Джанел Тейлър
Нежни екстази (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Четири дни по-късно Бягащия вълк внезапно разбра какво става с него. Но заслугата беше не на собствената му проницателност, а на интуицията на Бялата стрела. Отначало младият воин се съпротивляваше на онова, което инстинктите му бяха открили. След като не можеше повече да си затваря очите, че нещо лошо се носи във въздуха, той реши да провери подозренията си, без да привлича ничие внимание.

Започна да наблюдава тайно Лия и забеляза нарасналата й самоувереност, която граничеше с арогантност. Улови с какъв похотлив поглед Бягащия вълк следи почти всяко движение на бялата пленница. Макар и мъж с опит в леглото, той се смути и бе поразен очебийната възбуда на застаряващия вожд. Бялата стрела ясно прочете примамващите погледа, които дръзкото бяло момиче отправяше на вожда. Но обезпокояващото бе, че той тутакси отговаряше на чувствените й призми и непрекъснато се опиташе да остане в шатрата си близо до нея. Бялата стрела разбра, че подозренията му не са напразни. Но за да бъде съвсем сигурен, че няма грешка, Бялата стрела се осмели да обиколи нощем шатрата на Бягащия вълк. От звуците и думите, които стигнаха до ушите му, му призля. Все пак не бе сбъркал…

Значи е направил сериозна грешка през лятото, когато даде това порочно момиче за робиня на вожда! Сега тя използваше някаква силна магия на тялото си, за да прави на глупак техния велик водач! Сивия орел в момента гостуваше на чейените. За миг на Бялата стрела му се прииска да беше отишъл с приятеля си. Какво щеше да си помисли Сивия орел, когато открие това отвратително положение? Можеше ли той, неговият най-добър приятел, да му предаде подобна неприятна новина? Трябваше ли?

Най-тъжното от всичко беше, че вождът не осъзнаваше какво става. В мига, когато му хрумна тази мисъл, Бялата стрела разбра какво е необходимо да стори. Но сега, докато седяха на брега на реката и се приличаха на следобедното слънце, докато другите си почиваха, Бялата стрела не знаеше как да започне. Възмутителната тема беше лична и деликатна, трябваше да подходи много внимателно.

Обърна се и забеляза как Бягащия вълк крачи неспокойно напред-назад. Всеки път, щом спреше, вождът хвърляше поглед към лагера. Бялата стрела разбра какво му се иска — да бъде в постелята с Лия! Толкова ли беше пленен от огнената й кръв, че не проумяваше какво става с него? Колебанието и объркването на Бялата стрела отстъпиха пред възмущението.

И преди да обмисли думите се, той се чу да казва:

— Толкова ли е голяма страстта ти към Лия, че не можеш да потърпиш дори колкото един облак да мине над лицето на Уи? Толкова ли си побеснял от желание, че трябва да се унижаваш и да душиш след нея като разгонено животно? Откога благородният вожд на сиуксите предпочита да язди между краката на бяла мръсница вместо на бойния си кон? Толкова ли е силна магията й, че даже Бягащия вълк се огъва пред нея и моли да влезе в порочната й пещера? Мислиш ли, че другите воини няма скоро да зароптаят, че вождът им се крие в шатрата си, когато те се нуждаят от него в съвета или на лов? Лицето ми се облива от срам, че си прибрал такова зло във вигвама си.

Мина известно време, преди хапливите думи на Бялата стрела да проникнат в съзнанието на вожда. Когато това най-после стана, той беше потресен от своята безотговорност и слабост.

— Защо говориш по този начин на своя вожд, Бяла стрела? — започна, не успявайки да намери най-подходящите думи.

— Защото си мой вожд и баща на най-добрия ми приятел. Защото те обичам и уважавам. Другите не са забелязали магията, с която ти е взела ума, но скоро всички ще разберат. Не погубвай своята чест и честта на сина си, ставайки жертва на подобна слабост. Великият дух ми отвори очите за опасността и аз те предупредих. Ти си вожд, а тя е презряна бяла робиня, Бягащ вълк. Тя те вика и ти се подчиняваш. Не бива да е така. Казах ти всичко, което ми нареди Великият дух. Никога повече тези думи няма да излязат от устата ми.

— Срамувам се, Бяла стрела — рече вождът и наведе глава. — Не съм достоен да бъда вожд на Оглала, защото допуснах да стана роб на една пленница.

Бялата стрела изгледа внезапно състарения и грохнал мъж, който беше свил глава между приведените си рамене. Помъчи се да посмекчи остротата на укорите си.

— Знае се, че един възрастен мъж може да стане жертва на страстите си, когато се стреми да докаже своята мъжественост. Треската трябва да ти е минала сега, когато се убеди в силата си. Нима не можеш вече да се противопоставиш на магията? Още веднъж ти казвам — Бягащия вълк е вожд, а Лия е робиня. Не е ли така?

