Хедър Греъм
Бунтарката (11)

10

В брака имаше моменти на чиста наслада и в краткия престой на Иън вкъщи той ги откри. Времето бе награда.

Симарон не бе просто плантация, а голямо селскостопанско предприятие и когато Иън си бе вкъщи, той се включваше в управлението му. Един ден Симарон щеше да е негов и той щеше да е отговорен за всички хора, които живееха тук. Макар че памукът бе цар, добитъкът, отглеждан в Симарон, ставаше все по-важен. Плантациите и фермите в централна Флорида бяха много нужни за производството, а в цялата страна имаше добитък, отгледан в щата.

Този следобед Алена не бе изоставена, докато той се занимаваше със сметките и обсъждаше работата с баща си и брат си. Най-голямата дъщеря на Джеймс, Дженифър — шест години по-голяма от Иън и винаги спокойна, уравновесена и владееща положението — остана в Симарон със съпруга си Лоурънс и бебето им, Антъни. След смъртта на майка си Дженифър бе живяла в Симарон, докато Джеймс се ожени повторно, така че Джен се чувстваше тук като у дома си. Джен и Лоурънс възнамеряваха да се върнат на юг с Теди Макензи и Джером в края на седмицата.

Тиа все още бе във ваканция и всички те занимаваха Алена, като й показваха къщата и околностите.

И Иън започна да се проклина за обещанието, което бе дал на Теди. Това сигурно бе най-разумното и логично решение за момента. Той не знаеше колко дълго ще се наложи да остане във Вашингтон и най-вероятно скоро щеше да бъде върнат и изпратен в далечния юг за още експедиции в Евърглейдс — което щеше да го доближи до Алена.

Като падна здрач, Джарет му напомни, че на другата сутрин трябва да замине.

— Късно е, прекарай известно време с жена си.

Той откри Алена да си играе с двегодишния Антъни, заедно с Джен и Тиа. Алена не го видя да влиза в детската стая на втория етаж, където толкова много деца от семейство Макензи бяха играли преди това. Тя се смееше, търкаляше се по пода с Антъни и Джен и той отново усети странното вълнение, което бе почувствал първия път, като я видя да се дуелира на моравата. Смехът й бе като музика, усмивката й — пленителна. Златистата светлина в очите й бе живо изкушение.

Той се покашля. Алена бързо скочи на крака, сякаш бе едва ли не смутена от присъствието му. Той повдигна вежда и протегна ръка към нея.

— Ще дойдеш ли с мен да пояздим?

— Бавех бебето. Джен искаше да опакова някои неща за пътуването й към къщи.

— Не се тревожи за мене.

— А и аз съм тук — добави Тиа.

— Ела да пояздим — настоя Иън.

— Аз само… ще се преоблека — рече Алена.

Тя бързо го направи и го настигна при оборите само за минути. Той й помогна да се качи на коня, а после се метна върху Пай. Смушка го в бърз галоп, като знаеше, че Алена можеше да го следва с лекота — и може би дори да го изпревари, ако реши.

Той й показа как семейство Макензи бяха разделили собствеността си, толкова много земя бе отделена за добитък и домашни животни, толкова много бе отделена за отглеждане на памук и няколко акра, където сега растеше захарна тръстика. Той обичаше Симарон. Макар и да не издаде чувствата си, той си оставаше сърдит заради изказването й в нощта на сватбата им — че тя мрази Симарон и ненавижда стаята му.

Но когато здрачът започна да се сгъстява, дивата им езда сякаш я караше да се чувства по-спокойна с него. Тя бе поруменяла и щастлива и благосклонна към всичко, което виждаше. Като я наблюдаваше, Иън осъзна, че тя се радва да е навън. Алена обичаше да язди. Обичаше вятъра, обичаше да тича, да усеща земята. Той вече знаеше, че тя обича да плува. Когато забеляза, че я гледа, руменината й се засили.

— Радваш ли се да си навън? — попита той.

