Стефани Майър
Здрач (13)

12. БАЛАНСИРАНЕ

— Били! — извика Чарли веднага щом излезе от колата.

Обърнах се към къщата, махвайки на Джейкъб, като се скрих под навеса. Можех да чуя Чарли да ги поздравява шумно зад мен.

— Ще се престоря, че не съм те видял зад волана, Джейк — каза той неодобрително.

— Ние получаваме по-рано разрешителните си в резервата — каза Джейкъб, докато отключвах вратата и включих лампата под навеса.

— Да бе — изсмя се Чарли.

— Трябва да се придвижвам някак си. — Разпознах резониращият глас на Били лесно, въпреки годините. Звукът му внезапно ме накара да се почувствам по-малка, дете.

Влязох вътре, като оставих вратата отворена зад мен и включих лампите преди да закача якето си. След това застанах на вратата, докато наблюдавах тревожно как Чарли и Джейкъб помагат на Били да слезе от колата в инвалидната си количка.

Дръпнах се настрани, когато тримата побързаха да влязат вътре, отърсвайки се от дъжда.

— Това е изненада — казваше Чарли.

— Мина доста време — отговори Били. — Надявам се, че не идваме в лошо време. — Тъмните му очи отново ме погледнаха, изражението му непроницаемо.

— Не, страхотно е. Надявам се, че ще останете за играта.

Джейкъб се ухили.

— Мисля, че това е планът — телевизорът ни се счупи миналата седмица.

Били направи физиономия към синът си.

— И, разбира се, Джейкъб нямаше търпение да види Бела отново — добави той. Джейкъб се намръщи и сведе глава, докато аз се борех с прилива на разкаяние. Май съм била прекалено убедителна на плажа.

— Гладни ли сте? — попитах аз, отправяйки се към кухнята. Копнеех да избягам от тършуващият поглед на Били.

— Мнее, ядохме точно преди да тръгнем — отговори Джейкъб.

— Ами ти, Чарли? — извиках през рамо, докато завивах зад ъгъла.

— Разбира се — отговори той, като гласът му се насочваше по посока всекидневната и телевизора. Можех да чуя количката на Били да го последва.

Пържените сандвичи със сирене бяха в тигана и режех един домат, когато усетих, че някой стоеше зад мен.

— Та, как вървят нещата? — попита Джейкъб.

— Доста добре — усмихнах се аз. Ентусиазмът му беше труден за устояване. — Ами ти? Завърши ли колата си?

— Не — намръщи се тоя. — Все още се нуждая от части. Взехме тази назаем. — Той посочи с палеца си към посоката на предният двор.

— Съжалявам. Не съм виждала никакъв… какво точно търсеше?

— Главен цилиндър — ухили се той. — Да не би да му има нещо на пикапа? — попита той внезапно.

— Не.

— О, питах се, защото не го караше.

Сведох поглед към тигана, като повдигнах крайчето на сандвича, за да видя долната му страна.

— Един приятел ме докара с колата си.

— И то каква кола — гласът на Джейкъб беше възхитен. — Не разпознах шофьора обаче. Мислех си, че познавам повечето деца тук.

Кимнах уклончиво, държах очите си надолу, докато преобръщах сандвичите.

— Баща ми изглежда го познава отнякъде.

— Джейкъб, ще ми подадеш ли няколко чинии? В шкафа над мивката са.

— Разбира се.

Той взе чиниите мълчаливо. Надявах се да изостави темата сега.

— Та кой беше? — попита той, като постави две чинии на плота до мен.

Въздъхнах победено.

— Едуард Кълън.

За моя изненада той се засмя. Погледнах го. Изглеждаше леко засрамен.

— Това обяснява всичко тогава — каза той. — Чудех се защо баща ми се държи толкова странно.

— Точно така — подправих изражението си на невинно. — Той не харесва семейство Кълън.

— Суеверно старче — промърмори Джейкъб през дъха си.

— Нали не мислиш, че ще каже нещо на Чарли? — не можех да не попитам аз, думите излязоха като нисък брътвеж.

Джейкъб ме изгледа за момент, и не можах да прочета изражението в тъмните му очи.

— Съмнявам се — накрая отговори той. — Мисля, че Чарли го подреди хубаво последният път. Не са си говорили много оттогава — тази вечер е един вид като събиране, струва ми се. Не мисля, че ще повдигне темата отново.

— Оу — казах аз, опитвах се да звуча безразлично.

Останах във всекидневната след като занесох храната на Чарли, като се преструвах, че гледам играта, докато Джейкъб ми говореше нещо. Всъщност слушах разговора на възрастните, наблюдавайки за някакъв знак, че Били ще ме издаде, докато се опитвах да измисля начин да го спра преди да е започнал.

