Шърли Бъзби
Червенокосата дева (13)

ДЕСЕТА ГЛАВА

След като Сейбър излезе стаята й заприлича на гробница. Никол постоя няколко секунди като в кошмар, вперила поглед във вратата. Не беше възможно той да е казал тези грозни думи. После тялото й потръпна. Да, възможно беше. Той можеше да ги каже и още по-лошо, наистина мислеше това, което каза. Тя обезсърчено се хвърли на покритото със сатен легло. Дълго лежа там, не желаейки да мисли, но неспособна да избяга от мислите си.

Ако можеше да върне времето. Но после сви рамене. Сейбър беше разбрал, че е жена и дори да не се бяха опитали да откраднат книжата, Алън щеше да бъде заловен и тя пак щеше да се окаже в леглото на капитана… насила или не. Сейбър много хитро я беше подвел да сключи сделка с него и да я използва за собствените си цели. Толкова лесно се беше хванала в капана, че стомахът й се свиваше всеки път, щом си помислеше за това. За няколко мига в съзнанието й се появи картина, представляваща Сейбър на колене пред нея, обожаващ я, докато тя оставаше безразлична.

Идеята в първия момент беше просто мечта за отмъщение, но внезапно концентрирала се, тя я разгледа по-обстойно. Ако успееше да го накара да не може да живее без нея, тогава ролите им щяха да бъдат сменени. И ако беше достатъчно изкусна щеше да открие слабото му място и везните да натежат в нейна полза. Възможно ли беше да накара Сейбър да угажда на всеки неин каприз? Да прави всичко, което тя пожелае? Като да освободи Алън… или, очите й заблестяха от вълнение, да прогони семейство Маркъм от владенията й в Англия!

Как някои жени успяваха да направят от мъжете свои роби? Беше наблюдавала няколко жени, макар и не от близо, как се опитват да очароват Сейбър, но напразно. Той си играеше с тях, използваше ги и после ги забравяше. Тя се намръщи и се опита да си спомни дали някоя го беше заинтересувала. Стигна до извода, че задачата й нямаше да бъде лесна.

Фактът, че не беше влюбена в него й даваше предимство пред другите.

Мисълта да победи Сейбър повдигна духа й. Тя крачеше из стаята, без да забелязва, че е станало доста късно и много й се спи. Съблече се и се пъхна под завивките. Мисълта, че с пристигането си е объркала плановете на Сейбър, искрено я зарадва.

Всъщност пристигането й не причини неприятности на Сейбър. Той предпочиташе да не я показва на Лафит, но като оставим това настрана, всичко беше наред.

Като се върна в библиотеката Сейбър си наля чаша френски коняк и като игнорира любопитния поглед на Лафит, се настани удобно на един стол. Двамата мъже прекараха остатъка от вечерта както обикновено — играха пикет, пушиха пури и пиха коняк. Ако Жан беше очаквал Сейбър да съкрати вечерта, то остана разочарован. Сейбър стоя до след полунощ обсъждайки всичко друго, но не й жената горе.

Когато стана очевидно, че Сейбър няма да спомене за Никол, Лафит се прозя и стана на крака.

— Мон ами, готов ли си да се оттеглим за почивка? Мълчанието ти да не би да се дължи на момичето горе?

Раздразнен, че е позволил на мислите му да го издадат Сейбър остро отвърна:

— Ако искаш да си лягаш, направи го. Няма да те задържам.

— Наистина е време да си лягаме. Ставаш раздразнителен или — Лафит добави лукаво с блеснали очи — имаш проблеми с Амур?

Проявявайки всички признаци на раздразнение Сейбър стана от стола си.

— Амур! — Той го произнесе като че ли беше проклятие. — Вие, проклети французи, винаги се занимавате с това. Тази девойка горе е като всички останали. За мене не означава нищо повече от половин дузина други, които мога да назова. — С нещо, което не приличаше точно на обичайния му, подигравателен маниер той пожела на Лафит лека нощ и се упъти към стаята си.