— Аз… трябва да призная… — сви рамене тя. Изглеждаше точно като млада дама в изумруденозелен костюм за езда, който подчертаваше тена й. Златната й коса бе вдигната нагоре, а няколко неясни кичура тъкмо се бяха измъкнали от русите къдрици под шапката й с пера. — Признавам, че да израснеш далеч от цивилизацията прави живота доста различен. Семейството ти беше много мило. Но обикновено яздя всеки ден. А плажът по залез слънце е толкова пленителен… Толкова е весело да тичаш по пясъка и да играеш на гоненица с прилива.

— Липсва ли ти домът ти?

— На всеки му липсва, не е ли така? — попита го тя и в гласа й имаше мека нотка, сякаш изпълнена от копнеж.

— Когато съм далеч от къщи дълго време, Симарон винаги ужасно ми липсва — каза Иън.

— Но при военните е така, нали? Пращат те там, където имат нужда от теб.

Той кимна.

— За щастие напоследък доста често имат нужда от мен близо до къщи. — Той я гледаше как седи на коня си, толкова елегантна в хубавия костюм за езда, а изразът на копнеж продължаваше да играе по съвършените й черти.

— Какво ще кажеш да се връщаме? — предложи й той.

Алена кимна и го последва, когато той обърна Пай в обратна посока, за да препусне през полето. Тя яздеше една от арабските кобили от смесена порода на майка му, бързо животно на име Сейбъл. Алена яздеше, наведена над гривата й, наслаждаваща се на бързата скорост, която Иън бе наложил. Като стигнаха оборите, тя щастливо се усмихваше. Косата й обаче се бе освободила от прилежно вдигнатия кок и се спускаше по гърба й във водопад от злато под шапката й с пера.

Той й помогна да слезе от Сейбъл, а после рече:

— Почакай тук за минута.

Иън излезе от оборите и забърза към къщата. Откри брат си и Джером дълбоко замислени над партия шах. Джулиън го осведоми, че родителите му и останалата част от семейството са отишли да вечерят у най-близкия им съсед, Робърт Трент.

— Трябва ли ти нещо? — попита Джулиън.

— Да, искам и двамата да стоите далеч от вира през следващите няколко часа — каза им Иън. — И никакво изскачане иззад скалите.

— Стига, Иън, много добре знаеш, че се озовахме там по случайност.

— Да, знам. Но сега ще съм ви много благодарен за малко уединение.

Джером, загледан в шахматната дъска, държеше главата си сведена и се усмихваше.

Двамата останаха с приковано внимание върху шахматната дъска, когато Иън ги напусна. Той намери Алена застанала до обора, където я бе оставил и прехвърли ръка през кръста й.

— Хайде.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Като стигнаха до вира, тя стоеше на дистанция от него, застанала напълно неподвижна, докато той седна на дънера, за да свали ботушите и чорапите си.

— Какво правиш? — попита го тя неспокойно.

— Отивам да поплувам. Не можем да гоним прилива, наистина, но пък за сметка на това няма сол.

— Да не мислиш… о, сигурно се шегуваш, негодник такъв! — възкликна тя. — След всички неприятности, причинени от този ужасен вир…

— Не вирът, скъпа моя, причини неприятностите. Хората ги причиняват. Но след като вече сме се забъркали в такива неприятности, не ти ли се струва нелепо да не се възползваме от вира?

Тя поклати глава.

— Някой може да дойде.

— Никой няма да дойде.

— Откъде знаеш?

— Погрижих се за това.

— Аха! Колко успокоително! Погрижил си се хората да знаят, че възнамеряваш да…

Той повдигна вежда.

— Да поплувам?

Тя се извърна, убедена, че той й се подиграва. Той скочи от дънера, бързо се озова зад нея и я вдигна в ръце.

— Иън… — запротестира тя с ръце срещу гърдите му.

— На теб ти липсва водата — сама го каза. Можеш да влезеш с дрехите си — или без тях.

— Иън…

— Предупреждавам те, че това е последната ми нощ вкъщи и няма да разреша да ми отказват.

Тя внезапно потрепери, а от очите й струеше странно изражение.

Той я свали на земята, като се зае със сложните копченца на роклята й. Алена бе много неподвижна и приемаше помощта му, докато всичките й дрехи паднаха скупчени в краката й.

