Лий Чайлд
Лесни за убиване (13)

13

Сутринта дойде, но не очакваната. Разбра го още щом влезе в столовата. Беше буден и чака цели трийсет минути, докато се появи Харпър, за да отвори. Тя отключи и влезе в стаята му, елегантна и свежа, с костюма от първия ден. Очевидно имаше само три костюма и ги редуваше един след друг. Предвид вероятната й заплата трите костюма бяха подходяща бройка. Имаше три костюма повече от него, защото разполагаше с цяла заплата повече.

Слязоха с асансьора и тръгнаха по алеята между сградите. В комплекса цареше пълна тишина. Като през почивен ден. Ричър си спомни, че е неделя. Времето беше по-хубаво. Не бе по-топло, но пък грееше слънце и не валеше. За миг му се прииска това да е някакъв знак, че е неговият ден. Но не беше. Разбра го, щом влезе в столовата.

На масата край прозореца седеше Блейк. Пред него имаше кана кафе и три обърнати чаши, кошничка с пакетчета захар и сметана, чиния с понички и сладкиши. Лошата новина беше купчината неделни вестници. Отворени, прочетени и захвърлени. Най-отгоре бяха „Ю Ес Ей Тудей“, „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. Веднага ги видя. Това означаваше, че няма новини от Ню Йорк. И че все още няма резултат. И че ще трябва да чака, докато се получи.

На масата за четирима бяха само трима и беше доста по-широко. Харпър седна срещу Блейк, а Ричър — срещу празното място. Блейк изглеждаше стар, уморен, много напрегнат и болен. Този мъж го очакваше инфаркт. Ричър обаче не изпитваше никакво съчувствие към него. Блейк беше нарушил правилата.

— Днес ще работиш по досиетата — каза Блейк.

— Както кажеш — отвърна Ричър.

— Добавен е материалът за Лорейн Стенли. Днес ще прегледаш всичко, така че утре, на закуска, да можем да чуем заключението ти. Ясен ли съм?

Ричър кимна.

— Абсолютно.

— Нещо предварително, което трябва да знам?

— Какво?

— Някакво заключение. Имаш ли вече някакви идеи?

Ричър погледна Харпър. В такава ситуация един лоялен агент би уведомил шефа си за възраженията му. Но тя мълчеше. Сведе поглед и се зае да разбърква кафето си.

— Нека прочета досиетата — каза той. — Твърде рано е за заключения.

Блейк кимна.

— Разполагаме с шестнайсет дни. Много скоро трябва да постигнем някакъв напредък.

— Разбирам — отговори Ричър. — Може би още утре ще имаме някаква добра новина.

Блейк и Харпър го изгледаха, сякаш беше казал нещо странно. След това пиха кафе, ядоха понички и сладкиши и четоха вестници, като че ли имаха излишно време. Беше неделя. Разследването бе ударило на камък. Нямаше съмнение. Ричър познаваше симптомите. Колкото и нещо да не търпи отлагане, винаги може да настъпи момент, в който да няма какво повече да се направи — можеш само да чакаш, сякаш разполагаш с колкото време желаеш, докато всичко наоколо гори и пуши.

 

 

След закуска Харпър го заведе в една стая, доста подобна на онази, която си бе представял, докато се друсаха в чесната. Не беше под земята, бе тиха, пълна с леки дъбови маси и удобни кожени столове. Едната стена беше цялата в прозорци, вън бе слънчево. Единственото неприятно нещо беше, че една от масите беше отрупана с купчина папки, висока около трийсет сантиметра. Бяха тъмносини, на кориците им с жълти букви беше написано „ФБР“.

Купчината бе разделена на три връзки с дебели гумени ленти. Ричър ги сложи една до друга пред себе си. Ейми Калан, Каролайн Кук, Лорейн Стенли — три жертви, три купчини. Погледна часовника си. Десет и двайсет и пет. Късно започваше. Слънцето вече затопляше стаята. Обзе го леност.

— Не се опита да се свържеш с Джоди — обади се Харпър.

Той поклати глава, но не каза нищо.

— И защо?

— Няма смисъл. Тя очевидно не е там.

— Може да е отишла в твоята къща. Където е живял баща й.

— Може би — отговори той. — Но се съмнявам. Тя не обича къщата. Много е изолирана.

— Опита ли да позвъниш?

— Не.

— Тревожиш ли се?

— Не мога да се тревожа за нещо, което няма как да променя.

Тя замълча. Ричър придърпа една папка към себе си.

— Прегледа ли ги? — попита той.

Харпър кимна.

— Преглеждам ги всяка вечер. Документите и резюметата.

