Шърли Бъзби
Червенокосата дева (7)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Никол начумерено се взираше в Сейбър. Откакто бяха напуснали Бермудите й се струваше, че той преминаваше всякакви граници в стремежа си да я дразни. Непрекъснато я държеше на крак, караше я да се втурва ту към един, ту към друг предмет, които му трябваха на момента. Когато не вършеше тези безполезни неща я държеше като закована за стола, нареждайки й да преписва със старателната си ръка и красив почерк списъците на товарите, качени на кораба през изтеклата година. Никол не виждаше смисъл в тази работа и подозираше, че целта му е да я държи под око. Но това, което наистина я дразнеше бяха безобразните му маниери. Той изпитваше удоволствие от умишленото сътворяване на хаос. После, вместо да я остави на спокойствие да оправи бъркотията той се облягаше на вратата и критично наблюдаваше работата й. Същото беше и този път: Никол хапеше устни и се стараеше да не обръща внимание на предизвикателството в очите му.

— Това ли е всичко, сър? — вдървено попита тя.

— Хм. Предполагам, че засега е достатъчно.

Никол доволна, че ще избяга от все по-обезпокоителното му присъствие, направи няколко крачки, но той продължи да стои на прага. Тя спря съвсем близо до него леко обезпокоена. В златистите очи имаше странен блясък. Не й харесваше начинът, по който я гледаха същите тези очи.

— Мога ли да мина, сър? Или има още нещо, което бихте искали? — попита тя нервно.

Сейбър бавно се изправи. Високата му фигура изпълни входа. Блестящата му, чернокоса глава почти докосваше горната част на дървената рамка на вратата.

— На колко години си, Ник? — безцеремонно попита той.

Топазените очи се разшириха от изненада и тя запелтечи.

— Осем… петнадесет!

През лицето му премина неприятна усмивка.

— Петнадесет, мммм. Не си ли попрестарал за каютен прислужник, а?

Обхваната от моментна изненада Никол разтревожено наблюдаваше как той минава покрай нея и се отправя към подредените върху бюрото му гарафи с напитки. След като си наля доволно голямо количество тъмен ямайски ром той се обърна и полуседнал на бюрото, с дълъг крак, люлеещ се безцелно над пода се втренчи в нея. Тя го погледна и някакъв непознат трепет изпълни цялата й същност. Той беше едно от най-мъжествените същества, които някога бе виждала. И точно сега, с бялата риза, отворена почти до талията, разкриваща мускулестите гърди, със стройните и дълги крака, обути в черни, прилепнали бричове той накара Никол с неудобство да усети присъствието му като мъж — мъж, привличащ по изключителен начин противоположния пол! В мислите й нахлуха спомени за времето, което бе прекарал с други жени. Ядосана на себе си тя го изгледа намръщено.

— Искате да кажете, че повече не се нуждаете от услугите ми, така ли… сър? — запита враждебно.

— Нима съм казал такова нещо? — провлечено изрече той, като неприятната усмивка още веднъж изкриви устните му. После добави стегнато: — Ник, ако се вслушваше в думите ми със същата готовност, с която вършиш всичко, което ти каже Алън, нещата между нас щяха да вървят много по-леко. Но да оставим това, просто отбелязах, че петнадесет години са множко за задълженията, които изпълняваш. Може би трябва да те изпратя при корабния дърводелец или пък вероятно ще те заинтересува работата като помощник на оръдието. Ще ти хареса ли това?

Имаше времена, когато страстно желаеше това, но сега беше ужасена. Не можеше да продължава с маскарада си в близост до екипажа. Още в първия миг, в който нямаше да може да се справи със задача, изискваща единствено мускулите на мъж щеше да бъде разкрита. Уверена, тя войнствено вирна брадичка и каза нахално:

— Това би ми харесало най-много от всичко. Нямам нищо против да се обучавам за помощник при оръдието.

При смелите й думи и предизвикателен тон устните на капитана се стегнаха неодобрително. Като трясна чашата си на масата, той отговори кисело:

— Както и да е, забрави това. След пет години установявам, че съм свикнал с твоята безочлива експедитивност.

Ядосана от факта, че се опитва да я сплаши, тя постави ръце на стройните си бедра и го сряза.

