Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Visitor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Сканиране
Lindsey (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Лесни за убиване

Издателство „Обсидиан“, София, 2000

Редактор: Матуша Бенатова

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN 954-8240-86-6

История

  1. — Добавяне

12

На следващия ден нямаше закуска. Денят започна твърде рано. Когато Харпър отвори вратата, Ричър още не бе успял да се облече напълно. Беше си обул панталоните и приглаждаше с длан гънките на ризата си върху леглото.

— Страхотни белези имаш — каза Харпър.

Приближи се и заразглежда корема му с нескрито любопитство.

— От какво е този? — попита тя и посочи дясната му страна.

Ричър погледна надолу. Там, на корема, имаше белег от едри шевове, с форма на разкривена звезда. Изпъкваше бял и грозен над мускулите.

— От майка ми е — отвърна той.

— От майка ти ли?

— Отгледаха ме мечки гризли в Аляска.

Харпър завъртя очи и премести поглед към лявата страна на гърдите му. Точно върху гръдния мускул имаше дупка от куршум 38-ми калибър. Около дупката нямаше косми. Беше толкова голяма, че би могла да пъхне пръста си в нея.

— Експериментална операция — поясни той. — Проверяваха дали имам сърце.

— Тази сутрин изглеждаш щастлив — отбеляза тя.

Ричър кимна.

— Винаги съм щастлив.

— Успя ли да се свържеш с Джоди?

Той поклати глава.

— Не съм опитвал от вчера.

— Защо?

— Няма смисъл да си губя времето. Няма я.

— Тревожиш ли се?

Той вдигна рамене.

— Тя е голямо момиче.

— Ако чуя нещо, ще ти кажа.

Той кимна.

— На всяка цена.

— Наистина, от какво са белезите?

Той си закопча ризата.

— На корема е от парче от шрапнел. А на рамото е от изстрел.

— Драматичен живот.

Той извади палтото си от гардероба.

— Всъщност не е. Съвсем нормален, не е ли така? За войник. Войник, който се опитва да избегне насилието, е като счетоводител, който не иска да събира числа.

— Затова ли не ти пука за тези жени?

Той я погледна.

— Кой казва, че не ми пука?

— Мислех, че ще се вълнуваш повече.

— Вълненията не помагат.

— А кое? — попита тя.

— Както винаги търсенето на улики.

— Няма никакви улики. Той не оставя следи.

Ричър се усмихна.

— Това вече е улика, нали?

Тя извади ключа си и отключи вратата.

— Говориш със загадки.

Той сви рамене.

— По-добре е, отколкото да говоря глупости, както правят долу.

 

 

Пред вратата ги чакаше същият човек, със същата служебна кола. Този път остана зад волана, леко приведен, като съвестен шофьор. Откара ги до летище Нашънъл. Още не беше съмнало. Някъде на около петстотин километра на изток, над Атлантическия океан, проблясваше тънката ивица на изгрева. Единствената друга светлина бяха хилядите фарове на коли, пътуващи от север към града, към работните места. Бяха предимно стари автомобили. Стари, следователно евтини, следователно на хора от по-ниска категория, които трябва да бъдат зад бюрата си един час преди началниците си, за да направят добро впечатление, да получат повишение, за да могат да карат по-нови коли и да започват работа един час по-късно. Ричър седеше неподвижно и се опитваше да види лицата им, докато шофьорът на Бюрото ги задминаваше един по един.

На терминала на летището имаше доста хора. Мъже и жени в тъмни шлифери минаваха бързо през гишетата. Харпър купи два билета туристическа класа и отидоха на гишето за багажа.

— Дайте ни по-удобни места, където можем да си опънем напред краката — каза Харпър на младежа, който ги обслужваше. Легитимира се със служебната си карта от ФБР, като я удари върху плота, сякаш играеше покер и имаше флош. Хлапакът натисна няколко клавиша на клавиатурата на компютъра и ги премести в друга класа. Харпър се усмихна, искрено изненадана.

Салонът на бизнес класата беше полупразен. Харпър седна до пътеката и Ричър остана заклещен до прозореца като затворник. Тя се протегна. Беше с различен, трети костюм в дискретно сиво каре. Сакото й се разтвори и той зърна релефа на гърдите й. Нямаше кобур.

