Лий Чайлд
Лесни за убиване (27)

27

— Какво, по дяволите, става тук? — попита тя.

Ричър поклати глава.

— Не мога да ти го кажа — отговори той. — Ще си помислиш, че съм напълно полудял. Ще си тръгнеш и ще ме зарежеш.

— Кажи ми, за какво става дума?

— Не, не мога. В момента това е само картонена кула. Ще я събориш. Всеки би я съборил. Трябва да видиш със собствените си очи. Дявол да го вземе, самият аз също трябва да го видя със собствените си очи. Ти си ми нужна за ареста.

— Какъв арест? Кажи ми!

Той поклати отново глава.

— Къде е колата ти?

— На паркинга.

— Да тръгваме.

 

 

През цялото време на службата си в армията Рита Симека бе ставала в шест часа сутринта и след това се беше придържала към този навик и в цивилния си живот. Спеше шест часа от двайсет и четири, от полунощ до шест сутринта, което беше една четвърт от живота й. След това ставаше, за да се справи с останалите три четвърти.

Безкрайна върволица от празни дни. В късната есен нямаше никаква работа в двора. Зимните температури бяха твърде ниски, за да вирее каквото и да било. Затова тя засаждаше растения в градината през пролетта, а ги подрязваше и почистваше в края на лятото. През есента и зимата държеше вратата заключена и си стоеше вкъщи.

Днес беше решила да работи върху Бах. Опитваше се да усъвършенства неговите „Инвенции“. Обожаваше ги. Обожаваше логичността, с която музиката се разгръщаше, за да се върне там, откъдето бе започнала. Като литографията на Мориц Ешър^[1] — стълби, изкачващи се все нагоре по целия път и после спускащи се надолу чак до началото. Прекрасно. Не бяха много трудни. Свиреше ги много бавно. Стремеше се най-напред да изсвири правилно нотите, после да постигне изразителността и смисъла и най-накрая — нужната бързина. Нямаше нищо по-лошо от това да свириш Бах бързо и лошо.

Взе душ и се облече в спалнята. Направи го бързо, защото не отопляваше къщата. Есента в северозападните райони беше студена. Днес обаче небето бе ясно. Рита погледна през прозореца и видя как зората багри хоризонта. Може би щеше да има облаци, но през тях щеше да прозира светликът на слънцето. Щеше да бъде един от многото други нейни дни — нито хубав, нито лош. Поносим.

 

 

Харпър спря за миг в подземния коридор, после поведе Ричър към асансьора. Двамата се изкачиха нагоре към дневната светлина. Излязоха навън на студения въздух и отидоха до колата й — малка, жълта, двуместна. Ричър си даде сметка, че я вижда за първи път. Харпър отключи, той се наведе и се сви на седалката вдясно. Харпър го погледна, хвърли чантата си в скута му и седна до него. Беше тясно и лакътят й го удари, когато включи на скорост.

— Как ще стигнем дотам?

— Ще трябва да вземем редовен полет — отговори той. — Имаш ли кредитни карти?

Тя поклати глава.

— Всичките са на червено. Няма да ги приемат.

— Всичките ли?

Тя кимна.

— В момента нямам никакви пари.

Той не каза нищо.

— А ти? — попита го тя след малко.

— Аз винаги съм без пари.

 

 

Петата инвенция на Бах беше една от най-трудните, но бе любимата пиеса на Рита Симека. Зависеше изцяло от звученето, което идваше от съзнанието, минаваше през раменете, ръцете и пръстите. Трябваше да звучи импулсивно, но уверено. Цялата пиеса представляваше сбор от безсмислици и тонът трябваше да е съобразен с този факт, но същевременно и да е съвършено сериозен, за да се получи търсеният ефект. Блестящ, но и безумен. Тайно в душата си тя беше сигурна, че Бах е бил луд.

Пианото й помагаше. Звукът му беше едновременно плътен и деликатен. Изсвири цялото произведение два пъти бавно и остана доволна от резултата. Реши да свири три часа, после да спре, за да обядва, и след това да продължи с домакинска работа. Не знаеше какво ще прави по-късно следобед. Може би щеше да посвири още малко.