— Вие бяхте този, който започна темата. Аз просто си изпълнявам задълженията!

— Внимавай, Ник — тихо каза той. — Не ме принуждавай да стигам твърде далече и да се отнасям с тебе така, както заслужаваш.

Заплахата, която се криеше в гласа му я накара да дойде на себе си. Тя сведе очи от неговите и каза с безизразно лице.

— Простете, сър. Ако ме извините ще продължа да работя над списъците с товарите.

Списъците, над които работеше си стояха разпръснати върху бюрото. Тя придърпа един тежък дъбов стол и седна сковано да пише. Откри, че са й нужни невероятни усилия да се концентрира, защото Сейбър беше наблизо. Стройната му, мъжествена фигура и силата на дългите му крайници отвличаха вниманието й. С бялото на очите си наблюдаваше как една, загоряла от слънцето ръка безцелно си играе с някаква връв, Страшно много й се прииска той да си тръгне. Знаеше, че я наблюдава, знаеше, че се взира в наведената й глава. Чувстваше го и мускулите на шията й се стягаха. Още по-лошо, когато протегна ръката си за лист хартия забеляза как трепери.

— Отпусни се, Ник. Знаеш, че не хапя. — Той очевидно се забавляваше и Никол заскърца със зъби. После, още веднъж забравила за ролята, която играеше и подведена от пламналата си глава тя му хвърли унищожителен поглед.

Той се усмихна в отговор с подигравателен блясък в златисто-кехлибарените очи.

— Млади Ник, струва ми се, че независимо от петте години, прекарани в близост, знаем много малко един за друг. Имаш ли някакво предположение защо това е така?

Налагайки си да отговори спокойно тя каза сковано.

— Съмнявам се, че повечето капитани са особено загрижени за каютните си прислужници. — И като не успя да овладее импулса, добави саркастично. — Всичко, което е общо между нас са мръсни чаршафи, помия и разхвърляни легла — това едва ли са вълнуващи теми за разговор. Не е нужно да знаете много за мене при положение, че се справям задоволително със задълженията си.

— Но ти не го правиш — мрачно каза той. — Безочлив си и не ме харесваш — факт, за чието прикриване полагаш малко усилия. — Гласът му стана по-твърд и той полюбопитства: — Но не е така, нали, Ник?

— Не съм си помислял, че моето харесване или нехаресване са толкова важни за вас — каза предпазливо тя. — Никога досега не сте коментирали отношението ми и ако моето… — тя се поколеба за момент преди да продължи — нехаресване е било толкова очевидно, както изглежда го усещате, сигурно би трябвало да кажете нещо по въпроса преди. — След това храбро довърши: — Мисля, че си въобразявате, сър.

— Така ли, Ник? Въобразих ли си погледа, който ми хвърли само преди секунди? И нима съм си измислил всички онези злобни погледи, които често ме застигат в тази стая? — сухо попита той.

„О, господи, къде беше Алън?“ — неспокойно си помисли тя. Нямаше ли кой да прекъсне този напрегнат разговор? Тя си наложи да се успокои. Очите й срещнаха неговите и тихо каза:

— Мога само да се извиня, ако сте намерили маниерите ми незадоволителни. Съжалявам, че съм ви подразнил и за в бъдеще ще се постарая да не давам повод за оплаквания.

Надменно беше и тя го знаеше, но искаше да приключи с тази среща.

Устните на Сейбър бяха изтънели при думите й. Тръсвайки чашата си на бюрото, той грубо я сряза:

— Не желая извиненията ти, дявол го взел! Голям експерт си в отбягването на въпроси, приятелче! — Като се наведе напред, така че лицето му се оказа на инчове от нейното той изръмжа: — А сега ми кажи, млади Ник, защо намираш службата си при мене за толкова отвратителна? Този път искам отговор — не извинение или друг вид измъкване!

Взряла се в строгото лице, обрамчено с брада, което беше така близо до нейното, Никол беше обхваната от хаос от емоции. Връх взимаше острото усещане за мъжествеността му. Устата му беше едва на един дъх от нейната. Тя глупаво взе да се чуди каква ли щеше да е неговата реакция, ако се наведе напред и притисне собствените си, разтреперани устни към неговите.