— Оставила си оръжието си — отбеляза Ричър.

Тя кимна.

— Не си струва формалностите. Авиокомпаниите искат ужасно много документи. В Сиатъл ще ни чака наш човек. Според правилника той трябва да носи допълнителен пистолет в случай, че ни потрябва. Днес обаче няма да ни е необходим.

— Надяваш се.

Тя кимна.

— Да, надявам се.

Самолетът излетя една минута по-рано. Ричър извади списанието на авиокомпанията и започна да го прелиства. Харпър отвори масичката пред себе си в очакване на закуската.

— Какво имаше предвид, когато каза, че липсата на улики е улика сама по себе си? — попита тя.

Ричър напрегна паметта си, за да си спомни какво е казал.

— Май съм мислил на глас — отвърна той.

— За какво?

Той вдигна рамене. Трябваше да печели време.

— Историята на науката. И други подобни.

— Това върши ли ни работа?

— Мислех си за отпечатъците от пръсти. Откога ги използват?

Харпър се намръщи.

— Доста стар метод е, струва ми се.

— От началото на века ли?

Тя кимна.

— Сигурно.

— Добре, да кажем, че е отпреди сто години — продължи той. — Било е първото голямо откритие в криминалистиката, нали? Май по същото време са започнали да използват и микроскопа. Оттогава са измислили какво ли не. ДНК, спектрометрия, флуоресцентни тестове. Ламар каза, че разполагате с възможности, каквито дори не мога да си представя. Обзалагам се, че ако намерят влакно от килим, могат да кажат кога и къде е купен, какви бълхи са се разхождали по него и от какво куче са паднали. Може би могат да установят и породата на кучето и каква кучешка храна е яло.

— Е, и?

— Изумително е, нали?

Тя кимна.

— Прилича на научна фантастика.

Тя кимна отново.

— Добре. Невероятни научнофантастични тестове. Онзи тип обаче е убил Ейми Калан и тестовете са безсилни.

— Така е.

— Как наричаш такъв човек?

— Как?

— Много умен, ето как.

Тя се намръщи.

— И много други неща.

— Разбира се, и много други неща, но независимо от всичко е и много умен. След това го извършва отново. Как го наричаме сега?

— Как?

— Много, много умен човек. Първия път може да е било чист късмет. След втория път обаче става ясно, че е адски добър.

— Е, и?

— След това го прави трети път, със Стенли. Как ще го наречем?

— Много, много, много умен тип?

Ричър кимна.

— Точно така.

— Е, и?

— Ето това е уликата. Търсим един много, много, много умен тип.

— Мисля, че това вече го знаем.

Ричър поклати глава.

— Не мисля, че го знаете. Не го отчитате.

— В какъв смисъл?

— Помисли. Аз съм само момче за поръчки. Вие свършете тежката работа.

Появи се стюардесата с количка. Бяха в бизнес класата и закуската беше доста добра. Ричър долови аромат на бекон, яйца и наденички. И на силно кафе. Спусна масичката пред себе си. Салонът беше почти празен, така че накара стюардесата да му донесе втора закуска. Двете порции му дойдоха добре. Момичето се постара чашата му за кафе да не остава празна.

— В какъв смисъл не го отчитаме? — настоя Харпър.

— Помисли сама — каза й Ричър. — Сега не съм в настроение да помагам.

— Да не би да не е военен?

Той се обърна към нея и я изгледа продължително.

— Страхотно. Стигнахме до извода, че е бил умен. Единственото ти заключение е, че в такъв случай очевидно не е бил военен. Много ти благодаря, Харпър.

Тя се смути и отклони поглед.

— Извинявай, не исках да прозвучи така. Просто не разбирам защо да не сме отчели факта, че е умен.

Той не отговори. Прекрачи краката й и отиде до тоалетната. Когато се върна, тя още изглеждаше объркана.

— Кажи ми — подкани го тя.

— Не.

— Трябва, Ричър. Блейк ще ме пита за становището ти.

— Становището ми ли? Кажи му, че то е следното: ако дори и косъм падне от главата на Джоди, ще му откъсна краката и ще го пребия с тях до смърт.

— Говориш сериозно, нали?

Той кимна.

— Можеш да се обзаложиш.

