Джанел Тейлър
Нежни екстази (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Щом като Сивия орел, който беше извън себе си, се обърна, за да тръгне след жена си, Бялата стрела го хвана за ръката и го спря.

— Нужно й е време, за да може сърцето й да се справи с мъката. Ако сега продължиш да й говориш, пропастта между вас ще се разшири. Тя е обидена и не чува думите ти. Само ако отречеш, би могъл да промениш нещата, но ти в момента не си в състояние да го направиш. Тя трябва да премисли всичко и да намери в душата си извинението — искрено го посъветва той.

— Ще й кажа истината, Бяла стрела — възкликна Сивия орел.

— Каква е истината, братко? Ако Лия е бременна, твое ли е детето? — запита важно Бялата стрела, молейки се той да отрече или да приеме вината.

— Не знам, Бяла стрела, само на Великия дух му е известно — отвърна той искрено. Той продължи, разказвайки за замъгленото си съзнание в онази съдбоносна нощ и малкото, което всъщност си спомняше от нея. — Лия твърди, че съм я сметнал за Шали и съм я любил в тъмнината на вигвама ми, докато разсъдъкът ми е бил замаян от мескалина. Татко казва, че тя не е била девствена, когато е спал с нея. Спомням си само, че я целунах и я докоснах. Щом разбрах, че не е Шали, я отблъснах, а после я изгоних. Как бих могъл да се съединя с нея, без да си спомням? Но и как мога да се закълна, че не съм го направил, след като паметта ми изневерява? Защо Шали не може да разбере това? Не съм обладавал и не съм обичал друга жена. Не съм я предавал. Ако ме обича, не може ли тя да прости една слабост по времето, когато бях слаб от скръб!

Той се разкайваше, но в същото време се и възмущаваше. Защо тя отхвърляше любовта и щастието им заради една грешка, за която дори не можеше да си спомни, че я е извършил? Тя беше сърцето и животът му. Как можеше да се чувства застрашена от жена като Лия? Струваше му се, че гордостта й е по-голяма от неговата. Сигурно иска да го накаже! Не разбираше ли тя последствията, които това действие щеше да има за любовта и спокойния им живот? Мислеше ли тя за тези неща? Той не е виновен! Поне не съзнателно. Това нямаше ли някакво значение за нея?

— По-скоро детето е причината, а не Лия, братко. Тя не може да понесе да гледа как друга жена ще ти роди син, а не тя. Как може да забрави и да прости тази постъпка, след като детето винаги ще й го напомня? Но тя не е права да иска ти да жертваш сина си. Ти принадлежиш на нея, но си дал една важна част от себе си на друга жена — дал си й семето си и се е получил следващия ти син. Много изживя Шали напоследък и умът й бушува като буйна река. Дай й време да се успокои. Моли се да няма дете, братко. Защото ако има, смятай, че си я загубил — заяви той трезво.

— Но тя не взима предвид, че аз съм невинен. Лия излъга и мен, и баща ми с курвенските си номера! Когато дойде при мен, аз не бях на себе си. Трябва ли човек да плаща за нещо лошо, което не е извършил? — нетърпеливо го прекъсна Сивия орел, желязното му тяло трепереше от гняв и негодувание.

— Много отдавна ти я научи, че често другите плащат за злини, които те не са сторили. Нима не е страдала от твоите ръце, защото е бяла и то заради злините на нейните хора? Ако не можеш да докажеш невинността си, битката е загубена.

— Но как, Бяла стрела, да я докажа? — отчаян го запита той.

— Лия е по-хитра и дръзка, отколкото я смятахме. Все още твърдя, че лъже.

— А ако не лъже, как мога да докажа, че детето не е мое? Дори и брат да ми е, пак ще си приличаме, все едно ми е син! Как е разбрала Шали за това? — внезапно попита той.

— Била е в шатрата на Бягащия вълк, когато ти и бялата жена сте разговаряли, чула е всичко.

— Значи ме е дебнела! — разфуча се Сивия орел, като си представи сцената.

— Когато чула виковете ви на английски, тя дошла да види какво става. Научавайки за измяната ти, тя не влязла. След като ти не си могъл да отречеш твърденията на Лия, помислила, че си виновен.

Защо се поколеба той? Защо не заяви, че е невинен? Когато Лия го обвини, той трябваше да я убие на място! Лия!

— Лия гледаше към входа! Сигурно е видяла Шали! Ще я удуша! Тя ме вкара в тоя капан и ме плени, Бяла стрела. Забавих се с отговора, колебаех се, защото размишлявах върху думите й и се опитвах да си спомня онази нощ. Не мога да повярвам, че съм я докосвал! Тя лъже! Знам, че лъже! Но как мога да го докажа? — обърна се той към Бялата стрела за помощ.

Отчаян и разгневен, Сивия орел се удари с юмрук по гърдите.

— О, колко съм бил сляп или безумен! — избухна той, изведнъж.

— Спомни ли си нещо? — нетърпеливо запита приятелят му.

— Да! — весело каза той и започна да крачи, вглъбен в себе си.

— Какво? — запита приятелят му в очакване.

— Когато мъж проникне в женско тяло, воден от буйна страст, после не остава ли някаква следа? Правил съм любов безброй пъти, а защо забравих за това, докато ме лъжеше? Преди да заспя, докоснах мъжеството си. Не съм влизал в тялото й! — обяви той, спомняйки си ясно липсата на влага.

— Защо се осмелява да лъже така? — запита Бялата стрела.