Проумявайки значението на думите му, Бягащия вълк се усмихна и кимна.

— Великият дух е отворил очите ти, Бяла стрела, а сега ти отвори моите. Треската премина — съгласи се той.

Двамата мъже поговориха още известно време. Бяха сигурни, че никой друг не знае за тази няколкодневна лудост, дори не подозираха, че Шали бе разбрала. Никой от тях нямаше вече да зачеква тази мъчителна тема. Взеха решение — след няколко седмици щяха да отпратят Лия. Двамата силни воини стиснаха ръцете си и се усмихнаха.

— Ти си истински приятел, Бяла стрела. Никога няма да забравя достойната ти постъпка, която трябва да остане тайна. Ти спаси живота и честта на своя вожд.

— Приемам благодарността ти, Бягащ вълк, тъй като зная, че и ти би направил същото за мен. Ще намерим начин да убедим другите, че робинята е негодна и опасна. Никой няма да се учуди, че я продаваме.

Когато Бягащия вълк се върна в шатрата си, Лия бе поразена от студенината му и от начина, по който отблъсна ласките й. Наричаше я с имена, които тя не разбираше, но обидният му тон беше влудяващо ясен. Когато приканващо погали слабините му, той я удари по ръката. Погледът му се изпълни с омраза и гняв, замахна към лицето й и я блъсна силно на земята.

Лия разбра — беше решил да се отдръпне от нея. Нещо или някой беше унищожил очарованието й в неговите очи! Бягащия вълк й показваше, че може напълно да се владее. Омразата и отвращението, изкривили лицето му, говореха, че той ще гледа да я отпрати час по-скоро. В нещо бе сбъркала, беше се провалила и вождът нямаше да й даде друга възможност. Веднага ли щеше да се отърве от нея? О, само да й паднеше онзи, който съсипа плановете й, скъпо щеше да си плати…

В това време Шали си легна сама, но противоречивите й чувства не й даваха покой и не й позволяваха да заспи. Въпреки, че в продължение на много дни се държеше настрана от Лия, тя забеляза промените в другата жена: самодейността и смайващата й наглост. Преди две вечери тя разбра каква бе причината — След като Сияйната стрела заспа дълбоко, тя отиде да посети Бягащия вълк, както беше свикнала да прави на всеки два дни. Преди да извика да я приемат, гласът и думите на Лия стигнаха до ушите й. Шали не можеше да повярва на онова, което чуваше. Почувства се доволна, че толкова малко хора разбират английски. Хрумна й да влезе в шатрата непоканена и да разобличи на място безсрамното момиче. Спря я мисълта за унижението, което щеше да изпита Бягащия вълк. Вече два дни се чудеше как да се справи с това унизително положение. Сивия орел ще се разлюти — щеше да убие Лия със собствените си ръце!

Какво щеше да му каже, щом се върне след две луни? Никога не е успявала да скрие каквото и да било от него. Шали не можеше да убеди Бягащия вълк със своите доказателства. След като Лия е разбрала, че никога няма да се добере до Сивия орел, явно се е ориентирала към вожда. Нямаше нужда да се чуди защо. Знаеше много добре.

По-късно същата вечер Бягащия вълк дойде да посети Сияйната стрела и Шали. Практически се самопокани да вечеря с тях, а после остана до късно. Когато Шали видя вожда на Оглала седнал до внука си, изведнъж изпита щастие. Бягащият вълк беше разбрал истинското положение на нещата и беше намерил сили да отблъсне Лия. В държанието му отново личеше предишната гордост и сила. Шали веднага реши, че Лия е загубила борбата си и скоро ще си отиде. Бягащият вълк никога вече нямаше да се поддаде на подобна непростимата слабост. Дръзкият му екстаз беше свършил…

Тази нощ и Шали, и Бягащият вълк спаха спокойно. Но не и Лия. Тя обмисляше как да отмъсти на Бялата стрела. Погледът му, изпълнен с яростна омраза, й беше показал кой е виновен за отдръпването на вожда. И кой беше новият й враг…

Когато Сивият орел се върна, посрещнаха го веселият му баща и любещата му жена. Бягащият вълк беше поканен да отиде при тях на вечеря, за да обсъдят пътуването на Сивия орел до лагера на чейените.

Вечерта беше дълга, но приятна. Когато най-после Бягащият вълк им пожела лека нощ и си тръгна, Шали падна в обятията на съпруга си и покри лицето му с целувки.

— Липсваше ми страшно, любов моя. Без теб постелята е студена и празна.