— Именно това не разбирам. Защо не изпитваш поне малко от същото към онези жени? Харесвал си Ейми Калан. Не както Джоди, разбира се, но все пак си я харесвал.

— И аз не те разбирам — отвърна той. — Блейк искаше да те използва като проститутка, а ти се държиш така, сякаш ти е най-добрият приятел.

Тя сви рамене.

— Той е отчаян. Става такъв понякога. Напрежението е голямо. Когато има подобен случай, иска час по-скоро да го реши.

— И ти му се възхищаваш?

Тя кимна.

— Разбира се. Възхищавам се на всеотдайността.

— Но не я споделяш. Иначе нямаше да му откажеш. Щеше да ме прелъстиш пред камерата, в името на общото дело. Значи излиза, че може би на теб не ти пука кой знае колко за онези жени.

Тя замълча за момент, после каза:

— Това, което искаше от мен, беше неморално. Ядосах се.

Ричър кимна.

— Да заплашва Джоди също е неморално. То пък ядоса мен.

— Аз обаче не позволявам гневът ми да пречи на правосъдието.

— Е, аз пък позволявам. Ако не ти харесва, много ти здраве.

 

 

Повече не разговаряха чак до Сиатъл. Пет часа, без да кажат дума. Ричър нямаше нищо против. Не беше особено общителен. Чувстваше се по-добре, ако мълчи, и не виждаше нищо странно в това. Не изпитваше никакво напрежение. Просто си седеше и мълчеше, сякаш пътуваше сам.

Харпър не се чувстваше толкова спокойна. Личеше си, че се притеснява. Беше като повечето хора. Ако седеше до човек, когото познава, се чувстваше длъжна да води разговор. Другото за нея беше неестествено. Въпреки това Ричър не отстъпи. Пет часа, без да разменят и дума.

Разликата във времето на Западното крайбрежие намали петте часа на два. Когато кацнаха, все още беше време за закуска. Терминалите бяха пълни с хора, чийто ден започваше сега. В залата за пристигащи пътници видяха обичайната редица от посрещачи с табелки. Сред тях зърнаха мъж в тъмен костюм, раирана вратовръзка и къса коса. Не носеше табела, но беше техният човек. Нямаше да го познаят по-лесно, дори и да беше татуирал на челото си „ФБР“.

— Лиза Харпър? — попита той. — Аз съм от офиса в Сиатъл.

Стиснаха си ръцете.

— Това е Ричър — представи го тя.

Агентът от Сиатъл не му обърна никакво внимание. Ричър се усмихна на себе си. Браво, помисли си той. От друга страна обаче, онзи може би го беше пренебрегнал, защото цялото му внимание беше насочено към това, което се криеше под блузата на Харпър.

— Ще летим до Спокейн — каза той. — Една компания за въздушни превози ни е задължена.

Отпред ги чакаше служебна кола. С нея изминаха разстоянието от около километър и половина покрай пистата до друго малко летище, където бяха накацали множество малки едномоторни и двумоторни самолети. Имаше и няколко ниски постройки с безброй реклами, обещаващи уроци по летене и евтин въздушен транспорт. Посрещна ги някакъв тип в пилотска униформа и ги отведе към чист, бял, шестместен самолет чесна. Есента на северозапад беше по-приветлива от есента в окръг Колумбия, но също толкова студена.

Вътрешността на самолета беше колкото купето на буика на Ламар, но с доста по-спартански вид. Все пак беше чисто и добре поддържано, а двигателите заработиха още с първото натискане на стартера. Самолетът се придвижи до пистата за излитане и Ричър изпита същото усещане за крехкост и уязвимост, както при пътуването с лиърджета от Макгуайър. Тяхната машинка се нареди зад голям боинг 747, отлитащ за Токио, като мишка зад слон. После набра скорост и се издигна над земята само за няколко секунди. Насочи се на изток, на височина триста метра.

Поддържаха скорост над сто и двайсет възела в продължение на два часа. Седалката беше тясна и неудобна и Ричър съжали, че не е измислил по-добър начин да си губи времето. Щеше да прекара четиринайсет часа във въздуха. Може би трябваше да остане в Куонтико и да преглежда досиетата заедно с Ламар. Представяше си някаква тиха стая, подобна на библиотека, купчина книжа, кожени кресла. След това си представи самата Ламар, погледна към Харпър и си каза, че в края на краищата може би е направил верния избор.