Беше дълга вечер. Имах много домашни, които не бяха свършени, но ме беше страх да остави Били насаме с Чарли. Най-накрая играта свърши.

— Ще дойдете ли с приятелите ти отново на плажа в скоро време? — попита Джейкъб, докато помагаше на баща си да мине през прага на вратата.

— Не съм сигурна — уклончиво казах аз.

— Беше забавно, Чарли — каза Били.

— Ела за следващият мач — насърчи го Чарли.

— Да, да — каза Били. Ще дойдем. Лека вечер. — Очите му се преместиха към мен, усмивката му изчезна. — Пази се, Бела — добави той сериозно.

— Благодаря — промърморих, като отместих поглед.

Отправих се към стълбите, докато Чарли махаше на прага.

— Чакай, Бела — каза той.

Свих се. Да не би Били да бе казал нещо преди да се присъединя към тях във всекидневната?

Но Чарли беше спокоен, все още ухилен от неочакваната визита.

— Не ми се удаде възможност да поговоря с теб тази вечер. Как мина денят ти?

— Добре — поколебах се с един крак върху първото стъпало, търсейки детайли, които можех безопасно да споделя. — Отборът ми по бадминтон спечели и четирите игри.

— Уау, не знаех, че можеш да играеш бадминтон.

— Ами, всъщност не мога, но партньорът ми е много добър — признах аз.

— Кой е той? — попита той със значителен интерес.

— Ъм… Майк Нютън — казах му неохотно.

— О, да… беше споменала, че сте приятели с него — оживи се той. — Приятно семейство. — Той се замисли за момент. — Защо не го покани на танците този уикенд.

— Тате! — простенах аз. — Той се среща с приятелката ми Джесика. Освен това, знаеш, че не мога да танцувам.

— А, да — измърмори той. След което ми се усмихна извинително. — Тогава предполагам, че е хубаво, че ще отсъстваш съботата… Направихме планове да отидем на риболов с момчетата от управлението. Времето би трябвало да е доста топло. Но ако искаш да отложиш пътуването си, докато някой може да дойде с теб, ще остана вкъщи. Знам, че те оставям сама прекалено много тук.

— Татко, справяш се страхотно — усмихнах се, като се надявах, че не ми личи колко съм облекчена. — Никога не съм имала нищо против да бъда сама — прекалено много приличам на теб — смигнах му аз, а той ме дари с онази усмивка, която образуваше бръчици около очите му.

 

 

Спах по-добре тази вечер, прекалено уморена да сънувам отново. Когато се събудих в перлено сивата утрин, настроението ми беше безкрайно щастливо. Напрегнатата вечер с Били и Джейкъб изглеждаше безобидна сега — реших да я забравя напълно. Улових се, че си подсвирквам, докато издърпвам предната част на косата си назад в барета, и после отново, докато препусках надолу по стъпалата. Чарли забеляза.

— Много си весела тази сутрин — отбеляза той на закуска.

Свих рамене.

— Петък е.

Побързах, така че да съм готова секунди след като Чарли излезе. Чантата ми бе готова, обувките на краката, зъбите измити, но дори тогава, когато изтичах през вратата веднага щом бях сигурна, че Чарли е извън поглед, Едуард беше по-бърз. Той ме чакаше в лъскавата си кола, прозорците спуснати, двигателят изключен.

Този път не се поколебах, качих се бързо на пасажерската седалка, за да видя лицето му по-скоро. Той пусна кривата си усмивка, като спря дъхът и сърцето ми. Не можех да си представя как един ангел може да е по-величествен. Нямаше нищо в него, което би могло да се подобри.

— Как спа? — попита той. Чудех се дали има представа колко привлекателен е гласът му.

— Добре. Как мина твоята нощ?

— Приятно — усмивката му беше развеселена — почувствах, че пропускам някаква негова си шега.

— Може ли да попитам какво прави? — попитах аз.

— Не — ухили се той. — Днешният ден е все още мой.

Искаше да узнае разни неща за хора днес: повече за Рене, за хобитата й, какво правехме заедно през свободното ни време. И после за единствената баба, която съм познавала, за няколкото ми училищни приятели — като ме смути, когато попита за момчетата, с които се бях срещала. Бях облекчена, че никога не съм се срещала с някого, така че този конкретен разговор нямаше да е особено дълъг. Изглеждаше изненадан като Джесика и Анджела от оскъдната ми романтична история.

— Значи никога не си срещала някой, когото да пожелаеш? — попита той със сериозен тон, който ме накара да се зачудя за какво си мисли.