— Чакам, Ник.

Думите му прогониха еротичните й мисли. Тя каза бавно:

— Мисля, че всички момчета преживяват периоди на недоволство от тези, които имат власт над тях. Ако понякога ви се струва, че не ви харесвам, трябва да е по тази причина.

Думите на Сейбър бяха предшествани от отчаяно изсумтяване.

— Умно, Ник. Отговор, който не е отговор. — Той възстанови първоначалното положение на тялото си и взе чашата. — В някой от близките дни ние с теб трябва да проведем друг разговор. Ти растеш мой… ъъ… поверенико и ми хрумна, че не изпълнявам задълженията си към тебе. Струва ми се, че ще проявявам повече интерес към тебе за в бъдеще… повече интерес, отколкото съм имал в миналото.

Той стана, като преди това изля в гърлото си остатъците от рома. Гледайки надолу към озадаченото и малко слисано лице на Никол, той се усмихна сладко и каза:

— Това ще ти хареса, сигурен съм! — После бавно излезе от стаята.

Никол гледа след него няколко секунди. Какво, по дяволите, имаше предвид той с това? Тя въздъхна и се зае отново със списъка на товарите, но установи, че й беше невъзможно да се съсредоточи. Можеше да се закълне, че до преди тази сутрин, Сейбър едва забелязваше съществуването на каютния си прислужник. Какво ли се криеше зад странното му настроение?

Не й харесваше и начина, по който очите му шареха по тялото й. Той рядко я поглеждаше преди. Но днес в очите му имаше оценка или поне така й се струваше. Беше ли се досетил?

Вероятно, заключи тя, той беше просто отегчен и се забавляваше като я дразнеше. Ако знаеше или дори подозираше тя нямаше да седи до масата сега.

Работи старателно известно време. В стаята беше тихо. Единствените звуци бяха тихият плясък на вълните, които се разбиваха в корпуса на кораба и приятният шепот на вятъра, играещ си с платната.

„Ла Бел Гарс“ беше построен преди четири години според изискванията на Сейбър. Беше четиримачтова шхуна, дълга, ниска и доста тясна. Корабът представляваше заплаха от триста и деветнадесет тона, носеща двадесет и дванадесет паундови оръдия с по две дълги, осемнадесет милиметрови дула.

Стаята, в която работеше Никол явно беше офисът. Независимо от чудесния килим на пода и завесите от дамаска, които закриваха люковете, тежкото дъбово писалище в ъгъла, както и таблиците и картите, опасващи стената бяха доказателство за това. Масата на Никол беше откъм щирборда, а в средата на стаята имаше друга, излъскана до блясък маса с няколко тумбести, кожени столове, пъхнати под нея.

Звукът, причинен от отваряна на врата накара Никол рязко да вдигне глава.

— Благодаря на бога, че си ти, Алън — измърмори тя.

Настанявайки се на ръба на масата, където работеше тя той се засмя.

— Какво има, Ник? Капитанът пак ли те дразни?

Никол захвърли писалката и попита със сериозен тон:

— Алън, мислиш ли, че Сейбър знае, че съм жена?

Блясъкът в сините очи изчезна моментално. Загрижен той се поинтересува.

— Какво те кара да питаш? Казал ли е нещо?

Тя нетърпеливо повдигна рамо и смотолеви.

— За проклетия се държи дяволски странно, казвам ти! Тази сутрин надрънка куп глупости за това, че не сме се познавали и че се интересувал от мен.

Алън подсвирна тихичко. Намръщен, той замислено потърка брадичката си.

— Ммммм, това не ми харесва! Сейбър не е глупак и всеки, който те огледа внимателно би проникнал през дегизировката ти. Ник, това решава въпроса. Когато стигнем Ню Орлианс трябва да ми позволиш да се погрижа за тебе.

— О, Алън, не подхващай отново същата тема! Той не може да знае. Ако знаеше, можеш да бъдеш сигурен, че сега нямаше да седя тук.