— Вероятно носи дете на Бягащия вълк. Може би се е надявала, че няма да си спомня онази нощ. Тя ме желае и се опитва да прехвърли вината върху мен. Дали иска да си отмъсти на мен или на всекиго поотделно? — размишляваше той на глас.

— Мракът в сърцето й е огромен. Тя яростно се бори за нещо, което не може да постигне. Предателството й няма да й се размине без наказание. Детето не бива да носи заразата в кръвта си.

— Ако въобще има дете — Сивия орел се присмя скептично. — Трябва да отида при Шали и й кажа за това. Вярвам, че ще ми повярва!

Той се отдалечи бързо с походка на пантера, а Бялата стрела поклати глава при мисълта, че Шали все още се чувства прекалено обидена и унизена, за да го изслуша.

Сивия орел отиде в шатрата, грабна жена си и я заведе на същото пустинно място, където имаха преди кошмарен разговор. Шали се съпротивляваше на силата и устрема му, но напразно. За да избегне грозна сцена пред очите на сина им, тя се остави да бъде вдигната от силните му ръце. По пътя той не продума, но нарочно я занесе на същото място, преди да положи краката й върху голата земя. Хвана я за раменете, за да не й позволи да избяга. Беше стиснал челюсти в явна решителност. Напрегнатият му поглед издаваше непреклонна воля и гняв. Стоеше, висок и изправен, тялото му напрегнато, а умът — нащрек.

Тя се взираше в него полусърдито, полупредизвикателно.

— Свали си мръсните ръце от мен, изменник такъв! Нямаме какво да си кажем! Утре си тръгвам! — изкрещя тя, тялото й трепереше, тя се стараеше да удържа изблика на чувствата си. Мъжът, когото обичаше, най-брутално бе стъпкал сърцето й, а сега настояваше да й обясни как бе извършил това престъпление! Да не би той да очаква от нея да се държи все едно че нищо не се е случило? Да не би да предполага, че тя ще падне в предателските му ръце и ще забрави случилото се? По дяволите, как може да е тъй упорит? Проклет да е заради магическата сила, с която привличаше сърцето и тялото й!

За нейно изумление той отхвърли глава назад и се разсмя весело, черната му коса се развяваше от нощния вятър! Черните му очи, които се вглеждаха в нейните, блестяха закачливо! Мъжественото му тяло с цвят на канела се отпусна, всяко мускулче танцуваше при движенията му. Самоувереността и гордостта му изпълниха прозрачния въздух като благоухание на цвете. Измамна усмивка играеше на плътните му чувствени устни. Нежност и удоволствие проблясваха в тези черни като абаносово дърво очи. Най-хубавото тяло на най-красивия мъж! Тя го наблюдаваше с любопитство и неволно възхищение.

Когато забеляза, че се е успокоила, той й се усмихна с обич и заговори с ясен и мек глас, който развълнува сърцето й.

— Спомних си онази нощ, малка моя. Заклевам ти се, че не съм докосвал Лия. Ако е бременна, детето не е мое. Заклевам ти се в живота и честта си, не съм я обладавал.

Изумена от този обрат, тя зяпна. Дали я заблуждаваше, или казваше истината? Съмнението веднага пролича в погледа й. Той стисна челюсти и смръщи очи.

— Значи не ми вярваш, така ли? — беше готов да се ядоса.

— Как да ти вярвам, когато ти се „кълнеш“, че никога не си я докосвал? — саркастично отвърна тя. — Можеш да се закълнеш, че не си я обладал, ако това е истината. Но не можеш да се закълнеш, че никога не си я докосвал, нито пък че тя никога не те е докосвала с огнена страст — натякна му тя.

— Не съм я взимал! Детето, ако то съществува, не е мое! — повтори той разпалено, без да отговаря на другите й обвинения.

— Погледни ме, мъжо. Закълни се във Великия дух и във всичко, което ти е скъпо, че семето ти никога не е влизало в утробата й или… където и да е — внезапно заплашително му каза та, с което му съобщи, че знае нещо, което той се боеше да й признае.

Той рязко пое въздух и, без да иска, я подложи на мъчението сама да стигне до заключение. Сълзи се стекоха по бузите й и тя тъжно поклати глава.

— Не можеш — прошепна тя със задавено гърло. С разбито сърце се опита да се освободи от ръцете му.

— Шали, чуй ме — дрезгаво я помоли той, без да я пуска.

— Не, не искам да слушам повече — изкрещя тя разочарована. — Как можа да направиш това? На мен, на сина ни? Бяла кръв все пак ни раздели, но не моята, нито пък нетърпимостта ти към нея!

— Заклевам се, че не съм оставял семето си в Лия, където и да е по нея! — прогърмя искрено гласът му. — Вярно е, че тя ме примамваше няколко пъти, но аз не се поддадох! Даже когато сърцето ми страдаше по теб, а нощем тялото ми жадуваше за близостта ти, не съм те предал. Обичам те. Моля те, повярвай ми — умоляваше я той.

— Тази вечер, когато се втурна да предупредиш баща си, то беше, защото познаваш курвенските й номера. Тъй като тя ги е прилагала и върху теб! Не е ли вярно? — принуди го тя да признае.

— Опита се много пъти, но аз не й позволих. Сърцето и умът ми са по-силни от слабините ми. Защо ми говориш такива думи?