Слънцето залязваше. Красивите му цветове над хоризонта се спускаха върху голото й тяло с ослепително сияние. Чувственото съвършенство на тънката й млада снага отново превзе сетивата му и в очите му сигурно пламна нещо хищническо, защото тя внезапно се втурна да бяга от него и се гмурна във вира.

Бе невероятна плувкиня. Изчезна в дълбините, докато той свали последните си дрехи и скочи след нея. Тя бе бърза и Иън трябваше да положи всичките си усилия, за да я настигне. Бе гъвкава и уверена, като успяваше да избяга от него няколко пъти, преди най-после да я хване здраво. Пръстите му се вплетоха в косите й, устата му се впи в нейната, докато оттласкването му ги извади на повърхността. Лекото докосване на бедрата и гърдите й в плътта му бе толкова интензивно, че бе почти непоносимо. Той нададе дълбок гърлен стон, докато езикът му жадно поглъщаше медената сладост на устата й и той се прокле хиляди пъти заради обещанието, което бе дал на Теди.

Устните му най-после се отделиха от нейните. Пръстите му се спуснаха по гръбнака й, а дланите му се притиснаха към задните й части, за да я приближат още повече към слабините му.

— Иън, трябва да поговорим.

— За?

Като плуваше на място, тя пое въздух и после бързо заговори:

— Иън, ако ще се местиш от място на място, наистина те моля да направиш едно нещо: позволи ми да остана с баща ми. Аз съм всичко, което има. Той се нуждае от мен.

Той се взря в нея, доволен че залязващото слънце, сега аленочервено, светеше в нейните, а не в неговите очи. Смътно си припомни обещанието на Теди, че няма да каже на Алена за съгласието на Иън тя да се върне вкъщи. Иън сам трябваше да й го съобщи.

Той не го бе направил.

Интересно.

— Аха… Искаш да идеш с Теди, защото не ти се остава в толкова ужасно място като Симарон, нали?

Тя се изчерви, но не отстъпи от позицията си.

— Не мразя Симарон.

— Така ли? — попита той.

Погледът му върху нея бе толкова настоятелен, че тя сведе очи.

— Бях ядосана, като казах това. Не мразя дома ти, а родителите ти са очарователни.

— Каквато можеш да бъдеш и ти, когато искаш нещо — промълви той.

Виждаше гнева да проблясва в очите й, но тя го овладя и бе доста интригуващо да гледаш как мислите препускат по чертите й. Тя мразеше този факт, но се бе сдобила със съпруг, който според всички имаше право да диктува бъдещето и местонахождението й.

— Теди е сам-самичък без мен — рече тя.

Той я изгледа остро. Теди не бе съвсем сам.

— Е, добре, не съвсем. Има работници, естествено, както и прислуга, но… той се нуждае от мен.

Косата й бе пригладена назад и откриваше прекрасното й лице. Очите й бяха течно злато. Той огледа класическата елегантност на чертите й и после усети как погледът му се спуска надолу, спирайки се на повдигането на гърдите й под водата. Зърната й бяха бледорозови, сега втвърдени от хладната вода в изумителни малки връхчета.

— Ами ако и аз се нуждая от теб? — попита той дрезгаво.

— На теб не съм ти нужна. Ти дори не ме искаш кой знае колко.

Очите му присветнаха и изглеждаше, сякаш всяка педя от тялото й бе поаленяла.

— Глупости.

Тя нетърпеливо поклати глава.

— Ти искаше друга жена, получи мен. След като толкова много бракове са нагласени, както ме уведоми, предполагам, че най-вероятно ме смяташ за заменима с всяка млада жена, с която можеше да се окажеш обвързан. Само дето ти си Иън Макензи, разбира се, и обикновено на теб не ти налагат нищо, което не желаеш. В този случай чувството ти за дълг продиктува желанията ти.

— Така ли смяташ? — попита той и отново протегна ръка към нея, внезапно изпълнен със страст. — Грешиш, мадам. В никакъв случай не си заменима.

Тя възкликна, изненадана от внезапната му ярост.