— Не бъди толкова сигурна. В много отношения той прилича на котка и няма нищо против да си поиграе с малко мишле с кестенява главица. Говоря сериозно, Ник, щом стигнем до пристанището, този път слизаш с мен и аз ще се погрижа за всичко. Твърдо съм решил, Ник. Няма да продължаваш по този начин! Ако ме изиграеш, не ми оставяш никаква алтернатива, освен да кажа на Сейбър.

Смаяна Никол го погледна умоляващо. Но изражението му беше строго и излъчваше желязна непоколебимост.

— Ще го направя, Ник. Това приключва веднага, след като достигнем Ню Орлианс.

Тя мълчаливо го огледа. Любопитно беше, защо сега използваше ултимативната заплаха, защо сега си беше избрал да я използва. Разбира се, тя можеше да му отвърне със същото…

— Нима забравяш какво мога да разкажа на Сейбър… за тебе?

Лицето на Алън се смрази и за кратко в сините очи блесна грозен пламък.

— Заплашваш ли ме, Ник? Ще си позволя да те предупредя да не го правиш. Тичай при Сейбър щом ти харесва, но нищо не можеш да докажеш. От друга страна — продължи спокойно той, — можеш да си държиш устата затворена по отношение на подозренията си и да ме оставиш да се занимая с тебе, докато се окажеш на сигурно място в Англия. — После нежно добави: — Харесвам те, Никол, и ще направя така, че да пристигнеш при семейството си, където ще си в безопасност.

— Разбирам — хладно каза тя. — Боя се, че не ми е предоставен реален избор. Просто трябва да приема любезното ти предложение. Гласът й застърга при думата „любезно“ и Алън трепна от болка.

Той се протегна, улови ръката на Никол и я задържа в своята.

— Не го приемай по този начин, Ник. Ако го обмислиш, ще се убедиш, че съм прав. Сега това е единственото решение и много отдавна трябваше да настоявам да се осъществи. Не трябва да се тревожиш чак толкова, че ще плащам сметките ти — щастлив съм да го направя. Ако това не ти харесва можеш да си водиш сметки и да ми върнеш парите след като се оправиш със собствените си дела. — Той подмамващо я помоли: — Нека си останем приятели, Никол. От толкова дълго време сме заедно, че е невъзможно да се разделим с яд. Най-вече, защото ти мисля само доброто.

Неволна усмивка изви устните на Никол.

— О, дяволите да те вземат, Алън! От мене да мине. Уморих се да водя борба с теб, а и планът ти вероятно е най-мъдрото решение — призна тъжно тя. — Със сигурност нищо няма да изгубя от това. Но ще се разплатя с тебе — ще ти върна всяко пени.

Зад тях се чу дискретно покашляне. Обръщайки се Никол видя Сейбър, облегнат на вратата. Той ги наблюдаваше с кръстосани пред гърдите ръце. Тонът му беше язвителен, когато бавно изрече:

— Нещо не е наред с ръката на Ник, така ли?

Алън я пусна така бързо, като че ли се беше превърнал в горещ въглен. Изправи се веднага и измърмори:

— Ъъъ, Ник си мислеше, че му излиза цирей и аз просто проверих.

Сейбър промълви саркастично:

— О, станал си и доктор. Трябва да кажа на корабния хирург, че следващият път, когато се нуждае от помощник ти ще бъдеш щастлив да му асистираш. — После, оттласквайки се от вратата, той каза с леден тон: — На палубата имат нужда от теб, Балард. В случай, че не си забелязал, там кипи трескава дейност. Съгледахме друг кораб и мисля, че това, дявол го взел, е много по-важно от предполагаемия цирей на ръката на Ник. Освен това — добави той с кадифен глас, — Ник си е моя грижа — не твоя!

Лицето на Алън беше безизразно, но устните му се притиснаха една в друга. След като Алън си отиде Сейбър затръшна вратата и се завъртя на пети, за да погледне Никол.

— И колко често се случва това? — грубо попита той.

Готова да се защити, тя се помъчи да не покаже тревогата си.

— Какво? Не разбирам какво имате предвид — попита тя невинно. — Не трябва ли мистър Балард да влиза тук?

Сейбър избълва една псувня и я изгледа мрачно.

— Не ме взимай за глупак! Струва ми се, млади Ник, че много скоро ще имаме възможност да проведем онзи тих, личен разговор — само ти и аз!