— Защото те видях край реката един ден — безпомощно му призна тя. — Затова ти се отдадох! Страхувах се да не те загубя, ако продължавам да ти отказвам. Но когато паметта ми се върна, аз повярвах, че никога не би могъл да ми измениш с която и да е жена. Сгреших, тъй като е имало и други случаи. Ти не ми каза истината. Излъга ме и ме заблуди. Ти я желаеше, но гордостта ти се извисява между теб и страстта ти! Чудя се колко дълго още щеше да я отхвърляш, ако аз не бях склонила да се върна в живота ти!

— Това е лудост! Приемам, че тялото ми е копнеело за жена, но никога не съм желал друга жена! Толкова ли са слаби вярата и любовта ти, Тревисти очи? — отбранявайки се, я нападна той. — Ако си ни видяла онзи ден с Лия край реката, тогава ти е известно, че не съм се поддал! Когато бяхме в шатрата, аз също не съм проявил слабост. Отблъсквах я всеки път, когато се спускаше като вълчица върху ранен заек! Думите и съмненията ти дълбоко ме наскърбяват.

— А ти не ме ли нарани дълбоко? Не си ли ме посрамил, себе си също! Спомняш ли си колко дълго време ти трябваше, за да я отблъснеш? Ако не я желаеш, защо се поколеба да я изриташ?

— Не ти казах, защото се срамувах. Тялото ми беше отслабено от борбата, която бушуваше в сърцето и в главата ми. Страхувах се, че отново съм те намерил, но ще те загубя завинаги поради тази тъмнина в съзнанието ти. Не виждаш ли колко прилича тя на теб? Смятах те за умряла, а тя хитро дойде при мен с твоето лице и маниери. Ти беше в нея и това ме накара за момент да се поколебая. Не я желая, Шали. Заклевам се, че обичам и желая само теб. Не си ли спомняш, че ти ми каза да я взема!

— Вероятно това обяснява случилото се, докато ме нямаше. Но не и онова, на което станах свидетелка край реката!

— Не забравяш ли в какво състояние бях? Ти ме беше възбудила, а после студено ме отхвърли! Да, изкушавах се да облекча болката си и да охладя яда си върху нея. Но не го направих, не можах! Тя никога не би могла да те замести, никога! Огньовете на страстта са опасни и силни, а на мен ми трябваше време, за да ги победя. Аз не съм всемогъщ, безчувствен мъж. Бях съблазнен, но не се предадох. Не ме наказвай заради един миг на слабост и объркване — убеждаваше я той.

Шали стоеше с гръб към него, в главата й беше пълна бъркотия. Разстоянието между тях беше студено и безкрайно. Ако поискаше, тя просто можеше да го измине и да сложи край на този мъчителен разговор. Вместо това се люшкаше между любов и омраза, между негодувание и привличане. Решението й щеше да бъде съдбоносно и нямаше да може повече да промени отговора си. Цялото им бъдеще зависеше от следващите й думи. Боже, само ако знаеше как да постъпи…

В сърцето и съзнанието си тя му вярваше, че никога не е любил проклетата Лия. От собствените си наблюдения знаеше, че Лия е опитна изкусителка. Дали гордостта и мъката й щяха да отхвърлят извинението му за временното колебание? Той беше силно мъжествен. Практически тя му беше внушила да използва Лия, за да удовлетвори желанията си.

Тогава тя не беше осъзнала силата на неудържимата страст, възпламени тялото му, а после го отхвърли.

Що се отнася до секса, повечето жени се ръководят от сърцата и любовта си, при мъжете не е така. Мъжете зависят от физиката си, докато жените са емоционални и романтични същества. Дали вярата и любовта й са толкова егоистични, че заради тях тя ще унищожи любовта и съвместния им живот?

Неразумна ревност и накърнена гордост се блъскаха в нея. Спомни си как много пъти той измамно често я беше лъгал и обвиненията започнаха наново. Можеше ли напълно да му вярва, след всичките години, изпълнени с любов? Само през онзи ден край реката да не се беше поколебал. Защо нерешителността му я нараняваше тъй дълбоко? Дали душевното престъпление е по-голямо от физическото?

Бавно се обърна и изгледа гърба му, приведен от мъка. Колко сложен е животът. Любовта им беше твърде голяма, за да я остави тъй лекомислено да се изпепели. Най-накрая бяха преодолели всички бариери помежду си. Сигурно и той страдаше толкова, колкото и тя. Тя трябваше да стигне до някакъв компромис, който задоволяваше всички.

Шали безшумно измина разстоянието, което ги разделяше. Позова целия си кураж и сила да победят страховете й. Нямаше да остави Лия да спечели тази битка за живот с нейна помощ! Той й принадлежеше и тя щеше да се бори и да защитава своята територия, да провали наглите планове на Лия. Би било глупаво да жертва то жизнен мъж, когото обичаше, и да го предаде на онази лукава вещица.

— Уандми Хота — започна тя меко, забелязвайки внезапното напрягане на тялото му. — Опитвам се да те разбера. Вярвам, че детето не е твое. Също така се надявам, че ти си почти невинен, що се отнася до плановете на Лия. Но ми трябва време да ти простя и да привикна отново да ти вярвам. Докато успея да излича сцената край реката от съзнанието си, ти няма да спиш до мен. Откажеш ли това примирие, утре ще се върна в лагера на Черния облак. Ако още веднъж се доближиш до Лия, в този миг между нас ще настъпи краят.

Той се изпъна и се обърна, за да я погледне. Все едно че се съмняваше в собствените си уши, той запита:

— Добре ли те чух? Заплашваш ли ме или ме предупреждаваш?

