Джанел Тейлър
Нежни екстази (7)

ГЛАВА СЕДМА

Шали се разбуди от веселото чуруликане на птиците в близките дървета. Свежият утринен въздух хапеше лицето й. Тя се примъкна още по-близо до тялото, което излъчваше магнетична топлина в постелята. Бързо отвори очи, осъзнала, че ръката й гали твърдата гладка плът на широките гърди. Отдръпна се уплашено. Току до нея се усмихваше бронзовото лице на Сивия орел. Тя се отпусна и се усмихна.

— Изплаши ме. За миг не знаех къде съм — призна Шали.

Но щом се усети, че е в обятията на вълнуващия непознат мъж, тя неохотно се отдръпна.

— Беше ти студено. Дадох ти малко топлина — съобщи й той, за да успокои смущението, което забеляза в зелените й очи.

— Благодаря. Днес ли ще стигнем до лагера ти? — запита тя, за да разпръсне опияняващата атмосфера, която се създаваше между тях.

— Смятам, че днес е най-добре да останем на лагер тук. Има много неща, за които трябва да поприказваме, преди да се приберем вкъщи. Нужен ти е още един ден, за да приемеш живота, който не си спомняш. Не искам да разстройваш нашия син — рече той, припомняйки й, че й предстои още едно изпитание.

— Какво да сторя? Мога да се правя, че го познавам и го обичам, но не мога да говоря с него. Аз ще му бъда тъй чужда, както и той на мен. Каза, че съм интелигентна, но в никой случай не мога да науча вашия език само за един ден. Какво ще му кажеш? — загрижено го запита, представяйки си болката на едно малко дете, което се изправя срещу майка си, която най-неочаквано не може да го познае сред другите деца.

— Ще ти разкажа за него. Ще ти го посоча и ще ти кажа как е името му на Оглала. Ще му кажа, че все още си слаба и че трябва дълго да си почиваш сама. Той може да остане в шатрата на Говорещата скала и Малкото цвете. След като шокът мина, той ще се радва на играта да учи майка си да говори отново. Ще му кажа, че раната ти е отнела думите.

Когато той спомена още две непознати имена, тя отново изпита тревога.

— Никого няма да позная! Не знам вашите обичаи, нито как приготвяте храната си. Ще се чувствам като някакво бебе!

— Не се разстройвай, Шали. Докато се оправиш, другите ще се грижат за теб. Те ще те научат на всичко, което е необходимо да знаеш — окуражи я той.

— Твоят народ харесваше ли ме? — изведнъж запита тя.

— Ша. Да — преведе думата той.

— Ша означава да. Поне знам една дума — обяви тя гневно. — Трябва да ме научиш колкото е възможно повече — го помоли съвсем сериозно.

— Ваете чедаке — промърмори нежно.

— Какво значи това? — веднага попита тя, мислейки, че са започнали урока.

— Обичам те — повтори той развълнувано.

— Ваете чедаке, Уиякпа Уанхинпе — повтори тя след него. — Правилно ли го казах?

— Ваете чедаке, Уанмди Хота — закачи я той.

— Кой месец сме? — Тя отново промени темата.

— Във форта Сините куртки го наричат април. — Сивия орел нарочно наблегна на това.

— Април… 1782 година… звучи невъзможно. Липсват цели пет години.

— Когато Великият дух пожелае, ще ти ги върне.

Тя го погледна сериозно в очите и запита:

— Наистина ли, Уанмди Хота?

— Ша. Уилханмна ми довери.

— Уилханмна ли? — повтори тя въпросително.

— Сън. Нито веднъж видението не ми подсказа, че си мъртва. Всеки път, когато те сънувах, ти ми се усмихваше и протягаше ръце към мен. Надеждата ми бе слаба — ти ме викаше да те търся, но аз бях твърде тъжен, за да разбера посланието — обясни той.

— Но сънищата не винаги се сбъдват, Уанмди Хота — възрази тя, повтаряйки името му при всеки възможен случай.

— Сбъдват се, когато Великият дух ги изпраща като вест.

— Как правиш разлика между видение и сън?

— Не го правя често, тъй като съобщението беше, че си жива. След като не успяхме да те открием, нито теб, нито някаква следа от теб, аз изгубих надежда. Смелата мечка проводил пратеници до мен и до баща ти, но мъжете били убити от белите ловци. Когато вторият пратеник дойде в лагера ми, сърцето ми щеше да се пръсне от радост.