Бързо почукване на вратата ги прекъсна. Отваряйки с яд Сейбър изрева на Джейк, който стоеше там пред него:

— Да, какво има?

— Сър, бързо се приближаваме. Корабът е английски пакетбот^[1], тежко въоръжен, но се опитва да избегне битка. Да го преследваме ли?

Сейбър се ухили и потупа Джейк по рамото.

— А ти какво мислиш? — подкачи го той.

После, хвърляйки на Никол поглед през рамо заповяда:

— Ти оставаш тук! Не желая да виждам лицето ти горе. Ясно ли е?

Никол кимна, вече усетила тежест в стомаха си. Над главата си тя чуваше шума на босите мъжки крака, втурнали се в трескавата дейност и стържещите звуци на оръдията, който те влачеха и подготвяха. Стрелците, със заредени пушки сигурно вече се катереха по въжетата и Никол знаеше, че горната палуба щеше да се превърне в кошер. Сейбър от наблюдателния си пост на мостика щеше да изревава последните инструкции, докато двата кораба се приближават един към друг.

Не й пукаше когато се биеха с испански или дори с френски кораб. Но когато корабът беше английски тя водеше война със себе си. Чувстваше се притеснена и неспокойна, че трябваше да участва в ограбването на сънародниците си.

Опитвайки се да не обръща внимание на това, което ставаше наоколо, тя си наложи да работи над списъка с товарите. Оказа се невъзможно. Зае се да наблюдава действията от люка.

Водеше се жестока битка. Тътенът на оръдията ехтеше надалече по огряната от слънцето морска шир, а въздухът беше изпълнен с пушеци и викове на ранени. Точно когато Никол се зае да наблюдава, пощенският кораб изстреля страхотен залп с оръдията от едната си страна. Това не свърши никаква работа. Той нямаше далекобойността на канонадите на „Ла Бел Гарс“. Сейбър, досетил се, че капитанът ще пробва подобен маньовър, бе заповядал „Ла Бел Гарс“ рязко да се оттегли и изстрелите не стигнаха мишената си.

Когато най-после настана тишина Никол отиде в личните помещения на Сейбър, за да надникне през люка. Пакетботът се беше отбранявал храбро, но не беше подходящ съперник на „Ла Бел Гарс“. Главната му мачта я нямаше, платната бяха съдрани и газеше зле. Палубата му беше претъпкана с ранени мъже. С твърда буца, заседнала в гърлото, Никол извърна поглед от кървавата сцена. „Защо му трябваше да напада английски кораби?“ — мрачно размишляваше тя.

Забравяше, че Съединените щати бяха във война с Британия. Трябваше да стане събитие като днешното, за да й напомни за войната на мистър Медисън.

Вратата се отвори и тя бързо вдигна поглед. Сърцето й подскочи при вида на Сейбър. На челото си имаше струйка кръв и носеше под мишница малко, месингово ковчеже. Очите му пламтяха в златистожълто от победата, а черната му коса беше разрошена от вятъра. Хвърляйки й ослепителна усмивка, той тръсна на масата малкото ковчеже и каза:

— Открихме съкровище, Ник! Британският флот би заплатил доста, за да си го вземе обратно.

Вроденото й любопитство я накара да се приближи. Ключалката, която преди бе гарантирала неприкосновеността на сандъчето бе разбита с пистолетен изстрел. Надзъртайки вътре, Никол с разочарование откри само няколко черни на цвят книги и някакви документи.

С озадачен поглед тя попита:

— Какво представлява това?

Алън, приближил се тихо зад гърба й беше този, който отговори:

— Британски кодирани книги.

Думите на Алън бяха последвани от зловеща тишина. Никол, която гледаше с празен поглед отвореното ковчеже беше наясно, че Сейбър я наблюдава внимателно. Опита се да запази неразгадаемо изражението на лицето си, поне доколкото бе възможно. Чудеше се как ли се е почувствал Алън след завладяването на тези малки книжки. Те щяха да дадат на американците нечестно предимство над англичаните.