Тя въздъхна и поклати глава.

— Ти си мой и аз ще се преборя с всички сили, за да те задържа. Но ти ме обиди и ме излъга. Времето трябва да изличи тези рани. Докажи ми, че желаеш само мен, а не Лия, и стой далеч от опасната й магия.

Вик на радостно облекчение разтърси спокойната нощ. Той грабна, завъртя я, смееше се свободно и щастливо. Ръцете й се облегнаха на мускулестите му гърди, а той взе лицето й в ръце и се взря него.

— Ти си моят живот и сърце, Шали. Животът е празен и безсмислен без теб. Не смятах, че ще оживея дори заради нашия син, когато те мислех за умряла. Обичам те, Тревисти очи, със всичко това, което съм и мога да бъда. Ще направя както желаеш. Не мога отново да те изгубя. — Заради нея той се отричаше от гордостта си и дори от възмущението си от безмълвните й обвинения. Отново ще трябва да с докаже пред нея. Кратката му слабост бе разколебала доверието й. Той трябваше да я накара да разбере, че Лия не е заплаха за нея, нито за любовта им.

Устните му се притиснаха към нейните и се опитаха да покажат голямата му любов и желание. Тя си представи Лия, която се радва на това удоволствие. Отдръпна се от него.

— Твърде рано е. Тази нощ се случиха много неща. Първо трябва да бъде отстранен духът на Лия.

Той се смая от леденото й държание.

— Сега не ме ли искаш?

— Не мога да се правя, че всичко е наред, когато не е. Не съм в настроение за ласки и любов. Сърцето ми е наранено и трябва да заздравее — меко му обясни тя.

— Но аз те обичам и имам нужда от близостта ти — възрази той.

— Не и когато мислено виждам Лия в прегръдките ти — дрезгаво му отвърна тя.

— Но ти знаеш това отдавна. Защо сега то те разтревожи? Не разбирам — каза той объркано.

— След като те видях с нея, изпитах страх. Желаех те и се боях да не те загубя. Бях твърде разтревожена, за да се замисля за дълбочината на слабостта ти, а тази вечер, когато видях съмнението ти, осъзнах колко близо съм била дотам наистина да те загубя. Чух и за другите случаи. Откъде си сигурен, че детето не е твое? — внезапно запита тя, наблюдавайки го внимателно.

— Докато говорих с Бялата стрела някакво подозрение се промъкна у мен. Може ли да се прави любов и да не си личи по нищо? Тази нощ и на следващата сутрин по тялото ми нямаше никакви следи. Тя излъга. Иска да ме вкара в капан поради това, че не помня. Ако онази нощ не бях упоен, никога нямаше да си представя; че си ти. Но Великият дух е бдял над нашата любов и над моята чест. Той проясни съзнанието ми преди да извърша това непростимо деяние. Ако тя е бременна, детето е от баща ми — завърши той, смятайки, че е разрешил загадката й.

В гласа му се промъкна нотка на горчивина и враждебност проблесна в черните му очи, спомняйки си близката победа на Лия за негова сметка. Като неустрашим язовец, той беше хитър и смел. Нахвърляше се върху врага, без да се бои от големината или силата му. Беше самоуверен и непреклонен. Шали изпита някакъв животински и чувствен бяс. Той умееше да се бие и беше агресивен като страшния и дързък язовец. Беше бърз и подвижен, тялото му беше пригодено за борба и победа.

Но с близките си той можеше да бъде мил, да ги защитава както правеше това безстрашно животно. За разлика от язовеца, чийто единствен интерес беше оцеляването му, Сивия орел беше сложен и завладяващ. Даже след всичките тези години някаква неуловима тъмна и предизвикателна тайнственост го обгръщаше. Дали някога напълно ще го проумее? Тя се съмняваше, че някой някога би могъл да го победи, само смъртта би сложила край на могъща та му личност.

Напоследък Шали видя една негова страна, която не бе забелязвала по-рано. Той не беше съвършен и всемогъщ. Беше човешко същество като всички останали мъже. Дали това беше разрешението на дилемата й? Дали тя не го бе положила неоправдано върху някакъв пиедестал? Сигурно затова го съдеше толкова сурово заради едно-единствено прегрешение. Да, досега не допускаше, че той може да направи някаква грешка.

— Защо си толкова мълчалива, Шали? — най-накрая я запита той.

Без да му отговори, тя се усмихна. Треската, дължаща се на краткотрайната слабост, бе отминала, той си беше отново същият. Усещаше го и го чувстваше. Господи, колко обичаше и желаеше това пълно с живот същество. Бързо трябваше да се справи с ревността и възмущението си.

— Аз съм жена, съпруже мой, а жените често са глупави. Вероятно ти си невинен. Но от една лекомислена или случайна грешка също боли много. Скоро между нас всичко ще бъде наред. Но първо трябва да се уреди въпросът с Лия.

— Лия не означава нищо за мен, Тревисти очи. Защо се страхуваш от нея и й позволяваш да се намества между нас? — запита той тревожно, засегнат от съмненията й. Хвана я за ръката и целуна върховете на пръстите й.

Този допир разтресе тялото й.

— Не аз я поставих между нас, любов моя — меко го упрекна тя.

— Не съм го направил и аз, Шали — нежно изрече той.