— Така и трябва да бъде, Зелени очи, тогава ще ме обичаш и желаеш още повече — каза той засмян и я притисна в обятията си. По-късно щеше да й съобщи, че при първите лъчи на новото слънце се налага да язди до лагера на сиукските им братя — племето Сисетон. Но в този момент и той копнееше за нея, да я вземе и вкуси от любовта й.

Нуждата, която изпитваха един от друг, ги надви, те се съединиха бързо и страстно, за да изгасят жаждата си, да изпият до дъно чашата на любовта си. Когато Шали се отпусна в прегръдките му, тя прошепна тихо:

— Чувствам, че не ми казваш всичко, любими…

— Няма тайни за теб, нали, Зелени очи? Дали да не те нарека Орлово око?

Двамата се засмяха.

— Винаги си толкова мил, любов моя. И все пак, какви новини забрави да ми съобщиш?

Това беше голямата й грижа.

Той въздъхна тежко, подпря се на лакът и се взря в прозрачните й зелени очи.

— Щом Уи покаже новото си лице, трябва да отида до лагера на Сисетон и да им разкажа някои неща — неохотно й съобщи той.

Разочарование изпълни очите й и те помръкнаха.

— Но ти току-що се връщаш — веднага възрази тя срещу бързото му заминаване, което означаваше още една раздяла.

— Аз съм водач на племето, Шали. Мое задължение е да предам думите, които се изрекоха в лагера на шейените. Няма да ме виждаш само три луни. Щом се върна, ще развалим лагера и отново ще слезем в равнината. Един ден ще си жена на вожда. Трябва да свикнеш, че ще се разкъсвам между теб и задълженията си към моя народ — нежно я укори той.

Тя не обърна внимание на шеговитите му думи и отговори сериозно.

— Зная, Сив орел. Но често тази раздяла е трудна и ме плаши. Бих искала да си до мен ден и нощ — завинаги. Но и това няма да ми е достатъчно — добави тя. После притегли главата му и съедини устните си с неговите.

Той погали с език нейния и отново възбуди сетивата й.

— Трябва да се научиш на търпение, мъничката ми, сега си индианка. Скоро ще започне ловът на бизони и ще ме отдалечи от теб в продължение на много седмици. Да се порадваме на времето, докато сме заедно, независимо дали е дълго или кратко.

— Този път ще дойда с теб — обяви тя задъхана. — Когато вечер спираш за почивка, ще лягам до теб.

— Ловът на бизони е опасен, Шати, работата е тежка и има много кръв. А и кой ще се грижи за сина ни и за баща ми? — нежно й припомни той задълженията й.

— Блестящата светлина ще бъде със сина ни, а Лия ще се грижи за нуждите на Бягащия вълк. Искам да бъда с теб — раздразнено настоя тя.

— А ако тогава си бременна? — неочаквано и за себе си запита той. След като не можеше да върне думите, които я засегнаха, той я целуна, за да отнеме жилото им.

След опияняващата целувка, тя срещна унилия му поглед и нежно прошепна:

— Ако искаш още един син, Сив орел на сиуксите, трябва да поработиш за него. Посей семето си в мен и аз ще се помоля на Великия дух то да покълне — окуражи го тя, без да се сърди на думите му.

И двамата копнееха за още едно дете, но не бяха успели да го заченат, въпреки че след раждането на Сияйната стрела безброй пъти се бяха съединявали.

— Великият дух знае и вижда всичко, любов моя. Когато настъпи времето, той ще ни дари с още деца. Ще видиш — успокои го тя, знаейки, че ежедневно всеки от тях се моли за този дар.

— Ако не си бременна, ще можеш да дойдеш на лова за бизони заедно с мен — съгласи се той, за да притъпи тъгата и болката й.

Тя се засмя и отбеляза:

— Може би тогава новият живот ще започне да расте у мен, тъй като ще сме на своя земя. Ще намерим кожа на някой бизон албинос, за да повием новия ни син, когато се роди.

— Лицето ти излъчва светлина като Уи. Когато той се роди, ще го наречем Слънчев облак, докато сам изгради образа и името си.

— Слънчев облак… — Устните й повториха името. — Да, той ще бъде Слънчев облак. Ще свети ярко за нашия народ, а ще предизвиква дъжд над враговете ни — повтори тя с голяма радост.

— Слънчевите облаци разкриват мощта на Гърмящите птици. Бъдещият ни син ще извлече сила и умения от тях. Но първо трябва да заченем новото дете — предложи той закачливо и се наведе напред, за да я целуне.

