Стефани Майър
Здрач (8)

7. КОШМАР

Казах на Чарли, че имам много домашни за писане и че не искам нищо за ядене. Имаше баскетболен мач, който той очакваше с нетърпение, макар разбира се аз да си нямах и на идея какво му бе толкова специалното, така че той не забеляза нищо необичайно в лицето или гласът ми.

Веднъж влязла в стаята ми, заключих вратата. Разрових се из бюрото си, докато открия старите ми слушалки и ги включих в малкият ми диск плейър. Избрах един диск, който Фил ми беше дал за Коледа. Беше на една от любимите му групи, но те използваха прекалено много бас и крещене за моят вкус. Сложих го на мястото му и се излегнах на леглото си. Сложих слушалките, натиснах копчето за пускане, и усилих звука, докато ушите не ме заболяха. Затворих очи, но светлината все още ми пречеше, затова добавих възглавница върху горната половина на лицето ми.

Концентрирах се много внимателно върху музиката, опитвайки се да разбера думите, да разплета сложната мелодия на барабаните. На третият път като прослушвах диска, знаех всички думи поне до припева. Бях изненадана да открия, че групата все пак ми харесва, веднъж щом свикна с гърмящият шум. Трябва да благодаря отново на Фил.

И проработи. Разбиващата мелодия бе направила мисленето невъзможно — което именно беше целта на цялото упражнение. Слушах диска отново и отново, докато не запях едновременно с песните и накрая не заспах.

Отворих очи, за да се намеря на познато място. Част от мен съзнавайки, че сънувам, разпознах зелената светлина на гората. Можех да чуя разбиващите се в скалите вълни някъде наблизо. И знаех, че ако открия океана, отново ще мога да видя слънцето. Опитвах се да следвам шума, но изведнъж Джейкъб Блек беше там, хванал ръката ми, дърпайки ме назад към тъмната част на гората.

— Джейкъб? Какво има? — попитах го аз. Лицето му беше уплашено, докато ме дърпаше с всичка сила въпреки съпротивленията ми — не исках да влизам в тъмното.

— Бягай, Бела, трябва да бягаш! — шепнеше той ужасен.

— Насам, Бела! — разпознах гласът на Майк, който ме викаше от мрачните дъбрави на дърветата, но не можех да го видя.

— Защо? — попитах, докато все още се дърпах от хватката на Джейкъб, сега отчаяна да видя слънцето.

Но Джейкъб изведнъж пусна ръката ми и изскимтя, внезапно треперейки, падайки на мъглявата горска земя. Той се гърчеше на земята, докато аз наблюдавах ужасена.

— Джейкъб! — извиках аз. Но той бе изчезнал. На мястото му имаше огромен червеникавокафяв вълк с черни очи. Вълкът се обърна с гръб към мен, насочвайки се към брега, козината на раменете му настръхнала, от появилите му се остри зъби се изтръгна ръмжене.

— Бягай, Бела! — Майк извика някъде иззад мен. Но аз не се обърнах. Гледах светлината, която идваше право към мен от плажа.

И тогава Едуард излезе от дърветата, кожата му леко сияеше, очите му черни и опасни. Той вдигна ръка и махна към мен да го последвам. Вълкът ръмжеше в краката ми.

Направих крачка напред, крачка към Едуард. Тогава той ми се усмихна, зъбите му остри.

— Повярвай ми — измърка той.

Направих още една крачка.

Вълкът се хвърли в пространството между мен и вампира, зъбите се целеха към врата му.

— Не! — изпищях аз, изправяйки се рязко в леглото ми.

Внезапното ми движение накара слушалките ми да свлекат диск плейъра от нощната масичка, и да изтрака на дървеният под.

Лампата ми все още бе включена, и стоях напълно облечена с обувките в леглото си. Огледах се, дезориентирана към часовника на скрина ми. Беше пет и половина сутринта.

Изохках, тръшнах се назад и се претърколих върху лицето си, изритвайки ботушите ми. Въпреки това ми беше прекалено некомфортно, за да заспя отново. Претърколих се обратно и разкопчах дънките си, изритвайки ги странно, докато се опитвах да стоя хоризонтално. Можех да усетя плитката в косата ми, неудобен ръб по задната част на черепа ми. Обърнах се на другата страна, махайки ластика и бързо разресвайки с пръсти плитката ми. Върнах възглавницата върху очите ми.