Летището в Спокейн беше модерно и по-голямо от това, което бе очаквал. На асфалта ги очакваше служебна кола на ФБР, която можеше да се разпознае и от триста метра височина — излъскан тъмносин седан, на чийто калник се бе облегнал мъж в костюм.

— От офиса в Спокейн е — обясни агентът от Сиатъл.

Колата се приближи до самолета и потеглиха двайсет секунди след като пилотът изключи двигателите. Местният агент беше записал адреса върху тефтерче, прикрепено върху предното стъкло. Изглежда, знаеше къде се намира мястото. Изминаха шестнайсет километра на изток към Айдахо и свиха по тесен път през възвишенията на север. Теренът тук беше равен, макар че недалеч се виждаха високи планини, по чиито върхове се белееше сняг. През два-три километра подминаваха къщи, отделени една от друга с гъста гора и обширна морава. Районът не беше много гъсто населен.

Къщата сигурно някога е била главната постройка в старо скотовъдно ранчо, продадено отдавна и преустроено от човек, търсещ спокойствие сред природата, но и нежелаещ да се откаже от удобствата на града. Намираше се в малък парцел. Оградата беше нова. Зад нея се простираха пасища, а пред къщата същата трева беше грижливо окосена и поддържана като красива морава. Имаше и дървета, които се огъваха от вятъра. На малка плевня бяха монтирани врати за гараж и от нея до вратата на къщата се виеше тясна пътека. И двете постройки се намираха близо до пътя и до оградата, като къща от предградията, в непосредствена близост до съседната, само че тук нямаше нищо. Най-близката къща се намираше на два километра на север или юг и може би на двайсет километра на изток или запад.

Местните агенти останаха в колата, а Харпър и Ричър слязоха, за да се разкършат. Двигателят угасна и пълната тишина на безлюдната провинция ги притисна като тежест и зазвъня в ушите им.

— Бих се чувствал по-добре, ако тя живееше в апартамент в града — подхвърли Ричър.

— С портиер — добави Харпър.

Нямаше порта — оградата свършваше от двете страни на алеята към къщата. Тръгнаха заедно към входа. Алеята беше покрита с чакъл и стъпките им вдигаха достатъчно шум. Духаше лек ветрец. Ричър чуваше шумоленето му в жиците. Харпър спря пред входната врата. Нямаше звънец — само желязна лъвска глава, стиснала в устата си масивна халка. Над нея имаше шпионка, монтирана съвсем наскоро — бормашината беше отчупила няколко трески в боята. Харпър улови халката и почука два пъти. Силният звук отекна, отразен от близкото възвишение. Никой не отговори. Харпър почука още веднъж. След малко отвътре се чу скърцане по дъсчения под. Стъпки. Някой застана от другата страна на вратата.

— Кой е? — попита тревожен женски глас.

Харпър бръкна в джоба си и извади служебната си значка върху кожена подложка, със същия златен щит, който Ламар беше показала на Ричър през предното стъкло на колата му. Орелът с обърната наляво глава. Задържа я пред шпионката.

— ФБР, госпожо — обяви тя. — Вчера разговаряхме по телефона и се уговорихме да дойдем.

Вратата се отвори с леко скърцане и на прага се появи жената. Държеше дръжката и се усмихваше с облекчение.

— Джулия дяволски ме наплаши — каза тя.

Харпър й се усмихна съчувствено, после се представи, представи и Ричър. Жената се ръкува и с двамата.

— Алисън Ламар — каза тя. — Наистина се радвам, че ви виждам.

Въведе ги в къщата си. Вестибюлът беше квадратен, голям колкото цяла стая, с ламперия и дюшеме от стар бор, изциклен и лъснат до златисто, с един нюанс по-тъмно от значката на Харпър. Видяха памучни карирани жълти пердета, канапета с пухени възглавници, стари газени лампи, в които бяха монтирани електрически крушки.

— Да ви направя ли кафе? — попита Алисън Ламар.

— Не, благодаря — отвърна Харпър.

— За мен да, ако обичате — каза Ричър.

