Стефани Майър
Здрач (12)

11. УСЛОЖНЕНИЯ

Всички ни наблюдаваха, когато пристигнахме заедно на лабораторната ни маса. Забелязах, че вече не накланя стола си, за да седне възможно най-далеч доколкото му позволяваше масата от мен. Вместо това седеше доста близо о мен, ръцете ни почти се докосваха.

Господин Бенър влезе в стаята тогава — какво страхотно чувство за време имаше този мъж — и извади висока метална рамка на колела, която съдържаше тежки на вид, антични телевизор и видео. Ден за филми — оживлението на класа бе почти осезаемо в атмосферата.

Господин Бенър вкара силно касетата в упоритото видео и отиде към стената, за да изгаси лампите.

И именно там, в тъмната стая, изведнъж станах свръхчувствителна от факта, че Едуард се намира на по-малко от сантиметър от мен. Бях поразена от неочакваното електричество, което протичаше по мен, изумена, че е възможно да го усещам повече от обикновено. Един налудничав импулс да се пресегна и да го докосна, да погаля перфектното му лице само веднъж в тъмното почти ме завладя. Кръстосах силно ръце пред гърдите си, ръцете ми стиснати в юмруци. Изгубвах ума си.

Началните надписи започнаха, като осветиха значително стаята. Очите ми, по собствено усмотрение, се стрелнаха към него. Усмихнах се глуповато, когато осъзнах, че позата му бе идентична на моята, от стиснатите юмруци под ръцете му до очите му, които гледаха настрани към мен. Той отвърна на усмивката ми, като очите му успяха някак си да проблеснат дори в тъмното. Отместих поглед преди да изпадна в хипервентилация. Беше напълно глупаво да се чувствам толкова замаяна.

Часът изглеждаше много дълъг. Не можех да се концентрирам върху филма — дори не знаех каква беше темата. Опитах се безуспешно да се отпусна, но електрическият поток, който сякаш произхождаше от някъде из тялото му така и не отслабна. От време на време хвърлях бърз поглед към него, но изглежда и той не беше много спокоен. Непреодолимото желание да го докосна също отказваше да отслабне, затова стисках юмруците си върху ребрата ми, докато пръстите ми не започнаха да болят от усилието.

Въздъхнах облекчено, когато господин Бенър включи обратно лампите към края на часа, и протегнах ръцете си пред мен, разпервайки скованите ми пръсти. Едуард се изкиска до мен.

— Е, това беше интересно — промърмори той. Гласът му беше мрачен, а очите — предпазливи.

— Ъъм — беше всичко, което успях да кажа.

— Ще тръгваме ли? — попита той, изправяйки се свободно.

Почти изстенах. Време за физическо. Станах внимателно, като се тревожех, че равновесието ми може да е пострадало от странното ново напрежение между нас.

Той ме изпрати до следващият ми час в мълчание и се спря на вратата — обърнах се, за да му кажа довиждане. Лицето му ме изплаши — изражението му бе измъчено, почти в болка, и толкова жестоко красиво, че копнежа да го докосна се възпламени отново. Сбогуването ми заседна в гърлото.

Той вдигна ръка, като се колебаеше, конфликта бушуваше в очите му, и бързо прокара пръстите си по дължината на скулата ми. Кожата му беше ледена както винаги, но следата по кожата ми от пръстите му бе обезпокоително топла — сякаш бях изгорена, но все още не усещах болката от това.

Той се обърна без да каже нищо и бързо се отдалечи от мен.

Влязох в салона, главата ми празна и коленете ми омекнали. Изтичах до съблекалнята, преобличайки се като в транс, като съвсем смътно съзнавах, че има и други хора около мен. Реалността се проясни чак когато ми връчиха ракета. Не беше тежка, и все пак не ми се стори стабилна в ръката ми. Забелязах как другите деца от класа ми ме гледаха изплашено. Треньор Клап ни нареди да се съберем по двойки.

За моя милост следи от кавалерството на Майк бяха оцелели — той застана до мен.

— Искаш ли да сме в един отбор?

— Благодаря, Майк… няма нужда да го правиш, нали знаеш — направих извинителна физиономия.

— Не се тревожи, ще се дръпна от пътя ти — ухили се той. Понякога беше толкова лесно да харесваш Майк.

— Та — каза той, докато вървяхме към игрището.

— Та какво?

— Ти и Кълън, а? — попита той, тонът му разбунтуван. Предишното ми чувство на привързаност изчезна.

