Лий Чайлд
Лесни за убиване (29)

29

Самолетът кацна на международното летище в Портланд както всеки друг боинг, само че спря доста преди пътническите терминали и остана да чака на отдалечено място на пистата. Бавно се приближи пикап, на чиято каросерия беше монтирана стълба, малко след това дойде и микробус. И двете коли бяха безупречно чисти и обозначени с фирмените знаци на боинг. Екипажът остана на борда, за да анализира компютърните данни. Микробусът откара Ричър и Харпър до входа на пътническия терминал, където бяха такситата. Най-отпред чакаше един очукан шевролет с шахматна ивица от двете страни. Шофьорът не беше от местните и трябваше да погледне картата, за да открие селцето на изток, към склоновете на Маунт Худ.

 

 

Бяха минали едва пет минути, откакто се беше прибрала вкъщи, когато на вратата се позвъни. Отново беше ченгето. Тя излезе от кухнята, мина по коридора и отключи вратата. Отвори. Той стоеше мълчаливо на верандата и се опитваше да предаде молбата си чрез жалното изражение на лицето.

— Здравейте — каза тя и го погледна без следа от усмивка.

— Здравейте — отвърна той.

Тя чакаше. Щеше да го накара да си го каже. Нямаше нищо срамно.

— Сещате се защо дойдох, нали? — попита той.

— Защо?

— Може ли да използвам тоалетната?

Леденият въздух отвън обви краката й. Усещаше го и през джинсите.

— Разбира се.

Затвори вратата след него, за да задържи топлината. Изчака го в коридора, докато се върне.

— Тук е топло и приятно — каза полицаят.

Тя кимна, макар че не беше истина. Поддържаше къщата студена — колкото можеше да търпи — заради звука на пианото. Иначе дървото щеше да се разсъхне.

— В колата е студено — добави той.

Тя кимна още веднъж.

— Включете двигателя — посъветва го. — И пуснете отоплението.

Той поклати глава.

— Не е разрешено. Нямам право да държа двигателя включен заради замърсяването на въздуха.

— Ами тогава пообиколете наоколо, докато се стоплите. Нищо няма да ми стане.

Очевидно това не беше поканата, която очакваше, но въпреки това се замисли. После отново поклати глава.

— Ще ми вземат значката — каза той. — Трябва да стоя тук.

Тя не отговори.

— Съжалявам, че ви обезпокоих с този свещеник — добави той, намеквайки, че всъщност се е намесил и го е отпратил.

Тя кимна.

— Ще ви донеса горещо кафе. След пет минути.

Той се усмихна срамежливо. Явно му стана приятно.

— След това пак ще трябва да използвам тоалетната — отвърна.

— Няма проблем.

Тя затвори вратата след него, отиде в кухнята и пусна кафеварката. Изчака на стола до пликовете с покупките, докато стане кафето, после взе най-голямата чаша, която имаше, и я напълни. Добави сметана от хладилника и захар от бюфета. Ченгето имаше вид на човек, който обича сладко — млад, червендалест, малко пълен. Изнесе чашата навън и отиде до колата. От кафето се издигаше ароматна пара. Почука на стъклото на колата, полицаят се усмихна и го свали. Пое чашата непохватно, с две ръце.

— Благодаря.

Отпи веднага, като допълнителен жест на благодарност, и тя се отдалечи нагоре по пътеката и влезе в къщата. Затвори вратата зад себе си, заключи я и когато се обърна, видя неподвижната фигура до стълбите за гаража. Очакваше я.

— Здравей, Рита.

— Здравей — отговори тя.

 

 

Таксито пое на юг, по шосе 205, после направи ляв завой на изток и пое по магистрала 26. Движеше се така, сякаш следващото пътуване щеше да е към автомобилното гробище. Фирмените знаци отвътре не съответстваха на външните. Вероятно бяха карали колата поне три години в Ню Йорк, после още толкова из предградията на Чикаго. Въпреки всичко се движеше стабилно, а броячът се въртеше доста по-бавно, отколкото в Ню Йорк или в Чикаго. Това беше важно, защото Ричър току-що беше осъзнал, че няма почти никакви пари в джобовете си.