Тъмнината в стаята го изненада, както и заспалата Ник. Колкото повече я гледаше, толкова повече се ядосваше.

„За бога! — вбесено си помисли той. — Тя е по-нахална и от циганин калайджия.“

Като че усетила присъствието му, Никол се размърда и отваряйки очи срещна златистия му поглед. Превъзмогнала инстинктивния подтик да се свие при вида на брадатото лице, надвиснало над нея, тя остана неподвижна, като се надяваше чертите й да не я издадат. Няколко секунди продължиха да се взират един в друг. Никой не беше в състояние да отклони погледа си. После, с очи все още впити в нея той протегна ръка и бавно и решително отхвърли завивките. Тя не го спря и остана неподвижна дори, когато ръката му леко погали гърдите й. Вътре в нея се надигна внезапен копнеж.

Беше си казала, че следващият път щеше да се отдаде с безразличие на любовта му, но ето, че се налагаше да се бори със собственото си тяло. Тя безпомощно усети как зърната й се втвърдяват и се засрами от това предателство. Тялото й имаше собствена воля, не зачиташе заповедите на ума й. В слабините й се появи топло, разтапящо усещане и очите й с трескава решителност се впиха в неговите, ненавиждайки хладното, недокоснато от чувства изражение в жълто-златистите им дълбини. Тя усещаше, че той се въздържа, стремейки се да покаже, че в действителност не му беше много интересна.

В този момент го мразеше истински. Мразеше го заради властта, която имаше над беззащитното й тяло. Желаеше го независимо от случилото се. Въпреки това беше бясна, че той можеше да гледа голотата й, да я гали и да остава безразличен, докато тя се разкъсваше от собственото си желание. Не можеше да устои на опитните му ръце, които се плъзгаха по цялото й тяло. Не можеше да възпре ускоряващия се ритъм на сърцето си и направо й прилошаваше. Знаеше, че очите й я издават, докато той, проклетникът, все още изглеждаше безчувствен. Тя отчаяно се мъчеше да се овладее, но я издаваха толкова много неща. Очите й бяха потъмнели от страст, а зърната й — твърди от желание.

Това беше дуел между тях — тя, бореща се да остане хладна, а той, възбуждащ я умишлено и изискващ отговор от нея.

Тя дрезгаво изрече през зъби:

— Мразя те, Сейбър!

Той не даде вид, дори че е чул думите. Замаяна, тя се запита дали не я наказваше заради миналата нощ. После, след като пръстите му вече не галеха стомаха й, а я отвориха и я намериха, изчезна всяка ясна мисъл. Шокът от това нежно докосване премина през цялото й тяло. Тя се бори с чувството докато можеше, после с мъченически стон се отдръпна от него.

Лежеше настрани, с ръце, обгърнали гръдта й. Опита се да улови някоя и друга съзнателна мисъл, докато силната, почти болезнена болка между бедрата й зовеше за облекчение.

Лицето му вече не беше безизразно. Потта по челото му издаваше собствената му борба за контрол. Сейбър трескаво свали дрехите си и преди Ник да е имала време да се съвземе силното му тяло се притисна до гърба й. Дъхът му бе нежен и топъл. Тя усети как тялото му се моделира по нейното. Легнали и двамата на една страна изглеждаха като създадени един за друг — гърдите му прилепени до елегантния й гръб, дупето й, наместило се удобно до стомаха и краката му, следващи дължината на нейните. Тя понечи да се отдръпне, но една силна ръка се озова пред нея и той прошепна:

— Миналата нощ беше провал и имам намерение да променя това — веднага. Позволи ми, Ник, помогни ми — позволи ми да те любя.