Сейбър седна на масата близо до ковчежето. Запали тънка, черна пура и взе една от книгите. Алън не можа да се въздържи и неволно пристъпи напред. Изглеждаше, като че ли ще издърпа книгата от ръцете на Сейбър. Сейбър го погледна и с неприятна усмивка бавно изрече:

— Интересуваш ли се от тях, Балард?

Алън се овладя и отговори спокойно:

— Не съвсем. Но те обясняват, защо пощенският кораб се биеше така отчаяно. Само се чудя, защо капитанът не ги е унищожил преди да попаднат във вражески ръце?

Сейбър повдигна рамене.

— Бил е достатъчно глупав да чака до последната минута, преди да се отърве от тях. Заловили го тъкмо, когато се опитвал да ги изхвърли през борда. — С очи, впити в лицето на Алън той добави: — Колко жалко, че не е бил достатъчно бърз.

Алън замълча и Сейбър, очевидно изгубил интерес към него, безцелно запрелиства страниците.

— Хъм, не мога да схвана кой знае колко от това, но съм сигурен, че военните в Ню Орлианс много ще им се зарадват. — После, понеже Алън не понечи да си тръгне, той го погледна многозначително и каза: — Нямаш ли някаква работа на палубата?

Вратът на Алън се оцвети в тъмночервено и без да проговори се завъртя на пети и сковано излезе от стаята. Сейбър продължи да го наблюдава, докато вратата се затвори зад гърба му. След това прехвърли поглед върху лицето на Никол. Изглежда я чакаше да заговори, но тя не можеше да измисли какво да каже.

Водеше борба със себе си. Разкъсваше се между лоялността към Америка и Сейбър и знанието, че тези малки книжки можеха да костват живота на стотици британци. Всичко, което можеше да направи беше да се въздържи да грабне тези документи и да ги изхвърли през най-близкия люк. Вероятно мислите й я бяха издали. Сейбър грубо се изсмя и каза:

— Не бих опитал това, Ник. Ако бях на твое място, щях да се науча да не разкривам това, което чувствам.

Храбро, с очи сражаващи се с неговите, тя каза:

— Боя се, че не ви разбирам, сър. Какво имате предвид?

Като махна пурата, която стискаше със зъби и хвърли книгата обратно в ковчежето, той се изправи. Действието му го постави обезпокояващо близо до Никол. Тя не можа да се удържи и направи крачка назад. Той се премести още по-близо. Всичко, което можеше да направи беше да престане да бяга от него, а имаше усещането, че той се стремеше да я накара да направи точно това. Принуждавайки себе си да остане на мястото си, тя вдигна поглед към него. Устните му, с порочната си извивка, бяха само на инчове от нейните. Погледите им се кръстосаха за момент и тя имаше лудото усещане, че има намерение да я целуне. Беше виждала в очите му пламъчето на желанието, за да не сгреши и можеше да се закълне, че само за миг, само за част от секундата то блесна в зениците му. Но дори и така да беше, бързо бе прикрито. Все по-объркана и по-объркана Никол болезнено преглътна и глупаво повтори:

— Какво имате предвид?

— Мисля, че много добре знаеш, какво имам предвид, Ник. — После буквално я накара да се парализира прокарвайки по лицето й пръст и добави: — Такава нежна кожа за момче, Ник. Чудя се, наистина ли си момче?

Обхваната от страх тя дръпна глава и скоростно се премести. С глух глас, чиято дрезгавост бе засилена от страха, тя каза:

— Не ставайте смешен! Разбира се, че съм момче! Че какво друго бих могъл да бъда? Мисля, че напоследък сте в странно настроение, сър, и бих желал да не изпробвате въздействието на чудатия си хумор върху мен.

— Странен хумор, така ли? Нима? — бавно промълви той. После спокойно взе да я оглежда. Очите му, почиващи върху нея, бяха магнетични и тя трескаво желаеше той да си иде. За момент си помисли, че изнервящите му въпроси ще продължат. Но очите му се преместиха от нея на кодираните книжа. Повдигайки рамене, като че ли се беше отегчил от собствената си игра той тръгна и взе малките книги.

— Мисля, че е най-добре тези неща да бъдат заключени в сейфа. — Той излезе от стаята, отправяйки се към личните си помещения. Изпълнена с объркани чувства, тя го наблюдаваше. Той съхраняваше единствения ключ за сейфа, а размерът му, по-висок от човешки бой и няколко пъти по-тежък, правеше невъзможна кражбата му.