— Баща ми ли? Баща ми е мъртъв. Не разбирам.

— Ти си принцеса Шали, дъщеря на вожда Черен облак на племето Черна стъпка. Това е селото, което напуснахме при последното слънце. Воинът, който те е намерил, е негов син — започна той невероятния разказ.

— Те смятат, че аз съм индианка? Мъжът, който спаси живота ми, вярва, че аз съм му сестра? Защо?

— Това е дълга история, Шали. Ти не си сестра на Смелата мечка. Черния облак няма синове, а Смелата мечка остана без родители. Черния облак го избра за свой син и за следващ вожд, когато той беше на две зими и родителите му умряха.

— Но ти току-що каза, че аз съм дъщеря на Черния облак — възрази тя объркано.

Той й разказа как веднъж Черния облак заловил бяло момиче на име Джени със зелени очи и огнена коса и се влюбил в него. Родила им се дъщеря, но белите я откраднали след две години.

— Когато дойде в нашите земи, ти носеше белега на Черния облак. Той призна, че си негова дъщеря. Така Сивия орел можа да се ожени за Алиша Уилямс. Хората не виждаха в твое лице бял враг, а виждаха Шали, дъщерята на вожда, част от народа на сиуксите. Черния облак не дойде до леглото ти, когато боледуваше, тъй като и той не е получил вестта за раняването ти, точно както и аз.

— Бях права! Сметнали са ме за някоя друга. Ти нямаше да можеш да се ожениш за мен, ако те не бяха сбъркали, нали? — запита с любопитство тя.

— Не. Не, но щях да те заловя като моя пленница и щях тайно да те любя. Но със Шали аз можех да се събера — завърши той сухо, пропускайки много подробности, които нямаше нужда тя още да знае.

— За какъв белег говориш? — хвана се тя за предишните му думи.

Той посочи ханша й и заяви:

— Там на тялото ти има един знак, който показва, че ти си Шали. Племето Черна стъпка белязва децата си, за да се знае името на детето и племето, в случай че то бъде отвлечено.

— Какъв белег? Аз нямам белег там — отрече тя.

Той се премести към края на завивката и на земята изрисува полумесец и две звезди.

— Това е знакът върху ръката на Черния облак и върху тялото на Шали.

— Не е възможно! Нямам такава рисунка върху кожата си.

— Имаш. Виж със собствените си очи — предложи той.

Тя опипа мястото, което той спомена. Имаше нещо, може би белег.

— Откъде знаеш? — глупаво запита тя.

Той се подсмихна.

— Ти си моя съпруга, познавам цялото ти тяло.

Шали отново се изчерви. Постепенно започна да усеща осезателна промяна в тона му.

— Но ти не вярваш на грешката им, нали?

Той въздъхна и поклати глава.

— Нищо не съм казал. Желаех те и те обичах. Исках Шали за своя жена, а не Алиша за робиня. Любовта и желанието затвориха устата ми, за да отрека грешката им. Само Бялата стрела знае, че ти не си Шали.

— Бялата стрела ли? Човекът, който ти е приятел и го чувстваш като брат?

— Да. Той е твой кода. Истината няма да излезе от устните му. Не бива да казваш това на никого, Шали. Честта и щастието на Шали, Сияйната стрела и Сивия орел ще изчезнат, ако съобщиш на някого.

— Ти се ожени за мен, знаейки, че не съм Шали? — упорстваше тя.

— Ша. Любовта не различава цвета на кожата или пък омразата под нея. Човек не може да живее без сърце, ти беше и си моето сърце.

Какъв беше този мъж, който я обичаше така дълбоко, който е рискувал и жертвал толкова много, за да я има?

— Ти каза, че сме се запознали като врагове. Разкажи ми как се срещнахме.

Разбра, че не му се иска да й каже, но той нерешително започна.