Нямаше никакъв смисъл, разбира се. Подсъзнанието ми бе извикало точно образите, които отчаяно бях опитала да избегна. Трябваше да се изправя срещу тях сега.

Седнах и главата ми се завъртя за момент, докато кръвта се разнесе надолу. Едно по едно, помислих си аз, щастлива да отложа нещата доколкото е възможно. Взех хавлията си за баня.

Въпреки това душът не продължи наполовина толкова дълго, на колкото се надявах. Дори след като се мотах, докато изсуша косата си, не ми бяха останали неща за правене в банята. Увита в хавлия, се върнах в стаята ми. Не знаех дали Чарли още спи или вече е заминал за работа. Отидох да погледна през прозореца си и открих, че патрулката я няма. Отново на риболов.

Облякох се бавно в най-удобните ми дрехи и си оправих леглото — нещо, което никога не правех. Не можех да го отлагам повече. Отидох до бюрото си и включих старият компютър.

Мразех да използвам интернета тук. Модемът ми беше абсолютна антика, услугите на сървърът ми под нормата — самото набиране отне толкова много време, че реших да си взема купа с корнфлейкс, докато чакам.

Ядох бавно, предъвквайки всяка хапка внимателно. Когато приключих, измих купата и лъжицата, изсуших ги и ги прибрах. Краката ми се влачеха, докато се качвах по стъпалата. Отидох до диск плейъра си първо, взимайки го от земята и като го поставих точно в центъра на масата. Издърпах слушалките си и ги прибрах обратно в чекмеджето. След което пуснах същият диск и го намалих така, че музиката да звучи само като фон.

С още една въздишка се обърнах към компютъра ми. Естествено, екранът се бе покрил с рекламни прозорчета. Седнах на твърдият си сгъваем стол и започнах да ги затварям едно по едно. Евентуално минах на любимата ми търсачка. Затворих още няколко прозорчета и написах една дума.

Вампир.

Отне вбесяващо дълго време, разбира се. Когато резултатите излязоха, имаше доста за пресяване — като се почне от филми и телевизионни сериали и се стигне до роул-плей игри, ъндърграунд метъл и готически козметични компании.

Тогава открих един обещаващ сайт — Вампири от А до Я. Изчаках търпеливо да зареди, бързо затваряйки всяка реклама, която светнеше на екрана. Накрая страницата бе излязла — семпъл бял фон с черен текст, с академичен вид. Два цитата ме поздравиха на главната страница:

През множеството тъмни светове на призраци и демони, няма образ тъй ужасен, образ тъй страшен и отвратителен, и все пак изпълнен с такова ужасяващо очарование като вампира, който сам по себе си не е нито призрак, нито демон, но който притежава тъмна природа и има мистериозните и зловещи качества и на двете — отец Монтагю Самърс.

Ако има в този свят добре засвидетелстван отчет, то това е този на вампирите. Нищо не липсва: официални доклади, писмени показания на добре познати хора, като хирурзи, свещеници, магистри — съдебното доказателство е повече от съвършено. И въпреки всичко това, кой вярва във вампирите?

Розе

Останалата част от сайта бе азбучен списък на различните митове за вампири из света. Първият на когото кликнах, данагът, е филипински вампир, за който се предполага, че е засадил растението таро по островите много отдавна. Митът продължаваше с това, как данагът работил с хората в продължение на много години, но сътрудничеството им приключило един ден, когато една жена порязала пръста си и данагът засмукал раната й, наслаждавайки се толкова много на вкусът, че изсмукал цялата кръв от тялото й.

Преглеждах внимателно описанията, като търсех нещо, което ще ми прозвучи познато, едно на ръка правдоподобно. Изглежда митовете за вампири циркулираха най-вече около красиви жени като демони и малки деца като жертви — също така и приличаха на конструкция, която обясняваше високата смъртност на децата и даваше извинение на мъжете за изневяра. Много от историите включваха безтелесни духове и предупреждения за неподходящи погребения. Нямаше много, което да звучеше като филмите, които бях гледала, и само някои, като ивритското естри и полското юпиер, бяха преокупирани с пиенето на кръв.

Само три статии уловиха истински вниманието ми: румънското върколаци, могъщо неживо същество, което се появяваше като красив, блед човек, и словашкото нелапси, създание толкова силно и бързо, че можело да изколи цяло село за един час след полунощ, и още едно, Stregoni benefici.

За последното имаше само едно малко изречение.