— Има ли нещо в тях?

Тя погледна трите купчини папки, всяка с дебелина около дванайсет сантиметра.

— Има много неща.

— Нещо по-съществено?

— Ти ще кажеш.

Той кимна неохотно и свали гумената лента от досието за Калан. Отвори първата папка. Харпър свали сакото си, седна срещу него и запретна ръкави. Слънцето светеше точно зад гърба й и правеше ризата й прозрачна. Ричър виждаше външната извивка на гърдите й, които ритмично се повдигаха под ремъка на кобура.

— На работа, Ричър — каза тя.

 

 

Това е моментът на напрежението. Минаваш покрай къщата, не бавно, но не и бързо, оглеждаш внимателно, продължаваш малко по-нататък по пътя, обръщаш, после се връщаш назад, паркираш до бордюра в нужната посока. Изключваш двигателя. Вземаш ключовете и ги пускаш в джоба си. Слагаш си ръкавиците. Навън е студено, така че е нормално да си с ръкавици.

Слизаш от колата. Спираш за секунда, ослушваш се, после бавно се оглеждаш във всички посоки. Това е моментът на напрежението. Сега трябва да решиш дали да продължиш, или да се откажеш. Мисли, мисли, мисли. Безпристрастно. Това е оперативно решение, нищо повече в края на краищата. Обучението ти помага.

Решаваш да продължиш. Затваряш вратата на колата съвсем тихо. Тръгваш по алеята. Стигаш до вратата. Чукаш. Чакаш. Вратата се отваря. Тя те пуска да влезеш. Радва се, че те вижда. Изненадана, леко объркана в началото, после щастлива. Не те е виждала цяла вечност. Говориш известно време, продължаваш да говориш, докато не дойде моментът. Ще го усетиш, когато дойде. Продължаваш да говориш.

Моментът идва. В миг заставаш неподвижно, за да се увериш. След това започваш. Обясняваш й, че трябва да прави точно онова, което й кажеш. Тя се съгласява, разбира се, защото няма избор. Казваш й, че трябва да изглежда доволна, сякаш се забавлява, докато го прави. Обясняваш й, че така цялата работа ще бъде по-приемлива за теб. Тя кимва щастлива, готова да те зарадва. Усмихва се. Усмивката й е изкуствена и принудена, което донякъде разваля всичко, но няма как. По-добре нещо, отколкото нищо.

Караш я да ти покаже банята. Тя застава като агент на фирма за недвижими имоти, който развежда клиент. Ваната е хубава. Прилича на много други, видени от теб. Казваш й да внесе боята вътре. Наблюдаваш я през цялото време. Трябва да отиде пет пъти, да излезе и да влезе, надолу и нагоре по стълбите. Има много за носене. Тя се задъхва. Започва да се поти, макар че времето е студено. Напомняш й за усмивката. Тя отново се напряга. Повече прилича на гримаса.

Казваш й да намери нещо, с което да отвори капаците. Тя кима щастливо и споменава за отвертката в едно чекмедже в кухнята. Тръгваш с нея. Тя отваря чекмеджето и изважда отвертката. После се връщате в банята. Казваш й да отвори кутиите една по една. Тя е спокойна. Коленичи до първата кутия. Пъхва края на отвертката под капака и го повдига. После премества отвертката малко встрани и в кръг. Капакът излиза. Мирисът на боята изпълва банята.

После се заема със следващата кутия. И със следващата. Действа бързо, напряга сили. Казваш й да бъде внимателна. Ще я накажеш за всяка разлята капка. Казваш й да се усмихва. Тя се усмихва. Сваля и последния капак.

Изваждаш сгънатата найлонова торба за боклук от джоба си. Казваш й да сложи дрехите си в нея. Тя се обърква. Кои дрехи? Които са на теб, казваш й. Тя кимва и се усмихва. Сваля обувките. Тежестта им изпъва сгънатата торба. С чорапи е. Събува ги. Пуска ги в торбата. Разкопчава джинсите си. Пристъпва от крак на крак, докато ги събуе. Хвърля ги в торбата. Разкопчава ризата си. Съблича я. Извива ръце зад гърба си и разкопчава сутиена. Сваля го. Гърдите й се полюшват. Дръпва бикините си надолу, свива ги на топка заедно със сутиена и ги хвърля в торбата. Остава съвсем гола. Казваш й да се усмихва.

Караш я да занесе торбата до пътната врата. Вървиш след нея. Тя я подпира на вратата. Водиш я обратно в банята. Казваш й да излее боята от кутиите във ваната, бавно и внимателно, една по една. Тя се съсредоточава, чак прехапва език. Кутиите са тежки и неудобни за хващане. Боята е гъста, мирише. Изтича бавно във ваната. Нивото бавно се покачва, зелено и мазно.