— Влюбена ли беше в О’Нийл?

— Не! — възкликна тя. После извика: — Да! — и поклати нещастно глава. — Мислех си, че съм, но той се държа толкова подло. Иън, кълна ти се пред бога, всичко, което съм изпитвала към Питър спря в мига, когато обявиха годежа му. Никога не съм имала намерение да се срещам с него. — Внезапно тя стисна ръката му умолително. — Иън, моля те, разреши ми това и се кълна, че ще ти бъда вярна до смърт. — Внезапно в очите й се разгоря гняв. — Освен това ти се връщаш при тази жена, за която си смятал да се ожениш. Можеш поне да ме оставиш с толкова невинен човек като собствения ми баща! О, това е толкова нечестно!

— Наистина, но се боя, че така е устроен светът — вежливо й напомни той.

— Иън, моля те, не ме измъчвай сега. Отговори ми.

— Да те оставя да се върнеш в дивия пущинак…

— Чичо ти замина за Чарлстън, но Джером ще е много близо. И семейство Малой, братовчедка ти Дженифър и мъжът й, са най-близките съседи на дома ми и… — Тя се спря, а после добави със странна горчивина: — Всички те са мои приятели, но и твои кръвни роднини, така че съм съвсем сигурна, че дори да кихна в грешната посока, ти незабавно ще узнаеш за това.

— Баща ти е почтен човек.

— Тогава какъв е проблемът?

Той се усмихна.

— Може да съм имал намерение да те водя със себе си. Сега имам жена и толкова малко, с което да я запомня.

Тя отново се изчерви и промълви:

— Аз съм във вира, нали?

— Това е добро начало.

От нея се изтръгна въздишка на нетърпение и тя заплува край него. Иън я хвана през кръста и я притегли към себе си, с гръб, долепен до гърдите и бедрата му, а главата й стигаше под брадичката му.

— Не знам какво искаш! — прошепна тя разгорещено. — Прекарахме всички нощи — никога, никога не съм се възпротивила и ей толкова…

Той меко се засмя, отново опиянен от близостта й в хладния вир, усетил жарта на тялото й до своето.

— Ако си спомням добре, в началото май имаше нещо като съпротива. Но въпреки това… бяха хубави нощи. Просто искам… още.

— Още?

— Аха. Искам да си тръгна с чувство на… сигурност. Да усещам, че жена ми не би могла да бъде изкушена от някой предишен любовник — или който и да било друг — тъй като е запленена от всичко, което е намерила в мен.

— Иън, ти си жесток.

— Любов моя, не съм искал да бъда. А и ти не изглеждаш запленена.

— Но съм! — запротестира тя. — Наистина.

— Наистина.

Той отхлаби хватката си, като я обърна към себе си, без да я изпуска от обятията си. Улови ръката й, а силните му крака продължаваха да порят водата, за да ги задържат над повърхността. Прекара дланите и пръстите й по протежение на гърдите си, като обви пръстите й върху пулсиращата си ерекция. Първоначалният й възглас — сякаш й подадоха нещо отвратително като отровна змия — съвсем не бе „запленен“ звук. Но тя бързо се съвзе. Златистите й очи бързо срещнаха неговите, невероятно разширени от изумление и изненада, но трепереща, тя зарови глава в рамото му и тялото й се притисна в неговото, докато започна да…

Експериментира.

Ръката й се задвижи по члена му с инстинктивна ласка. Пръстите й милваха плътта му във водата. Той изстена дълбоко, гърлено, когато тя посегна по-надолу, хвана топките му и започна да ги гали, нежно, колебливо, а после все по-уверено…

Той забрави да плува на място. Потънаха надолу. Хвана я за раменете и изтегли и двама им нагоре. Няколко силни плясвания с крака ги доведоха до брега и той бързо я просна по гръб. Целувката му бе почти насилствена, когато устата му я намери, докосването му превземаше вдлъбнатините и извивките на тялото й, като вкусваше топлината на плътта й под хладните водни капки върху нея. Започна да ги целува, да ги гали… да ги пие от нея… от гърдите й, от вдлъбнатините на хълбоците й, от бедрата й, между тях…