Stregoni benefici: Италиански вампир, за който се казва, че е на страната на доброто, смъртен враг на злите вампири.

Беше такова облекчение, тази една малка статия, този един мит сред множество други, който твърдеше за съществуването на добри вампири.

Общо взето обаче, съвсем малко съвпадаше с историите на Джейкъб или моите собствени наблюдения. Направих малък каталог в главата си, докато четях и внимателно сравнявах с всеки един мит. Скорост, сила, красота, бледа кожа, очи, които си менят цвета, и критериите на Джейкъб — кръвопийци, врагове на върколаците, със студенокръвни и безсмъртни. Имаше много малко митове, които съвпадаха дори с един фактор.

И имаше друг проблем, един който си спомних от малцината страшни филми, които бях гледала и бях подпомогната от тях за днешното четене — вампирите не можеха да се показват на слънчева светлина, слънцето щеше да ги изгори до пепел. Спяха в ковчези по цял ден и излизаха само нощем.

Раздразнена, изключих компютъра от главното копче, без да дочакам да затворя нещата както трябва. Въпреки гневът ми, почувствах непреодолим срам. Всичко беше толкова глупаво. Стоях в стаята си и търсех информация за вампири. Какво ми ставаше? Реших, че цялата вина принадлежи на Форкс — и на целият пропит Олимпийски полуостров, в този ред на мисли.

Трябваше да изляза от къщата, но нямаше място, на което исках да отида, което да не включваше тридневен път с кола. Все пак обух ботушите си, несигурна на къде съм се запътила, и слязох долу. Навлякох палтото си, като проверих времето и излязох през вратата.

Беше заоблачено, но не валеше още. Не обърнах внимание на пикапа ми и тръгнах на изток пеша, пресичайки двора на Чарли към нахлуващата от всякъде гора. Не отне дълго време, докато изгубих къщата и пътя от поглед, като единственият звук бе жвакането на мократа земя под краката ми и внезапните писъци на сойките.

Имаше тънка като панделка пътечка, която водеше из гората тук, иначе нямаше да рискувам да се разхождам сама по този начин. Чувството ми за ориентация беше безнадеждно — можех да се изгубя и в не чак толкова благоприятни условия. Пътеката водеше все по-навътре и по-навътре, най-вече към изток, доколкото можех да кажа. Виеше се около смърчовете и бучинишите, около тисовете и кленовите дървета. Съвсем бегло знаех имената на дърветата около мен, и всичко благодарение на Чарли, който ми ги бе показвал от прозореца на патрулката преди време. Имаше много, които не познавах, и други за които не бях сигурна, защото бяха прекалено покрити със зелени паразити.

Следвах пътеката дотолкова, доколкото гневът към себе си ме караше да се движа. Когато започна да изчезва, намалих крачка. Няколко капки паднаха от балдахините над мен, но не можех да съм сигурна дали е започнало да вали или имаше останали локвички от вчерашният ден, издигнати високо между дърветата, поправяйки си път обратно към земята. Наскоро паднало дърво — а аз знаех, че е наскоро, защото не бе изцяло покрито с мъх — почиваше срещу стъблото на един от братята си, създавайки малка захлупена пейка, само на няколко безопасни крачки от пътеката. Прекрачих внимателно папратите, като внимавах якето ми да е между влажната седалка и дрехите ми, като облегнах забулената си глава назад към живото дърво.

Не трябваше да идвам тук. Трябваше да се досетя, но къде другаде можех да отида? Тъмнозелената светлина на гората прекалено много ми напомняше на сцената от сънят ми, за да позволи на умът ми да си почине. Като го нямаше звукът на мокрите ми стъпки, тишината беше пронизителна. Птиците също бяха притихнали, капките се увеличаваха бързо, значи навярно валеше горе. Папратите стояха по-нависоко от главата ми, сега като бях седнала, и знаех, че ако някой мине по пътеката на няколко крачки от мен, изобщо няма да ме види.

Тук сред дърветата беше много по-лесно да повярвам на абсурдните истории, които ме засрамиха на затворено. Нищо не се бе променило в тази гора през изминалите хиляда години, и митовете и легендите на стотици различни страни изглеждаха много по-вероятни в зелената мъгла, отколкото в подредената ми стая.

Насилих се да се фокусирам върху двата жизненоважни въпроса, на които трябваше да отговоря, но го направих с нежелание.

