Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Visitor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Сканиране
Lindsey (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Лесни за убиване

Издателство „Обсидиан“, София, 2000

Редактор: Матуша Бенатова

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN 954-8240-86-6

История

  1. — Добавяне

20

— Спестих си някои подробности — каза Стейвли. — Ще ме разберете, нали? Вие бързате, а убийствата са извършени по един и същи начин, затова първо се заех с неизвестните, възникнали при първите три случая. Всички знаем какво не е станало, нали?

— Всичко, доколкото ни е известно — отвърна Блейк.

— Точно така. Не е удар с тъп предмет, не е изстрел или пробождане с нож, не е отрова, не е удушване.

— Тогава какво е?

Стейвли заобиколи масата и седна на един свободен стол, през три стола от Поултън и през два от Ричър.

— Удавила ли се е? — попита отново Поултън.

Патологът поклати глава.

— Не. Точно както първите три. Дробовете й бяха съвсем чисти.

— Тогава какво е? — попита Блейк.

— Както ви казах. Или трябва да спреш сърцето, или да лишиш мозъка от кислород. Затова първо прегледах сърцето. Съвсем здраво и неувредено. Както и при другите три. Били са здрави жени, със здрави сърца. Много по-лесно се забелязва увреждане на здраво сърце. При по-възрастен човек с болно сърце, предварително увредено от сърдечни проблеми, новото увреждане може да остане незабелязано. А сърцата на жертвите са в отлично състояние, като при спортистите. Всяка травма щеше да бъде забелязана веднага. Но не е имало травми. Значи смъртта не е причинена от спиране на сърцето.

— Тогава? — подкани го Блейк.

— Тогава остава единствено да ги е лишил от кислород. Няма друга възможност.

— Как?

— Това е големият въпрос, нали? Теоретично би могъл да затвори банята херметически, да изпомпи кислорода и да го замени с някакъв инертен газ.

Блейк поклати глава.

— Това е абсурд.

— Разбира се — съгласи се Стейвли. — Щеше да има нужда от компресори, помпи, контейнери с газ. Освен това щяхме да открием следи в тъканите, особено в дробовете. Няма газ, чиито следи да не можем да открием.

— Е?

— Значи е блокирал дихателните пътища. Това е единствената възможност.

— Спомена, че няма следи от удушване.

Патологът кимна.

— Няма. Точно това ме заинтригува. При удушване обикновено остават белези по шията. Външни и вътрешни. Личи си отдалеч. Същото е и при удушване с тел.

— Но?

— Съществува и нещо, което се нарича „нежно удушване“.

— Нежно ли? — учуди се Харпър. — Какъв ужас!

— Тоест? — подкани го Блейк.

— Човек с големи ръце — отговори Стейвли — или с подплатен ръкав може да приложи лек, но постоянен, равномерен натиск.

— Така ли е в нашия случай? — попита Блейк.

Стейвли поклати глава.

— Не, не е. При този начин не остават външни белези, но за да настъпи смърт, неминуемо се получават вътрешни увреждания. Например подезичната кост ще се счупи или най-малкото ще се спука. Ще има и увредени сухожилия. Мястото е много крехко. Там са и гласните струни.

— А ти ще ми кажеш, че в случая няма такива увреждания — каза Блейк.

— Нищо сериозно — отговори Стейвли. — Тя имаше ли хрема, когато бяхте при нея?

Той погледна Харпър, но отговори Ричър:

— Не.

— Възпалено гърло? Пресипнал глас?

— Стори ми се съвсем здрава.

Патологът кимна. Изглеждаше доволен.

В гърлото имаше едва забележим лек оток. Получава се при настинка или леко вирусно заболяване. В деветдесет и девет на сто от случаите не бих му обърнал внимание. Но при останалите три жертви е забелязано същото. Едва ли е обикновено съвпадение.

— Какво означава това? — попита Блейк.

— Означава, че е напъхал нещо в гърлото — отговори Стейвли.

— В гърлото ли? — повтори Блейк.

Стейвли кимна.

— Това е моето предположение. Нещо меко, което може да се натика вътре и след това леко да се разшири. Може би гъба. Имаше ли гъби в баните?

— В Спокейн не видях гъба — обади се Ричър.

Поултън отново затършува из листата.

— В описите не се споменава такова нещо — каза той.