— Това не е твоя работа, Майк — предупредих аз, като вътрешно проклинах Джесика право в пъклените огньове на Хадес.

— Не ми харесва — измърмори той все пак.

— Не ти и трябва — срязах го аз.

— Той те гледа сякаш… сякаш си нещо за ядене — продължи той без да ми обръща внимание.

Преглътнах истерията, която заплашваше да избухне, но един малък кикот успя да се измъкне въпреки усилията ми. Той ме изгледа сърдито. Махнах му с ръка и избягах бързо до съблекалнята.

Преоблякох се бързо, като нещо по-силно от пеперуди пърхаше срещу стените на стомаха ми, спорът ми с Майк вече в далечното минало. Чудех се дали Едуард ще ме чака или ще се срещнем пред колата му. Ами ако семейството му беше там? Почувствах вълна на истински ужас. Дали те знаеха, че аз знам? Дали се предполагаше, че зная, че те знаят, че аз знам или не?

По времето, когато излизах от салона, вече бях решила направо да се прибера вкъщи без дори да се оглеждам на паркинга. Но тревогите ми бяха напразни. Едуард ме чакаше, облегнал се небрежно на стената на салона, умопомрачителното му лице спокойно вече. Докато вървях до него усетих едно особено чувство на опрощаване.

— Здрасти — казах задъхано, като се усмихнах широко.

— Здравей — той ми отвърна с брилянтна усмивка. — Как беше физическото?

Лицето ми помръкна съвсем малко.

— Добре — излъгах аз.

— Наистина? — не звучеше убеден. Очите му се разфокусираха за момент, като погледна над рамото ми. Обърнах се назад, за да видя отдалечаващият се гръб на Майк.

— Какво? — настоях аз.

Очите му се върнаха към мен, все още непроницаеми.

— Нютън започва да ми лази по нервите.

— Нали не си подслушвал пак? — Бях ужасена. Всички следи от внезапното ми добро настроение изчезнаха.

— Как е главата ти? — попита невинно той.

— Невъзможен си! — Обърнах се и закрачих гневно в главната посока към паркинга, макар да не бях изключила прибирането пеша до този момент.

Той бързо ме настигна.

— Ти си тази, която спомена, че никога не съм те виждал по физическо — стана ми любопитно. — Не звучеше разкаян, затова го игнорирах.

Вървяхме в мълчание — бясно, засрамено мълчание от моя страна — до колата му. Но се наложи да спра няколко крачки назад — тълпа от хора, все момчета, я бяха обградили.

Тогава осъзнах, че не са обградили волвото, а са накацали около червената спортна кола на Розали, с безпогрешна страст в очите им. Никой дори не вдигна поглед, когато Едуард се плъзна между тях, за да отвори вратата си. Бързо се качих на пасажерската седалка, също незабелязана.

— Демонстративна — измърмори той.

— Каква марка е? — попитах аз.

— М3-ка.

— Не говоря „Кола и шофьор“.

— Това е БМВ. — Той извъртя очи, без да ме поглежда, като се опитваше да излезе без да прегази автомобилните ентусиасти.

Кимнах — тази я бях чувала.

— Все още ли си ядосана? — попита той, докато изкарваше колата с внимателна маневра.

— Определено.

Той въздъхна.

— Ще ми простиш ли, ако се извиня?

— Може би… ако е искрено. И ако ми обещаеш да не го правиш повече — настоях аз.

Очите му бяха внезапно хитри.

— Ами ако е искрено и се съглася ти да караш в събота? — осуети условията ми той.

Обмислих положението и реших, че нямаше да получа по-добра оферта.

— Имаме сделка — съгласих се аз.

— Тогава много съжалявам, че те ядосах. — Очите му горяха с откровеност за един удължен момент — играейки си опустошително с ритъма на сърцето ми — и станаха закачливи. — И ще съм на прага ти в светлата и ранна събота сутрин.

— Ъм, това не помага много на Чарли ситуацията, ако необяснимо волво бъде изоставено на алеята.

Усмивката му беше снизходителна сега.

— Нямах намерение да дойда с кола.

— Тогава как…

— Не се тревожи. Ще бъда там, без кола — прекъсна ме той.

Изоставих темата. Имах по-неотложни въпроси.

— По-късно ли е вече? — попитах многозначително.

Той се намръщи.

— Предполагам, че е късно.

Запазих изражението си учтиво, докато чаках.