Първо, трябваше да реша дали казаното от Джейкъб за семейство Кълън бе истина.

Веднага умът ми отговори с гръмогласно „не“. Беше глупаво и болезнено да се занимавам с такива глупави галантерии. Но какво, тогава? — запитах се аз. Нямаше рационално обяснение за факта, че бях жива в момента. Отново направих списък с нещата, които бях забелязала — невъзможната скорост и сила, цветът на очите, който се менеше от черно до златисто и обратно, нечовешката красота, бялата, студена кожа. И още — малки неща, които бях осъзнала бавно — как като че ли никога не ядяха, смущаващата грация, с която се движеха и начинът, по който той понякога говореше, с непозната напевност и фрази, които повече отиваха на стилът на роман от началото на миналият век, отколкото на класната стая в двадесет и първи век. Той бе избягал от час, когато вземаха кръвните групи. Не беше отказал за екскурзията до плажа, докато не му бях казала къде ще ходим. Той сякаш знаеше какво си мислят всички… освен мен. Беше ми казал, че той е лошият, опасен…

Можеха ли Кълън да бъдат вампири?

Е, определено бяха нещо. Нещо извън възможностите на рационалните оправдания, които се разиграваха пред невярващите ми очи. Дали било историята на Джейкъб за студените или супергеройската ми теория, Едуард Кълън не беше… човешко същество. Той беше нещо повече от това.

Така че — може би. Това трябваше да ми свърши работа засега.

И най-важният въпрос от всички останали. Какво щях да правя, ако се окажеше истина?

Ако Едуард беше вампир — почти не можех да се накарам да си помисля думата — тогава какво щях да правя? Да кажа на някой друг определено не беше опция. Не можех сама на себе си да повярвам — пък какво оставаше за останалите.

Само две възможности ми се сториха практични. Първата беше да послушам съвета му — да бъда умна и да го избягвам, колкото се може повече. Да отменя плановете ни и да продължа да го игнорирам, доколкото мога. Да се преструвам, че имаше дебела преграда между нас в единственият час, който карахме заедно. Да му кажа да ме остави на мира — и този път да го кажа наистина.

Обхвана ме внезапна агония от отчаяние, когато обмислих тази алтернатива. Умът ми отхвърли болката, бързо прескачайки на другата възможност.

Можех да не правя нищо различно. Все пак, ако той беше нещо… лошо, досега да ми е направил нещо. Всъщност, щях да бъда вдлъбнатина в калника на Тайлър, ако той не бе реагирал толкова бързо. Толкова бързо, спорех със себе си, че може да са били чисти рефлекси. Но ако е рефлекс за спасяване на животи, колко лош може да е? — възразих аз. Главата ми се въртеше в кръг без отговори.

В едно нещо обаче бях сигурна, ако бях сигурна изобщо в каквото и да е било. Тъмният Едуард от сънят ми снощи бе отражение на страхът от думите на Джейкъб, а не от самият Едуард. Дори тогава, когато извиках в ужас от скока на върколака, не от страх за вълка се появи писъкът „не“ на устните ми. Беше страх, че той може да пострада — дори когато ме викаше с острите си зъби, аз се страхувах за него.

И знаех, че точно там се крие отговорът ми. Не знаех дали имам шанс, всъщност. Вече бях загазила прекалено много. Сега като знаех — ако знаех — не можех да направя нищо за ужасяващата ми тайна. Защото когато си помислих за него, за гласът му, за хипнотизиращите му очи, магнетичната сила на характера му, не исках нищо повече от това да бъда с него. Дори и ако… но не можех да мисля. Не и тук, сама в тъмната гора. Не и докато дъждът замъгляваше като здрач изпод балдахините и ситнеше като стъпки по земята. Потреперах и се изправих бързо от скритото си местенце, разтревожена, че пътеката някак си е изчезнала с дъжда.

Но тя беше там, безопасна и видима, проправяйки си път през мокрият зелен лабиринт. Последвах я прибързано, дръпнала качулката ниско над лицето ми, като започвах да се изненадвам, докато почти бягах между дърветата, колко съм се отдалечила. Започнах да се чудя дали ще изляза някъде или следвах пътеката по-навътре в затвора на гората. Въпреки това преди да се паникьосам много, започнах да виждам светлината през отвора на клоните. И след това можех да чуя кола да преминава през улицата, поляната на Чарли изтегнала се пред мен, къщата ме мамеше, обещавайки ми топлина и сухи чорапи.