— Може да ги е взел — обади се Харпър. — Както е взел дрехите им.

— Бани без гъби — каза бавно Блейк. — Това е като куче, което не лае.

— Не — каза Ричър. — Искам да кажа, че не видях никаква гъба преди.

— Сигурен ли си? — попита Блейк.

Ричър кимна.

— Напълно.

— Може той да я е донесъл — отбеляза Харпър. — От вида, който предпочита.

— Значи това е причината за смъртта? Гъба в гърлото?

Стейвли се вгледа в големите си зачервени ръце, опрени на масата.

— Не виждам как иначе. Гъба или нещо подобно. Разсъждаваме като Шерлок Холмс. Първо елиминираме невъзможното, а това, което остане, колкото и невероятно да изглежда, просто трябва да е правилният отговор. Значи убиецът умъртвява жертвите, като напъхва нещо меко в гърлата им. Трябва да е достатъчно меко, за да не уврежда тъканите, и същевременно достатъчно плътно, за да спре притока на въздух.

Блейк кимна.

— Добре, значи вече знаем.

Стейвли поклати глава.

— Не, не знаем. Защото е невъзможно.

— Защо?

Патологът сви рамене отчаяно.

— Ела тук, Харпър — каза Ричър.

Тя го погледна изненадано, после се усмихна, бутна стола си назад и отиде при него.

— Показвай, а не казвай, нали?

— Легни на масата.

Харпър се усмихна пак, седна на края на масата и вдигна краката си отгоре. Ричър взе купчината документи от Поултън и ги сложи под главата й.

— Удобно ли се чувстваш? — попита той.

Тя оправи косата си и легна, сякаш беше на зъболекар. Закопча сакото си.

— Така. Това е Алисън Ламар във ваната.

Измъкна най-горния лист от купчината под главата й, погледна го и го смачка на топка. Беше копие от описа на банята на Каролайн Кук.

— Това е гъба — каза той и погледна Блейк. — Макар че там нямаше гъба.

— Донесъл я е със себе си — каза Блейк.

— Не би имало смисъл — възрази Ричър. — Защото… гледай. — Опря смачкания лист до устните на Харпър. Тя ги стисна. — Как ще я накара да отвори уста? След като й е напълно ясно, че това, което прави, ще я убие?

Наведе се над нея и улови брадичката й с лявата си ръка.

— Бих могъл да стисна тук, разбира се, или да запуша носа й, за да не може да диша. И какво обаче ще направи тя?

— Ето това — каза Харпър и показа как би стоварила юмрук в слепоочието му.

— Точно така — кимна Ричър. — След две секунди вече ще се боричкаме и на пода ще се излеят няколко литра боя. И по дрехите ми, защото ще трябва да вляза във ваната при нея, за да я уловя отзад или да я притисна с тежестта си.

— Прав е — каза Стейвли. — Не е възможно. Жертвата ще се бори за живота си. Няма как да натикаш нещо в устата на някого против волята му, без да оставиш следи по шията или лицето. Ще има следи и по устните от вътрешно прехапване или нещо подобно, а може да има и разклатени зъби. Жертвите щяха да хапят, ритат, драскат. Щяха да имат следи под ноктите. Охлузвания на кокалчетата на пръстите. Рани при самоотбрана. Би било борба на живот и смърт. А в нашия случай няма нищо подобно.

— Може да ги е дрогирал, да ги е направил пасивни, без да разберат, защото са му имали доверие — отбеляза Блейк.

— Не са били дрогирани — възрази патологът. — Токсикологичните резултати го показват ясно и при четирите жертви.

В стаята отново настъпи мълчание. Ричър хвана Харпър за ръцете и й помогна да слезе от масата. Тя оправи дрехите си и седна.

— Значи нямаш заключение? — попита Блейк.

Стейвли сви рамене.

— Казах ви вече. Имам страхотно заключение, само дето не е възможно.

— Този човек е много умен — обади се Ричър след малко. — Твърде умен, за да се справите с него. Извършил е четири убийства, а вие още не сте наясно как го е направил.

— Какъв е отговорът тогава, умнико? — попита Блейк. — Може би ще ни кажеш нещо, което четирима от най-добрите патолози в страната не можаха да направят?

Ричър не отговори.

— Е, какъв е отговорът? — настоя Блейк.

— Не знам — отвърна Ричър.