Той спря колата. Погледнах изненадана — разбира се, че вече бяхме пред къщата на Чарли, паркирали зад пикапа. Беше по-лесно да се возя с него, ако погледнех чак към края на пътуването. Когато вдигнах глава към него, той ме гледаше, преценявайки ме с очи.

— И все още искаш да знаеш, защо не можеш да ме гледаш как ловувам? — Изглеждаше тържествен, но ми се стори, че видях следа от хумор в очите му.

— Ами — уточних аз. — По-скоро се чудех на реакцията ти.

— Уплаших ли те? — Да, определено имаше хумор там.

— Не — излъгах аз.

Той не се върза.

— Извинявай, че те изплаших — упорстваше той с лека усмивка, но изведнъж цялото дразнене престана. — Просто самата мисъл ти да си там… докато ние ловуваме. — Челюстта му се стегна.

— Това би било лошо?

— Крайно лошо — процеди той през зъби.

— Защото…?

Той си пое дълбоко въздух и се загледа през прозореца към гъстите, търкалящи се облаци, които изглеждаха така сякаш се пресягаха надолу.

— Когато ловуваме — започна бавно той, неохотно, — се оставяме на инстинктите си… не толкова ръководени от разума. Най-вече на обонянието ни. Ако си някъде наблизо около мен, когато изгубя контрол така… — Той поклати глава, докато все още наблюдаваше нещастно тежките облаци.

Запазих изражението си напълно спокойно, като очаквах бързият поглед на очите му да прецени реакцията ми, който последва. Лицето ми не издаде нищо.

Но очите ни се сключиха и мълчанието се обтегна… и промени. Искри от електричеството, което почувствах този следобед, започнаха да зареждат атмосферата, докато той се вглеждаше немилостиво в очите ми. Чак когато главата ми започна да бучи, осъзнах че съм спряла да дишам. Когато си поех накъсано дъх, разчупвайки неподвижността, той затвори очи.

— Бела, мисля, че трябва да влезеш вътре. — Гласът му беше нисък и груб, очите му върху облаците отново.

Отворих вратата и арктическият вятър, който навлезе в колата ми помогна да прочистя съзнанието си. Като се страхувах, че ще се спъна в неуравновесеното ми състояние, слязох внимателно от колата и затворих вратата зад себе си без да се обръщам. Звукът от автоматичното сваляне на прозореца ме накара да погледна назад.

— Оу, Бела? — извика той след мен, гласът му по-спокоен. Той се наведе към отвореният прозорец с лека усмивка върху устните си.

— Да?

— Утре е мой ред.

— Твой ред за какво?

Той се усмихна още по-широко, показвайки блестящите си зъби.

— Да задавам въпроси.

И след това беше изчезнал, като колата фучеше надолу и изчезна зад ъгъла още преди да съм успяла да събера мислите си. Усмихвах се, докато вървях към къщата. Ако не друго, той изглежда планираше да ме види утре.

Както обикновено и тази вечер Едуард участваше в сънищата ми. Въпреки това климатът на безсъзнанието ми се бе променил. Беше развълнувано със същото електричество, което бе заредило следобеда, и се въртях и шавах неспокойно, като се събуждах често. Чак в ранните часове на сутринта успях да заспя изтощено и без сънища.

Когато се събудих, бях все още уморена, но също така и оживена. Облякох кафявото си поло и неизбежните си джинси, като въздъхнах мечтаейки си за потничета и шорти. Закуската беше обичайното, спокойно събитие, което очаквах. Чарли опържи яйца за себе си — аз си взех купата с корнфлейкс. Чудех се дали бе забравил за тази събота. Той отвърна на незададеният ми въпрос, докато стоеше с чинията си пред мивката.

— Относно тази събота… — започна той, като завъртя кранчето.

— Да, тате? — свих се аз на място.

— Все още ли мислиш да ходиш до Сиатъл? — попита той.

— Такъв беше плана. — Направих физиономия, като си мечтаех да не бе повдигал темата, за да не ми се налага да създавам внимателно полуистини.

Той изстиска малко веро върху чинията си и прокара четката през нея.

— И си сигурна, че няма да успееш да се върнеш навреме за танците?

— Няма да ходя на танците, тате — изгледах го сърдито.

— Никой ли не те покани? — попита той, опитвайки се да скрие загрижеността си, като се фокусира върху изплакването на чинията.

Отдръпнах се встрани от минното поле.

— Дами канят.

— Оу. — Той се намръщи, докато сушеше чинията си.