Беше вече обяд, когато се прибрах. Качих се горе, за да се преоблека в джинси и тениска, тъй като щях да стоя вътре. Не ми отне много време да се концентрирам върху задачата ми за деня, есе върху „Макбет“, което трябваше да предадем до сряда. Започнах да нахвърлям доволно черновата, по-спокойна отколкото се бях чувствала от… е, всъщност от четвъртък следобед, ако трябваше да съм честна.

Това обаче винаги е бил моят начин. Правенето на решения беше болезнената част за мен, частта върху която агонизирах. Но веднъж щом решението бе направено, просто го следвах — обикновено с облекчение, че изборът е направен. Понякога облекчението бе покварено от отчаяние, като решението ми да се преместя във Форкс. Но пак беше по-добре отколкото да се боря с алтернативите.

Решението беше абсурдно лесно за понасяне. Опасно лесно.

И така, денят бе тих и продуктивен — завърших есето си малко преди осем. Чарли се прибра вкъщи с голям улов, и аз си напомних мислено да купя книга с рецепти за риба, докато съм в Сиатъл следващата седмица. Тръпки ме побиха по гръбнака, когато се сетех за това пътуване, които не бяха по-различни от онези, които чувствах преди разходката ми с Джейкъб Блек. Би трябвало да са различни обаче. Би трябвало да ме е страх — знаех си, че трябва, само че не чувствах правилният тип страх.

Спах безсънно тази нощ, изтощена от ранният старт на денят ми и от оскъдният сън предишната вечер. Събудих се, и за втори пък откакто бях във Форкс, посрещнах жълтата светлина на слънчевият ден. Изприпках до прозореца, поразена да видя, че почти нямаше облаци на небето, а онези, които все пак бяха там, представляваха малки пухчета, които надали носеха някакъв дъжд. Отворих прозореца — изненадана, че се отвори толкова тихо, без да скърца, тъй като не е бил отварян от кой знае колко години — и вдишах сравнително сухият въздух. Беше съвсем топло и почти нямаше вятър. Кръвта беше живнала във вените ми.

Чарли приключваше със закуската, когато слязох долу, и той бързо се зарази от настроението ми.

— Навън е страхотен ден — изкоментира той.

— Да — съгласих се аз, ухилена.

Той отвърна на усмивката ми, кафявите му очи се сбръчкаха по краищата. Когато Чарли се усмихваше, можех да разбера защо с майка ми са прибързали толкова с брака. По-голямата част от младият романтик бе изчезнала преди да го познавам, подобно на къдравата кафява коса — ако не структурата, то поне същият цвят като моя — бе намаляла, разкриваща повече и повече от лъскавата кожа на челото му. Но когато се усмихваше, можех да видя малко от мъжа, който бе избягал с Рене, когато е била само с две години по-голяма от мен сега.

Изядох жизнерадостно закуската си, докато наблюдавах вихрушката от прашинки на слънчевите лъчи, които се процеждаха от задният прозорец. Чарли се сбогува с мен и можех да чуя отпрашващата патрулка. Поколебах се по пътя за вратата, с ръка на палтото ми. Щях да изкуша съдбата, ако го оставех вкъщи. С въздишка го метнах на едната си ръка и излязох на най-ярката светлина, която бях виждала от месеци. С помощта на много смазка, успях да сваля и двата прозореца на пикапа до долу. Бях една от първите, които пристигнаха на училище — дори не бях проверила часовника в бързината си да изляза. Паркирах и се отправих към рядко използваните пейки от южната страна на закусвалнята. Пейките все още бяха леко влажни, затова седнах върху якето си, доволна че ми е послужило за нещо. Домашните ми бяха готови — резултат от скучен социален живот — но имах някои задачи по тригонометрия, за които не бях особено сигурна, че са верни. Извадих прилежно учебника си, но по средата на проверката на първата задача, започнах да се размечтавам, докато гледах слънчевите лъчи да се процеждат през дърветата. Рисувах си разсеяно в полето на домашното ми. След няколко минути внезапно осъзнах, че бях нарисувала пет чифта тъмни очи, които ме гледаха от страницата. Изтрих ги бързо с гумичката.

— Бела! — чух да вика някой, който звучеше като Майк.

Огледах се и видях, че училището се бе напълнило, докато си стоях завеяно там. Всички бяха в тениски, някои дори по шорти, въпреки че температурата надали надвишаваше двадесет градуса. Майк се задаваше към мен с каки шорти и тениска на райета, махайки ми.