— Защо е толкова важно да демонстрира мобилност? — попита Харпър.

— Една от големите лъжи — отговори Ричър. — Просто се хванахме като последните глупаци.

Симека стоеше до входната врата съвсем спокойно. От другия край на коридора две очи я гледаха въпросително.

— Купи ли боята?

Рита кимна.

— Да, купих я.

— Значи си готова?

— Не съм сигурна.

Очите продължаваха да я гледат втренчено и много спокойно.

— Сега готова ли си?

— Не знам — отговори тя.

— Мисля, че си готова. Наистина. Какво ще кажеш? Е? Готова ли си?

Рита Симека кимна бавно.

— Да, готова съм.

— Извини ли се на полицая?

— Да, казах му, че съжалявам.

— Трябва да го пускаш вътре, нали?

— Да, казах му да идва когато пожелае.

— Той трябва да те намери. Не друг. Така искам да стане.

— Добре — отвърна Симека.

За момент настъпи мълчание. Симека чакаше, чувствайки се неловко.

— Да — каза тя след малко, — той трябва да ме намери. Щом като така искаш…

— Постъпи много добре със свещеника.

— Искаше да ми помогне.

— Никой не може да ти помогне.

— Така е.

— Да отидем в кухнята.

Симека се отдалечи от вратата, мина странично покрай неподвижната фигура в тесния коридор и се запъти към кухнята.

— Боята е тук — каза тя.

— Покажи ми я.

Симека извади кутията от торбичката и я задържа за телената дръжка.

— Маслиненозелена е. Това беше най-близкият цвят, който имаха.

— Добре, справи се много добре.

Симека се зачерви от удоволствие. Лека розовина изби на бледото й лице.

— А сега трябва да се съсредоточиш. Защото ще ти кажа много неща.

— Какви неща?

— Това, което искам да направиш.

Симека кимна.

— Добре — каза тя.

— Първо, трябва да ми се усмихваш. Това е много важно. Означава много за мен.

— Добре — отвърна Симека.

— Е, ще можеш ли да се усмихваш?

— Не знам.

— Ще опиташ, нали?

— Вече не се усмихвам често.

Съчувствено кимване.

— Да, знам, но все пак опитай.

Симека наведе глава, съсредоточи се и отново я вдигна с някаква срамежлива, вяла усмивка, по-скоро някакво движение на устните, но все пак беше нещо. Опита се отчаяно да я задържи.

— Ето така. Помни, че искам да се усмихваш през цялото време.

— Добре.

— Работата трябва да ни доставя удоволствие, нали?

— Така е.

— Ще ни е необходимо нещо, с което да отворим кутията.

— Инструментите ми са долу — каза Симека.

— Имаш ли отвертка?

— Разбира се. Имам осем или девет.

— Ще ми донесеш ли някоя по-голяма?

— Разбира се.

— И не забравяй да се усмихваш, нали?

— Съжалявам.

 

 

Чашата беше твърде голяма за поставката на таблото в патрулната кола, така че той нямаше къде да я сложи и затова изпи кафето наведнъж. Винаги ставаше така. Ако беше на гости и държеше бутилка, винаги я изпиваше по-бързо, отколкото ако седеше на бар и можеше да я оставя върху плота пред себе си. Като пушенето. Ако имаше пепелник, в който да оставя запалената цигара, тя гореше значително по-дълго, отколкото ако се разхождаше с нея в ръка — тогава я изпушваше за около две минути.