Заведе ги в кухнята, която заемаше цялата задна част на първия етаж. Беше красиво обзаведена, с лъснат до блясък дървен под, нови шкафове, също от дърво, голяма печка, пералня, миялна машина, всякакви електрически уреди и същите жълти пердета. Скъпо обзавеждане, но предназначено да прави впечатление само на нея.

— Захар и сметана? — попита тя.

— Не, благодаря — отговори Ричър.

Беше средна на ръст и мургава. Движеше се с енергичността на човек в много добра физическа форма. Лицето й беше открито и дружелюбно, загоряло от слънцето, сякаш прекарваше доста време на открито, а ръцете й бяха загрубели, като че ли сама е правила новата ограда на къщата си. Ухаеше на лимон и беше облечена с чисти, старателно изгладени джинси. Беше с каубойски ботуши, ръчна изработка и с чисти подметки. Личеше си, че е положила усилия заради посетителите си.

Наля кафе от машината в чаша, подаде я на Ричър и се усмихна. Усмивката й беше смесица от няколко неща. Може би беше самотна. Тази усмивка доказваше, че Алисън няма кръвна връзка с Джулия Ламар. Беше приятна, интригуваща, дружелюбна, каквато доведената й сестра вероятно не подозираше, че съществува. Прозираше чак в очите й, които бяха черни и блестящи. Ричър беше познавач на женски очи и на тези даде оценка над средната.

— Може ли да огледам? — попита той.

— Проверка на сигурността ли?

Ричър кимна.

— Нещо такова.

— Заповядайте.

Той взе кафето със себе си. Двете жени останаха в кухнята. На първия етаж имаше четири помещения — коридор, кухня, гостна и всекидневна. Къщата беше солидна, от добър материал. Обзавеждането беше първокласно. Прозорците бяха нови, със здрави рамки, всеки с отделна ключалка. Времето тук беше доста студено и затова мрежестите врати бяха свалени и прибрани някъде. Входната врата беше оригиналната, с дебелина пет сантиметра, от масивен бор, втвърден от времето като стомана. Солидни панти и брава. Отзад имаше друга врата, също толкова здрава и със същата ключалка.

Къщата беше заобиколена от гъсти трънливи храсталаци, вероятно за защита от вятъра, но те със същия успех биха попречили на всякакви опити за прекачване през някой от прозорците. В мазето се влизаше отвън, през наклонен стоманен капак, заключен с катинар. Гаражът беше в плевнята, по-зле поддържана от самата къща, макар че нямаше никакви изгледи да е застрашена от срутване в обозримото бъдеще. Вътре беше оставен джип чероки, а купчината празни кашони показваше, че обзавеждането е ново. Имаше съвсем нова пералня, все още неразопакована. На рафтовете над нея висяха всякакви инструменти.

Върна се в къщата и се качи на горния етаж. Прозорците бяха същите като тези долу. Четири спални. Алисън очевидно спеше в задната стая, вляво от която се виждаха само дървета, докъдето стига погледът. Сутрините сигурно бяха мрачни, а залезите — великолепни. Новата баня заемаше част от другата стая. В нея имаше тоалетна, мивка и душ. И вана.

Ричър се върна в кухнята. Харпър стоеше до прозореца и се любуваше на гледката. Алисън Ламар седеше до масата.

— Добре ли е? — попита тя.

Ричър кимна.

— Така ми се струва. Заключваш ли вратите?

— Вече да. След като Джулия ме изплаши така… заключвам вратите, заключвам прозорците, гледам през шпионката, програмирала съм телефона да звъни в полицията само с едно натискане на бутон.

— Значи всичко би трябвало да е наред — каза Ричър. — Онзи тип, изглежда, не си пада по разбиването на врати. Ако не отваряш на никого, не може да ти се случи нищо лошо.

Тя кимна.

— Така и предполагах. Искате ли да ме разпитате сега?

— Затова ме изпратиха.

Седна срещу нея, загледа се в блестящите уреди в другия край на кухнята и отчаяно се напрегна да измисли нещо интелигентно.

— Как е баща ти? — попита я той.

— Това ли искате да знаете?

Ричър сви рамене.

— Джулия спомена, че е болен.

Тя кимна изненадано.

— Болен е от две години. От рак. Умира. Вече живее ден за ден. В болница е, в Спокейн. Ходя при него всеки следобед.

— Съжалявам.

— Джулия би трябвало да дойде… само че се чувства неловко пред него.