— Белите, които дойдоха по нашите земи и те доведоха, построиха дървен форт. Те мразеха мен и моя народ. Убиваха индианци за удоволствие. Когато минавах близо до вашето укрепление, трима бели ме заловиха и надянаха примка на врата ми. Заведоха ме във форта, за да ме бичуват, а по-късно и да ме убият. Ти имаше чисто и добро сърце. Докато те ме бичуваха и ми се подиграваха, ти взе една пушка и не им позволи повече да вършат жестокости. Докато ме държаха като пленник, ти тайно ми носеше храна и вода, мажеше с лекарство раните от бича им. Още този ден се влюбих в теб и те пожелах. Но сърцето ми беше пълно с гняв, затова си забранявах такива чувства.

— Това са ти направили моите хора? Чичо Тед? Джо? И другите?

— Кода Кени си беше тръгнал от форта много луни преди това слънце. Човекът, когото наричаш свой чичо, беше на лов в гората. Той не можеше да ги спре — те бяха много, а той — един. Той не се противопостави на желанието им да ме убият.

— Лъжеш! Чичо Тед никога не би убил невинен човек! Защо ми разказваш такива жестоки неща? — изкрещя тя смаяна.

— Чуй ме, Шали! Той не ме измъчваше, но и не ме освободи — добави Сивия орел, за да смекчи болката й, която й причини. — Той не беше съгласен с жестокостта им, но нямаше силата да ги спре. Беше добър човек.

Думите му я поуспокоиха, тя се отпусна и се заслуша.

— Те гласуваха да ме убият, както бяха убили и други.

Когато проумя значението на казаното, тя запита:

— Аз ли те освободих?

Той се усмихна.

— Ти щеше да го направиш, преди да ме убият, но Бялата стрела ми помогна да избягам. По-късно аз те плених.

— Била съм твоя пленница? — извика тя.

— В продължение на много луни, докато Черния облак не потвърди, че ти си негова дъщеря. Тогава ние се събрахме. Ти живя в неговия лагер в продължение на много луни. Смелата мечка те обичаше и искаше да живее с теб. Бихме се и аз те спечелих. Затова Чела се е отнасяла лошо с теб, любовта на Смелата мечка към теб е все още жива в душата му. Ние имаме само по една жена. Когато той те загуби, аз му дадох Чела. И двамата мъже, които тя някога е желала, обичаха теб.

Това действително обясняваше поведението на Смелата мечка и на Чела.

— Ти наистина ли си се бил заради мен?

— Можех ли да те дам току-така. Пет зими бяхме щастливи. Но много бели хора и Сини куртки надойдоха в нашите земи. Те се страхуват от името и силата на Сивия орел. Опитаха се да убият тебе и да откраднат сина ни, за да ме унищожат. Бях принуден да разменя живота си срещу живота на нашия син. Победата на Сините куртки причини опасна гордост в сърцата им. Надхитрих ги и избягах от форта. Но теб те нямаше и аз се уплаших да не си умряла. Скърбих по теб много луни. Но ти си жива и сега си пак при мен.

— Ти не искаше да ми кажеш как сме се срещнали, защото се боеше как ще го възприема ли?

— Ша. Любовта идва лесно и бързо, но не и хармонията и разбирателството.

Шали се замисли. Разтърси я сърцераздирателна мисъл: нейните хора бяха мъртви, те бяха измъчвали жестоко Сивия орел, тя е единствената оцеляла, която той е пленил. Дали това означава…

Господи, как не искаше да задава следващия въпрос, но беше необходимо.

— Какво стана с чичо Тед и останалите?

— Бяха убити при едно нападение — отстъпи той на натиска й.

— От Оглала? — запита тя, молейки се той да каже не.

— Ша — чу отговора, от който се страхуваше.

Силна болка я разтърси. Значи това е била голямата тайна, която той се страхуваше да й каже. Тя се е омъжила за човека, който е избил нейните хора? Как? Защо? Тя седна, мъчейки се да поема въздух и да мисли ясно.

— Ние бяхме във война, Шали — добави той ненужно.

— Как съм могла да се омъжа за човек, който е избил моите хора? — разсъждаваше тя.

— Ти си забравила жестокостите на твоите хора. Не си спомняш каква борба беше да се обичаме и да живеем в мир — побърза да обясни той, а после разказа много ужасяващи истории.

— Стига! — извика тя, закривайки уши, за да не чува.

— Пет зими бяхме щастливи. Дали една година тежи повече от пет? — запита той, след като тя отдръпна ръцете си.

— Моля те, не искам да слушам повече — помоли тя тъжно. Скръбни сълзи се стичаха от изпълнените й с божа очи.