Рязкото поемане на въздух отново го накара да се качи върху нея. Очите й срещнаха неговите — замъглени, златисти и все така предизвикателни. Пръстите й галеха косата му, устните им се докоснаха и се стопиха в неговите в огнена експлозия, в която тя отвърна с всичката жар, която получи. Пръстите й обвиха раменете му, галеха гърба му, задника, гърдите. Ноктите й го драскаха, после ръката й отново се спря върху него, докато изгарящата сладка жар на целувките й заваля върху гърдите му…

През него мълниеносно премина мъчително желание, той я притисна назад, нахлу в нея. Слънцето, спускащо се от небето, се превърна в нажежена страст, която изгори пейзажа и плътта им. Под него тя се срещна с бурята на ритъма му, възседна светкавицата на жаждата му.

Слънцето се скри в земята с последно изригване на ярко пламнали лъчи. Той усети някакъв трепет у нея, сладко неуловим, и я притегли плътно към себе си, смъквайки тялото си от нея, докато тъмнината се сгъсти и нощта се спусна над тях. Тя стоеше много неподвижна срещу него, а топлината на телата им все още им стигаше. Той остана изненадан от нежността, която изпитваше към нея, докато тя лежеше толкова доверчиво до него. Приглади назад мократа й коса с нежен, приспивен жест, като гледаше как нощта превзема небето.

Явно жестът му наистина бе приспивен, помисли си той след малко с някакво иронично веселие.

Бе я приспал.

Последната му нощ…

Нямаше значение. За момента той бе доволен да усеща тялото й до своето. Косата й, изсъхваща, се виеше върху гърдите му в нежни къдрици.

Той се постара да я намести върху себе си възможно най-удобно. Ръцете му бавно се обвиха около нея.

Дивата, дяволита… невинна дъщеря на ботаника.

Жена му.

 

 

Алена отвори очи и осъзна, че е нощ — и че тя е просната върху съпруга си.

Той не спеше, осъзна тя, а гледаше в нощта. Внезапно се почувства благодарна за сенките, спуснали се върху им.

Въпреки това нощта започна да захладнява в мрака. Там, където тялото му покриваше нейното, Алена бе топла. Но въпреки това се чувстваше разтърсена, трепереща вътрешно. Бе толкова плашещо да има такова силно, отчаяно усещане. Тя си оставаше изумена от начина, по който той я караше да се чувства, от силата на емоциите, събудени от тази близост, която продължаваше да изглежда толкова нова и странна. Всеки път, когато се любеха, отначало си мислеше, че той иска това, което тя не иска да даде, но грешеше. Някъде сред всичко случило се нещата се бяха променили. Сега изглеждаше, че звукът на гласа му можеше да възбуди топлина у нея, най-лекото докосване на пръстите му можеше да възпламени огън, а когато я притиснеше на земята, на нея отчаяно й се щеше да усеща вечно жарта на желанието му. Не й харесваше да се чувства като отнесена от вихър. Не искаше да го желае, изобщо не искаше да се нуждае от него. Бракът й даде името му и спаси репутацията й, даде й невероятна почит. В известен смисъл я постави под властта му, насила предизвика тази близост помежду им. Но това, което бракът не й бе дал бе…

Уважение. Привързаност.

Любов. Тя потрепери и се надигна.

— Иън…

— Връщаме се в къщата — рече той, като се изправи бързо и грациозно, и внезапно я накара отново да почувства студ. Той бе научил доста неща от индианците в Евърглейдс. Можеше да се движи абсолютно безшумно, със зашеметяваща пъргавина. Тя знаеше от първа ръка, че фехтуваческите му умения са първокласни.

Със сигурност би бил много опасен противник.

Тя не бе негов противник, каза си Алена. Беше жена му.

Той бе планирал да се ожени за друга. Може би това я превръщаше в по-голям противник, отколкото можеше да си представи.

Иън се върна с дрехите си там, където тя бе седнала свита на брега.

— Студено ти е. Връщаме се бързо вкъщи.