— Не се качва на самолет.

Алисън се намръщи.

— Би могла да го преодолее поне веднъж на две години. Тя обаче си е навила на пръста, че не сме кръвни роднини, като че ли има някакво значение. За мен тя е моя сестра, и толкова. Сестрите трябва да се грижат една за друга и тя би трябвало да го знае. Скоро ще остане единствената родственица, която имам. Нямам други близки, за бога!

— Съжалявам и за това.

Тя сви рамене.

— В момента всичко това не е толкова важно. С какво мога да ви помогна?

— Някаква идея кой може да е този тип?

Тя се усмихна.

— Това е доста фундаментален въпрос.

— Така е. Все пак?

— Това е някой, който смята, че тормозът на жена е нещо нормално. Или може би не точно „нормално“. А също, че последствията не трябва да се излагат на показ.

— Това възможно ли е? — попита Харпър и седна до Ричър.

Алисън я погледна.

— Не знам. Нямам представа дали има някакъв междинен вариант. Или го преглъщаш и си мълчиш, или всички научават.

— Ти потърси ли междинен вариант?

Алисън поклати глава.

— Аз съм живото доказателство. Избухнах. При мен нямаше никакъв друг вариант. Поне аз не видях такъв.

— Кой беше твоят човек? — попита Ричър.

— Един полковник на име Гаскойн — отговори тя. — Винаги се държеше гадно, ако някой се обърнеше към него с някакъв проблем. Аз отидох, защото исках да ме преместят. Пет пъти. Не съм се правила на феминистка или нещо подобно, нито пък беше някакъв политически ход от моя страна. Просто исках да върша нещо по-интересно. Честно казано, мислех, че армията похабява добър войник в мое лице. Защото наистина бях добра.

Ричър кимна.

— Какво се случи с Гаскойн?

Алисън въздъхна.

— Не разбрах как стана. В началото помислих, че се шегува. — Замълча и погледна встрани. — Каза ми, че следващия път трябвало да опитам без униформата. Реших, че ме кани на среща, цивилна и неофициално, в някой бар. След това обаче ми даде да разбера, че иска да се съблека там, в канцеларията му.

Ричър кимна.

— Доста неприятно предложение.

Тя пак се намръщи.

— Стигна дотам доста бавно, в началото беше много предпазлив. Като че ли флиртуваше. Почти не забелязах, разбирате ли? Той беше мъж, аз жена, в края на краищата няма нищо изненадващо, нали? След това обаче той си даде сметка, че не схващам какво има предвид, и стана направо безсрамен. Обясни ми какво трябва да направя в прав текст. Единият крак на този ъгъл на бюрото, другият — на другия ъгъл, ръцете зад главата, неподвижна половин час. После да се наведа… като в порнофилм. Едва тогава схванах, вбесих се и избухнах.

Ричър кимна.

— И го изпя на началството.

— Разбира се.

— А той как реагира?

Алисън се усмихна.

— Май че преди всичко беше озадачен. Сигурна съм, че го беше правил много пъти преди това и му се беше разминавало. Някак си беше изненадан от този обрат в негова вреда.

— Възможно ли е да е той?

Тя поклати глава.

— Не. Тук имаме убиец, нали? Гаскойн не беше такъв. Беше стар, тъжен човек. Уморен и безполезен. Според Джулия убиеца си го бива. Просто не мога да си представя Гаскойн да прояви подобна инициатива.

Ричър отново кимна.

— Ако психологическият профил, изготвен от сестра ти, е верен, имаме си работа с човек, който не е пряк участник.

— Да — съгласи се Алисън. — Може да не е свързан с никой конкретен инцидент, а да е страничен наблюдател, изведнъж решил да отмъщава.

— Ако профилът на Джулия е верен — повтори Ричър.

Последва кратка пауза.

— Едно голямо „ако“ — каза Алисън.

— Съмняваш ли се?

— Знаеш, че се съмнявам — отвърна тя. — Знам, че и ти се съмняваш. Защото и двамата знаем едно и също.

Харпър се наклони напред.

— И какво мислиш по въпроса?