— Здрасти, Майк — казах аз, като му махнах, като ми бе невъзможно да бъда флегматична в такава сутрин.

Той седна до мен, спретнатите иглички на косата му блестяха златисти на слънцето, усмивката му разтегната по лицето. Беше толкова доволен да ме види, че не можех да не се почувствам удовлетворена.

— Досега не бях забелязал — в косата ти има червено — изкоментира той, улавяйки измежду пръстите си кичур, който се вееше от лекият бриз.

— Само на слънцето.

Почувствах се само малко неудобно, когато той затъкна кичура зад ухото ми.

— Страхотен ден, не е ли?

— Моят тип ден — съгласих се аз.

— Какво прави вчера? — Тонът му бе малко прекалено собственически.

— Най-вече работех върху есето си. — Не добавих, че вече го бях завършила — нямаше причина да ставам самодоволна.

Той се плесна с ръка по челото.

— Оо, да — това беше до четвъртък, нали?

— Ммм, до сряда, струва ми се.

— Сряда? — намръщи се той. — Това не е на добре… Твоето за какво е?

— Дали отношението на Шекспир към женските герои е сексистко.

Той ме изгледа така, сякаш му бях проговорила на пилешки.

— Предполагам, че ще трябва да поработя върху него тази вечер — каза той унило. — Щях да те попитам дали искаш да излезем.

— Оу — хвана ме неподготвена. Защо вече не можех да водя нормален разговор с Майк без да отива в неприятна посока?

— Можем да отидем на вечеря или нещо подобно… и ще го доизмисля по-късно. — Той ми се усмихна с надежда.

— Майк… — Мразех да се забърквам в такива неща. — Не мисля, че това е най-добрата идея.

Лицето му посърна.

— Защо? — попита той, очите му нащрек. Мислите ми се въртяха около Едуард, чудейки се дали и той си мисли за същото.

— Мисля че… и ако повториш на някой това, което ти казвам сега, с радост ще те пребия до смърт — заплаших аз, — но мисля, че това би наранило чувствата на Джесика.

Той беше объркан, очевидно изобщо не мислеше за това.

— Джесика?

— Сериозно, Майк, ти да не си сляп?

— Оу — издиша той — явно изумен. Възползвах се от това, за да се измъкна.

— Часът ще започне, а аз не бива да закъснявам отново. — Събрах учебниците си и ги натиках в чантата ми.

Вървяхме в мълчание до трета сграда, като изражението му бе разсеяно. Надявах се, че в каквито и да е мисли се е потопил, те го насочваха в правилната посока.

Когато видях Джесика по тригонометрия, тя бълбукаше от ентусиазъм. Тя, Анджела и Лорън щяха да ходят тази вечер в Порт Анджелис на пазар за рокли, по случай танците, и искаше да дойда с тях, въпреки че нямах нужда от рокля. Не можех да реша. Щеше да бъде приятно да отида извън града с приятелки, но Лорън щеше да е там. И кой знае какво щях да правя тази вечер… Но това определено беше грешният път, по който да се шляе умът ми. Разбира се, че се радвах на слънцето. Но не това беше причината за еуфоричното ми настроение, не беше дори близко.

Така че й дадох неопределен отговор, като й казах, че трябва първо да говоря с Чарли.

По целият път към испански тя говори само за танците без прекъсване, дори и след като часът свърши с пет минути закъснение, и бяхме на път за закусвалнята. Бях прекалено изгубена в собственото си безумно очакване, че не разбрах много от това, което тя каза. Бях болезнено нетърпелива да видя не само него, но и останалите Кълън — за да ги сравня с новите подозрения, които бяха завладели главата ми. Докато престъпвах прага на закусвалнята, почувствах първият истински трепет на страх да пробягва надолу по гръбнака ми и да се застоява в стомаха ми. Дали щяха да разберат за какво си мисля? И тогава едно друго чувство ме разтърси — дали Едуард щеше отново да ме чака да седна при него?

Както и беше рутината ми, първо погледнах към масата на Кълън. Пристъп на паника обхвана стомахът ми, когато осъзнах, че е празна. С изчезваща надежда, очите ми претърсиха останалата част от закусвалнята, надявайки се да го открият сам, очакващ ме. Мястото беше почти претъпкано — бяхме закъснели заради испанският — но нямаше и следа от Едуард и семейството му. Неутешимостта ме завладя с парализираща сила.