Целувката му беше бавна и целенасочена, с нея той искаше прогони всички мисли от главата й, освен желанието да слее тялото си с неговото. Плъзна пръсти от врата й към слабините, а после бавно към гърдата й. От движенията му стомахът й се сви, а пулсът й се ускори. Докосването му беше леко като перце и топло като слънчева светлина. Всяко местенце, което той докосваше, тутакси изтръпваше и пламваше. Колко дълбоко обичаше този мъж, който едно време й беше яростен враг, а после открадна сърцето й, който я даряваше с радости и удоволствия, каквито никой не би могъл да си представи. Грешно ли беше да си толкова щастлив?

Грешно може би не, но опасно. Като че ли някаква зла сила не можеше да понася съвършенството и екстаза. Тази сила като че ли винаги търсеше някакъв подъл начин, за да ги уязви и съкруши. Раздразнена от тези страшни мисли в момент като този, тя ги отхвърли и се съсредоточи върху любимия си. С желание отвръщаше на огнените му целувки и му даваше същите удоволствия, каквито той на нея. Ръцете й изследваха тялото му, сякаш искаха да разкрият тайната на всяко местенце. Как прекрасен го чувстваше — толкова твърд и гладък, толкова топъл и отзивчив.

Разсмя се, когато устните му описаха кръгове по гърдата й и прие атаката върху беззащитното зърно. Изстена, докато той я дразнеше със зъби, а ръцете му се движеха по тялото й. Отново я обхвана блажено напрежение и сладък екстаз. Стига да бе възможно, би останала обвита около него цели дни, месеци, години. Съществуваше ли друга любов, тъй силна като тяхната, страст — тъй огнена и покоряваща? Едва ли.

Тази вечер той беше в палаво, изкусително настроение. Всеки път, щом влезеше в нея, бавно се отдръпваше, а тя го молеше за още един тласък. Той се смееше щастлив. Неговата жена. Винаги щеше да му принадлежи. Но играта им скоро стана по-сериозна, огнената им страст се разпали, заплашвайки да възпламени душите и на двамата. Всеки сантиметър от тялото й крещеше неистово да изпита насладата, която само Сивия орел можеше да й даде.

Тялото му се разтресе силно, когато почувства нейното освобождение. Отхвърлил контрола, той я последва до върха, а после в спокойната долина. Не му се искаше да се отдръпне от тялото й бързо и за да не я притисне с цялата си тежест, се опря на лакти от двете страни на главата й. Вгледа се в очите й. Каква любов и нежност се четяха в тях. Сърцето му туптеше в синхрон с нейното.

— Завинаги — промърмори тя.

— Завинаги — съгласи се щастливо той и леко я целуна. Поговориха още малко, преди да потънат в сладък сън, спохождан от прекрасни сънища.

 

 

Шали помаха на съпруга си и на цялата група воини, които рано на другата сутрин се отправиха към лагера на Сисетон, за да обсъдят предстоящите битки и лова на бизони. Щом се скриха от погледа й, тя се върна в шатрата си, за да поспи още малко. Когато легна, вдъхна силния аромат на своя любим, който постелята все още пазеше. Притисна лице към неговото място и се унесе в сън.

След като Шали и Сияйната стрела най-сетне се събудиха, денят се изниза монотонно и без никакви събития. Момченцето беше почти цял ден при дядо си. Когато нощта отново се спусна, на Шали й се струваше, че са минали дни, а не часове.

Следващата сутрин беше топла и слънчева, април скоро щеше да покаже прекрасното си лице. Този съдбоносен ден започна като предишния, но се разви по съвсем друг начин. Шали реши да използва хубавото време и да изпере дрехите на реката, която течеше недалеч от последната шатра на зимния им лагер. Сияйната стрела тръгна с майка си.

Този ден Шали разпусна кестенявата си коса, която покри гърба й, а лицето й с цвят на слонова кост бе защитено само с една лента през челото. Вървяха бавно, като тя беше хванала Сияйната стрела с едната си ръка, а върху другата бе преметнала дрехите за пране. На брега спряха и се загледаха в силните водовъртежи на придошлата река. Тя почти преливаше от коритото си, набъбнала от топенето на снеговете в близките планини. Шали предупреди сина си да стои далеч от хлъзгавия бряг, тъй като силното течение като нищо можеше да го повлече. Дори умел плувец не би могъл да се пребори със стихията.

Тя коленичи и натопи дрехите. Тръпки я побиха при допира с ледената вода. Може би беше по-добре да занесе вода до вигвама и да я стопли. След няколко минути в мразовитата река ръцете й щяха да се вкочанят. А и течението беше тъй силно, че имаше опасност да отнесе дрехите.

Червена лисица с бели петна на ушите дойде да пие вода на другия бряг и Шали я показа на сина си. Със смях я гледаха как тръсна глава, щом ледената вода облиза носа й. Лисицата прикова вниманието им дълго, твърде дълго.