Казваш й, че се е справила добре и че ти е доставила удоволствие. Боята е във ваната и никъде няма капки. Тя се усмихва, радостна от похвалата. След това й казваш, че следващата част е по-трудна. Трябва да върне празните кутии там, откъдето ги е взела. Сега обаче е гола. Значи трябва да е сигурна, че никой няма да я види. И трябва да тича. Тя кимва. Обясняваш й, че празните кутии тежат по-малко, така че може да носи повече от една наведнъж. Тя пак кимва. Разбира. Нанизва по пет празни кутии на пръстите на всяка ръка. Сваля ги долу. Казваш й да изчака. Открехваш вратата и проверяваш. Оглеждаш се, ослушваш се. После я изпращаш навън. Тя тича през целия път дотам. Оставя кутиите и хуква назад. Гърдите й се друсат. Навън е студено.

Казваш й да застане неподвижно и да си поеме дъх. Напомняш й за усмивката. Тя тръсва глава вместо извинение и пак прави гримасата. Отново я водиш в банята. Отвертката все още е на пода. Казваш й да я вземе и да одраска лицето си с нея. Тя е объркана. Обясняваш. Няколко дълбоки драскотини ще свършат работа. Три или четири. Достатъчно дълбоки, за да потече кръв. Тя се усмихва и кимва. Вдига отвертката. Прокарва острието по лявата част на лицето си, докато се забие навътре. Появява се алена черта, дълга десетина сантиметра. Казваш й да направи следващата по-дълбока. Тя кимва. При следващата драскотина се появява кръв. Добре, хвалиш я. Още една. Тя я прави. И още една. Пак я хвалиш. Последната да бъде най-дълбока. Тя кимва и се усмихва. Забива острието. Кожата се разкъсва. Потича кръв. Добро момиче, казваш й.

Все още държи отвертката. Казваш й да влезе във ваната бавно и внимателно. Тя стъпва вътре с десния крак, после с левия. Застава до колене в боята. Казваш й да седне много бавно. Сяда. Сега боята докосва долната част на гърдите й. Казваш й да легне бавно и внимателно. Тя се потапя в боята. Нивото се повдига, достига пет сантиметра от ръба. Сега ти се усмихваш. Всичко е точно.

Казваш й какво да направи. В началото не разбира, защото е много странно. Обясняваш внимателно. Тя кима. Косата й се потапя в боята. Тя се потапя още по-надолу. На повърхността остава само лицето й. Тя внимателно накланя глава назад. Косата й се разстила по повърхността. Помага си с пръсти. Те са лепкави и от тях капе боя. Прави точно каквото й е казано. Справя се още от първия път. Изцъкля панически очи и после умира.

Изчакваш пет минути. Само се навеждаш над ваната, не пипаш нищо. След това правиш единственото, което тя не може да направи сама. Така дясната ти ръкавица се изцапва с боя. Натискаш челото й с един пръст и главата й потъва под боята. После сваляш дясната ръкавица, като я обръщаш наопаки. Проверяваш лявата. Всичко е наред. Пъхваш дясната си ръка в джоба, за всеки случай, и не я вадиш повече. Само в този миг пръстите ти са открити и можеш да оставиш отпечатъци.

Вземаш изцапаната ръкавица в лявата ръка и слизаш тихо долу. Мушваш я в торбата при дрехите. Отваряш вратата. Оглеждаш се и се ослушваш. Изнасяш торбата. Обръщаш се и затваряш вратата. Тръгваш по алеята към пътя. Спираш за миг зад колата и пускаш и чистата ръкавица в торбата. Отваряш багажника и поставяш вътре торбата. Отваряш вратата и сядаш зад волана. Вадиш ключовете от джоба си и включваш двигателя. Закопчаваш предпазния колан и поглеждаш в огледалото. Потегляш — нито бързо, нито бавно.

 

 

Досието на Калан започваше с резюме на военната й кариера. Беше продължила четири години, а резюмето беше четирийсет и осем реда. Неговото име се споменаваше само веднъж, във връзка с последните събития. Откри, че я помни доста добре. Беше дребна, закръглена жена, весела и жизнерадостна. Струваше му се, че е постъпила в армията без някаква ясна причина. Имаше определена категория хора, които постъпваха по този начин. От многолюдни семейства, всеотдайни и общителни, добри в отборните спортове в училище, добри студенти, без склонност за академична кариера… просто всичко ги тласка натам. Гледат на армията като на добавка към това, което вече знаят. Може би не се смятат за бойци, но си дават сметка, че за всеки, който носи оръжие, в армията има стотици възможности да научи нещо или да получи някаква квалификация.