— Дали несъзнателно си го позволил, или лукавата Лия със сила се е изпречила между нас, тя е там така или иначе. Опитала се е да ме замести дори не веднъж, а три пъти. Защо след първия път ти не забеляза желанията й и не предотврати следващите два случая? Това не мога да разбера и да приема. Осъзнаваш ли колко дълго се люшкаше ти във властта й край реката? Толкова ли бе трудно да й устоиш? Това твое колебание непрекъснато ме преследва.

— Но аз не съм се поддал! — извика той с раздразнение.

— Спомняш ли си един ден много отдавна, когато бях твоя пленница и двама бели ловци се опитаха да ме изнасилят в гората? — замислено запита тя.

Неразбиращ той кимна, но запита:

— Какво общо има онзи ден със сега?

— Бялата стрела беше този, който ме спаси и ме успокои. След като ме отнесе в шатрата ти на ръце, спомняш ли си недоверието и ревността, които изпълниха сърцето ти, когато ти забеляза невинния ни контакт? Ти дълго време ни наблюдава, предполагайки, че между нас има нещо повече от приятелство. След като можа да подозреш в подобна измяна най-добрия си приятел, който ти е като брат, защо ти е толкова трудно да разбереш съмненията ми относно Лия? Бялата стрела ме докосна само, за да ме защити, а контактът ти с Лия беше много повече от това. Ако по онова време те смятахме за умрял и после се бе върнат, без да си спомняш за мен, как би се почувствал, в случай че сцената край реката бе между мен и Бялата стрела? Какво щеше да си помислиш, ако аз се колебаех, преди да му откажа? — меко го предизвика тя, думите й имаха въздействието на малки стрелички.

Сивия орел отвърна чистосърдечно:

— Права си, Шали, ревността ми би била безгранична, ако това се отнасяше до теб. Дори да се беше поколебала само за секунда, аз щях да се измъчвам. Доказах, че съм недостоен за твоята любов и доверие — неочаквано призна той с обезпокоителен поглед и тон. — Тялото ми е омърсено и аз няма да мога да те докосна, докато не се пречистя. Трябва да извикам духа на Уанкантанка и да разбера какво трябва да се направи, за да изтрия това петно от лицето си. Ако не се окажа достоен да възвърна любовта и доверието ти и да премахна злото на Лия, ще бъдеш свободна да си тръгнеш. Веднъж аз те задържах насила, а втория път с любовта си, сега не мога да направя нито едното, нито другото.

Шали се уплаши и обърка от тази внезапна промяна в настроението му. Докато му разказа случката от миналото, той обвиняваше Лия за слабостта си. Сега осъзна, че е опозорил както себе си, така и нея. Поражението и слабостта му бяха непознати, а когато разбра, че е способен и на двете, това започна да го измъчва по особен начин. Шали беше стигнала до някаква тайнствена врата, която се захлопна шумно и тревожно помежду им. Той знаеше, както и тя, че е паднат от високия си пиедестал. Думите й силно нараниха огромната му гордост. Негодуваше ли той от нея, че му е разкрила степента, до която я е обидил с лекомисления си провал?

Някакво неуловимо усещане премина през тялото й. Защо потъпка самочувствието му на мъж, за да уталожи собствената си болка?

Унищожи самоуважението му, като му доказа, че наистина не е достоен за любовта й. Защо? Това въобще не беше вярно!

Сивия орел беше пуснал ръката й. Стоеше с раздалечени крака, с ръце върху хълбоците, с наведена напред глава и изправени рамене. Обезпокоителна гримаса набразди челото му и присви очите му. Тялото му беше напрегнато, луната огряваше бронзовата му фигура. Челюстите и зъбите му бяха стиснати. Тя се чудеше за какво ли мисли той и как ли се чувства.

Докосна мощното му рамо и прошепна:

— Уанмди Хота, извинявай. Не исках да те обидя толкова дълбоко.

— Аз си заслужи наказанието, Шали. Отмъщението беше справедливо — отбеляза той с леден глас, а умът му се рееше някъде надалеч.

— Отмъщение ли? — повтори тя невярваща. — Аз не съм търсила отмъщение. Само се опитвах да ти обясня какво мисля, за да ме разбереш — заяви му тя.

— Ти го направи, Шали. Мислите и чувствата ти ми станаха ясни. Сега трябва да вървя — внезапно рече той и се обърна да я остави там объркана и със свито сърце.

Обзе я страх, стомахът й се сви на възел.

— Почакай! Къде отиваш? — запита тя уплашена, задържайки го за ръката, за да го спре.

Без да иска, той изтегли ръката си и грубо изрече:

— Трябва да намеря място, където да прочистя душата и тялото си от това зло. Няма да се върна, докато не го направя.

— Да заминеш? Невъзможно! Как може да уредим този въпрос, ако те няма?

— Как можем да уредим тоя въпрос, преди да съм се освободил от срама? — прекъсна я той.

— Ти не разбираш! Не искам нито да те напусна, нито да те загубя! Нужно ми е само малко време. Моля те. Къде отиваш? Какво ще правиш? За колко време? — нетърпеливо питаше тя.

— За пръв път, откакто те нападнаха Сините куртки, сега разбирам много неща. Смятах, че любовта ни е чиста и сигурна. Не е така. Аз също имам нужда от време. Ще отида в планините, за да се пречистя. Няма да те потърся, докато не намеря себе си. Дотогава ще остана там. Ти каза, че сега не ме желаеш. Да не искаш да остана само защото се страхуваш, че ще изгубиш съпруга и живота си тук? — запита той с обвинителен и пронизващ поглед.