— Трябва да чуеш и за хубавите луни, които последваха лошите — настояваше той. Бързо заговори за много щастливи случки, но тя се съпротивляваше на думите му.

Когато стигна до раждането на сина им, спря да плаче. Техният син? Наложи си да го изслуша.

Сивия орел продължи да разказва, докато остана без дъх. Стигна до деня на изчезването й.

— Пет години в любов и мир, Шали. Не затваряй сърцето си за тях.

— Не биваше да ми казваш тези ужасни неща. Най-добре беше да останат забравени. Може би ще мога да ги проумея и да простя след известно време, но да ги изслушам наведнъж, че тази една година тежи много повече от останалите пет — каза тя с мъка.

— Ти попита. Не можех да ти кажа друго. Ако те бях излъгал, ти никога повече нямаше да ми вярваш. Доколкото усещам и знам, ти ме обичаше — наблегна той.

Тя се взря в него, виждайки го в съвсем различна светлина.

— Така ли?

Думите и видът й го пронизаха в сърцето като копия, наранявайки го дълбоко и болезнено.

— Ако кажа да, няма да ми повярваш. Права си, трябваше да те излъжа. — С това заключение той стана и я остави. Отиде в гората и дълго се бави там.

Седеше край огъня, който беше стъкнал. Широкият му гръб беше обърнат към нея, когато каза:

— Оглала нападна вашето укрепление, Шали. Никого не съм убивал там, аз се върнах при теб.

Тя гледаше тези силни рамене и черна като нощта коса. Проблемът се състоеше в това, че тя си припомни много неща, които нейните хора казваха и направиха. Когато ги свързваше с неговите думи, тя не знаеше какво да мисли и чувства. Отплата? Справедливост? Самозащита? Оцеляване? Намесени бяха толкова много неща. Забравила ли беше зверствата на белите, пред които индианските избледняваха по значение и бруталност? Сигурно толкова силно са се обичали, че нищо друго не е имало значение? Любовта е била по-силна от омразата? Щастието е било повече от трагедията? Остри болки започнаха да пронизват главата й. От тях чувствата й се притъпиха. Тя облегна челото на коленете си и изстена.

— Боли ли те, Шали? — запита дълбокият глас.

— Да. Главата ме цепи. Все едно че някой ме налага с камъни.

— Имам лекарство. Искаш ли?

— Да. Не мога да понасям пулсиращата болка — призна тя.

Той сложи жълт прашец в една чаша, направена от рог на бизон, и добави вода от кожения мех. Подаде й го. Тя пое чашата с треперещи ръце и разля малко от съдържанието върху чуждата рокля. Бързо го глътна, а после му върна чашата.

— Трябва да си починеш, любима. Раната е прясна и все още болезнена.

Тя се опъна върху рунтавата кожа и скоро заспа. Гледайки как сълзите й се стичат в косата, той знаеше, че преживява първото си поражение в новата битка за спечелване на любовта й. Беше направил голяма грешка. Как можеше едно нежно сърце да разбере тези ужасни факти, които той не можеше да докаже.

— Велик дух, помогни ми или отново ще я изгубя — пламенно се молеше той.

Когато в унеса на Шали започнаха да проникват приятни усещания, тя несъзнателно откликна на устните, които пламтяха до нейните и се притисна към тялото, което сякаш я всмукна в себе си. Бе обвила с ръце тънкия кръст върху себе си и галеше гладката кожа. Топъл въздух премина покрай ухото й и нещо влажно и вълнуващо затърси шията й сред косите. После то докосна устните й и ги изгори. Беше невероятно приятно и вълнуващо. Скоро гърдите й затуптяха, сякаш някой блажено пиеше сладост от тях. Чий вълшебен факел възпламеняваше женствеността й? Каква лудост обхващаше замъгленото й съзнание и й носеше наслада и нежна мъка?

Тя се раздвижи, за да изплува на повърхността на тъмния океан, който носеше тялото й върху бурните си вълни. Защо умът й се съпротивляваше да се раздели с този нечестив сън? Защо й се искаше да го задържи по-дълго? Грешно беше да сънува подобни разюздани страсти, да ги желае в действителност. Защо копнееше за дивака-воин, който твърдеше, че е неин съпруг? Колко пъстро и смело стана въображението й, откакто го срещна! Трябва да се събуди и да спре тази вълнуваща фантазия. Но първо ще си открадне една последна целувка, преди прекрасната илюзия да изчезне.