— Просто не виждам как един военен би могъл да положи толкова усилия за подобно нещо. Не става така. В армията непрекъснато променят правилата. Преди петдесет години тормозът над чернокожите е бил нещо нормално, след това са го забранили. Било е нормално да се стреля по децата на виетнамците, след това са го забранили. И милиони други подобни неща. Стотици хора са попадали в затвора заради нарушения, които доскоро не са били такива. Когато Труман е обединил армията, никой не е започнал да избива негрите, подали оплаквания. Това е някаква нова реакция. Не мога да я разбера.

— Може би мъже срещу жени е по-фундаменталният конфликт — намеси се Харпър.

Алисън кимна.

— Може би. Не знам. В края на краищата обаче, както казва Джулия, целевата група е толкова специфична, че просто трябва да е военен. Кой друг би могъл да ни открие? Ако е военен обаче, той е много странен тип, какъвто не съм срещала досега.

— Наистина ли? — попита Харпър. — Нито един? Не е ли имало заплахи или коментари, докато ставаше всичко онова?

— Нищо съществено. Нищо повече от обичайните дивотии. Дори летях до Куонтико и Джулия ме хипнотизира, за да се опита да изрови нещо важно от паметта ми, но не се получи нищо.

Отново настъпи мълчание.

Харпър се замисли, изтърси някакви въображаеми трохи от масата и кимна.

— Е, май пътувахме напразно — каза тя.

— Съжалявам — отвърна Алисън.

— Нищо не е напразно — възрази Ричър. — Липсата на резултат понякога също е полезна. А и кафето беше чудесно.

— Искаш ли още?

— Не, не иска — каза Харпър. — Трябва да се връщаме.

— Добре. — Алисън стана, излезе след тях от кухнята, мина през коридора и отвори входната врата.

— Не пускай никого вътре — каза Ричър.

Алисън се усмихна.

— Не мисля да го правя.

— Казвам го напълно сериозно. Този тип не прилага сила. Просто влиза. Възможно е и да го познаваш. Или да е някакъв мошеник с правдоподобен мотив. Не се хващай на нищо подобно.

— Няма — отвърна тя. — Не се тревожете за мен. И ми се обадете, ако имате нужда от нещо. Следобедите ще съм в болницата, но през останалото време ще си бъда вкъщи… Желая ви успех.

Ричър излезе след Харпър през пътната врата, двамата тръгнаха по покритата с чакъл алея и чуха изщракването на ключалката зад себе си.

 

 

Местният агент им спести два часа полет, като им каза, че от Спокейн могат да летят до Чикаго и там да се качат на самолет до Вашингтон. Харпър се оправи с билетите и откри, че този вариант е по-скъп — вероятно затова и от Бюрото в Куонтико не бяха резервирали билети за този маршрут. Харпър реши да вземе билетите на своя отговорност и да спори след това. Ричър й се възхити. Обичаше нетърпението и хич не му се щеше да прекара още два часа в малката чесна. Изпратиха местния агент да се върне сам и се качиха на един боинг за Чикаго. Този път не ги пуснаха в бизнес класа, защото нямаше такава. Наложи се да седят много близо един до друг, лактите и коленете им се допираха през цялото време.

— Е, какво мислиш? — попита Харпър.

— Никой не ми плаща, за да мисля — отговори Ричър. — Всъщност до този момент никой не ми е платил за каквото и да било. Аз съм консултант. Ако ми зададеш въпроси, ще ти отговаря.

— Зададох ти въпрос. Какво мислиш?

Той сви рамене.

— Мисля, че потенциалните жертви са много и три от тях са вече мъртви. Не можете да ги охранявате, но ако останалите осемдесет и осем постъпят като Алисън Ламар, не би трябвало да имат проблеми.

— Значи смяташ, че заключените врати са достатъчни, за да спрат убиеца?

— Той сам е избрал начина си на действие. Явно, че не се докосва до нищо. Ако не му отворят вратата, какво ще направи?

— Може да промени начина си на действие.

— И в такъв случай ще го заловите, защото ще се наложи да остави след себе си солидни улики. — Ричър се обърна и погледна през прозореца.

— Значи така? Просто трябва да предупредим жените да си заключват вратите — каза Харпър.

Ричър кимна.

— Да. Мисля, че трябва да го направите.

— Така няма да хванем убиеца.

— Не можете да го хванете.

— Защо?

— Заради тези глупости с профилите. Просто не отчитате колко е умен.