Влачех се зад Джесика без изобщо да се преструвам, че я слушам.

Бяхме закъснели достатъчно, така че всички от нашата маса вече бяха там. Избегнах свободното място до Майк, в полза на това до Анджела. Смътно забелязах как Майк издърпа стола учтиво за Джесика, чието лице грейна в отговор.

Анджела ми зададе няколко тихи въпроса за есето по „Макбет“, на които отговорих доколкото естествено можах, докато потъвах надолу в мизерия. Тя също ме покани да изляза с тях тази вечер, и този път се съгласих, улавяйки се за всяко нещо, което можеше да ме разсее.

Усетих, че съм се държала за последното си парченце надежда, докато влизах в кабинета по биология, видях празното място и почувствах нова вълна на разочарование.

Останалата част от деня премина бавно и безрадостно. По физическо имахме лекция за правилата на бадминтона, следващото мъчение, което ми бяха избрали. Но това поне означаваше, че ще стоя и ще слушам, наместо да се препъвам на терена. Най-хубавата част беше, че треньорът не успя да приключи лекцията, което означаваше, че щеше да ми се размине и утре. Без значение, че вдругиден щяха да ми връчат ракета преди да ме пуснат сред останалите от класа.

Радвах се, че напускам училищната територия, така че щях да съм свободна да се цупя и тъгувам преди да изляза вечерта с Джесика и компания. Но точно след като влязох през вратата на къщата на Чарли, Джесика се обади, за да отмени плановете ни. Опитах се да бъда щастлива, че Майк я е поканил на вечеря — наистина изпитах облекчение, че той най-накрая загря какво става — но ентусиазмът ми звучеше фалшив дори в собствените ми уши. Тя пренасрочи пазаруването за утре вечер.

Това ме остави с малко неща за разсейване. Рибата се мариноваше за вечеря, имаше останали салата и хляб от предишната вечер, така че нямах много за правене тук. Прекарах един съсредоточен половин час върху домашните, но скоро бях приключила и с тях. Проверих и-мейла си, прочитайки многобройните писма на майка ми, които ставаха все по-резки като се стигнеше до най-новото писмо. Въздъхнах и напечатах бърз отговор.

Мамо,

Съжалявам. Бях навън. Ходих до плажа с няколко приятели. И имах да пиша есе.

Извиненията ми бяха доста жалки, затова зарязах тази част.

Днес грее слънце навън — да, знам, и аз съм шокирана — затова сега ще изляза, за да попия колкото се може повече витамин D. Обичам те.

Бела

Реших да убия времето с малко четене, което не засягаше училище. Имах малка колекция от книги, която пристигна с мен във Форкс, като най-опърпаният том беше сбирка на творбите на Джейн Остин. Избрах именно тази, като се насочих към задният двор, грабвайки старо изтъркано одеяло от шкафа за бельо на върха на стълбите по пътя ми надолу.

Отвън на малкият квадратен двор на Чарли, сгънах одеялото на две и го постелих извън обсега на сенките на дърветата върху гъстата морава, която винаги щеше да е леко влажна, без значение колко слънце грееше. Легнах по корем, кръстосвайки крака във въздуха, разгръщайки различните романи на книгата, като се опитвах да реша с коя да окупирам напълно вниманието си. Любимите ми бяха „Гордост и предразсъдъци“ и „Разум и чувства“. Първата бях прочела съвсем наскоро, затова започнах с „Разум и чувства“, само за да си спомня след като започнах да чета, че героят на историята по една случайност се казваше Едуард. Ядосана, обърнах на „Менсфийлд парк“, но героят в тази творба се казваше Едмънд, а това беше прекалено близко. Нямало ли е и други имена в края на осемнайсети век? Затворих книгата, раздразнена, и се обърнах по гръб. Навих ръкавите си възможно най-нагоре и затворих очи. Няма да мисля за нищо друго, освен за топлината по кожата ми, казах си строго. Бризът беше лек, но оплиташе кичури около лицето ми и това малко гъделичкаше. Издърпах косата си над главата ми, така че да се разпери като ветрило на одеялото под мен, отново концентрирана върху топлината, която докосваше клепачите, скулите, носът, устните, ръцете, и шията ми, пропиваше се през леката ми блуза…

Следващото нещо, което си спомням, бе звукът от паркиращата патрулка на Чарли върху тухлите на алеята. Седнах изненадана, осъзнала че светлината е изчезнала зад дърветата, и че бях заспала. Огледах се наоколо, объркана, с внезапното чувство, че не съм сама.