В крайна сметка заключените в сейфа документи не можеха да причинят вреда на никого!

Беше странно, че Никол изпадна в затруднение — много обичаше Съединените щати и все пак, все още се смяташе за англичанка.

Тази нощ, излязла за глътка въздух на палубата на кораба, тя се видя с Алън и му каза, че й се иска книжата да изчезнат. Алън й хвърли странен поглед и попита:

— Не те ли притеснява фактът, че американците ще използват информацията срещу сънародниците ти, че много британски моряци ще умрат в резултат на това?

Чувствайки се изключително виновна, като че ли тя беше причината проклетите книги изобщо да бъдат намерени, Никол каза с тих глас:

— Да така е. Но Алън, ние сме във война и съм сигурна, че британските кораби също успяват да откраднат американски тайни!

Лицето на Алън се стегна.

— Слушай, малка глупачке — просъска той полугласно. — Британия се бие за живота си. Да не си мислиш, че тази война се води за развлечение?

Вътрешната й борба ставаше все по-силна и Никол нещастно прошепна.

— Не. Но, Алън, моля те, разбери. Много ми е трудно да взема страна. Не съм в Англия от пет години и всички, които познавам оттогава са американци.

Лицето на Алън се вкамени и сините очи станаха почти черни от някакво силно чувство. Ръцете му, които бяха поставени близо до тези на Никол се свиха в юмруци и тя имаше тревожното усещане, че ако се намираха далеч от чужди погледи, той би я ударил от яд.

После, много бавно тя зададе въпроса, който стоеше между тях от толкова време:

— Ти в действителност не си британски дезертьор, нали, Алън?

В тъмното не можеше да прочете нищо по лицето му, но усети колко беше напрегнат: Тишината продължи няколко дълги секунди. Двамата се взираха през перилата в морето, което се простираше пред тях безкрайно и черно.

Алън каза най-накрая:

— Нека просто кажем, че бих искал да видя края на тази проклета война! И, че ще направя всичко, което е по силите ми тя да свърши колкото е възможно по-бързо.

Никол преглътна, несигурна дали беше доволна или не, че Алън отказа да й отговори. Наистина ли имаше значение? Важен беше краят на войната.

Тя замислено промълви:

— Аз също бих направила всичко, което би допринесло за края. Не е правилно две толкова близки държави да водят война.

Алън бързо каза:

— Помогни ми тогава, Ник! Тези кодирани книги ще доведат до още кръвопролития, много хора и кораби ще бъдат погубени и от двете страни. Но ако ние ги откраднем от Сейбър, ако ги откраднем и унищожим, тогава нито една от страните няма да ги притежава.

— Да ги откраднем от Сейбър? — неуверено попита тя, като не й се понрави идеята да застане срещу него.

— Да! Трябва да го направим, Ник. Ако тези книги и документи бъдат унищожени, тогава нито американците, нито британците ще ги притежават! Не разбираш ли — това ще спаси живота на много хора. Помогни ми!

Никол продължаваше да се колебае, знаейки, че Сейбър щеше да бъде бесен, а тя — нелоялна. Но после, убедена, че ще допринесе за приключването на войната и подтикната от някакво неясно чувство, тя се съгласи. Капитулацията й не беше от сърце, но тя решително отхвърли съмненията си.

— Да, ще ти помогна. Какво искаш да направя? Алън я изгледа доста остро, наясно с факта, че сърцето й не беше напълно решено, но после повдигна рамене. Нуждаеше се от помощта на Ник и знаеше, че тя щеше да свърши своята част от сделката. Той тихо каза:

— Нищо добро не ни чака, ако действаме сега. Ще изчакаме, докато стигнем Баратария. Всичко, което можеш да правиш междувременно е да държиш под око Сейбър и веднага да ме уведомиш, в случай, че той ги премести от този сейф.

Малко след това те се разделиха. Никол тихичко се упъти към малкия си шкаф-стая, а Алън остана облегнат на перилата. Тези книги не трябваше да попаднат в ръцете на американците, реши разяреният Алън. В никакъв случай!