Сега седеше, опрял празната чаша на бедрото си, и се чудеше дали да не отиде да я върне. Ето чашата ви, би могъл да каже. Много благодаря. Това щеше да му даде още един шанс да намекне колко студено е навън. Може би щеше да я умилостиви и тя щеше да му даде стол, за да седне в коридора и да довърши смяната си на топло. Никой не би могъл да го обвини за подобно нещо. Така щеше да я охранява по-добре.

Притесняваше се обаче да позвъни отново. Тази жена беше с опак характер, без никакво съмнение. Кой би могъл да предвиди как ще реагира — дори и да е много учтив и само да й върне чашата. Независимо че я бе отървал от свещеника. Продължи да държи чашата в ръка и да се мъчи да прецени кое усещане е по-силно — студът или опасенията му от нейната реакция.

 

 

Таксито мина през Грешам, после през Келсо и Санди. Магистрала 26 премина в шосе Маунт Худ и наклонът се увеличи. Старата таратайка не се предаваше.

— Кой е? — попита Харпър.

— Ключът е в доклада на Поултън от Спокейн.

— Така ли?

Той кимна.

— Голямо и очевидно. Но ми отне доста време, за да го видя.

— За Ю Пи Ес ли говориш? Нали вече го обсъдихме?

— Не, преди това. За „Херц“. За наетата кола.

 

 

Симека се върна от мазето с отвертка в ръка — една от трите най-големи, които имаше. Беше дълга около двайсет сантиметра, а острието беше достатъчно тънко, за да се пъхне под капака, и достатъчно широко, за да го повдигне.

— Мисля, че тази е най-подходяща — каза тя. — За целта, искам да кажа.

Очите я гледаха от разстояние.

— Не се съмнявам. Щом на теб ти харесва, нямам нищо против. Ти ще я използваш, а не аз.

Симека кимна.

— Мисля, че става.

— Е, къде е банята ти?

— Горе.

— Ще ми я покажеш ли?

— Разбира се.

— Вземи боята. И отвертката.

Симека отиде в кухнята и взе кутията с боя.

— Ще ни трябва ли и бъркалката? — извика оттам.

Не получи веднага отговор. Новата схема изисква нова техника.

— Да, донеси я.

Симека я стисна заедно с отвертката в лявата ръка, а с дясната хвана кутията за дръжката.

— Насам — каза тя.

Тръгна нагоре по стълбата, мина по коридора на горния етаж и влезе в спалнята си. И оттам в банята.

— Ето я.

Чувстваш се като експерт по баните. В крайна сметка тази беше петата. Със средно скъпо обзавеждане. Донякъде старомодна, но напълно отговаряше на възрастта на къщата. Мраморът тук щеше да изглежда неуместен.

— Остави нещата на пода.

Симека се наведе и остави кутията с боята. Металното дъно изтрака на плочките. Сгъна дръжката настрани и закрепи отвертката и бъркалката върху капака. Посочиха й черна найлонова торба за боклук.

— Трябва да сложиш дрехите си тук.

 

 

Ченгето слезе от колата с чаша в ръка и тръгна по алеята към къщата. Изкачи се по стъпалата. Премести чашата в другата ръка и се приготви да позвъни. После се поколеба. Вътре беше много тихо. Не се чуваше пианото. Лош или добър знак беше това? Тази жена имаше някаква мания непрекъснато свиреше едно и също нещо. Вероятно не обичаше да я прекъсват по средата. Това, че в момента не свиреше, не означаваше, че не се занимава с нещо друго, не по-малко важно. Може би беше решила да подремне. Агентът на ФБР му беше казал, че сутрин става в шест. Може би имаше навика да спи следобед. Или четеше книга. Каквото и да правеше, едва ли очакваше с нетърпение той да позвъни на вратата й. Поне досега не беше показала подобно нещо.

Стоеше разколебан, с ръка на няколко сантиметра от звънеца. После я отпусна, обърна се и се върна при колата. Отвори вратата, седна зад волана и остави чашата на пода, пред съседната седалка.

 

 

Симека погледна объркано.

— Кои дрехи? — попита тя.