— Не и във Финикс — неохотно си признах аз.

Устните му бяха стиснати в права линия.

До този момент бяхме в закусвалнята. Денят бе преминал в мъгла, която бързо се превръщаше в рутина. Възползвах се от кратката му пауза, за да отхапя от хлебчето си.

— Трябваше да те оставя да се докараш сама днес — обяви той, някак между другото, докато дъвчех.

— Че защо? — настоях аз.

— Тръгвам с Алис след обяд.

— Оу — премигнах, объркана и разочарована. — Няма проблеми, не е чак толкова далеч.

Той ми се смръщи нетърпеливо.

— Няма да те карам да вървиш пеша до вас. Ще вземем пикапа и ще ти го оставим.

— Ключът ми не е у мен — въздъхнах аз. — Наистина нямам нищо против да повървя. — Това, което имах против бе да изгубя от времето си с него.

Той поклати глава.

— Пикапът ти ще бъде тук и ключовете ще са в запалителя — освен ако не се страхуваш, че някой ще ги открадне. — Той се засмя при мисълта.

— Добре — съгласих се аз, присвивайки устни. Бях повече от сигурна, че ключовете ми са в джоба на чифт дънки, които носех в сряда, под купчината дрехи в мокрото помещение. Дори и да проникнеше взлом в къщата ми, или каквото и да плануваше, нямаше да ги открие. Той сякаш усети предизвикателството в съгласието ми и се подсмихна.

— Та къде ще ходите? — попитах колкото се може по-небрежно.

— На лов — каза мрачно той. — Ако ще оставам насаме с теб утре, ще взема каквито мерки са нужни. Лицето му стана навъсено… и умолително. — Винаги можеш да отмениш срещата, нали знаеш.

Погледнах надолу, уплашена от убедителната сила на очите му. Отказах да ми бъде внушен страх от него, без значение колко реална можеше да бъде опасността. Няма значение, повторих в главата си.

— Не — прошепнах, вдигайки поглед към лицето му. — Не мога.

— Вероятно си права — промърмори безрадостно той. Очите му сякаш потъмняха, докато го гледах.

Промених темата.

— По кое време ще се видим утре? — попитах аз, вече депресирана от мисълта, че той си тръгва сега.

— Зависи… Събота е, няма ли да искаш да се наспиш? — предложи той.

— Не — казах прекалено бързо. Той потисна усмивката си.

— По същото време както обикновено тогава — реши той. — Чарли ще бъде ли там?

— Не, той ще ходи на риболов утре. — Засиях при спомена от това колко удобно се бяха наредили нещата.

— А ако не се прибереш вкъщи какво ще си помисли? — попита остро той.

— Нямам си и на представа — отговорих спокойно. — Той знае, че имах намерение да се оправя с прането. Може да си помисли, че съм паднала в пералнята.

Той ми се намръщи и аз също му се намусих. Гневът му беше много по-впечатляващ от моя.

— Какво ще ловите тази вечер? — попитах, когато се убедих, че съм загубила конкурса по сърдито гледане.

— Каквото открием в парка. Няма да ходим надалеч. — Той изглеждаше развеселен от небрежното ми отношение към тайните му наклонности.

— Защо ще ходиш с Алис? — почудих се аз.

— Алис е… тя ме подкрепя най-много. — Той се намръщи, докато говореше.

— А останалите? — попитах плахо. — Те какви са?

Той се свъси за кратък момент.

— Скептични, през повечето време.

Бързо хвърлих поглед назад към семейството му. Седяха й зяпаха в различни посоки, точно по същият начин, когато ги бях видяла за пръв път. Само че сега бяха четирима — красивият им брат с бронзова коса седеше пред мен, златните му очи разтревожени.

— Те не ме харесват — познах аз.

— Не е това — възрази той, но очите му бяха прекалено невинни. — Просто не разбират защо не мога да те оставя намира.

Направих физиономия.

— Нито пък аз, в този ред на мисли.

Едуард бавно поклати глава, извивайки очи нагоре преди да срещне отново погледа ми.

— Казах ти — изобщо не се виждаш ясно. Не приличаш на никой, когото някога съм познавал. Очароваш ме.

Изгледах го, убедена, че ме дразни.

Той се усмихна като дешифрира изражението ми.

— Притежавайки способностите, които имам — измърмори той, като докосна дискретно челото си, — имам по-добра от посредствената преценка за човешката природа. Хората са предвидими. Но ти… ти никога не правиш това, което очаквам. Винаги ме изненадваш.