Калан беше преминала началното обучение и веднага я бяха изпратили в тиловите складове. След двайсет месеца я бяха направили сержант. Тя, подобно на връстниците си в родния град, също работеше с документи и изпращаше доставки по целия свят, само че това бяха пушки и патрони вместо домати, обувки или автомобили. Беше работила във Форт Уайд, до Чикаго, в склад, вонящ на машинно масло и изпълнен с шума на електротелфери. В началото й бе харесало. После грубите закачки бяха стигнали твърде далеч и началниците й — капитан и майор — бяха прекрачили границата, бяха започнали да говорят мръсотии и да й пускат ръце. Тя не бе срамежлива, но опипването и мръсните приказки в края на краищата я бяха принудили да отиде в кабинета на Ричър.

После, след като бе напуснала, бе заминала за Флорида, в крайбрежен град, на около стотина километра на север от скъпата зона. Там се бе омъжила, година по-късно се бе развела и след това бе умряла. Папката беше пълна с бележки и снимки от местопрестъплението, но нямаше нищо за начина на извършването му. Къщата й беше модерна, едноетажна, с полегат покрив, покрит с оранжеви плочи. Снимките не показваха никакви щети — никакви счупени врати или прозорци, никакви щети отвътре, бялата вана, пълна със зелена боя, и неопределената форма в нея.

Аутопсията не бе показала нищо. Боята беше направена, за да издържа на всякакви метеорологични условия, много устойчива, с такава молекулярна структура, че залепваше и проникваше във всичко, намазано с нея. Беше покрила всяка фибра на тялото, беше проникнала в очите, ноздрите и устата. При отстраняването й с нея се откъсваха и парчета кожа. Никакви следи от синини или травми. Никакви фенолови инжекции в сърцето. Нито белодробни емболии. Съществуват множество изобретателни начини за убийство и патолозите от Флорида ги знаеха всичките, но не бяха открили доказателство за нито един от тях.

— Е? — попита Харпър.

Ричър сви рамене.

— Имаше лунички. Спомням си ги. Една година на слънце във Флорида… Сигурно е изглеждала доста добре.

— Харесвал си я.

Той кимна.

— Беше добър човек.

Последната трета от папката съдържаше едно от най-подробните съдебномедицински заключения, които бе виждал. Анализът беше направен буквално под микроскоп. Изследвани бяха всяка прашинка и всяко влакънце от къщата й. Нямаше никакви следи от външен човек. Никакви.

— Много умен тип — каза Ричър.

Харпър не отговори. Той бутна папката на Калан настрана и отвори папката на Кук. Следваше същият лаконичен разказ. Разликата с Калан беше, че Кук се бе стремила към армията целенасочено, от самото начало. Дядо й и баща й бяха военни, някои ги причисляваха към военната аристокрация. Много скоро беше осъзнала конфликта между пола си и желаната кариера. Отбелязано бе и искането й да се запише във военната школа към гимназията — беше започнала битките отрано.

Бе кандидатствала за офицерски чин и бе започнала като младши лейтенант. Бяха я назначили веднага във военното планиране, където умните хора си губят времето, приемайки, че когато стане напечено, приятелите си остават приятели, а враговете — врагове. После я бяха повишили в чин лейтенант и я бяха прехвърлили в НАТО в Брюксел. Там бе започнала връзката с нейния полковник. Бе се оплакала от него, след като не бе получила капитанския чин.

Ричър си спомняше всичко много добре. В нейния случай нямаше тормоз, поне не в смисъла на преживяното от Калан. Нямаше безсрамни подвиквания и неприлични жестове от страна на непознати мъже, но пък правилата бяха други и изключваха сексуални взаимоотношения между началник и подчинен. Затова полковникът беше изхвърлен, а след това бе захапал дулото на пистолета си. Кук бе напуснала армията и се бе заселила в Ню Хампшър, в къща край езеро, където я бяха открили мъртва — във вана, пълна с боя.

Патолозите от Ню Хампшър и съдебните медици бяха стигнали до същите изводи както колегите си от Флорида, тоест доникъде. Бележките и снимките бяха същите и едновременно с това различни. Сива кедрова къща сред дървета, недокосната външна врата, недокоснат интериор, непретенциозна баня, в която се набиваше на очи зеленото съдържание на ваната. Ричър прехвърли набързо папката и я затвори.

— Какво мислиш? — попита го Харпър.