Съчувствах му. Сигурно е трудно да си баща — да живееш в страх, че единствената ти дъщеря ще срещне момче, което да хареса, но също така и да се тревожиш, ако не срещне. Колко ужасно би било, помислих си аз, потрепервайки, ако Чарли имаше дори слабо понятие какво точно харесвах.

Чарли си тръгна след това, махвайки за довиждане, и аз се качих горе, за да измия зъбите си и да взема учебниците си. Когато чух патрулката да се отдалечава, трябваше да почакам няколко секунди, преди да погледна през прозореца. Сребристата кола вече беше там, чакаща на мястото на Чарли на алеята. Изхвърчах надолу по стъпалата и през входната врата, като се чудех колко дълго ще продължи тази странна рутина. Не исках никога да свършва.

Той чакаше в колата, и ми се стори, че не гледаше, докато затръшвах вратата след себе си без да се притеснявам да заключа. Стигнах до колата, като се спрях свенливо преди да отворя вратата и да вляза вътре. Той се усмихваше, спокоен — и, както обикновено, идеален и красив до мъчителна степен.

— Добро утро. — Гласът му бе копринен. — Как си днес? — Очите му разглеждаха лицето ми, сякаш въпросът не беше просто обикновена учтивост.

— Добре, благодаря. — Винаги бях добре — много повече от добре — когато бях близо до него.

Погледът му се застоя върху кръговете под очите ми.

— Изглеждаш изморена.

— Не можах да спя — признах аз, механично премятайки коса през рамо, като се опитвах да се прикрия малко.

— Аз също — подразни ме той, като запали двигателя. Започнах да свиквам с тихото ръмжене. Бях убедена, че ревът на пикапа ми ще ме изплаши, когато пак се качах на него.

Засмях се.

— Вероятно си прав. Предполагам, че спах малко повече от теб.

— Обзалагам се на това.

— Та ти какво прави снощи? — попитах аз.

Той се засмя тихо.

— Малшанс. Днес е моят ден за задаване на въпроси.

— Оу, точно така. Какво искаш да знаеш? — повдигнах чело. Не можех да си представя нещо свързано с мен, което щеше да му е интересно по някакъв начин.

— Кой е любимият ти цвят? — попита той, лицето му беше печално.

— Сменя се от ден на ден — извъртях очи аз.

— Какъв е любимият ти цвят днес? — Той продължаваше да е тържествен.

— Вероятно кафяв. — Имах навика да се обличам според настроението си.

Той изсумтя, изоставяйки сериозно изражение.

— Кафяв? — попита той скептично.

— Разбира се. Кафявото е топло. Липсва ми кафявото. Всичко, което би трябвало да е кафяво — като стволовете, камъните, калта — е покрито със зелени неща тук — оплаках се аз.

Той изглеждаше очарован от моята малка реч. Той се замисли за момент, вгледан в очите ми.

— Права си — реши той, отново сериозен. — Кафявото е топло. — Той се пресегна бързо, и все пак някак колебливо, за да отметне косата ми зад рамото.

Бяхме стигнали до училище. Той се обърна към мен, когато паркира на едно свободно място.

— Каква музика се намира в диск плейъра ти сега? — попита той, лицето му толкова мрачно, сякаш бе ме попитал да си призная за убийство.

Осъзнах, че не съм махала диска, който Фил ми даде. Когато казах името на групата, той се усмихна криво, с едно особено изражение в очите. Той отвори едно отделение под диск плейъра на колата и извади един измежду трийсет и нещото дискове, които бяха натъпкани в малкото пространство, и ми го подаде.

— Дебюси срещу това? — Той повдигна вежда.

Беше същият диск. Разгледах познатата корица на албума, като държах очите си надолу.

Това продължи до края на деня. Докато ме изпращаше до кабинета по английски, като се срещнахме след испанският, по време на целият обяд, той ме разпитваше безпощадно за всеки незначителен детайл от съществуването ми. Филмите, които бях харесала и намразила, малкото места, на които бях ходила и множеството места, където исках да отида, и книги — безкрайно за книги.

Не можех да си спомня последният път, когато говорих толкова много. Притеснявах се повече от обикновено, убедена, че го отегчавам. Но абсолютната унесеност на лицето му и нестихващите му въпроси ме принуждаваха да продължа. Повечето му въпроси бяха лесни, само някои успяха да разбудят лесните ми изчервявания. Но когато се изчервявах, това повдигаше нова серия от въпроси.