Погледнах настрани, очите ми шарейки обратно към семейството му, смутена и незадоволена. Думите му ме караха да се чувствам като научен експеримент. Исках да се изхиля сама на себе си, задето очаквах нещо друго.

— Тази част е лесна за обяснение — продължи той. Усещах очите му върху лицето ми, но не можех да го погледна още, като се страхувах, че може да прочете огорчението в очите ми. — Но има още… и не е лесно да се опише с думи…

Все още гледах останалите Кълън, докато той говореше. Внезапно Розали, красивата му и умопомрачителна сестра, се обърна да ме погледне. Не, не да погледне — да ме изгледа свирепо с тъмни, студени очи. Исках да отместя очи, но погледът й ме задържа, докато Едуард не спря насред изречението си и не издаде гневен звук изпод дъха си. Беше почти като изсъскване.

Розали извърна глава, а аз бях облекчена да съм свободна. Погледнах обратно към Едуард — и знаех, че може да види объркването и страхът в разширените ми очи.

Лицето му бе непроницаемо, докато обясняваше.

— Съжалявам за това. Тя просто се тревожи. Виждаш ли… не само за мен е опасно да прекарвам толкова много време с теб публично… — Той сведе поглед.

— Ако?

— Ако това свърши… зле. — Той отпусна глава в ръцете си както бе направил онази вечер в Порт Анджелис. Болката му бе очевидна — копнеех да го успокоя, но не знаех как. Ръката ми се протегна неволно към него — макар че бързо я пуснах на масата, страхувайки се, че допирът ми само ще утежни нещата. Бавно осъзнах, че думите му би трябвало да ме плашат. Почаках този страх да дойде, но единственото, което чувствах бе мъка за неговата болка.

И гняв — гняв, че Розали бе прекъснала това, което той се канеше да каже. Не знаех как да повдигна темата отново. Той все още държеше главата си в ръцете си.

Опитах се да заговоря с нормален глас.

— И трябва да тръгнеш сега?

— Да. — Той вдигна лице — беше сериозно за момент, след което настроението му се смени и той се усмихна. — Вероятно е за по-добро. Все още имаме петнайсет минути останали от онзи нещастен филм, който трябва да понесем по биология — а аз не мисля, че ще мога да понеса повече.

Сепнах се. Алис — късата й, мастилена коса в хаос от заострено безредие около малкото й, елфическо лице — бе внезапно застанала зад рамото му. Тънката й фигура бе гъвкава и грациозна дори в абсолютна обездвиженост.

Той я поздрави без да откъсва поглед от мен.

— Алис.

— Едуард — отговори тя, високият й сопрано глас почти толкова привлекателен, колкото неговият.

— Алис, Бела — Бела, Алис — запозна ни той, махайки небрежно с ръка, с кисела усмивка върху лицето му.

— Здравей, Бела — Блестящите й обсидианови очи бяха непроницаеми, но усмивката й беше дружелюбна. — Приятно е най-накрая да се запознаем.

Едуард хвърли мрачен поглед към нея.

— Здравей, Алис — промърморих свенливо.

— Готов ли си? — попита го тя.

Гласът му беше далечен.

— Почти. Ще се срещнем пред колата.

Тя си тръгна безмълвно — походката й беше толкова свободна, толкова гъвкава, че почувствах остро чувство на завист.

— Да ти пожелая ли „забавлявай се“ или това не звучи добре? — попитах аз, обръщайки се към него.

— Не, „забавлявай се“ работи като почти всичко друго — ухили се той.

— Е, забавлявай се, тогава — постарах се да прозвучи от все сърце. Разбира се, не го заблудих.

— Ще се опитам — той все още се хилеше. — А ти се опитай да бъдеш в безопасност, моля те.

— В безопасност във Форкс — какво предизвикателство.

— За теб е предизвикателство. — Челюстта му се стегна. — Обещай.

— Обещавам да се опитам да бъда в безопасност — издекламирах. — Ще се разправям с прането тази вечер — това би трябвало да е изпълнено със смъртна опасност.

— Не падай в пералнята — присмя ми се той.

— Ще се постарая.

И двамата се изправихме.

— Ще се видим утре — въздъхнах аз.

— Струва ти се като много дълго време, нали? — замисли се той.

Кимнах начумерено.

— Ще бъда там на сутринта — обеща той, усмихвайки се криво. Той се пресегна през масата, за да докосне лицето ми, внимателно докосвайки бузата ми. След това се обърна и се отдалечи. Гледах го, докато не изчезна от погледа ми.