Когато целувката свърши и тя бавно отвори очи с доволна усмивка, Шали видя лицето на Сивия орел на сантиметри от своето. Замръзна, когато той продължи да целува устните и ушите й. Сън ли беше? Или всъщност е усещала и се е радвала на действителността? Този индианец наистина бе омагьосал тялото и ума й. Каква огромна притегателна сила притежаваше той? Целуваше гърдите й, преди огнените му устни да се вдигнат отново към нейните и Шали подскочи от дързостта му. Не можеше да си даде сметка кое чувство е по-силно — страхът, гневът или плътското удоволствие! Отблъсна главата му назад и изкрещя:

— Спри! Как се осмеляваш да правиш нещо толкова долно! Пусни ме!

Очите му пламтяха от страст, тялото му беше напрегнато и просто пареше, дишаше шумно и учестено. Каква треска беше обхванала този як мъж? Шали се страхуваше да признае очевидното. Черните му очи я умоляваха и той изрече на пресекулки:

— Не отказвай онова, което и двамата желаем и от което се нуждаем, Шали. Прекарах много мъчителни луни без теб. Тялото ми изгаря от желание да те люби. Не ме отблъсквай. Не усещаш ли какво е имало между нас? Не можеш ли да почувстваш какво изпитвахме? Не се страхувай. Няма да те нараня. Прекарали сме много такива луни върху моето ложе. Нека ти докажа, че любовта беше по-силна от омразата, насладата — по-голяма от мъченията.

Какво й говореше той? Какви бяха тези силни чувства, които разтърсваха тялото и душата й? Не ги разбираше, тъй като не ги помнеше. След мъчителните спомени от миналото, сега тя внезапно откриваше такива диви и прекрасни усещания и толкова силна любов, че се обърка и изплаши. Но инстинктите и пламтящото й тяло разбираха и молеха за онова, което разумът й отказваше.

Ужасена, тя използва единствения аргумент, който можеше да измисли:

— Би ли изнасилил собствената си жена?

— Да изнасиля! — повтори той невярващо. — Аз искам да се любя с жена си, да й върна спомена как беше между нас. Не любовта наранява другия, а отблъскването й. Сърцето и тялото ми изгарят за теб. Ти нищо ли не чувстваш към мен? — Предизвикателно я погледна в очите.

Можеше ли честно да му каже не? Не би могла. Но все пак инстинктивно разбираше колко е опасно да каже да.

— Объркана и изплашена съм, Сив орел. Не те разбирам нито теб, нито положението. Не съм в състояние да отдам тялото си просто защото ти твърдиш, че съм твоя жена. За мен ти си непознат. Съпруг или не, аз не те познавам! Моля те, не ме насилвай. Ако го направиш, ще те намразя и ще се страхувам винаги от теб! — предупреди го тя.

Той се взря в нея, сърцето му преливаше от съмнения, тялото му пламтеше от огромна жажда. Отчаяно я желаеше, имаше огромна нужда от нея, но не се осмели да я прелъсти или да се възползва от тялото й.

— Не те ли интересува какво изпитвам аз и от какво се нуждая? Ти си мислиш само за Алиша. Къде е моята Шали и голямата ни любов? Трябва да избия Сините куртки, които я изтръгнаха от живота ми! — извика той. После скочи и изчезна в гората.

Когато най-накрая се върна, изглеждаше различен. Беше навъсен и мрачен. Нито й говореше, нито дори поглеждаше към нея. Безграничната му гордост страдаше. Изчезването и евентуалната гибел на Шали го бяха измъчили до крайност, а ето че на нейно място се появи Алиша. Но Шали все още я нямаше. При него беше това безчувствено и изпълнено с омраза бяло момиче! Дали неговата скъпоценна Шали някога щеше да се освободи от тъмницата, в която я държеше тази чужда жена? Колко дълго щяха да издържат умът и духът на Алиша, въплътени в тялото на неговата Шали?