— Мисля, че боята е странна приумица — отговори той.

— Защо?

Той вдигна рамене.

— Защото, от една страна, уврежда кожата и заличава следите, но, от друга, трябва да се докара и внесе в къщата, което повишава риска.

— И прилича на преднамерено търсена улика — отбеляза Харпър. — Подсилва мотива. И е категорично потвърждение, че убиецът е военен. Като запазена марка е.

— Ламар твърди, че има психологическо значение. Символично връщал жертвите на армията.

Харпър кимна.

— И като им взима дрехите.

— Добре, но ако ги ненавижда толкова, че да ги убива, защо му е да ги връща на армията?

— Не знам. Кой може да каже как разсъждава подобен човек?

— Ламар смята, че познава разсъжденията му — отбеляза Ричър.

Последно беше досието на Лорейн Стенли. Историята й бе подобна на тази на Калан, но по-скорошна. Бе по-млада. Сержант, на най-ниското ниво в гигантски военноснабдителен комплекс в Юта и единствена жена в цялата служба. Започнали да я тормозят още от първия ден. Подложили на съмнение компетентността й. Една нощ някой влязъл в стаята й и откраднал всичките й униформени панталони. На следващия ден се явила на дежурство с пола. На следващата вечер изчезнало всичкото й бельо. На сутринта пак се явила с пола, но без нищо отдолу. Лейтенантът й я извикал в кабинета си и я накарал да стъпи разкрачена върху голямо огледало, оставено на пода, докато той й се карал за някаква бъркотия с документи. През това време целият личен състав се изредил в кабинета по един или друг повод, за да разгледа отражението в огледалото. Изпратили лейтенанта във военен затвор, а Стенли служила още една година, след което напуснала, живяла сама и умряла сама в Сан Диего, в малката вила, която се виждаше на снимките и в която патолозите и съдебните медици от Калифорния не бяха открили абсолютно нищо.

— На колко години си? — попита Ричър.

— Аз ли? — учуди се Харпър. — На двайсет и девет, казах ти вече. Този е от често задаваните въпроси.

— И си от Колорадо, нали?

— От Аспен.

— Имаш ли семейство?

— Две сестри и един брат.

— По-големи или по-малки?

— Всичките са по-големи. Аз съм бебето.

— Родителите ти?

— Баща ми е аптекар, майка ми му помага.

— Водеха ли ви някъде като деца?

— Разбира се. Големият каньон, пустинята, навсякъде. Една година ходихме на палатки в Йелоустон.

— С кола, нали?

— Разбира се. Имахме голямо комби, пълно с деца. Щастливото семейство. Защо ме разпитваш за това?

— Какво си спомняш от пътуванията?

Харпър се намръщи.

— Бяха безкрайни.

— Точно така.

— Какво?

— Това наистина е много голяма страна.

— Е, и?

— Каролайн Кук е била убита в Ню Хампшър, а Лорейн Стенли три седмици след нея в Сан Диего. Това са, кажи-речи, най-далечните точки по диагонал, нали? Разстоянието по шосе е около пет хиляди и шестстотин километра. А може би дори и повече.

— Той с кола ли пътува?

Ричър кимна.

— Носи със себе си голямо количество боя.

— Може би има запаси някъде.

— Така става още по-лошо. Освен ако складът му не се намира на една права между Ню Хампшър, Южна Калифорния и сегашното му местонахождение. Би трябвало да направи обиколка, за да вземе боята, а това удължава допълнително разстоянието.

— Е, и?

— Ами трябвало е да пропътува четири-пет хиляди километра плюс времето за наблюдение на Лорейн Стенли. Би ли могъл да се справи за една седмица?

Харпър се намръщи.

— Това прави седемдесет часа при скорост осемдесет и осем километра в час.

— А такава средна скорост не може да се поддържа. Трябва да минава през градове, през пътни участъци в ремонт, освен това не би нарушавал ограниченията на скоростта. Един толкова педантичен човек не би рискувал да го спре пътната полиция. Огромни количества маскировъчна боя би предизвикала подозрения, нали?

— Ами това прави около сто часа път.

— Най-малко. Плюс ден или два за наблюдение, след като пристигне. На практика това е повече от седмица. Десет-единайсет дни. Дори дванайсет.

— Тогава?

— Ти ми кажи.

— Не може да е човек, който работи две седмици и почива една.

Ричър кимна.

— Така е.

 

 

Излязоха навън и завиха към столовата. Беше типично есенно време. Температурата бе с няколко градуса по-висока, но все пак бе хладно. Моравите бяха зелени, а небето — ослепително синьо. Влагата се бе изпарила и листата на дърветата изглеждаха сухи и по-светли.