Тя почти не чу, понеже ръката му вече държеше едната й гръд, преди отново да се спусне към краката й. В слабините й гореше огън. Учестеното му дишане я влудяваше. Тя се разтапяше и беше готова да му се отдаде безрезервно. Усещаше пулсиращия му член нежно да се промъква между бедрата й. Той не влезе в нея веднага, а умишлено я накара да усети сексуалната наслада, продължавайки да я опипва с ръце. Тя знаеше, че е извикала, когато с ръка той я доведе до върха, но чувствата й се въртяха без контрол. Нищо друго не я интересуваше, освен това усещане да продължи. И то продължи. Тъкмо се връщаше към здравия разсъдък, когато той, все още легнал на страни се тласна и нежно влезе в нея. Тялото му се устреми към дълбините на приветстващата го мекота, а ръцете му здраво я притиснаха към себе си. Като загасващ огън, който пламва отново, тя усети цялото си тяло да отговаря на неговото и жадно, без да съзнава, че го прави, се изви, за да улесни движенията му. Когато този път дойде краят беше, като че ли всеки нерв в тялото й експлодира от удоволствие.

Задъхана, все още замаяна, с широко отворени от шока очи, тя лежеше и почти не усещаше, че той беше до нея, докато възприятията й бавно се върнаха. Сега знаеше защо другите жени така безсрамно го преследваха и би дала всичко самата тя да не го прави.

Обърна се към него с неохота. Той лежеше по гръб, пъхнал едната си ръка под главата си и я наблюдаваше. Дълго го гледа, чудейки се как бе възможно да го мрази и същевременно всяка фибра от тялото й да копнее за него. Тя каза тихо, но дръзко:

— Все още те мразя!

Не беше за вярване, но той се усмихна, но не с подигравателната усмивка, която тя толкова добре познаваше, а тъжно, нежно, може би. Отговори й тихо:

— Знаеш ли, мислех си, че ще кажеш тъкмо това? Ти може и да ме мразиш, Ник, но тялото ти не ме мрази.

Той се обърна към нея, като лицата им се оказаха само на инчове разстояние. Ръката му нежно се спусна към тъмния триъгълник между краката й. Тя отчаяно се стегна, опитвайки се да пропъди надигащия се в стомаха й копнеж.

— Виждаш ли — засмя се той, почувствал отговора й, — мога да те накарам отново да ме желаеш независимо от това, което казваш. — Устните му покриха нейните, лишавайки я от възможността да отговори. Целувката беше различна от всички други, които той й бе дал. Беше нежна и все пак възбуждаща и дълбока. Вдигна глава, погледна я и прошепна с глас, станал по-дълбок от страстта: — Да го направя ли, Ник? Да ти покажа ли?

Тя бавно поклати глава с очи, болезнено впити в неговите. Нямаше нужда, безрадостно си помисли тя, да доказва нещо, което и двамата знаеха толкова добре.

Сейбър въздъхна. Неохотно се отмести от нея. Прибра тялото й до своето, целуна я леко по челото и прошепна:

— Заспивай, Ник. Чака ни дълъг ден.

За голяма изненада тялото й се чувстваше много удобно до неговото и тя последва съвета му. Сейбър дълго остана да лежи след като равномерното дишане показваше, че тя е заспала, мислейки за бъдещето.

Тази вечер той и Лафит се бяха споразумели за цената на „Ла Бел Гарс“. На сутринта двамата с Ник щяха да потеглят към дома с доста голямо количество злато. Тази вечер се бяха погрижили и за Алън Балард. Той щеше да прекара следващите няколко месеца като гост в затвора на Лафит. Сейбър още не беше решил какво да прави с Алън, но дотогава щеше да е под ключ на сигурно място.

След като се отърва от „Ла Бел Гарс“ и Алън, остана само една нерешена дилема и тази дилема лежеше топла и притисната до него — Ник! Скоро тя щеше да бъде посветена в тайната и той се чудеше как щеше да възприеме факта, че капитанът и Кристофър Саксън са една и съща персона!

Кристофър Саксън. Чувстваше се странно доволен от факта, че след по-малко от двадесет и четири часа отново щеше да възвърне истинското си име. Двойната самоличност на брадатия капер Сейбър и гладко избръснатия собственик, на плантация повече нямаше да съществува.