— Тези, с които си облечена.

Симека кимна вяло.

— Добре.

— Не забравяй усмивката, Рита. Не допускай да изчезне.

— Съжалявам.

— Погледни се в огледалото и ми кажи дали това е лице на щастлив човек.

Симека се обърна към огледалото, вгледа се за миг и после напрегна мускулите на лицето си един по един. Наблюдаваха изражението й в огледалото.

— Усмихни се широко. Искам весела усмивка, Рита.

Симека се обърна.

— Така добре ли е? — попита тя с най-широката усмивка, на която беше способна.

— Много добре. Искаш да ме зарадваш, нали?

— Да.

— Хайде, тогава сложи дрехите си в торбата.

Симека си съблече пуловера. Беше дебел, по врата.

Хвана го за подгъва, вдигна го и го измъкна през главата си. После го пусна в торбата. След това дойде ред на памучната блуза, обезформена от многократното пране. Измъкна я от колана на джинсите си и я разкопча до долу. Съблече я и я пусна в торбата.

— Студено ми е — каза тя.

После разкопча джинсите, свали ципа и ги смъкна надолу по краката си. Събу обувките си, после джинсите. Уви обувките в джинсите и ги пусна в торбата. След това хвърли и чорапите един по един.

— Побързай, Рита.

Симека кимна, изви ръце зад гърба си и разкопча сутиена. Дръпна го и го пусна. После свали бикините си, смачка ги на топка и хвърли и тях в торбата. Зачака съвсем гола.

— Напълни ваната. С топла вода, защото ти е студено.

Симека се наведе и постави запушалката в канала. Беше от гума, закачена на верижка. Завъртя крановете — три четвърти гореща вода, една четвърт студена.

— Отвори боята.

Симека клекна, взе отвертката, подпъхна я под капака и натисна. После завъртя кутията под отвертката няколко пъти, докато капакът се отвори.

— Внимавай. Не искам никакви петна.

Симека остави капака внимателно върху плочките и вдигна очи в очакване.

— Излей боята във ваната.

Рита взе кутията с две ръце. Беше доста голяма и неудобна за хващане. Приближи я до ваната и започна да я излива. Боята беше гъста. Замириса на амоняк. Течеше бавно над ръба на кутията и се изливаше във водата. Струите от крановете я завъртяха на спирала. Водата започна да разтваря краищата на спиралата и я разнесе във ваната на тънки зелени ивици, като облаци. Симека задържа кутията, докато се изцедиха и последните капки.

— Внимателно. Сега я остави долу. И не цапай.

Симека обърна кутията с отвора нагоре и приклекна, за да я остави внимателно върху плочките до капака. Издаде кух звук на празно.

— А сега вземи бъркалката и я разбъркай хубаво, докато се разтвори напълно.

Симека коленичи край ваната и започна да разбърква зелената маса боя на дъното.

— Разтваря се — каза.

— Затова взе латекс.

Цветът се промени — от маслиненозелен стана по-светъл, като цвета на трева във влажна горичка. Постепенно се разреди до гъстотата на мляко. Всичко беше наред. Не беше същото като истинската боя, но при тези обстоятелства беше достатъчно, че изобщо има някаква боя.

— Добре, стига толкова. Сложи бъркалката в кутията. Не цапай.

Симека извади дървената бъркалка от зелената вода и внимателно я изтръска от капките. После се протегна назад и я постави права в празната кутия.

— И отвертката.

Остави я до бъркалката.

— А сега сложи капака.

Симека хвана края на капака и го сложи върху кутията. Не можеше да се затвори напълно, защото бъркалката беше по-дълга от височината на кутията.

— Сега можеш да спреш водата.

Симека се обърна към ваната и затвори крановете. Зелената течност беше около петнайсет сантиметра под ръба на ваната.

— Къде сложи кашона?

— В мазето. Но те го отнесоха.

— Да, знам. Помниш ли обаче точно на кое място беше?