— Не ми се прибира вътре — каза Ричър.

— Трябва да работиш — отвърна Харпър.

— Чета и препрочитам проклетите папки. Няма никаква полза. Трябва да помисля.

— По-добре ли мислиш, когато си навън?

— Общо взето.

— Добре, да отидем на стрелбището. Трябва да покрия нормативите за стрелба с пистолет.

— Не си ли го направила досега?

Тя се усмихна.

— Напротив. Но според правилника трябва да го правим всеки месец.

Взеха си сандвичи от столовата и ги изядоха, докато вървяха към стрелбището. Цареше обичайната за неделя тишина. Стрелбището беше голямо колкото стадион за хокей, оградено с насипи от три страни. Имаше шест коридора за стрелба, отделени с високи до раменете бетонни стени, които стигаха до мишените, направени от дебел картон, прикрепен към стоманена рамка. На всеки от тях беше начертан силует на човек с концентрични кръгове, чийто център беше сърцето. Харпър се легитимира на дежурния и му подаде оръжието си. Той го зареди с шест патрона и й го върна заедно с два чифта наушници.

— Иди в трети коридор — каза й той.

Трети коридор беше в средата. На бетонния под имаше черна линия.

— Трийсет метра — поясни Харпър.

Застана на линията и си сложи наушниците. Вдигна пистолета с две ръце, с леко разкрачени крака и свити колене. Изнесе бедрата си напред, а раменете — назад. Изстреля шестте куршума един след друг, с половин секунда интервал помежду им. Ричър забеляза сухожилията на ръката й. Бяха изпъкнали. При всеки изстрел цевта леко трепваше.

— Почисти — каза тя след това.

Ричър я погледна с недоумение.

— Това означава да донесеш мишената.

Очакваше попаденията да са разположени по вертикална права, с дължина около трийсет сантиметра, и когато стигна до мишената, се оказа точно така. В сърцето имаше две дупки, две в следващия кръг и две в кръга, който свързваше гърлото и стомаха. Откачи мишената и я занесе на Харпър.

— Две петици, две четворки и две тройки — каза тя. — Двайсет и четири точки. Минавам на косъм.

— Трябва повече да използваш лявата си ръка — каза Ричър.

— Как?

— Поеми цялата тежест с лявата, а с дясната само натискай спусъка.

— Покажи ми — каза тя след малко.

Ричър застана плътно зад нея и протегна лявата си ръка напред. Харпър вдигна пистолета с дясната, а той хвана ръката й в своята.

— Сега отпусни ръката. Нека аз поема тежестта.

Ръцете му бяха дълги, но и нейните не бяха къси. Тя се отдръпна назад и се допря плътно до него. Той се наведе напред и опря глава до нейната. Косата й ухаеше приятно.

— Така, сега стреляш.

Тя щракна няколко пъти спусъка. Цевта не трепна.

— Добре се получава — отбеляза Харпър.

— Иди и вземи още няколко патрона.

Тя се откъсна от него, отиде до кабинката на дежурния и взе още шест патрона. Ричър се премести в съседния коридор, срещу нова мишена. Харпър застана пред него и вдигна пистолета с дясната си ръка. Ричър се пресегна с лявата и хвана нейната с пистолета. Харпър се отпусна на гърдите му. Стреля два пъти. Попаденията бяха на сантиметър едно от друго, в централния кръг.

— Видя ли? — възкликна той. — Остави левите да свършат работата.

— Звучи като политически лозунг.

Харпър остана на мястото си, облегната на него. Ричър почувства дишането й. Отдели се от нея и тя опита сама — два бързи изстрела. Гилзите издрънчаха върху бетонния под. В централния кръг се появиха още две дупки. Общо бяха четири, разположени ромбовидно върху място, което би могло да се покрие с визитна картичка.

Тя кимна.

— Искаш ли да пробваш с последните два?

Подаде му пистолета. Беше зиг-зауер, като онзи, който Ламар бе държала насочен към главата му по пътя към Манхатън. Ричър прецени тежестта му в ръката си, с гръб към мишената. После се обърна рязко и изстреля двата куршума — по един в двете очи на мишената.

— Ето така бих постъпил — каза той. — Ако съм бесен на някого, ще направя точно това. Няма да се занимавам с някаква проклета вана и десетки литри боя.

 

 

На връщане към библиотеката срещнаха Блейк. Изглеждаше едновременно объркан, раздразнен и разтревожен. Имаше нов проблем.

— Бащата на Ламар е умрял — каза той.

— Вторият й баща — поправи го Ричър.