— Страхотно. Не знаеш.

— Но ще разбера.

— Да. И как?

— Лесно. Ще намеря онзи тип и ще го попитам.

 

 

На шейсет и пет километра от Куонтико, на североизток, полковникът се намираше на около трийсет километра от кабинета си, след като бе пропътувал петнайсет километра. Беше взел служебния автобус от паркинга на Пентагона и бе слязъл недалеч от сградата на Конгреса. След това бе взел такси и бе слязъл пред главния терминал на летището. Униформата му беше в калъф за костюми, преметнат през рамо, и той можеше да обикаля билетните каси в най-натоварения час на деня, напълно анонимен сред гъмжилото от пътници.

— До Портланд, Орегон — каза той, — отиване и връщане, без фиксирана дата, туристическа класа.

Чиновникът въведе кода на Портланд и компютърът обяви, че за следващия полет има предостатъчно места.

— Излита след два часа — каза той.

— Добре — отговори полковникът.

 

 

— Мислиш, че ще го намериш? — каза Блейк.

Ричър кимна.

— Ще се наложи, нали? Това е единственият начин.

Всички се умълчаха. След малко Стейвли стана.

— Е, желая ти успех — каза той.

Излезе от стаята и леко затвори вратата след себе си.

— Няма да го намериш — обади се Поултън. — Защото грешиш за Каролайн Кук. Тя никога не е служила в снабдяването. Хипотезата ти издиша.

Ричър се усмихна.

— А аз знам ли всичко за процедурите на ФБР?

— Не, не знаеш.

— Тогава ти не ми говори за армията. Каролайн Кук е била кандидат за офицер. Напредвала е по бързата писта. Иначе не би попаднала във военното планиране. Когато предвидят някого за там, задължително преди това го изпращат за известно време във всички основни звена на армията, за да получи представа за всичко. Служебното досие, с което разполагате, не е пълно.

— Така ли?

Ричър кимна.

— Няма как иначе. Ако ти бяха дали информация за всичките й назначения, щеше да получиш още десет страници само за времето, преди да стане лейтенант. Ако поискаш допълнителни подробности от Министерството на отбраната, ще се убедиш, че все пак е била на място, което се връзва с моята хипотеза.

Всички се умълчаха. Чуваха само шумоленето на климатика и жуженето на повредена луминесцентна лампа. И тънкото свистене на работещия телевизор. Нищо друго. Поултън гледаше Блейк. Харпър гледаше Ричър. Блейк гледаше пръстите на ръцете си, които потропваха по масата.

Можеш ли да го откриеш? — попита той.

— Някой трябва да го направи — отговори Ричър. — Вие няма да стигнете доникъде.

— Ще ти трябват ресурси.

Ричър кимна.

— Не бих се отказал от малко съдействие.

— Разбираш ли, че залагам на несигурни карти?

Ричър кимна.

— Това е по-добре, отколкото да заложиш чиповете си на губещи карти.

— Залогът е голям.

— Кариерата ти ли?

— Седем жени, не кариерата ми.

— Седем жени и кариерата ти.

Блейк кимна.

— Кажи ми, какви са шансовете?

Ричър сви рамене.

— Ако разполагам с три седмици — сто процента успех.

— Знаеш ли, че си нахално копеле.

— Не, просто съм реалист, това е всичко.

— От какво имаш нужда?

— От възнаграждение — отговори Ричър.

— Искаш да ти се плати?

— Разбира се. На вас ви плащат, нали? След като аз ще свърша работата, мисля, че е редно да получа нещо в замяна.

Блейк кимна.

— Когато намериш убиеца, ще говоря с Диърфийлд в Ню Йорк и той ще забрави за историята с Петросян.

— Плюс хонорар.

— Колко?

— Колкото прецените.

Блейк отново кимна.

— Ще помисля по въпроса. И Харпър ще се движи с теб, защото Петросян все още не е забравен.

— Добре, ще преживея присъствието й. Стига тя да изтърпи моето.

— Тя няма избор — каза Блейк. — Нещо друго?

— Уредете нещата с Козо. Започвам от Ню Йорк и ми трябва малко информация от него.

Блейк кимна.

— Ще му се обадя. Можеш да се срещнеш с него още довечера.

Ричър поклати глава.

— Утре сутрин. Тази вечер ще се видя с Джоди.