Но нали някога Шали беше Алиша? Дали новата Алиша най-накрая пак щеше да се превърне в неговата Шали? Колко дълга и болезнена щеше да е тази борба? Дали бяха осъдени да изпитат отново същите беди като някога? След мъчителната раздяла как можеше да бъде търпелив и да обича Алиша, когато сърцето и тялото му искаха Шали? Защо Алиша се съпротивляваше и не позволяваше на Шали да възкръсне? Той й беше съпруг, който отчаяно имаше нужда от нея. Защо го нараняваше и го наказваше? Как можеше да докаже любовта и страстта, които и двамата изпитваха, когато тя отричаше думите ми и не му позволяваше да я докосне?

Двете големи изпитания на чувствата му, които Сивия орел напоследък преживя и едва издържа, изчерпаха способността му да и да разсъждава. Първо, предполагаемата смърт на Шали разкъса сърцето му. Солта на самотата и мъката се изсипа в отворената рана. Към всичко това се прибави и невъобразимият страх за живота на Сияйната стрела. Когато вече му се струваше, че няма да издържи, дойде спасителният обрат: Шали беше жива. Но сега раната му се разлюти отново: Шали не се върна, на нейно място се появи Алиша, която не го познаваше и не го обичаше!

Сивия орел се обърна се и погледна младата жена. Седнала върху бизонската кожа, тя приличаше на подплашена сърна. Сърцето му се обля с нежност и тъга, когато видя сълзи по бледите й страни и тя едва чуто прошепна:

— Съжалявам, Сив орел. Чистосърдечно ти казвам, че нямах намерение да те нараня толкова дълбоко. Но така разсъждавам и не мога да се променя. Моля те, бъде търпелив с мен. Опитвам се разбера какво ми се е случило. Старая се да се справя, но за това е нужно време. Толкова ли е трудно да го разбереш и приемеш? — тъжно го умоляваше тя.

Докато той си криеше от нея в гората, много мисли минаха през ума й. Той помнеше нея и любовта им, тя беше негова съпруга. Беше съвсем естествено той да я желае, за да се увери, че тя е жената, която най-неочаквано се е завърнала от гроба. Ако искаха да изградят нови отношения помежду си, щяха да са нужни усилия и разбиране от двете страни. Когато Шали сподели с него мислите си, той кимна примирено и се усмихна. Но в смеха му имаше някаква тъга, която безмилостно я прониза.

Младата жена се изправи и застана пред него, върхът на кестенявата й глава стигаше до сърцето му. Тя се усмихна и отбеляза разсеяно:

— Сега разбирам защо ме наричаш Мъничка. Ще се опитам да не го забравя, Уанмди Хота — обеща тя, лъчезарните й очи го молеха да направи същия компромис.

Той я погали по бузата, този път тя не се отдръпна от пръстите му. Той се засмя и каза:

— Трудно е и за двама ни, Шали. Само да не си спомнях тъй ясно какви бяха отношенията ни! Или ти да не ги беше забравила! Ще стане както кажеш. Ще ми бъде трудно да не те докосвам, макар че копнея да го правя. Не искам да те плаша. Но сърцето ми крещи да премахна студенината в очите и сърцето ти.

Тя обви ръце около кръста му и прилепи бузата си до разтуптяното му сърце.

— Може би няма да мине много време, преди да те обикна отново, Уанмди Хота. Дори сега, когато си ми непознат, чувствам сигурност и топлота до теб. Допирът и целувките ти ме карат да изпитвам толкова странни усещания. Но те ме объркват и плашат. Любовта трябва да дойде преди страстта. Разбираш ли?

Той трудно пое въздух, обви я с ръце и я притисна.

— Ша, мъничка моя. Виждам и чувам думите и страховете ти. — Той се отдръпна леко назад, хвана лицето й в ръцете си, вдигна го и се взря в очите й. — Ако любовта ни си е отишла, трябва да намерим нова. Засега достатъчно е, че си жива и тук с мен.

Когато тя се усмихна през сълзи, той я целуна леко. Преди да я пусне, тя го прегърна силно и му благодари. Вождът се засмя и игриво подръпна плитката й. Засега примирието беше по-важно, отколкото мъките и разочарованията му.

— Достатъчно силна ли си за езда? — запита.

— Да. Ша, Уанмди Хота — поправи се тя.

Той се разсмя доволно в отговор на старанието. След като хапнаха набързо, те се качиха на коня, за да изминат пътя, който силите й позволяваха. Засега помежду им настана спокойствие…