Харпър поклати глава.

— Напротив. Чела съм профила. Там пише, че е много умен. И този метод върши работа, Ричър. С него хората са постигнали невероятни успехи.

— И колко провали?

— Какво искаш да кажеш?

Ричър се обърна към нея.

— Представи си, че съм на мястото на Блейк. На практика той е нещо като детектив по тежките убийства в национален мащаб, нали? Научава всичко. Представи си, че съм на негово място и ме уведомяват за всяко убийство, извършено в Америка. Представи си, че всеки път казвам, че предполагаемият убиец е бял трийсет и пет годишен мъж, с дървен крак, разведени родители и кара синьо ферари. Всеки път. Рано или късно ще се окажа прав. Тогава ще мога да изкрещя: „Хей! Бях прав!“ И да не споменавам за останалите десет хиляди пъти, когато съм сгрешил. Ще изглеждам доста добре, нали? Изумителен психолог.

— Блейк не прави това.

— Така ли? Чела ли си разни неща за отдела му?

Тя кимна.

— Разбира се. Тъкмо заради това поисках да ме включат в тази задача. Има всевъзможни книги и статии.

— И аз съм ги чел. Първа глава: успешен случай. Втора глава: успешен случай. И така нататък. И нито една глава за множеството неуспехи. Питам се колко ли са били. Според мен много. Твърде много, за да им се ще да пишат за тях.

— И какво?

— Ето какво. Хаотичната стрелба винаги изглежда добре, стига да се шуми за успехите, а неуспехите да се крият.

— Но те не постъпват така.

Ричър кимна.

— Вярно е. Те не просто правят догадки, а се опитват да работят по тях. Това обаче не е точна наука. Липсва прецизност. И техният отдел е само един от многото, борещи се за статут, финансиране и позиции. Знаеш как функционират организациите. В момента обсъждат бюджета. Първото, второто и третото им задължение е да се опазят от съкращения, като сами хвалят успехите и крият провалите си.

— Значи мислиш, че психологическият профил е безполезен?

Ричър кимна.

— Убеден съм, че е така. Самата му същност е погрешна. Съдържа две несъвместими твърдения.

— Кои са те?

Той поклати глава.

— Не става, Харпър. Докато Блейк не се извини, задето заплаши Джоди, и докато не отстрани Джулия Ламар от разследването.

— Защо да прави това? Тя е най-добрата специалистка по профилите.

— Именно заради това.

 

 

Шофьорът от Куонтико ги чакаше на летището. Върнаха се късно вечерта. Посрещна ги само Джулия Ламар. Блейк бил на съвещание за бюджета, а Поултън си беше отишъл у дома.

— Как е тя? — попита Ламар.

— Сестра ти ли?

— Доведената ми сестра.

— Добре е — отговори Ричър.

— Как ти се стори къщата й?

— Сигурна — каза той. — Заключена е здраво, като Форт Нокс.

— Но е отдалечена, нали?

— Много — каза той.

Ламар кимна. Ричър чакаше.

— Значи е добре? — попита тя отново.

— Иска да отидеш да я видиш.

Ламар поклати глава.

— Не мога. Ще ми трябва цяла седмица, за да стигна дотам.

— Баща ти умира.

— Вторият ми баща.

— Все едно. Тя мисли, че трябва да отидеш.

— Не мога — повтори Ламар. — Променила ли се е?

Ричър сви рамене.

— Не знам каква е била преди, за да мога да преценя. Днес я видях за първи път.

— Облечена като каубой, със загар, хубава и енергична?

— Точно така.

Ламар кимна неопределено.

— Не е като мен.

Ричър я погледна. Евтиният й черен костюм беше прашен и измачкан, лицето й беше слабо, бледо и упорито. Ъгълчетата на устните й бяха обърнати надолу. Очите й бяха безизразни.

— Така е, не е като теб — отвърна той.

— Казах ти. Аз съм грозната сестра.

Отдалечи се, без да каже нищо повече. Харпър го заведе до столовата и вечеряха заедно. След това го придружи до стаята му. Заключи го вътре, без да каже дума. Той изчака стъпките й да заглъхнат по коридора, съблече се и взе душ. После си легна в леглото. Мислеше и се надяваше. И чакаше. Повече от всичко друго. Чакаше сутринта.