 

 

Заемаш позиция отрано. Достатъчно рано, за да присъстваш на смяната в осем. Наблюдаваш я. Също както предния ден. Агентът от ФБР е буден, но вниманието му е отслабнало. Пристига полицейската кола. Размяна на любезности през отворените прозорци. Двете коли сменят местата си, буикът се отдалечава, двигателят на полицейската кола угасва и ченгето се озърта. Намества се удобно на седалката и започва последната си смяна като ченге. След днешния ден нямаше да му разрешат да регулира движението дори около Полярния кръг.

 

 

— Е, как ще стигнем там? — попита Харпър още веднъж.

— Ето така — отговори той. Отвори чантата й, извади мобилния й телефон и отвори капачето. Затвори очи и си припомни номера, който беше набрал, докато седеше в кухнята на Джоди. Набра го. Чу звъненето, после се обади плътен, леко задъхан глас:

— Полковник Джон Трент слуша.

— Трент, Ричър е. Още ли ме обичаш?

— Какво?

— Трябва ми транспорт. За двама души от Андрюс до Портланд в Орегон.

— За кога?

— Веднага. Незабавно.

— Шегуваш се, нали?

— Не, пътуваме натам. Ще пристигнем след половин час.

Последва минута мълчание.

— От Андрюс до Портланд, Орегон, така ли? — попита Трент.

— Да.

— Колко бързо искате да стигнете дотам?

— Максимално бързо.

— Добре — отговори полковникът след няколко секунди и затвори. Ричър щракна капачето на телефона.

— Ще помогне ли? — попита Харпър.

Ричър кимна.

— Задължен ми е — каза той. — Е, да тръгваме.

Тя подкара внимателно, докато излязоха от паркинга. Мина покрай охраната на ФБР и увеличи скоростта. При първия пропускателен пункт на морската пехота Ричър видя как няколко войници обърнаха глави след тях.

— Е, за какво става дума? — попита Харпър.

— За истината и лъжата. Също за средствата, мотива и възможностите. Светата троица на прилагането на закона. Трябва да разполагаме и с трите, за да има резултат, нали?

— Не мога да измисля дори и едно от трите — каза тя. — Къде е тайната?

Харпър мина доста бързо и покрай втория пункт на морската пехота. И отново след тях се обърнаха няколко глави с каски.

— В подробностите. Знаем всичко, което би трябвало да знаем, а някои неща са ни известни отдавна. Само че навсякъде се проваляме. Големи грешки и грешни предположения.

Тя зави наляво. Излязоха на шосе 95. Движението беше натоварено, макар че още бе рано за сутрешните задръствания. Харпър се опита да премине в друга лента, но се оказа невъзможно и тя настъпи спирачките.

— По дяволите! — изруга Ричър.

— Не се безпокой. Симека има охрана. Всички са под наблюдение.

— Не е достатъчно. Не и преди да сме пристигнали там. Този тип е много, много ловък.

Харпър кимна. Минаваше ту вляво, ту вдясно, търсейки най-свободната лента. Навсякъде положението беше едно и също. Стрелката спадна от шейсет на четирийсет километра в час. После на трийсет.

 

 

Проследяваш първото му отиване до тоалетната с бинокъл. Седял е в колата близо час, отдавна е изпил кафето, което си е донесъл. Сега трябва да се освободи от него. Вратата се отваря, той се завърта леко, спуска крак долу и се измъква. Тялото му е изтръпнало от седенето. Протяга се, подпира се за момент с ръка на покрива на колата. После затваря вратата и тръгва по алеята към входа на къщата. Нагоре по пътеката. Виждаш го да се качва на верандата. Вдига ръка, за да позвъни. После се отдръпва леко и чака да му отворят.

Не я виждаш на вратата. Ъгълът не позволява. Полицаят се усмихва, кимва и влиза. Ти не сваляш бинокъла от очите си и след три-четири минути той се връща на верандата и подхвърля нещо през рамо. После се обръща и тръгва надолу по пътеката. Продължава по алеята. Стига до колата и се качва. Потъва в седалката. Озърта се. Наблюдава.

 

 

Харпър сви вдясно и подкара колата по банкета, покрай върволицата от коли. Успя да ускори до четирийсет, четирийсет и пет, подминавайки пъплещите коли вляво. Банкетът беше неравен, осеян с чакъл.

— Какви големи грешки? — попита тя. — Какви грешни предположения?

— Удивителни при създалите се обстоятелства — отговори той. — Но вината не е само наша. Мисля, че и ние преглътнахме няколко големи лъжи.

— Какви лъжи?