Два чифта очи наблюдаваха жената и детето край брега на реката.

— Наистина ли смяташ, че това е синът на Орела, Старнс? — нервно попита единият мъж.

— Виж му уанапина. Сияйната стрела е, няма грешка — отвърна самодоволно другият.

Когато детето се извърна да каже нещо на майка си, сребърната стреличка, която висеше на шията му, отрази слънчевите лъчи и блесна, привличайки вниманието на първия мъж.

— Прав си, по дяволите! Смяташ ли, че ще можем да го грабнем, без да се вдигне много шум? — попита той загрижено.

— Половината воини заминаха, а останалите спят по това време. Можем да ги хванем и да изчезнем, преди някой да разбере какво се е случило.

— А жената? Конете не могат да мъкнат такъв товар.

— Изглежда е някоя бяла пленница. Но щом е била вече при индианците, не става за нищо. Ще трябва да я убием.

— Никога досега не съм убивал жена. Аз ще грабна детето, а ти се оправяй с нея.

— На мен ми е все едно. Ако беше свястна, нямаше да е жива до ден днешен, че и да се смее весело. Ш-шт, тръгнаха насам. Бъди готов. Когато ти дам знак, грабваш момчето. Внимавай да не издаде нито звук.

Щом Шали и Сияйната стрела спряха на няколко стъпки от мястото, където се криеха двамата войници, ужасният план беше приведен в действие. Добре обучени и решителни, те се спуснаха бързо и Шали не успя нито да реагира, нито да извика за помощ. За да привлече вниманието им, Старнс изрече единствената сиукска дума, която знаеше „Хия“.

Шали и Сияйната стрела се обърнаха едновременно да видят кой им изкрещя „не“. Единият мъж сграбчи момчето в стоманена хватка и бързо му запуши устата. Шали в последния миг зърна опасността, но беше твърде късно, за да я избегне. Прикладът на пушката се стовари върху слепоочието й. Пред очите й се спусна тъмна пелена, тя залитна назад от силния удар и падна в страховитата река. Само след секунди тялото й изчезна в буйните води.

Сияйната стрела се бореше с всички сили, за да се отскубне и да спаси майка си, ала не успя. Взираше се в мястото, където тя изчезна, но в реката вече не се виждаше нищо. Мъжете бързо му запушиха устата и го вързаха, а после го повлякоха към конете. Сложиха го пред по-едрия от двамата крадци, който беше облечен в тъмносини дрехи с жълти ширити. Сълзите на момчето се стичаха по бузите му и мокреха омразната превръзка, но то плачеше от мъка, а не от страх. Известно време мъжете яздеха бавно, а после се втурнаха в галоп на север към форт Хенри. Беше съвсем ясно какво щяха да искат от опозорения Сив орел срещу живота на сина му…

Още един чифт очи видя тази страшна и трагична битка, но тяхната собственичка не стори нищо. Зелените очи се преместиха от мястото, накъдето изчезнаха двамата ездачи към дърветата край брега на реката, премахвайки едната пречка за успеха й. Лия се усмихна и хвърли дрехите на Шали в храстите, за да ги скрие, а после спокойно се върна в лагера. Внезапно се почувства страшно изморена и й се прииска да си почине малко…

Бягащия вълк пръв откри липсата на Шали и на Сияйната стрела. Няколко пъти през деня тъй извървяваше краткото разстояние между тяхната шатра и своята, за да ги навести, но всеки път откриваше, че още не са се върнали. Сумракът бързо наближаваше, а леденият вятър се усили, заплахата от една последна снежна вихрушка надвисна тежко в това непредсказуемо време, което не беше изненадващо нито за сезона, нито за местността. В съзнанието му се загнезди някакво неясно усещане за опасност.

Той обиколи всички вигвами, като се надяваше, че двамата са отишли някъде на гости, но не ги откри. Зимата не се даваше лесно, ветровете задухаха сякаш още по-силно, а тъмни облаци се носеха към лагера. Тежкото сиво небе беше затлачено от всички страни. Колкото повече минаваше времето, толкова безпокойството му растеше.

Бягащият вълк извика на помощ няколко воини, за да търсят близките му, те също не откриха никаква следа от тях. Търсачите се пръснаха наоколо — към близката гора и към реката, чиито брегове едва удържаха яростния поток на кипящата вода.

Изведнъж Наблюдателя на луната извика силно. Останалите се втурнаха към него. Тъмните му очи блестяха от тревога и ярост. Бягащия вълк с натежало от страх и мъка сърце, падна на колене, за да огледа следите, които му показваше Наблюдателя на луната. Високото дърво добави още ужасяващи улики към бързо формиращото се заключение: от близките храсти изкара дрехите от еленова кожа, които бяха хвърлени там, за да останат скрити. Той посочи следите от ботуши и това не остави повече място за съмнение.