В очите й блеснаха сълзи. Какво му ставаше, какво им ставаше и на двамата?

— Как можеш да изричаш такива жестоки думи? Аз те обичам — протестира тя с тон, изпълнен със страдание.

Скръбта й не го трогна.

— Любовта е повече от думи, Шали. Не е достатъчно да ги казваш, когато действията та са други. В любовта има разбиране и прошка, а не отмъщение и отхвърляне. Веднъж ми каза, че те обичам и приемам само когато всичко върви мирно и тихо и че в трудни моменти любовта ми се разклаща. Това не е ли вярно и за теб тази луна? Когато най-много имам нужда от любовта и помощта ти, ти ми ги отказваш. Значи толкова ме обичаш?

Смаяна, тя само се взираше в него както й се стори безкрайно дълго.

— Защо постъпваш така с мен? Защо ме изкарваш виновна в случая? Обвиняваш ме за миговете, когато си проявил слабост, само защото ти ги посочих? Защо мъжете смятат, че със секса всички проблеми се разрешават, че той като с магическа пръчка доказва любовта? За мен съединяването на телата не е нещо физическо, това е пълното отдаване на самия себе си. Ако го направя сега, когато сърцето ми е наранено, ще бъде лъжа Тъкмо ти си този, който търси наказание и отмъщение! Затова бягаш като страхливец! — извика тя сърдито, без да мисли половината от нещата, които му каза във възбудата си.

В мига, в който изрече „страхливец“, мъчителният разговор пое погрешна посока. Той стисна до болка раменете й и я разтърси.

— Как посмя да наречеш Уанмди Хота страхливец! Аз не бягам от трудности. Отивам да пречистя тялото и сърцето си.

Господи, какво изрече тя? Защо си крещяха такива обидни думи?

— Не исках да го кажа така, както прозвуча — бързо каза тя, опитвайки се да смекчи удара. — Исках само да кажа, че тръгваш, когато трябва да разговаряме.

— Най-добре е да тръгна бързо, преди да сме хвърлили още болезнени стрели един към друг, след което раните няма да могат да заздравеят — изрече той хладно.

Тя се хвърли към него.

— Не отивай, Уанмди Хота. Моля те, не сега. Толкова се страхувам, че ще те изгубя.

Неговите чувства бяха също той объркани, той не можеше да й предложи утеха, за която тя го молеше. И двамата имаха нужда известно време да бъдат сами.

— Ще се върна колкото е възможно по-бързо, Шали, но го правя заради двамата. Ако продължаваме да си късаме нервите по този начин, ние ще унищожим любовта и спокойствието си.

Тя се изненада, внезапно проумявайки, че отчаяно й се искаше да се люби с него в този момент, на това място. Какъв абсурд, тъкмо след като му каза, че сексът не е панацея! Значи думите й не отговаряха на онова, което изпитваше! Възможно ли е, че при съединението на телата им някакси и сърцата и душите им се съединяваха и успокояваха разбунтувалите се води по някакъв магически начин?

Тя го погледна.

— Обещавам да не изрека нито една жестока дума към теб. Обичам те, Уанмди Хота. Заклевам се от цялото си сърце.

— Обстоятелствата ни разкриха много неизвестни неща, Шали. Чувството ни е било сляпо и егоистично. Трябва да размислим върху тези неща, които заплашват любовта ни, които ни карат да се страхуваме от загубата й. Не бива да ни е страх. Трябва да победим страха, а също и недоверието. Една раздяла ще отвори очите и душите ни към истината.

— Обичаш ли ме? — безпомощно запита тя.

Той вдигна очи нагоре, а мълчанието му раздираше душата й. Бездънният му поглед се върна към бледото й лице и пълни със сълзи очи.

— Да, Шали, но не всичко е наред между нас.

— Ако се обичаме, не е ли това най-важното?

— Ти спомена, че известно време трябва да сме сами и аз смятам, че засега това е най-добре. Тревожи ме фактът, че любовта ни не е достатъчно силна, за да победи злото, което влезе в живота ни.

Дали гордостта или вината говореше чрез чувствените му устни? Защо не можеше да я вземе в обятията си и отново всичко да е наред помежду им? Дали пропастта между тях не се разширява непрекъснато, без да могат да я спрат? Той беше прав — нещо не беше наред.

— Моята любов е достатъчно силна, за да прости и да забрави тези последни луни, съпруже мой. При теб не е ли така?

— Ти ме объркваш, Шали. Когато започнахме разговора, ти ми обърна гръб и ми каза, че ти е необходимо време. Сега, след като аз се съгласих, постъпваш като обидена. Преди нямаше прошка. Откъде изведнъж дойде тя? Ти твърдеше, че между нас е изправена Лия и че любовта ни е слаба. Сега ми заявяваш, че е силна и сигурна. Не може и двете да са верни, нито пък всичко да се промени тъй бързо.

— Бях разстроена и обидена, бях ревнива и сърдита. Докато разговаряхме, много неща ми се изясниха. В много отношения бях сгрешила. Нахвърлих се върху теб и те обидих, както и ти ме засегна. Не бих искала да бъде така.

— Щом те обвиних, че искаш отплата, ти се разгневи и го отрече. Сега пък ми казваш, че си искала да ме накажеш. Не бива да се обиждаме един друг.

Очите й изследваха непоколебимото му изражение.

— Не искаш да разбереш и мен, така ли? Искаш да се пречистиш, а какво ще стане с мен? Когато наказваш себе си, значи наказваш и мен. Хайде да сложим край, Уанмди Хота — смирено го помоли тя.