— Чарли? — попитах. Само че можех да чуя вратата да се тръшва в предната част на къщата.

Скочих на крака, залюлявайки се глупаво, прибирайки сега влажното одеяло и книгата ми. Изтичах вътре, за да сложа олиото да се пържи на печката, усетила, че вечерята ще закъснее. Чарли тъкмо сваляше кобура и ботушите си, когато влязох.

— Извинявай, тате, вечерята още не е готова — заспах отвън. — Потиснах една прозявка.

— Не се тревожи за това — каза той. — И без това исках да видя резултатите от играта.

Гледах телевизия с Чарли след вечеря, колкото да правя нещо. Нямаше нищо, което исках да гледам, но той знаеше, че не харесвам баскетбол, затова обърна на някакъв безмозъчен сериал, който не се харесваше на никой от двама ни. Той изглеждаше щастлив въпреки това, просто поради факта, че правехме нещо заедно. И се почувствах добре, въпреки депресията ми, че го правех щастлив.

— Татко — казах по време на рекламите, — Джесика и Анджела ще ходят да си търсят рокли за танците утре вечер в Порт Анджелис и ме поканиха да им помогна с избора… имаш ли нещо против да отида с тях?

— Джесика Станли? — попита той.

— И Анджела Уебър. — Въздъхнах аз, докато му обясних детайлите.

Той беше объркан.

— Но ти нали нямаше да ходиш на танците?

— Не, тате, но ще им помогна те да си изберат рокли — нали знаеш, да им дам малко градивна критика. — Нямаше да ми се налага да обяснявам това на една жена.

— Е, добре. — Изглежда осъзна, че е извън мрачните дебри на момичешките работи. — На другият ден си на училище обаче.

— Ще заминем точно след училище, за да можем да се върнем по-рано. Ще се оправиш с вечерята, нали?

— Белс, хранил съм се сам седемнайсет години преди ти да дойдеш тук — напомни ми той.

— Нямам си и на представа как си оцелял — измърморих аз, след което добавих по ясно. — Ще ти оставя някои неща в хладилника, за да си направиш сандвичи, става ли? Най-отгоре.

На другата сутрин отново бе слънчево. Събудих се с подновена надежда, която мрачно се опитах да потисна. Облякох се за топлото време в наситено синя блуза с остро деколте — нещо, което бях носила в най-жестокият студ във Финикс.

Бях планирала пристигането си в училище така, че да ми остане съвсем малко време, за да успея за час. С отпаднало настроение обикалях около пълният паркинг за свободно място, докато се оглеждах и за сребристото волво, което очевидно не бе тук. Паркирах в самият край и побързах за английски, като пристигнах без дъх, но навреме, точно преди последният звънец.

Беше същото като вчера — не можех да удържа малките коренчета надежда, които се прокрадваха в главата ми, само за да бъдат стъпкани болезнено, когато претърсих напразно закусвалнята и седнах на празната си маса по биология.

Планът за Порт Анджелис беше отново на линия за тази вечер и изглеждаше още по-привлекателен, след като се оказа, че Лорън има други уговорки. Нямах търпение да изляза от града, за да престана да се оглеждам през рамо, надявайки се да го видя как изскача от нищото както винаги. Заклех се, че ще бъда в добро настроение тази вечер и че няма да проваля удоволствието на Анджела или Джесика от лова на рокли. Можех пък и аз да си взема нещо. Отказах да мисля, че вероятно ще пазарувам сама в Сиатъл този уикенд, без да се интересувам повече от предишното споразумение. Няма начин да отметне, без поне да ми каже.

След училище Джесика ме последва до вкъщи със старият си бял форд, за да оставя учебниците си и пикапа. Вчесах бързо косата си, когато влязох вътре, чувствайки се леко развълнувана, докато възнамерявах да напусна Форкс. Оставих бележка за Чарли на масата, обяснявайки му отново къде е вечерята, размених раздърпаното си портмоне с малка чантичка, която почти не използвах, и изтичах навън, за да се присъединя към Джесика. Отидохме до къщата на Анджела, която вече ни чакаше. Вълнението ми се повиши показателно, когато наистина напуснахме границите на града.