Вървейки по следите, Наблюдателя на луната стигна до мястото, където са били скрити двата коня и показа посоката, в която бяха изчезнали враговете им. Говорещата скала откри една по-ясна следа близо до разпенената река. Имайки предвид колко безплодно е търсенето, той настървено се напрегна да изследва основно всяка страна на речния бряг. Вниманието му привлякоха няколко замърсени и полегнали тревички, които той прибра за доказателство и забърза към Бягащия вълк, който разтревожено обсъждаше станалото с другите воини.

— Сините куртки са се осмелили да откраднат жената и сина на нашия велик воин и мой син! За това непростимо деяние фортът им ще бъде унищожен. Трябва да се приготвим за път!

Потъмнелите му от омраза очи изследваха оловното небе над главите им.

— Не бива да чакаме Уи да ни води. Щом падне снегът, ще загубим следите. Наблюдателю на луната, вземи двама души със себе си. Ще тръгнем да отмъстим и да спасим семейството ми.

Говорещата скала въздъхна тежко, никак не му се искаше той да съобщи лошата новина на своя вожд и приятел. С ясен глас, чието напрежение не можеше да овладее, той заяви:

— Сините куртки не са отвлекли принцеса Шали.

Всички очи се обърнаха към решителния воин и показаха всеобщото объркване. Няколко цветни мъниста паднаха на твърдата земя, когато Говорещата скала показа предмета, който държеше зад гърба си — разкъсаната, изцапана с кръв лента за глава на принцеса Шали. Говорещата скала едва сдържаше разтреперания си глас, докато разказваше на изумената група:

— Следите водят към могъщата река, но не се връщат. От удара кръвта е потекла по превръзката и тя се е разкъсала. Има знаци, че принцесата е паднала във водата и бързо е била отнесена. Била е изненадана, тъй като не е имало борба.

Бягащия вълк веднага възрази:

— Може би е била ранена, а Сините куртки са я отнесли! Бръчки от страдание набраздиха челото на Говорещата скала.

— Не е тъй, Бягащ вълк Тежестта на отпуснатото й тяло би се отразила в дълбочината на следите на Сините куртки върху лицето на Макакин, но това не е станало. Острият ми поглед преброди бреговете на мощната река, но няма никаква следа от нея. Течението е бързо и силно, водата е леденостудена. Наранена и безпомощна, Шали не е имала възможност да се спаси. Сигурно вече се носи към Великия дух. Трябва да отмъстим за нея и да върнем Сияйната стрела на народа му. — Той искаше да обърне мислите им от явно изгубената Шали към застрашения син на Сивия орел.

Не че се съмняваха в уменията и думите на Говорещата скала, но за да се уверят, воините се втурнаха да изследват следите с очите си. Вик от мъка разкъса въздуха, когато Бягащия вълк се съгласи със заключенията на Говорещата скала. Все пак надеждата не се превръщаше тъй лесно в отчаяние.

— Мъж с двете пера, вземи със себе си няколко души и огледай бреговете на реката. Ако е жива, трябва бързо да я открием. Да тръгваме — нареди разгневеният вожд, обърна се и поведе останалите назад.

След по-малко от двайсет минути Наблюдателя на луната се беше отправил към лагера Сисетон, за да отнесе лошите новини. Мъжът с двете пера и малката му групичка започнаха безплодно търсене по бреговете на реката, а по-късно Бягащия вълк и Говорещата скала тръгнаха с няколко храбреци, боядисали телата си като за война. Лия ги гледаше как се отправят с конете си в различни посоки. Може би Сияйната стрела ще бъде спасен, но ако ли не, то тя с радост ще дари благородния Орел с друг син. Жестока усмивка изкриви устните й, докато се радваше на мисълта, че Шали е загубена за могъщия и покоряващ воин. То скоро щеше да почувствува нужда от съпруга, за да уталожва терзанията си и да задоволява нуждите си. Какво по-добро от жена, която много прилича на изгубената му любов?…

Бяха изминали две слънца след тръгването на Сивия орел и още два дни, преди две групи индианци да се втурнат в зимния лагер на страховитите сиукси. Към тях се присъедини още една, която се бе завърнала с празни ръце предишния ден. Сякаш по някакъв мистичен знак воините безмълвно и тържествено се отправиха към Племенния съвет, а викът „Ку-уа, Оглала, Ойяте Омницийе!“ раздра тишината.