— На неприязънта или на любовта ни? — запита той също тъй странно.

— Ако трябва да зададеш такъв въпрос, това означава, че пропастта между нас е по-голяма, отколкото осъзнаваме. Предлагам ти любов, прошка и разбирателство. Ако това не е достатъчно, за да срине стената между нас, тогава си търси твоите отговори и нужди, където искаш — предаде се тя с прекъсващ глас, устните и брадичката й трепереха. — Иди и намери сам отговорите си, след като аз не мога да ти ги дам. — Тя се обърна, тъй като не бе в състояние да го погледне в лицето.

Как можеше да й се предложи, след като е опетнен? Първо трябва да се пречисти. После ще я потърси отново.

— Ще се върна веднага, щом това стане, Шали — тихо й съобщи той, едва сдържайки се да я притисне в прегръдките си. Но нещата трябваше да се уредят, а не да се потулят. — Ще помоля Бялата стрела да бди над теб и нашия син, докато се върна. Ти също трябва да пречистиш сърцето си.

— Ако този път тръгнеш, Уанмди Хота, може би никога няма да можем да огладим нещата между нас. Трябва да сме заедно, за да разрешим този проблем — увещаваше го тя с шепот. Беше останала с гръб към него, а сълзите се спускаха по бузите й и падаха върху роклята й.

Защо той отказваше да отвори вратата, която ги разделяше? Все още й изглеждаше странен. Как ритуал, свързан с потене и молитви, може да помогне на подобен емоционален проблем? Възможно ли е вината и срамът да напуснат тъй лесно тялото във вид на пот? Щеше да отиде, да намери някое тъмно тайно място и там да се обвие с пара сред горещи камъни и чиста вода. Щеше да седи и да пее песни под въздействието на пезула ютас, докато силното му тяло пусне пот. Щеше да мисли, да разсъждава и да се моли. А през цялото това време тя щеше да бъде сама, щеше да страда и да умира вътрешно. Почувства се толкова уязвима и безсилна, но не можеше да промени нещата.

— Тази вечер тръгвам, Шали — прекъсна той мислите й, щом тя остана смълчана. — Ще се подготвя за ездата. — Той не се и опита да я докосне. Страхуваше се, че ако телата им се допрат, нямаше да може да направи онова, за което се готвеше. Защо тя не му пожела довиждане?

— Искаш ли да ми кажеш нещо, преди да тръгна? — внимателно попита той.

Без да се обръща, тя бавно поклати глава. Не, нека да тръгва бързо и да сложи край на тази разсипваща я мъка. Тя пое въздух на пресекулки. Но сълзите не спираха да се стичат, те образуваха солени бразди надолу по хладното й лице.

Той се обърна и тръгна към лагера. Изкушаваше се да се затича след него, да го помоли да остане или да я вземе със себе си. Трябваше да наложи цялата си сила и воля, за да не го направи. Той беше Уанмди Хота — свирепият и легендарен сиукски воин. На първо място беше индианец, а на второ — мъж, първо беше Сивия орел, а после — неин съпруг.

Отпусна се върху песъчливата земя. Сложи ръцете си на един голям камък и облегна мократа си буза върху тях, сълзите сега се стичаха по ръката й и камъка. Тя се сви до него, все едно че той можеше да я защити от мислите й. Къде сбъркаха? Само ако можеше да се върне към онзи миг, когато се приближи до него, а той стоеше дълбоко замислен. Ако му беше казала нещо различно и се бе държала другояче, сега нямаше да е тук сама, докато любимият й се готвеше да заминава. Щом той се разсмя от радост и я прегърна, тя не биваше да проваля крачката към примирието. Шали се унесе. Чувстваше се като вцепенена, като статуя на любовната мъка. Внезапно чу тропота на копита. Без да вдига глава, знаеше кой приближава. Стегна се, за да го остави да замине, без да накърнява гордостта си.

Той дръпна юздите на коня си Апалуса. Вгледа се в красивата жена, която бе смисълът на живота му. Изглеждаше му тъй уязвима, тъй дребна, толкова измъчена… толкова близо и толкова далеч от него. Не бива да се поддава. Ако слезе и я прегърне, нямаше да замине.

Той се надяваше и се страхуваше, че тя ще го спре, но Шали не го направи. Обзе го облекчение и съжаление.

— Трябва да се върнеш в лагера, Шали. Не бива да оставаш тук сама. — Чудеше се защо не го поглежда, не му казва и довиждане, тъй като не знаеше, че ако бе рискувала да стори каквото и да е, сърцето й щеше да се пръсне.

Тя не му отговори. Той недоумяваше дали не е заспала от изтощение.

— Чуваш ли думите ми, Шали? Спиш ли? Трябва да се върнеш в лагера, преди да съм тръгнал.

— Върви, щом трябва, тук съм в безопасност. Кой би посмял да нарани жената на Сивия орел освен самия Сив орел? — произнесе тя тихичко, тонът изразяваше болката й, а думите й почти не се чуваха от наведената й глава.

— Аз не искам да те нараня, Шали. Трябва да разбереш, че го правя заради нас.

— Заради нас ли, Уанмди Хота? Или за себе си? — поправи го тя тъжно.

— Не мога да ти предложа половин мъж, Шали. Трябва отново да стана силен.

Гордост! Винаги тая проклета гордост! Тя постоянно ги разделяше както бялата й кръв!

— Тук съм добре, не се безпокой за мен.