Тя се изправи и облече ризата си, а после го остави да завърже корсета й. Нахлузи през главата си изумруденозеления си костюм за езда и изведнъж не можа да се сдържи и се усмихна.

— Това пък защо беше? — полюбопитства той.

— За пръв път, Макензи, аз чувствам, че владея положението. Аз съм облечена, а ти не.

Той вдигна вежда ухилен.

— И си мислиш, че това ти дава предимство?

— Би могло.

— При какви обстоятелства?

Той я погледна с такава арогантна, нахакана мъжка самоувереност, че тя просто не можеше да пренебрегне такова предизвикателство.

— Когато се окаже, че трябва да вървиш до Симарон… без гащи! — осведоми го тя сериозно.

— Какво? — попита той с глава, наклонена от любопитство и плътен глас с предупредителна нотка.

Тя се засмя и мина край него, като грабна дрехите му и се втурна да тича.

А тя наистина можеше да тича. Със или без обувки.

Бе дъщеря на баща си. Бе се научила да припка над мандрагорови корени и мокър пясък, през плитки води и гъсти шубраци и храсталаци. Отначало се зарадва, че го е оставила да й диша праха.

— Алена Макман, върни се тук с нещата ми! — извика той. Тя продължи да бяга, като обмисляше възможността да му върне дрехите — след като стигне до края на пътеката, излизаща при моравата, естествено.

Той бе бърз като дива котка, точно толкова гладък, уверен и мускулест. Виждаше се краят на пътеката. Обърна се и забеляза, че той наистина е точно зад нея.

— Боже мой, най-добре веднага се облечи! — извика тя, като хвърли вързопа с дрехите му зад себе си.

Той дори не трепна. Изглежда тичаше след нея. Внезапно бе хваната и просната под него. Тъмните му очи бяха над нейните, предпазливо оценяващи, но една усмивка заигра по устните му и той бе едновременно задъхан и засмян. Тя също бавно се усмихна и сега й се щеше да е облечен и да не бе отмъкнала дрехите му.

— За малко да те победя и да те поставя в много трудна ситуация — уведоми го тя скромно.

— За малко, но не успя. И внимавай, красавице. Никога няма да успееш да ме победиш. Просто няма да го позволя.

— Нима? — попита тя сладко.

— Тази вечер би трябвало да си очарователна — напомни и той меко. — Да ми влияеш, да ме манипулираш така, че да се подчинявам на волята ти. Дотук се справяше чудесно, но след като захладня, няма да е зле да бъда повлиян и манипулиран пред огън със сладко греяно вино, не мислиш ли?

Той се усмихна с дълбока, нежна усмивка. И тя си помисли, че когато й се усмихне по този начин, не можеше да има по-поразителен мъж в целия свят, с толкова грубо изсечени черти и въпреки това толкова красив. Иън стана и сърцето й се разтуптя, понеже бе толкова поразителен, толкова строен, мускулест и въпреки това стегнат и загорял, че жилите и мускулите му се открояваха на златните отражения под луната при всяко негово движение.

Той протегна ръка към нея и й помогна да се изправи, а после се обърна, събра пръснатите си дрехи и бързо се облече.

Те се върнаха в къщата, без никой да ги види и да ги спре. В стаята си Иън просна одеялата пред огъня, наля бренди и на двамата, а после бавно и грижливо отново я съблече, преди да я притегли към себе си. Сега не изглеждаше да бърза особено. Огънят пукаше, а брендито изглеждаше топло и ароматно.

— Недей отново да заспиваш върху мен — прошепна меко той.

— Има ли някакво значение?

Той се замисли за миг над въпроса.

— Не — отвърна й.

Положи я на пода и я целуна. Нежно, дълбоко, жадно, възбуждащо. Устните само леко докосваха кожата й. Ръцете му се движеха по тялото й пред огъня и той изглеждаше запленен дори само да я докосва. Златистоалените пламъци на огъня сякаш подскачаха и танцуваха, докосваха я, стопляха я, натрупваха горещина и чувство, което бързо възпламени нещо у нея. Тя не можеше да лежи неподвижно, а се пресягаше към него, търсеше устните му, когато той я възбуждаше. Опитваше се да забави ръката му, когато докосването му станеше прекалено нападателно. Започна да диша неравномерно. Тя преплете тяло в неговото, без да я е грижа докъде стига одеялото. Нетърпелива да получи целувката му, нетърпелива да го докосне на свой ред, нетърпелива да го гали и милва…

Както той я бе научил днес.