Бях болезнено изкушена да пропусна останалата част от деня, или поне физическо, но един предупредителен инстинкт ме спря. Знаех си, че ако изчезна сега, Майк и останалите ще предположат, че съм с Едуард. А Едуард бе разтревожен за времето, което прекарвахме на публично място… ако нещата се объркаха. Отказах да се спирам на последната мисъл, като наместо това се концентрирах да направя нещата по-безопасни за него.

Интуитивно знаех — а усещах, че и той знаеше — че утре щеше да е решаващо. Връзката ни не можеше да продължава да балансира по този начин, на върха на нож. Щяхме да паднем или от единият, или от другият край, като зависехме изцяло на неговите решения или инстинкти. Моите решения бяха взети, взети доста преди да съм ги избрала съзнателно, и се бях посветила докрай. Защото за мен нямаше нищо по-ужасяващо, по-измъчващо, от мисълта да го изоставя. Това бе невъзможно.

Влязох в клас с чувство за дълг. Не можех честно да кажа какво се случи по биология — умът ми бе прекалено погълнат с мисли за утрешният ден. По физическо Майк отново ми проговори — той ми пожела приятно прекарване в Сиатъл. Внимателно му обясних, че съм отменила пътуването си, разтревожена за пикапа ми.

— Ще отидеш ли на танците с Кълън? — попита той, внезапно намръщен.

— Не, няма да ходя на танците изобщо.

— Какво ще правиш тогава? — попита той, прекалено заинтересован.

Естественото ми желание бе да му кажа да се разкара. Наместо това излъгах будно.

— Пране, и след това ще поуча за теста по тригонометрия, иначе ще ме скъсат.

— Кълън ще ти помогне ли с ученето?

— Едуард — наблегнах аз, — няма да ми помогне с ученето. Той заминава за уикенда. — Лъжите излизаха по-естествено от обикновено, забелязах изненадана.

— Оу. — Той се оживи. — Знаеш ли, можеш да дойдеш на танците с нашата група все пак — това би било яко. Всички ще танцуваме с теб — обеща той.

Представата на лицето на Джесика направи тонът ми по-остър от нужното.

— Няма да ходя на танците, Майк.

— Добре де — той се начумери отново. — Просто ти предлагах.

Когато училището най-накрая свърши, тръгнах към паркинга без много ентусиазъм. Не ми се вървеше пеша до вкъщи, но не виждах как би могъл да е докарал пикапа ми. И тогава, започнах да вярвам, че няма нищо невъзможно за него. Последният инстинкт се оказа правилен — пикапът ми стоеше на същото място, където бе паркирал волвото сутринта. Поклатих глава, скептично настроена, когато отворих незаключената врата и видях ключа си в запалителя.

Имаше и сгънато бяло парче хартия на седалката ми. Влязох вътре и затворих вратата преди да го разтворя. Две думи бяха написани в елегантният му почерк.

Пази се.

Звукът на ръмжащият пикап ме уплаши. Присмях се на себе си.

Когато се прибрах вкъщи, дръжката на вратата бе заключена, веригата спусната, точно както я бях оставила тази сутрин. Влизайки вътре, се отправих право към мокрото помещение. Изглеждаше по същият начин, пак както го бях оставила. Разрових се за дънките си, и след като ги намерих, пребърках джобовете си. Празни. Може би все пак бях закачила ключа си, помислих си аз, разтърсвайки глава.

Като следвах същият инстинкт, който ме бе подтикнал да излъжа Майк, се обадих на Джесика под предлог да й пожелая късмет на танците. Когато тя ми пожела същото за срещата с Едуард, аз й обясних, че се отменя. Тя беше доста по-разочарована, отколкото трябваше да бъде един прост наблюдател. Бързо се сбогувах с нея след това.

Чарли бе разсеян по време на вечеря, предположих, че или е разтревожен за нещо в работата, или щяха да дават баскетболен мач, или просто наистина се наслаждаваше на лазанята — беше трудно да се каже при Чарли.

— Знаеш ли, тате… — започнах, прекъсвайки унесът му.

— Какво, Бел?

— Мисля, че си прав за Сиатъл. Мисля да почакам Джесика или някой друг да дойде с мен.

— Оу — каза той, изненадан. — Ами, добре. Та, искаш ли да остана вкъщи?

— Не, тате, не променяй плановете си. Имам милион неща за правене… домашни, прането… трябва да отида до библиотеката и до магазина. Ще влизам и излизам цял ден… ти отиди и се забавлявай.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно, тате. Освен това фризерът има опасно малко риба в него — мисля че са ни останали две или три.

— С теб се живее лесно, Бела — усмихна се той.

— Мога да кажа същото нещо за теб — казах засмяна. Смехът ми спря, но той сякаш не забеляза. Почувствах се виновна, задето го заблудих и насмалко да послушам съвета на Едуард и да му кажа къде ще съм. Насмалко.