— Големи, красиви, умопомрачителни лъжи — отговори той. — Толкова големи и очевидни, че никой не разбра.

 

 

Тя въздъхна и се опита да се успокои, след като полицаят излезе. Цял ден влизаше и излизаше. Пречеше й да се съсредоточи. За да изсвириш подобна музика правилно, трябва да изпаднеш в нещо като транс. А проклетото ченге само я прекъсваше.

Седна и го изсвири отново, десет, петнайсет, двайсет пъти, от началото до самия край. Нотите бяха безупречни, но това не беше нищо. Смисълът беше ли там? Звуците бяха ли наситени с чувство, с мисъл? Струваше й се, че като цяло е успяла да го постигне. Изсвири го още веднъж и после пак. Усмихна се. Видя отражението си върху блестящия черен капак и се усмихна отново. Напредваше. Сега оставаше само да увеличи темпото. Но не много. Предпочиташе да свири Бах бавно. Прекалената бързина опростяваше неговата музика. Независимо че всъщност тя си беше банална. Но това според нея беше част от интелектуалната игра на композитора. Сякаш нарочно беше писал банална музика, която просто трябваше да се изпълнява с голяма церемониалност.

Тя се изправи и се протегна, затвори капака на пианото и излезе от стаята. Следващият проблем беше обядът. Хранеше се насила. Може би всички, които живеят сами, имат подобен проблем. Самотното хранене не беше забавно.

На паркета в коридора имаше следи от големи кални стъпки. Проклетото ченге разваляше всичко. Пречеше й да се съсредоточи, унищожаваше блясъка на паркета й. Взря се в стъпките и тогава на вратата отново се позвъни. Онзи идиот идваше пак. Какво му ставаше? Не можеше ли да контролира пикочния си мехур? Заобиколи калните стъпки и отвори вратата.

— Не — каза тя.

— Какво?

— Не може да използвате тоалетната. Омръзна ми.

— Но, госпожо, налага ми се. Такава беше уговорката.

— Уговорката се промени. Не искам да влизате повече. Това е нелепо. Влудява ме!

— Но аз трябва да бъда тук.

— Нелепо е — повтори тя. — Не се нуждая от защитата ви. Просто си вървете, чувате ли?

Затръшна вратата решително, заключи я и отиде в кухнята. Дишаше учестено.

 

 

Не влиза вътре. Наблюдаваш много внимателно. Стои на верандата, изненадан в началото. После малко ядосан. Личи си по жестовете му. Казва нещо сякаш за да се защити, накланяйки се леко назад в самоотбрана, и след това тя сигурно затръшва вратата под носа му, защото той изведнъж отстъпва назад. Изглежда обиден. Стои неподвижно и се взира пред себе си, после се обръща и тръгва надолу по пътеката само двайсет секунди след като се беше изкачил по нея. Какво става?

Полицаят отваря вратата и сяда на седалката, с крака отвън. Взема микрофона на радиостанцията, държи го в ръка пред устата си, но явно се отказва. Оставя микрофона на мястото му. Не може да се оплаче на сержанта си, че дамата вече не го пуска да пикае. Какво ще направи сега? Това ще промени ли нещо?

 

 

Стигнаха до Андрюс, като караха през повечето време по банкета. В самата база цареше пълно спокойствие. Не се случваше нищо особено. Във въздуха се виждаше хеликоптер, но той беше доста далеч и шумът не достигаше до тях. Трент се беше обадил на пропуска. Това беше ясно, защото дежурният ги очакваше. Вдигна бариерата и им каза да спрат пред транспортната служба на морската пехота и да попитат в сградата.

Харпър спря жълтата кола до три маслиненозелени шевролета и изключи двигателя. Ричър слезе и тръгна към входа, а тя го последва. Посрещна ги някакъв ефрейтор, който огледа Харпър и ги прехвърли на някакъв сержант, който също я огледа и ги прехвърли на някакъв капитан. Капитанът се взря в Харпър и им обясни, че нов транспортен боинг трябва да извърши пробен полет до Сан Диего, но в последния момент маршрутът е бил променен до Портланд, така че могат да се качат на него. Каза им, че няма да има други пътници и че излитането е след три часа.

— Три часа!? — възкликна Ричър.

— Портланд е гражданско летище — отвърна капитанът. — Има проблем с графика на полетите.

Ричър не отговори. Капитанът сви рамене.

— Полковникът не можа да направи нищо повече от това.