Като например когато попита за любимият ми скъпоценен камък и аз изтърсих топаз преди да се замисля. Той задаваше въпросите си с такава бързина, че се чувствах като на онези психиатрични тестове, където трябва да кажеш първото, което ти е дошло на ума. Сигурна съм, че щеше да продължи по списъка, който си беше наумил и следваше, като изключим изчервяването. Лицето ми червенееше, защото до съвсем скоро любимият ми скъпоценен камък беше гранат. Беше невъзможно, докато гледам топазените му очи, да не си спомня причината за смяната. И, естествено, той нямаше да ме остави на мира, докато не признаех защо съм се смутила.

— Кажи ми — накрая ми заповяда той, когато убежденията му се провалиха — провалиха, защото държах очите си на безопасно място далеч от лицето му.

— Това е цветът на очите ти днес — въздъхнах аз, като се предадох и се загледах в ръцете си, които си играеха с кичур от косата ми. — Предполагам, че ако ме бе попитал преди две седмици, щях да ти кажа оникс. — Бях му дала повече информация от нужното в неохотната си честност, и се притеснявах, че ще провокирам у него странен гняв, който се появяваше всеки път, когато разкривах прекалено очевидно колко съм обсебена.

Но мълчанието му беше кратко.

— Какви цветя предпочиташ? — започна наново той.

Въздъхнах облекчено и продължих с психоанализата.

Биологията отново бе усложнение. Едуард бе продължил с въпросника си, докато господин Бенър не влезе в стаята, повлякъл след себе си аудио-визуалната рамка отново. Докато учителят се отправи да изгаси лампата, забелязах как Едуард леко отдръпна стола си от мен. Не помогна. Веднага щом стана тъмно в стаята, същата електрическа искра се появи, същото неудържимо желание като вчера да протегна ръка и да докосна студената му кожа.

Приведох се над масата, поставяйки брадичката си на скръстените ми ръце, скритите ми пръсти се сграбчиха за ръба на масата, докато се борех да игнорирам неразумният копнеж, който ме объркваше. Не погледнах към него, страхувайки се, че ако той ме гледа, ще направи самоконтролът ми много по-труден. Искрено се опитах да гледам филма, но до края на часа нямах никакво понятие какво бях видяла току-що. Въздъхнах облекчено, когато господин Бенър включи лампите най-накрая, поглеждайки към Едуард — той ме гледаше, очите му раздвоени.

Той се изправи мълчаливо и стоеше мирно, чакайки ме. Вървяхме към салона в мълчание като вчера. И, също като вчера, той докосна лицето ми без да каже нищо — този път с дланта на ръката си, като ме погали от слепоочието ми до челюстта — преди да се обърне и да се отдалечи.

Физическото мина бързо, докато наблюдавах соловата игра на Майк по бадминтон. Днес не ми говореше, или в отговор на разсеяното ми изражение, или защото все още бе ядосан, заради вчерашната ни кавга. Някъде дълбоко в себе си се чувствах виновна за това, но не можех да се концентрирам върху него.

Бързах да се преоблека след това, като се чувствах неудобно, знаейки че колкото по-бързо се движа, толкова по-скоро щях да бъда с Едуард. Напрежението ме бе направило по-несръчна от обичайното, но евентуално успях да стигна до вратата, чувствайки същата лекота, когато го видях да стои там, широка усмивка автоматично се разпиля по лицето ми. Той също се усмихна преди да стартира нов разпит.

Въпросите му бяха по-различни сега, макар и не по-лесни. Искаше да знае дали ми липсваше дома, настоявайки за описания на всичко, с което не бе запознат. Седяхме пред къщата на Чарли с часове, докато небето потъмняваше и дъждът се изсипа покрай нас във внезапен потоп.

Опитах се да му обясня невъзможни неща като мириса на креозот — остър, леко смолист, но все пак приятен — високият, разпален звук на цикадите през юли, перушинестото безплодие на дърветата, самият размер на небето, удължено бледо синьо от хоризонт до хоризонт, почти непрекъснато от ниски планини покрити с лилави вулканични камъни. Най-трудното нещо беше да му обясня защо беше толкова красиво за мен — да оправдая красота, която не зависеше от рядко разпръснати, бодливи растения, които често изглеждаха полумъртви, красота, която имаше повече общо с откритата форма на земята, с повърхностни купи от долини измежду скалистите хълмове, и начина, по който се държаха за слънцето. Открих, че използвам ръцете си, за да му ги опиша.

Тихите му, проучващи въпроси не караха да говоря свободно, забравяйки в приглушената светлина от бурята, за да бъда смутена, че монополизирам разговора. Накрая, когато приключих с детайлното описване на разхвърляната ми стая вкъщи, той замълча наместо да отговори с нов въпрос.