— Все едно. Умрял е рано тази сутрин. Търсиха я от болницата в Спокейн. Сега трябва да й се обадя у дома.

— Предай й съболезнованията ни — обади се Харпър.

Блейк кимна мрачно и отмина.

— Трябва да я отстрани от разследването — каза Ричър.

Харпър кимна.

— Може би трябва, но няма да го направи. А и тя няма да се съгласи. За нея не съществува нищо, освен работата.

Ричър не каза нищо. Харпър отвори вратата и двамата отново влязоха в стаята с дъбовите маси, кожените столове и папките. Ричър седна и погледна часовника си. Три и двайсет. Може би след още два часа празно фантазиране щеше да хапне и да се уедини в стаята си.

 

 

Оказаха се три часа. И не беше фантазиране. Седеше на стола, гледаше пред себе си и мислеше усилено. Харпър го наблюдаваше нетърпеливо. Той взе трите папки и ги подреди на масата — на Калан вдясно в долния ъгъл, на Стенли долу вляво и на Кук горе вдясно. Замисли се за географското местоположение, отпусна се назад и затвори очи.

— Нещо ново? — попита Харпър след малко.

— Трябва ми списък на всичките деветдесет и една жени.

— Добре — отвърна тя.

Ричър я изчака със затворени очи да излезе от стаята и за миг се наслади на топлината и тишината. После Харпър се върна. Той отвори очи и я видя да се навежда над него и да му подава дебела синя папка.

— Молив — каза Ричър.

Тя отвори едно чекмедже, намери молив и го търкулна към него по масата. Ричър отвори новата папка и започна да чете. Най-отгоре имаше компютърна разпечатка от Министерството на отбраната, четири страници, защипани с телбод, с деветдесет и едно имена, подредени по азбучен ред. Някои от тях му бяха познати. Сред тях бе и Рита Симека, за която бе споменал на Блейк. Беше до Лорейн Стенли. Отдолу беше списъкът с адресите, повечето от които взети от здравните застраховки или от оставените в пощенските клонове инструкции за препращане на пощата. Симека живееше в Орегон. Следваха сведения за живота на жените след напускането на армията, за някои от тях много подробни, а за други съвсем схематични, но, общо взето, напълно достатъчни, за да се направи основно заключение. Ричър запрелиства напред-назад между списъците, като отбелязваше от време на време с молива. След двайсет минути преброи отбелязаните имена.

— Били са единайсет жени — каза той.

— Как така? — попита Харпър.

Той кимна.

— Единайсет. Остават осем, не осемдесет и осем.

— Защо?

— Поради много причини. Деветдесет и една звучи абсурдно. Кой би се заел сериозно да ликвидира деветдесет и една жени? За повече от пет години! Не е възможно. Човек, който е толкова умен, би намалил бройката до нещо реално, като единайсет например.

— Въз основа на какво?

— Въз основа на осъществимото. Някаква подкатегория. Какво друго е общото между Кук, Калан и Стенли?

— Какво?

— Че са сами. Несъмнено и недвусмислено сами. Неомъжени или разведени, в еднофамилни къщи, в предградията или в провинцията.

— Важно ли е това?

— Разбира се. Помисли как действа. Нужно е тихо, усамотено и отдалечено място. Без ненадейни посещения. И никакви възможни свидетели наблизо. Трябва да внесе цялата боя в къщата. Погледни списъка. Тук има омъжени жени, жени с новородени бебета, жени, които живеят със семействата си, с родителите си, в апартаменти и жилищни кооперации, във ферми, дори в общежития. Някои дори са се върнали в колежа. На него обаче са му нужни жени, които живеят сами вкъщи.

Харпър поклати глава.

— Има повече от единайсет такива. Проучихме. Мисля, че са над трийсет. Една трета.

— Но е трябвало да проверявате допълнително. Аз говоря за жените, които очевидно живеят сами и уединено. От пръв поглед. Защото трябва да допуснем, че онзи тип няма екип, който да извършва проучванията вместо него. Действа сам, тайно. Разполага единствено с този списък.

— Но това е нашият списък.

— Не е само ваш. Той е и негов. Тази информация е получена от военните, нали? Той е разполагал със списъка преди вас.

 

 

На около седемдесет километра оттам, малко на североизток, върху полирано бюро в кабинет без прозорци в Пентагона, лежеше същият списък. Беше малко по-ново ксероксно копие от списъка пред Ричър, но иначе беше съвсем същият. Със същия брой страници. И с единайсет отбелязани имена. Не набързо и с молив, както го бе направил Ричър, а старателно подчертани, с писалка и специална линийка, която не се допира до хартията, за да не се размаже мастилото.