След вечеря, сгъвах дрехи и изсипах още една купчина в сушилнята. За нещастие бе типът работа, която държи само ръцете ти заети. Умът ми определено имаше прекалено много свободно време, и излизаше извън контрол. Колебаех се между очакване толкова напрегнато, че беше почти болезнено, и коварен страх, който разклащаше решимостта ми. Трябваше да продължавам да си напомням, че съм взела решението си и нямаше да го изоставя. Извадих бележката му от джоба си много повече от нужното, за да попия двете малки думи, които бе написал. Той искаше да съм в безопасност, повтарях си отново и отново. Държах се за вярата, че накрая желанието ще победи останалите. И какъв беше другият ми избор — да го отрежа окончателно от живота си? Непоносимо. Пък и откакто се бях преместила във Форкс животът ми наистина се въртеше около него.

Но един мъничък гласец в главата ми се тревожеше, чудейки се дали ще боли много… ако всичко свършеше зле.

Успокоих се чак когато настъпи приемливо за лягане време. Знаех, че съм прекалено стресирана, за да заспя, така че направих нещо, което не бях правила преди. Умишлено взех нужното количество приспивателни — от онзи тип, който те събаряше за осем часа. Обикновено не бих си простила такъв тип поведение, но утре щеше да бъде достатъчно сложно и без да се клатя от липсата на сън на всичкото отгоре. Докато чаках хапчетата да подействат, изсуших чистата си коса, докато не стана безупречно права, и се засуетях какво да облека утре. Със всичко приготвено за сутринта, най-накрая легнах в леглото си. Чувствах се хиперактивна, не можех да спра да шавам. Станах и претърсих кашона си с дискове, докато не намерих колекция от нощните песни на Шопен. Пуснах я много тихо и легнах отново, като се концентрирах върху отпускането на индивидуални части от тялото ми. Някъде по средата на упражнението, приспивателните подействаха, и доволно потънах в безсъзнание.

Събудих се рано, като бях спала безпроблемно благодарение на безвъзмездната ми полза на хапчетата. Въпреки че бях добре отпочинала, възвърнах трескавото си безумие от предишната вечер. Облякох се бързо, като загладих бялата си яка към врата ми, преправяйки жълто-кафявият ми пуловер, докато не застана както трябва върху джинсите ми. Погледнах бързо през прозореца, за да установя, че Чарли вече беше заминал. Тънък, памучен слой от облаци, покриваше небето. Не изглеждаха много трайни.

Изядох си закуската без изобщо да усетя вкусът й, като побързах да разчистя след себе си. Погледнах отново през прозореца, но нищо не се бе променило. Току-що бях приключила с миенето на зъбите, и отново слизах надолу по стълбите, когато тихо почукване накара сърцето ми да заблъска срещу ребрата ми.

Прелетях към вратата — като имах малко проблеми със свалянето на веригата, но накрая отворих вратата и той беше там. Цялата тревога се разсея веднага щом погледнах лицето му, успокоявайки се напълно. Въздъхнах облекчено — вчерашните страхове ми се струваха глупави, сега когато той беше тук.

Той не се усмихваше отначало — лицето му бе мрачно. Но изведнъж изражението му се просветли, когато ме огледа хубаво, и се разсмя.

— Добро утро — изкикоти се той.

— Какво има? — погледнах надолу, за да се уверя, че не бях забравила нищо важно, като обувки, или гащи.

— Отиваме си. — Той се изсмя отново. Осъзнах че и двамата имаме дълги жълто-кафяви пуловери с показваща се бяла якичка и сини джинси. Засмях се заедно с него, като прикрих тайно чувство на съжаление — защо той трябваше да изглежда като модел от списание, докато аз не можех?

Заключих вратата зад себе си, докато той тръгна към пикапа. Той изчака до пасажерската врата с измъчено изражение, което беше лесно за разбиране.

— Имахме сделка — напомних му самодоволно, като се качих на шофьорското място и се пресегнах да му отключа вратата.

— Накъде? — попитах.

— Сложи си колана — вече съм изнервен.

Хвърлих му мръсен поглед, като се подчиних.

— Накъде? — повторих с въздишка.

— Тръгни по сто и първа на север — поръча той.

Беше изненадващо трудно да се концентрирам върху пътя, докато усещах погледа му върху лицето си. Компенсирах като карах по-бавно от обикновено през все още спящият град.

— Да не би да си запланувала да излезем от Форкс преди да се здрачи?

— Тази кола е достатъчно стара, за да бъде дядо на твоята кола — имай малко респект — отвърнах му аз.