— Приключи ли? — попитах облекчено.

— Дори не съм близо — но баща ти ще се прибере скоро вкъщи.

— Чарли! — Внезапно си припомних съществуването му и въздъхнах. Погледнах навън към замъгленото от дъжда небе, но то не издаде нищо. — Колко е часът? — Почудих се на глас и погледнах към часовника си. Бях изненадана от времето — Чарли щеше да дойде всеки момент.

— Здрачава се — промърмори Едуард, гледайки към западният хоризонт, който бе скрит от облаци. Гласът му беше замислен, сякаш умът му беше някъде другаде. Наблюдавах го, докато той гледаше невиждащо през прозореца.

Все още го гледах, когато внезапно очите му се обърнаха към мен.

— Това е най-безопасната част от деня за нас — каза той, отговаряйки на мълчаливият въпрос в очите ми. — Най-лесното време. Но и най-тъжното по един начин… денят на още един ден, завръщането на нощта. Мракът е толкова предвидим, не мислиш ли? — Той се усмихна тъжно.

— Харесвам нощта. Без тъмното никога нямаше да видим звездите. — Намръщих се. — Не че тук се виждат много.

Той се засмя, настроението му значително подобрено.

— Чарли ще се върне след няколко минути. Така че освен, ако не възнамеряваш да му кажеш, че ще бъдеш с мен в събота… — Той повдигна вежда.

— Благодаря, ама не. — Събрах книгите си, като почувствах, че съм се сковала от дългото седене. — Значи мой ред ли е утре?

— Определено не! — Лицето му бе смъртно обидено. — Казах ти, че не съм свършил, нали?

— Че какво още остава?

— Ще разбереш утре. — Той се пресегна да ми отвори вратата, и внезапната му близост хвърли сърцето ми в лудо туптене.

Но ръката му замръзна на дръжката.

— Лошо — измърмори той.

— Какво има? — Бях изненадана да видя челюстта му стегната, а очите разтревожени.

Той ме погледна бързо.

— Още едно усложнение — каза той мрачно.

С едно бързо движение той отвори вратата, и след това се придвижи, почти се сви, незабавно далеч от мен.

Светлината на фарове през дъжда улови вниманието ми тъмното, когато тъмна кола спря на завоя само на няколко метра пред нас.

— Чарли е зад ъгъла — предупреди ме той, наблюдавайки през проливният дъжд другият автомобил.

Веднага изскочих от колата, въпреки объркването и любопитството ми. Дъждът силно рикошираше от якето ми.

Опитах се да разпозная фигурите на предната седалка на другата кола, но беше прекалено тъмно. Можех да видя Едуард осветен от фаровете на новата кола — той все още гледаше право напред, погледът му фокусиран върху нещо или някой, който не можех да видя. Изражението му бе странна смесица от разочарование и открито неподчинение.

След което той запали двигателя, гумите му изфучаха върху мокрият асфалт. Волвото изчезна за секунди.

— Здрасти, Бела! — извика познат, дрезгав глас от шофьорското място на малката черна кола.

— Джейкъб? — попитах аз, примигвайки срещу дъжда. Точно тогава патрулката на Чарли се показа от ъгъла, светлините му осветяваха собствениците на колата пред мен.

Джейкъб вече слизаше, широката му усмивка видима дори в тъмнината. На пасажерското място седеше много по-възрастен мъж, стабилен мъж с паметно лице — лице, което преливаше, бузите му почиваха върху рамената му, с бръчки нагънали червеникавокафявата кожа като старо кожено яке. И изненадващо познатите очи, черни очи, които изглеждаха едновременно прекалено млади и прекалено древни за широкото лице, върху което бяха разположени. Бащата на Джейкъб, Били Блек. Разпознах го веднага, въпреки че през повече от изминалите пет години, откакто го видях за последно, успях да забравя името му, докато Чарли не го бе споменал през първият ми ден тук. Той ме гледаше, изучавайки лицето ми, затова му се усмихнах плахо. Очите му бяха разширени, като че ли от шок или страх, ноздрите му свити. Усмивката ми изчезна.

Още едно усложнение, бе казал Едуард.

Били все още ме гледаше с напрегнати, разтревожени очи. Изстенах вътрешно. Дали Били бе разпознал Едуард толкова лесно? Дали наистина вярваше на невъзможните легенди, на които синът му се присмиваше?

Отговорът беше очевиден в очите на Били. Да. Да, вярваше.