С разтуптяно сърце, изтръпнал от непознат досега страх, Сивия орел седна на мястото си и кръстоса жилестите си крака. Толкова много чувства разкъсваха изстрадалата му душа, че не се осмеляваше да заговори. Съзнанието му беше замъглено и той не можеше да разсъждава ясно. Мислите му се връщаха към онзи мъчителен ден преди пет зими, когато Сините куртки нападнаха селото му и откраднаха Шали, тогава Алиша Уилямс. Тогава той унижи войниците, разруши дървения им форт и си върна любимата. Но този път беше различно: единственият му син беше пленник на белите кучета, а съдбата на обичната му съпруга беше неизвестна. Нямаше нужда Сините куртки да го убиват или унищожават — загубата на единствения му син и на любимата му жена щяха да свършат този явно невъзможен за тях подвиг!

Умолителният поглед на Сивия орел се впери в Мъжа с двете пера. Видът му говореше по-силно и по-ясно, отколкото думите биха могли. Сивия орел преглътна няколко пъти, за да махне буцата, заседнала на гърлото му, преди да проговори. Останалите мълчаха.

— Микенске? — Бягащия вълк тихо заговори на измъчения си син.

— Говори, татко, кажи ни как да върнем Сияйната стрела на народа му. — Сивия орел предпочиташе друг да говори, защото подозираше, че вълнението му ще замъгли яснотата на думите му.

Погледите им се срещнаха. Всеки усещаше болката на другия. Щом Бягащия вълк заговори, Сивия орел забеляза умората и унинието на баща си.

— Фортът е силен, сине, там има много Сини куртки. Едно нападение ще изисква много сила, хитрост и храброст. Твърде стар и слаб съм, за да поведа и този път хората си — бавно обяви той.

— Ти си поемал дъха на Великия дух само шейсет зими, татко. Тялото ти излъчва сила, сърцето ти — храброст, а си и хитър. Това не може да се каже за мен. Сетивата ми са притъпени от мъката и безпокойството. Дори моята смелост се огъва пред това ужасно дело — заяви Сивия орел, но неговите воини не повярваха на думите му. Нямаше по-смел, по-хитър и безстрашен мъж от Сивия орел. Нито един от тях не можеше да се мери с него. След като минеше потресът от станалото, той щеше да го разбере.

— Наблюдавахме форта на белите хора при пробуждането на Уи и после когато заспаха отново. Не видях никакъв начин да влезем и да опазим живота си. Дъските на оградите са тъй прилепнали една за друга, че нито поглед, нито стрела може да мине през тях. Високи са толкова много, че нито един воин няма да може да ги прескочи. Дори и нощем е невъзможно, тъй като хитрите Сини куртки имат остри копия, насочени надолу от върха на оградата. Много бледолики охраняват форта от всички страни. Имат много оръжия и припаси. Не мога да измисля никакъв план — завърши със съжаление Бягащия вълк.

Последва въпрос, който Сивия орел трябваше да зададе:

— Смяташ ли, че Сияйната стрела е жив?

— Макар че бяхме скрити, Сините куртки знаеха, че сме там. Сигурни бяха, че ще ги проследим до скривалището им. Докато Уи даде светлина, на три пъти ни показаха Сияйната стрела от малкия дървен вигвам на върха на изострените дъски, откъдето Сините куртки гледат наоколо. Твоят син е смел, това ти прави голяма чест. Нито веднъж не се разплака, нито пък извика за помощ. Стоеше стегнат и изправен до враговете си.

Сивия орел въздъхна с облекчение: значи е жив и здрав.

— Бледоликите не ти ли казаха някои думи? — запита той.

— Всеки път, когато показваха Сияйната стрела, те изговаряха твоето име: Сив орел. Викат те да идеш и да говорите. Едно е ясно — искат сина на Бягащия вълк, а не сина на Сивия орел.

— Мъж с двете пера — обърна се Сивият орел към другата страшна тема. — Разкажи за търсенето си. — Не можеше да произнесе името й, тъй като се страхуваше, че другите воини ще се разярят още повече.

Мъжът с двете пера шумно преглътна.

— Огледахме бреговете на реката от всяка страна в продължение на безброй стъпки. Не намерихме нищо.

— Нищо? — невярващо повтори Сивият орел. — Невъзможно!

— Не успяхме да открием принцеса Шали. Нямаше следи да е излязла от водата — добави той. Но, за да даде все пак някаква надежда, рече: — Може би снегът е покрил някоя следа, която е оставила, излизайки от водата.

Сивият орел извади скъсаната превръзка за глава от пояса си. Гледа я дълго време. Засъхналата кръв се лющеше и сипеше от твърдите гладки мъниста. Представи си каква ужасяващи неща са се случили, за да е така разкъсана и окървавена. Дали Шали все още може да е жива, блъсната с такава рана в ледената вода? Напрегнатото му и объркано съзнание казваше „не“, но разкъсваното му от болка сърце крещеше „да“. Какво му беше казала съвсем неотдавна? Че често злото е по-силно от доброто? Че се страхува, тъй като е толкова щастлива? Не, той никога нямаше да приеме, че е мъртва, докато не види безжизненото й тяло!