Скоро бяхме излезли от границите на града, въпреки съмненията му. Дебели стволове и покрити със зелен мъх пънове заместиха моравите и къщите.

— Завий надясно по сто и десета — инструктира ме той, точно когато щях да попитам. Подчиних се тихомълком. — И сега караш, докато настилката свърши.

Можех да чуя усмивка в гласът му, но прекалено ме беше страх да не изляза от пътя, за да погледна и да се уверя.

— И какво има в края на настилката? — зачудих се аз.

— Пътека.

— Ще се катерим? — Слава Богу, че обух маратонки.

— Това проблем ли е? — Звучеше така, сякаш го е очаквал.

— Не — опитах се да излъжа уверено. Но ако си мислеше, че пикапът ми е бавен…

— Не се тревожи, само около осем километра са, пък и ние не бързаме.

Осем километра. Не отговорих, за да не чуе как гласът ми се пропуква от паника. Осем километра от заплашителни корени и коварни камъни, които се опитват да уловят глезените ми или да ме осакатят по някакъв друг начин. Това щеше да е унизително.

Пътувахме мълчаливо, докато обмислях предстоящият ужас.

— За какво си мислиш? — попита нетърпеливо той след малко.

— Просто се чудех къде отиваме — излъгах отново.

— На едно място, където обичам да ходя, когато времето е хубаво. — И двамата погледнахме към прозорците към разсейващите се облаци след като каза това.

— Чарли каза, че щяло да е топло днес.

— А ти каза ли на Чарли какво си намислила? — попита той.

— Мне.

— Но Джесика си мисли, че отиваме заедно до Сиатъл? — Той изглеждаше зарадван от идеята.

— Не, казах й, че сме отменили плановете си… което си е истина.

— Никой не знае, че си с мен? — Сега беше ядосан.

— Зависи… предполагам, че си казал на Алис?

— Това много помага, Бела — сряза ме той.

Престорих се, че не съм го чула.

— Форкс толкова ли те депресира, че обмисляш самоубийство? — настоя той, когато го игнорирах.

— Ти спомена, че може да ти навлече неприятности… да ни видят публично — напомних му аз.

— Значи се тревожиш, че можеш да навлечеш неприятности на мен — ако ти не се прибереш вкъщи? — Гласът му все още беше ядосан и хапещо саркастичен.

Кимнах, като държах очите си на пътя.

Той промърмори нещо изпод дъха си, като говореше толкова бързо, че не му разбрах.

Мълчахме през останалата част от пътуването. Можех да усетя струята от гневно неодобрение от него, и затова и не можех да измисля какво да кажа.

И след това пътят свърши, стягайки се в малка пешеходна пътечка с малко дървено означение. Паркирах под дърветата и излязох, уплашена, защото той ми беше ядосан, а вече нямах шофирането като извинение да не гледам към него. Беше топло сега, много по-топло откакто бях пристигнала във Форкс, почти влажно под облаците. Свалих пуловера си и го завързах около кръста си, доволна, че носех лека блуза без ръкави — най-вече щом ме очакваше осемкилометрово катерене.

Чух вратата му да се затваря, и погледнах, за да видя, че и той бе свалил пуловера си. Той гледаше встрани от мен, към гъстата гора до пикапа ми.

— Насам — каза той, като погледна през рамото си към мен, очите му все още раздразнени. Той закрачи към тъмната гора.

— Ами пътеката? — Паниката беше очевидна в гласът ми, докато побързах да заобиколя пикапа и да го настигна.

— Казах, че има пътека в края на пътя, не че ще се катерим по нея.

— Няма пътека? — попитах отчаяно.

— Няма да ти позволя да се изгубиш. — Той се обърна тогава с присмехулна усмивка, а аз потиснах едно ахване. Бялата му риза беше с къси ръкави и я носеше разкопчана, така че гладката бяла кожа на гърлото му преливаше необезпокоявана в мраморните контури на гръдният му кош, като вече перфектната му мускулатура не беше просто загатната от скриващите дрехи. Беше прекалено перфектен, осъзнах аз с пронизващ удар на отчаяние. Нямаше начин това божествено същество да бе предназначено за мен.

Той ме погледна, объркан от измъченото ми изражение.

— Искаш ли да се прибереш вкъщи? — попита той тихо, като различна болка от моята напояваше гласът му.

— Не. — Застанах близо до него, загрижена да не изгубя и една секунда от каквото време ми оставаше с него.

— Какво има? — попита той, гласът му нежен.

— Не се катеря много добре — отговорих потиснато аз. — Ще трябва да си много търпелив.