Три от имената бяха задраскани с още една съвсем права линия през средата.

Списъкът беше ограден като в рамка от двете ръце в униформени ръкави на обитателя на кабинета. Бяха обърнати с дланите нагоре, за да не оставят отпечатъци върху полираната повърхност. Лявата ръка държеше линийка, а дясната — писалка. Лявата ръка се раздвижи и постави линийката точно под четвъртото име, върху линията, с която беше подчертано. После я плъзна леко нагоре, върху самото име. Дясната ръка изтегли с писалката дебела линия през името. След това се отдръпна.

 

 

— И какво трябва да правим? — попита Харпър.

Ричър се облегна назад и затвори очи.

— Мисля, че трябва да рискувате. Най-добре е да наблюдавате денонощно останалите осем и ми се струва, че до шестнайсет дни убиецът ще бъде в ръцете ви.

— Наистина е дяволски рисковано — каза тя неуверено. — И доста несигурно. Опитваш се да отгатнеш какво ще предположи той, когато гледа списъка.

— Нали съм копие на онзи тип? Значи моите догадки трябва да бъдат същите като неговите.

— Ами ако грешиш?

— Какво друго предлагаш? Да сте постигнали някакъв напредък?

— Добре — каза тя все още неуверено. — Мисля, че хипотезата ти е аргументирана. Струва си да се опита. Но може би те вече са мислили за това.

— Който не рискува, не печели.

Тя замълча за миг.

— Добре, говори с Ламар още утре сутринта. Ричър отвори очи.

— Мислиш, че ще е тук?

Харпър кимна.

— Ще бъде тук.

— И няма да отиде на погребението на баща си?

Харпър кимна отново.

— Очевидно ще има погребение, но тя няма да отиде. При подобно разследване би пропуснала и собственото си погребение.

— Добре. Ще говориш ти, но с Блейк. Не споменавай нищо пред Ламар.

— Защо?

— Защото сестра й живее сама, забрави ли? Шансовете й току-що намаляха на осем към едно. Сега вече Блейк трябва да я отстрани.

— Ако се съгласи с теб.

— Ще се наложи.

— Може и да се съгласи, но няма да я отстрани.

— Трябва.

— Може би, но няма да го направи.

Ричър сви рамене.

— Тогава не си прави труд да му казваш каквото и да било. Тук само си губя времето. Този човек е идиот.

— Не говори така. Трябва да ни помогнеш. Помисли за Джоди.

Ричър отново затвори очи и се замисли за Джоди. Струваше му се безкрайно далеч. Мисли за нея дълго.

— Хайде да вечеряме — предложи Харпър. — След това ще отида да говоря с Блейк.

 

 

На около седемдесет километра оттам, малко на североизток, мъжът в униформа се взираше в списъка, без да помръдва. На лицето му беше изписано изражението на човек, който напредва бавно в сложно начинание. На вратата се почука.

— Момент — извика той.

Остави линийката, затвори капачката на писалката и я прибра в джоба си. Сгъна списъка, отвори едно чекмедже на бюрото, мушна листа вътре и го затисна с книга. Беше Библията на крал Джеймс, с черни кожени корици. Остави линийката върху Библията и затвори чекмеджето. Извади ключовете от джоба си, заключи чекмеджето и пак ги прибра. После се раздвижи на стола и оправи куртката си.

— Влез.

Вратата се отвори, влезе един ефрейтор и козирува.

— Колата ви чака, полковник.

— Добре, ефрейтор — отвърна полковникът.

 

 

Небето над Куонтико все още беше ясно, но свежестта на въздуха се бе превърнала в истински нощен хлад. От изток, зад постройките, се прокрадваше мракът. Ричър и Харпър крачеха бързо, а външните лампи се палеха една по една след тях, сякаш стъпките им ги включваха. Вечеряха сами, на маса за двама в друга част на столовата, после се върнаха в главната сграда. Качиха се с асансьора и Харпър отключи стаята му.

— Благодаря ти за помощта — каза тя.

Той не отговори.

— И за урока по стрелба.

Ричър кимна.

— Беше ми приятно.

— Добра техника.

— Един старши сержант ме научи на това.

Тя се усмихна.

— Нямах предвид техниката на стрелба, а техниката на преподаване.

Той кимна и си спомни гърба й, опрян до гърдите му, аромата на косата й, докосването, уханието.

— Винаги е по-добре да покажеш, отколкото да го кажеш — отвърна той.

— Нищо не мога да възразя.

Харпър затвори вратата и той чу отдалечаването на стъпките й.