В душата му се бореха противоречиви чувства, бездънният му поглед се местеше от човек на човек, докато се спря върху лицето на баща му.

— Може би съм се възгордял твърде много и съм се доверил на славата си. Вероятно Великият дух иска да ме приучи на смиреност и на вяра в Него. Възможно е да подлага на изпитание храбростта, търпението и вярата ми. Ако е извикал Шали да живее край Него, аз ще отмъстя за смъртта й. Но няма да я оплаквам, докато не видя със собствените си очи, че е мъртва. Ако е тъй, както ти казваш, татко, има само един начин да спася живота на детето си.

Бягащия вълк поиска да прекъсне сина си, но се спря, тъй като те нямаха навика да прекъсват потока от думи, който някой изричаше по време на съвет. Сивият орел продължи:

— Сините куртки ме смятат за най-страшния си враг, те не ме приемат за такъв, какъвто съм — за Сив орел. Няма да се успокоят, докато не ми изпеете погребалната песен. Без Шали и без моя син сърцето ми бавно ще умре. Аз трябва да докажа смелостта и вярата си пред Великия дух, трябва да заменя живота си за този на моя син. Може би Уанкантанка е избрал Сияйната стрела да бъде следващият вожд на Оглала, а не Сивия орел. Щом Той желае така, животът и на двамата ще бъде пощаден. Но безопасността и животът на Сияйната стрела трябва да имат предимство пред моите. Наблюдателю на луната, започни отново да търсиш Шали. Ако тя е жива, Уанкантанка ще те отведе при нея. Аз ще се отправя към форта. Тази работа трябва да бъде свършена най-бързо.

Тази нощ сънят не навести Сивия орел — празното място до него му действаше потискащо и той се чувстваше много самотен. Лежеше по гръб върху постелята, закрил очите си с ръка. Нямаше какво да решава, събитията подреждаха нещата вместо него. Ако откажеше да изпълни волята на Сините куртки, те щяха да изхвърлят тялото на Сияйната стрела извън дървения форт. Много пъти Сините куртки най-брутално са убивали невинни жени и деца и въпреки всичко говореха, че неговият народ е дивашки! В сърцата на белите, които нахлуваха в земите им, нямаше никаква жалост и доброта. Нямаше нищо, което да задоволи алчността им. Само едно е сигурно — той би приел по-лесно собствената си смърт, отколкото смъртта на жена си и сина си. Не би могъл да преживее подобен срам и страхливост.

За пръв път в живота на Сивия орел сълзи изпълниха черните му очи и се стекоха от двете страни на лицето му. Как сърцето му щеше да понесе такава мъка, а умът му — подобно изтезание? Отново и отново си представяше лицето на Шали. Усмивката й го омайваше, зелените й очи блестяха от любов и жизненост. Почти чуваше щастливия й смях, който бълбукаше като малко поточе. Спомни си за свежия мирис на косата и тялото й. Колко копнееха ръцете му да я помилват, устните му — да я целунат. Как щеше да диша, след като я беше загубил? Как щеше да живее с тази празнина в сърцето си? Притисна превръзката за коса до устните си и прошепна от душа:

— Шали моя единствена истинска любов, трябва да се върнеш при мен или аз да дойда при теб. — За какво му беше сега гордостта? Ако тя е мъртва, той също трябва Да умре…

Някакво чудовищно зло го беше хвърлило в тъмна и бездънна яма, за да го зарови жив, ако това нещастно съществуване можеше да се нарече живот. Буца след буца мъка и страдание падаха върху безпомощното му тяло, докато усети, че повече не може да диша. В продължение на години зеленоокото момиче с кестенява коса и светла кожа живя като принцеса Шали — неговата обична и почитана жена Безграничната им любов беше станала по-силна от кипящите пенливи води на носещата парчета лед река и тя го изгаряше по-силно от огненото слънце, затоплящо самия Орел. Но някаква злокобна и могъща сила я беше изтръгнала от него.

По време на това мъчително пътуване към съвършената любов и хармония, той я беше спасявал много пъти от страшните лапи на смъртта По някакъв начин трябва отново да я намери. Но дали и този път ще може? Дали сянката на смъртта е по-силна от могъщия Орел? Дали този път не му я е отнела? Как щеше да понесе вечната загуба на своя дръзновен екстаз? Нямаше да може. Смазан той остави сълзите да се стичат свободно, а силното му тяло да се разтърсва от мъка.