Симека кимна.

— Стоя там дълго време.

— Искам да сложиш кутията от боята на същото място. Където е бил кашонът. Можеш ли да го направиш?

Симека кимна още веднъж.

— Да.

Тя се наведе и хвана металната дръжка. Вдигна я внимателно нагоре, над хлабавия капак. Понесе кутията пред себе си, с една ръка върху дръжката, а с другата притискаше капака, за да не падне. Слезе по стълбите, мина по коридора, после през гаража до мазето. За миг спря с боси крака върху студения циментов под, опитвайки се да си спомни мястото на кашона. После пристъпи вляво и остави кутията на пода.

 

 

Таксито с мъка се изкачваше по дълъг хълм, покрай малък търговски център със супермаркет и няколко магазина от двете му страни. Паркингът беше полупразен.

— Защо сме тук? — попита Харпър.

— Защото Симека е следващата — отговори Ричър.

Таксито продължаваше да напредва по хълма.

— Кажи ми кой е!

— По-добре помисли за начина — отговори Ричър. — Това е абсолютното, окончателно доказателство.

 

 

Симека премести празната кутия два сантиметра вдясно, после пак се вгледа внимателно. Увери се, че всичко е наред, и изтича нагоре по стълбите. Чувстваше, че трябва да бърза.

— Задъха ли се? — попитаха я.

Симека преглътна и кимна.

— Тичах — отговори тя. — От мазето дотук.

— Добре, отдъхни си малко.

Симека пое дълбоко дъх и отметна косата от лицето си.

— Добре съм вече.

— Сега трябва да влезеш във ваната.

Симека се усмихна.

— Ще стана цялата зелена.

— Да. Ще станеш зелена.

Симека застана до ваната и вдигна единия си крак. Изпъна стъпалото и го потопи.

— Топло е — каза.

— Това е добре.

Симека потопи и другия си крак и се изправи до колене в течността.

— А сега седни. Внимателно.

Симека се улови за ръба на ваната и внимателно се отпусна надолу.

— Изпъни краката.

Коленете й се скриха под повърхността.

— Потопи ръцете.

Тя отпусна ръце край бедрата си.

— Добре. А сега се плъзни надолу. Бавно и внимателно.

За момент коленете й се показаха над повърхността.

Бяха се боядисали в зелено. Отпусна се назад и почувства топлината нагоре по тялото си. Раменете й се скриха под водата.

— Главата назад.

Симека отпусна глава върху ръба на ваната и погледна към тавана. Косата й се потопи в течността.

— Някога яла ли си стриди?

Симека кимна. Почувства как и косата й се завъртя във водата заедно с движението на главата й.

— Няколко пъти.

— Помниш ли чувството, което изпита? Слагаш ги в устата си и после изведнъж ги гълташ целите. Просто ги поглъщаш.

Симека отново кимна.

— Харесаха ми.

— Добре. Сега си представи, че езикът ти е стрида.

Симека погледна смаяно.

— Не разбирам — каза тя.

— Искам да си глътнеш езика. Просто искам да го преглътнеш, като че ли е стрида.

— Не знам дали ще мога.

— Ще опиташ ли?

— Разбира се.

— Добре, направи го веднага.

Симека се съсредоточи и опита. Нищо не се получи. Само издаде гърлен звук.

— Не става — каза тя.

— Помогни си с пръст. И другите трябваше да направят така.

— С моя пръст?

— Натисни го назад с пръста си. При другите се получи.

— Добре.

Вдигна ръка. По кожата й се стичаха зелени вадички.

— Кой пръст?

— Опитай със средния. Той е най-дълъг.

Симека изпъна средния си пръст и сгъна останалите. Отвори уста.

— Мушни го под езика си. И натисни силно назад, Симека отвори широко уста и натисна силно.

— А сега преглътни.

Тя преглътна. И после разтвори широко очи, изпълнени с ужас.