— Защо не ми казваш довиждане? Обичаят на белите не е ли такъв? — запита той, опитвайки се да протака.

— Защото не съм аз тази, която заминава. Защо трябва да следвам обичаите на уазичу, след като сега съм индианка?

— Не се сърди, че тръгвам — внезапно я помоли гой меко и покоряващо.

— Не те моля да останеш, нито пък се опитвам да те спра. Какво искаш да ти кажа? Решил си го, аз не се противопоставям.

— Довиждане, Шали — измърмори той на английски, тъй като нямаше такава дума на стиски.

А къде забрави „Обичам те и ще ми липсваш?“ Къде беше целувката й за довиждане и прегръдката й? Къде бяха думите за утеха? Напусто беше говорила преди. Ако ги повтори, те нямаха да имат никакво значение, след като тръгваше.

— Довиждане, Уанмди Хота — най-после изрече тя.

Известно време никой не помръдваше, всеки чакаше и се надяваше другият да наруши мълчанието. Най-накрая той сръга коня и се понесе в галоп, без да се обръща, слагайки край на мъчителната сцена. Шали вдигна глава и се загледа в прахта и в тъмната фигура, докато изчезна от погледа й, а после се разрида, което отне останалата й сила.

След малко някой я хвана — Бялата стрела я прегърна успокоително и й заговори тихо. Тя хълца дълго, а той я остави да се наплаче. Приличаше на обидено и изплашено дете. Защо Великия Дух призова Сивия орел да я остави в такъв тежък момент?

Щом Шали успя да се овладее, тя се вгледа в разтревожените му очи, пълни с обич и загриженост.

— Лия не постигна победа, Бяла стрела, но си отмъсти. Тя не зае моето място, но ни раздели. Никога вече няма да бъде същото. Той дори не може да ме погледне, да ме докосне и да остане до мен, когато имам такава нужда от него.

— Щом Великият дух го призове, Тревисти очи, един воин трябва да се подчини. Той се страхуваше да те докосне, за да не отслабне волята му. Докато се върне, аз ще се грижа за теб и за Сияйната стрела.

Тя забеляза топлия му и искрен поглед.

— Той не търси дух от Уакантанка, приятелю, тръгнал е да търси гордостта си и да се излекува от вината си. Иска да ме накаже задето му показах, че е виновен наред с Лия за всичко. Откакто ме раниха, ние непрекъснато се отдалечаваме, скоро ще бъдем тъй далеч един от друг, че няма да можем да се намерим. Аз го губя, Бяла стрела, и не знам как да го спра.

— Не, Шали. Не е така. Той те обича и ти го обичаш. Това е само един камък на вашата пътека, той ще го отмести и отново ще бъдете щастливи.

— Какво ще кажат останалите, щом научат, че ме е оставил?

— Често призовават воините да тръгнат нанякъде. Забравила ли си? Той е водач, а сега времената са опасни. За него е естествено да потърси някакъв път и да се пречисти. Скоро ще се върне. Не помагай на Лия да спечели, Шали. Ако го обичаш, бори се за него.

— Използвах всяко умение, което имам, Бяла стрела. Не успях. Той не искаше да остане и да разрешим въпросите помежду си. Даже не ме целуна за довиждане и не ме прегърна и за миг. Не ми и каза, че ме обича.

— А ти направи ли го? — уместно запита той, знаейки отговора, тъй като ги бе наблюдавал.

— Не успях. Цялата ми сила ми бе необходима, за да мълча и да го оставя да тръгне.

— С него е било същото, Шали. Той е Сивия орел и от него много се очаква. Трудно му е да забележи каквато и да е слабост у себе си.

— Да не би една целувка за довиждане и прегръдка да са белег на слабост? Аз съм негова съпруга!

— Той не би могъл да те докосне, а след това да тръгне. Ти си единствената жена, която е в сърцето му.

— Ако това е вярно, защо ние двамата толкова страдаме? — извика тя.

— Любов като вашата рядко се случва, Шали. Злото не може да понесе подобна привързаност и щастие. То използва Лия, за да ги разруши. Не се поддавай, Шали. Гордостта и гнева са тайните оръжия на злото. Победи врага си, а не съпруга си — нежно я посъветва той. — Ела, хайде да се връщаме.

Помогна й да се изправи на крака. Тя му се усмихна, а после обви ръце около тънкия му кръст.

— Какво бих направила без теб, Бяла стрела? Колко пъти си спасявал живота ми, щастието, разума ми? Обичам те, приятелю — възкликна тя и го прегърна силно.

Той я притисна, борейки се с мечтата тя да му беше жена. Целуна я леко по челото, после внимателно пое ръката й и я поведе обратно към лагера. Молеше се Сивия орел да се върне скоро по две причини: ловът за бизони наближаваше, а освен това не беше безопасно за него да бъде толкова близо до Шали. Дали тази опасна любов ще се противи да се превърне в обикновена привързаност? От години той криеше любовта и желанието си към жената на най-добрия си приятел. Ако някой ден убиеха Сивия орел, той щеше да вземе Шали за жена. Затова ли още не си беше взел съпруга? Животът на Сивия орел беше в непрекъсната опасност, а той глупаво чакаше… О, не! — сърдито се обвини Бялата стрела. Никога няма да пожелае смъртта на приятеля си, за да притежава жената, която и двамата обичаха. Трябва да си намери съпруга и да сложи край на натрапчивата идея за Шали. Само тогава щеше да постигне мир и спокойствие.