— Мога да бъда търпелив — ако направя голямо усилие. — Той се усмихна, задържайки погледа ми, като се опитваше да ме изкара от внезапната ми, необяснима отпадналост.

Опитах се да отвърна на усмивката му, но не се получи много убедително. Той проучи лицето ми.

— Ще те заведа вкъщи — обеща той. Не можех да кажа дали обещанието бе безусловно, или ограничено до незабавно отклонение. Знаех си, че си мисли, че страхът ме натъжава, затова бях отново благодарна, че бях единственият човек, на когото не можеше да прочете мислите.

— Ако искаш да изкатеря осем километра през джунглата преди залез, по-добре започни да водиш — казах кисело.

Той ми се намръщи, борейки се да разбере тонът и изражението ми. Накрая се предаде и поведе към гората.

Не беше чак толкова трудно, колкото се опасявах. Пътят беше най-вече плосък, а и той задържаше влажните папрати и паяжини настрани за мен. Когато правият му път ни срещнеше с паднали дървета или камъни, той ми помагаше като ме повдигаше за лакътя, и след това ме пускаше незабавно, когато преминехме. Студеният допир на кожата му така и не спря да кара сърцето ми да бие нестабилно. Два пъти, когато това се случи, улових погледа на лицето му, който ме убеди, че той някак си можеше да го чуе.

Опитах се да държа очите си далеч от перфектността му колкото се можех повече, но често се изпусках. Всеки път красотата му ме пронизваше с тъга.

През повечето време вървяхме мълчаливо. Само случайно той би задал въпрос, до който не бе успял да стигне през двата дни разпити. Попита ме за рождените ми дни, за учителките ми от началното училище, за домашните ми любимци от детството — и се наложи да си призная, че след избиването на три поредни риби, се бях отказала от цялата институция. Той се засмя на това, по-силно отколкото бях свикнала — като звънко ехо се отблъскваше обратно към нас от празната гора.

Катеренето ми отне по-голямата част от сутринта, но той не показа и следа от нетърпение. Гората се разпростираше около нас в безграничен лабиринт от древни дървета, и започнах да се притеснявам, че никога няма да открием пътя си обратно. Той беше абсолютно безгрижен, изглеждаше му удобно в зеленият лабиринт, сякаш никога не изпитваше съмнение за нашата посока.

След няколко часа светлината над балдахините се преобрази от мрачен маслинен тон към ясно нефритено. Денят бе станал слънчев — точно както той бе предсказал. За пръв път откакто бяхме навлезли в гората, почувствах вълна на възбуда — която бързо се превърна в нетърпение.

— Стигнахме ли вече? — подразних аз, като се престорих, че се мръщя.

— Почти. — Той се усмихна на смяната в настроението ми. — Виждаш ли светлината пред нас?

Вгледах се в гъстата гора.

— Ъм, трябва ли?

— Може би е прекалено рано за твоите очи — усмихна се самодоволно той.

— Време е да посетим очният лекар — промърморих аз. Самодоволната му усмивка стана още по-ясна.

Но точно тогава, след още около стотина метра, определено можех да видя светлината в дърветата пред нас, блясък, който беше жълт наместо зелен. Увеличих скоростта си, като нетърпението ми нарастваше с всяка крачка. Той ме остави да водя сега, следвайки ме безшумно.

Достигнах края на езерото от светлина и престъпих през последните ресни от папрати в най-невероятното място, което някога бях виждала. Ливадата беше малка, идеално кръгла, и изпълнена с диви цветя — виолетово, жълто и нежно бяло. Някъде наблизо можех да чуя бълбукащата музика на поточе. Слънцето беше точно над нас, като изпълваше кръга с лека мъгла от наситена слънчева светлина. Вървях бавно, изпълнена с благоговение, през меката трева, люлеещи се цветя и топъл, позлатен въздух. Обърнах се леко, като исках да споделя това с него, но той не беше зад мен, където си мислех, че ще е. Завъртях се около себе си, като го затърсих с внезапно притеснение. Накрая го забелязах, все още под гъстата сянка на балдахина на ръба на котловината, като ме гледаше с предпазливи очи. Едва тогава си спомних какво бе отнело красотата на ливадата от умът ми — загадката около Едуард и слънцето, която той беше обещал да ми покаже днес.

Пристъпих крачка напред към него, очите ми осветени от любопитството. Неговите бяха предпазливи, неохотни. Усмихна му се насърчително и го подканих с ръката си, като направих още една крачка към него. Той вдигна предупредително ръка, а аз се поколебах, като се залюлях напред-назад на петите си.

Едуард сякаш си пое дълбоко въздух, след което пристъпи към яркият блясък на обедното слънце.