е езиците им след това, така че патолозите да не се досетят за причината за смъртта.

— А ти как разбра за езика?

Той замълча за миг.

— От целувките с теб.

— От целувките ли?

Той се усмихна.

— Имаш страхотен език, Харпър. Накара ме да се замисля. Единственото, което отговаряше на находката на доктор Стейвли при аутопсията, беше езикът. Мислех обаче, че няма начин да накараш някого сам да глътне езика си, после си дадох сметка, че го прави Ламар, че тя е хипнотизатор, и след това всичко си дойде на мястото. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Първата вечер, когато я видях, искаше да ме хипнотизира. За да разберяла всички подробности, както ме убеждаваше, но всъщност е искала да ми внуши да изглеждам убедителен и да не откривам каквото и да било. Блейк също настояваше, но аз отказах, защото би могла да ме накара да хукна гол по Пето Авеню. Казах го на шега, но се оказа ужасно близо до истината.

Харпър потрепери.

— Кога ли щеше да спре?

— Може би след още една жертва — каза Ричър. — Шест биха били предостатъчно. Песъчинки на плажа.

 

 

Харпър се приближи и седна до него на леглото. Вгледа се в Симека, която все още не помръдваше.

— Ще се оправи ли?

— Сигурно — отговори Ричър. — Тя е много жилава.

Харпър го погледна. Ризата и панталоните му бяха мокри и изпоцапани. Ръцете му бяха зелени чак до раменете.

— Целият си мокър — каза тя разсеяно.

— И ти — отвърна той. — По-мокра си от мен.

Тя кимна и се умълча.

— И двамата сме мокри — каза тя най-сетне. Но поне всичко свърши.

Той мълчеше.

— Това е за успеха — продължи тя. Наведе се към него и обви мокрите си ръце около врата му. Привлече го към себе си и го целуна по устните. Той почувства езика й върху устните си. После тя се отдръпна.

— Странно е — каза Харпър. — Вече никога няма да мога да го правя, без да си мисля лоши неща за езика.

Той не каза нищо.

— Ужасен начин да умреш.

Той я погледна и се усмихна.

— Ако паднеш от коня, трябва веднага пак да се качиш.

Притегли я към себе си и я целуна. В началото Харпър не реагираше, после сякаш забрави случилото се. Целуваха се дълго. След това тя се отдръпна и се усмихна смутено.

— Иди да свестиш Ламар — каза Ричър. — Арестувай я и започвай разпита. Чака те много работа.

— Тя няма да разговаря с мен.

Ричър погледна спящото лице на Симека.

— Ще разговаря. Кажи й, че първия път, когато откаже да говори, ще й счупя ръката. А втория път ще й строша всички кости.

Харпър потрепери още веднъж и извърна лице. После стана и отиде в банята. Стаята утихна. Не се чуваше нищо, освен дишането на Симека, равномерно, но шумно, като някаква машина. След доста дълго време Харпър се върна с пребледняло лице.

— Няма да говори с мен — каза тя.

— Откъде знаеш? — попита Ричър. — Още не си я питала нищо.

— Защото е мъртва.

Тишина.

— Ти си я убил.

Тишина.

— Когато я удари.

Тишина.

— Счупил си й врата.

Тогава чуха силни стъпки в коридора долу. После на стълбите и в коридора пред спалнята. Влезе полицаят. Държеше чашата в ръка — беше я взел от парапета на верандата. Погледна ги втренчено и попита:

— Какво, по дяволите, става тук?