Тази измама беше започнала отдавна, когато той и Хигинс бяха избягали от кораба. За да се предпази от преследване от страна на британските власти се беше нарекъл Сейбър Лейси. Но когато се присъедини към Лафит, Лафит беше този, който предложи предимствата на двойната самоличност. Като си мислеше за дядо си в Англия Кристофър се съгласи. И така капитан Сейбър плаваше на „Ла Бел Гарс“, а Кристофър Саксън спечели състояние и Тибодю Хауз в игралните зали на Ню Орлианс.

Сейбър никога не се появяваше в града, докато Саксън го правеше периодично. Саксън живееше по няколко месеца годишно в Тибодю Хауз. Вярно, Саксън се губеше с месеци, но кой го беше грижа? И кой щеше да забележи, че по време на отсъствието на Саксън на Гранд Тер се появяваше капитан Сейбър и „Ла Бел Гарс“ създаваше хаос в моретата? Никой, освен Ник!

Той хладно си каза, че нямаше значение. И все пак… Никол лесно можеше да разруши престижа му пред най-изтъкнатите членове на обществото в Ню Орлианс. Кого го касаеше това?

Каперството не беше непрестижна професия, но определени вежди щяха да се повдигнат, щяха да го следват мълви и повече нямаше да бъде добре дошъл в някои домове. Това беше риск, който трябваше да поеме. Освен това, какво го интересуваше „обществото“? Разбира се, би могъл да остави Ник при Лафит, но тази идея не му беше по вкуса.

Паметта е нещо загадъчно, неуловимо. Докато си лежеше там се върнаха други спомени, свързани с Ник — малката фигурка, която се катереше по въжетата, блесналите от вълнение топазени очи преди битка, начинът, по който решително се извиваха устните й, когато работеше на масата в каютата му. През ума му преминаха хиляди нейни образи като Ник и той се почуди как бе могъл да бъде толкова сляп, че да не прозре маскировката й много отдавна.

Може би несъзнателно го беше направил. Беше се отнасял с нея като с никой друг, толерираше безочието й до учудваща степен и някак си, умишлено или не, се грижеше тя да е в безопасност по време на битка. Неохотно си призна, че винаги бе хранил някакво топло чувство към Ник. Определено не беше мислил за Ник по времето, когато беше Кристофър Саксън. Чудеше се как ли се е справяла тя, когато той е бил далеч. С ненавист си спомни за Балард. Разбира се. Сигурно е живяла на „Ла Бел Гарс“, докато корабът е бил на Гранд Тер и тъй като повечето от екипажа са се мотаели насам-натам, никой не й е обръщал внимание. Но тя беше поемала огромен риск.

Тъй като мислите не му позволяваха да заспи, той измъкна ръката си от под главата на Ник и стана от леглото. На масата намери поднос с напитки. Сипа си коняк и нетърпеливо закрачи из стаята. Мислите му бяха поели посока, която не му харесваше. Споменът за Ник събуди друг, който като спящ звяр се криеше в дълбините на съзнанието му. Неизбежно беше да си припомни майка й и събитията, които беше най-добре да забрави. Но тази вечер не можеше да отхвърли спомените. С отчаяние си спомни хубавата майка на Ник, Анабел и чичо си!

Като си помисли колко умно го бяха използвали направо се поболя от ярост. Отколко ли време съпругът на Анабел подозираше съществуването на друг мъж? Сигурно не бе било от много отдавна, иначе нямаше да го използват за жертвена овца. Като погледна назад видя аферата между чичо си Робърт и прелъстителната съпруга на съседа. Двамата обвързани с женитби, на които не можеха да сложат край. Нима се страхуваха от скандал, та бяха решили да пожертват него? Или чичо му бе имал още по-злостни планове? Сега разбираше колко лесно би могъл да умре във флота, оставяйки чичо си наследник на дядо си и на имението на фамилията Саксън.

Докато се връщаше на тези отдавна отминали дни яростта отново пламна в него. Господи! Как я беше боготворил, бляскавата Анабел, с коси като пламък и тяло, което изгаряше мъжете като огън. О, колко глупаво го беше очаровала и той като глупак й бе предложил цялата си любов. Беше неспособен да прикрие младежкото си обожание. Но никой не знаеше за срещите им в павилиона. Може би само Робърт. Но предполагал ли е Робърт, че тези тайни срещи са били знойни, знаел ли е как Анабел бе отнела девствеността му, въвеждайки го напълно в изкуството на любовта. Понякога се съмняваше, че чичо му е знаел това. Анабел бе като наркотик за кръвта му, бе си играла с него и му се бе подигравала пред другите. Но заради своята богиня бе готов на всичко, понеже знаеше, че щом падне нощта щеше да се изгуби в благоразположената й плът. Той изсумтя от възмущение, заради собствената си глупост. Трябва да е бил луд, та да повярва, че жена, десет години по-голяма от него, в разцвета на красотата си ще се влюби в неориентирано, петнадесетгодишно момче.

Тя не се беше влюбила. Разбира се, сега го знаеше. Беше го разбрал след онзи отвратителен, черен миг, когато дядо му, с потъмняло от ярост лице, хвърли върху него грозните обвинения, а през това време тя, проклетата кучка, хлипа в носната си кърпичка и обяснява как я бил изнасилил, после я бил принудил да се среща с него всяка вечер. Дори сега тялото му се разкъсваше от ярост, причинена от подобна бруталност. Съпругът на Анабел стоеше сковано до нея. Тъмните му очи показваха отвращение и съжаление, че Кристофър е толкова млад и не може да го предизвика дори на дуел. Гордостта не бе позволила на Кристофър да отговори на нито едно обвинение. Той бе избягал навън, за да попадне в лапите на чичо си. Робърт го бе повел към една селска кръчма, където под предлог, че иска да му помогне, му предложи да отиде в британския флот. Кристофър с пристъп на ярост си представи онази последна сцена. Самият той вързан и раздърпан, бит от собствения си чичо, а Анабел в прегръдките на Робърт. Той бе наблюдавал с погнуса как те се съвкупяват като животни върху грубия под на кръчмата и си припомни погледа на Анабел, когато се изправи, оправи роклята си и попита: „Какво ще правим с него? След като ни послужи вече, как ще се отървем от него?“

Робърт се беше засмял, притегляйки я към себе си. „Не се безпокой. До утре той ще е някъде в морето, нещастна жертва на комисията за насилствено събиране на моряци. Само баща ми и съпругът ти няма да узнаят това. Нека смятат, че е предпочел да избяга, вместо да понесе срама.“

Тя се бе усмихнала. „Толкова си умен, Робърт. Кой друг би измислил такъв план, за да отговори на подозренията на Ейдриън. Той напълно повярва, че Кристофър е мъжът, с когото се срещам. Но, ако той се върне?“

Робърт бе повдигнал рамене. „Това, любов моя, е доста съмнително. Във флота ще се погрижат за него. Освен това сме във война с Франция. Ако пък оцелее и се върне, кой ще му повярва?“

„Сигурно си прав.“ Тя си беше отишла без дори да го погледне. След час Кристофър беше продаден на комисията и бе изведен от стаята, съпроводен от широката усмивка на Робърт.

Тялото на Кристофър затрепери от силата на чувствата. „Проклети да са! — помисли си той, побеснял. — Дано вечно да се пържат в ада!“ С разтреперани ръце си сипа друг коняк. Изпи го на един дъх, като непрестанно си повтаряше, че тази ярост щеше да го съсипе.

Глупако, помисли си той, ти не можеш да бъдеш наранен. Отдавна отряза възможността на когото и да било да те нарани. Приключвай с миналото. Нищо не можеш да върнеш назад. Анабел е недостижима за тебе. Тя е мъртва, удавена в морето!

Но чувството за отмъщение бе много силно, не бе забравено и той съвсем определено погледна към Никол. Каква ирония на съдбата, дъщерята на Анабел да попадне в ръцете му. Изпитваше известна степен удоволствие, призна си той, от факта, че можеше да измъчва дъщеря й, че можеше да подчинява Ник на волята си. Честността го принуди да каже, че наказването на Ник, донякъде бе и заради греховете на майка й!