Тя го докосна, като междувременно страстно търсеше устата му. Брендито заличи задръжките й. Тялото й се изви насреща му, а гърдите й се търкаха в неговите. Устните й се плъзнаха по гърлото и гърдите му, като през цялото време се движеше срещу него. Целуваща, галеща.

Доста изненадващо се оказа вдигната, загледана надолу в него, и после бавно-бавно бе спусната…

Нанизана. Очите му бяха върху нейните, присвити, пръскащи кобалтов огън. Усещането, толкова бавно, бе неописуемо. Тя извика, а главата й се отметна назад. Той я притегли още по-бавно надолу, надолу, докато тя напълно го обгърна…

 

 

По-късно, изтощена, Алена лежеше до него и трепереше, докато енергията, която бе изригнала помежду им, стихна и на нея й стана студено. Този път той просто я обви с ръце и я отнесе в леглото си.

Тя се сгуши до него и той я прегърна. Не беше сигурна дали не е заспала. Бавно усети дяволски сладко чувство да се надига в нея… и ласката на целувката му да се плъзва надолу по гръбнака й.

Те отново се любиха.

Понякога й се струваше, че сънува докосването му, понеже всеки път, когато затвореше очи, тя ги отваряше за ново изкушение.

Огънят бе угаснал и сега бяха останали само въглени. Луната избледня на небето, слънцето започна да изгрява. Тя отново се събуди и потръпна от хлад. Нямаше го в леглото. Не беше и в стаята. Тя скочи на крака, трепереща.

Огънят бе угаснал напълно. Навън слънцето се издигаше високо.

Алена се спусна към гардероба и набързо нахлузи долна риза и рокля. Тръгна да излиза от стаята и после се спря, само колкото да застане пред тоалетната масичка и да приглади разрошената си коса.

Тя се втурна по коридора и слезе на бегом по стълбите. Къщата бе тиха. Чу шум от трапезарията и се завтече натам, но откри само баща си да чете доволно вестника и да закусва палачинки.

— Добро утро, дъще!

— Татко. Добро утро. Ти си… сам.

— Хората тук са заети. Всички от семейство Макензи са станали и са някъде наоколо, а ти ще е най-добре да се поразшаваш, скъпа моя. Джером ще придружава малката ни група и е нетърпелив да потегляме.

— Малката ни група?

— Към къщи! — рече той щастливо.

— Иън… да не си е тръгнал?

— Ами да, разбира се, че тръгна. Нали знаеш, че трябваше да се върне на служба?

— Да, но…

Баща й я погледна загрижено.

Тя се запъна.

— Аз… аз не предполагах, че ще си тръгне толкова рано. Той не ме събуди.

— О, сигурно не е искал да те притеснява, понеже знаеше, че ние няма да тръгваме толкова рано. Предполагам, че сте се сбогували снощи.

— Аха.

Тя осъзна, че баща й е знаел за намерението на Иън да не я вземе със себе си — нито да я принуди да остане в Симарон. Решението изобщо не е било взето снощи. Иън просто е искал да я поизмъчи.

Ето колко са значели думите му, че може да се нуждае от нея! Бе я измамил, бе я използвал и което бе най-лошо…

Най-лошото бе, помисли си тя нещастно, че тя бе прекарала вечерта възторжено щастлива, радостна да бъде измамена, използвана и…

Влюбена в съпруга си.

— Готова ли си да тръгваме, скъпа моя?

Тя кимна.

— Да, татко. Трийсет минути, не повече — рече тя с равен тон. Обърна се, излезе от трапезарията и се втурна към стълбите.

Към неговата стая.

Мислеше, че иска да си тръгне. Че не иска нищо повече от това да си е у дома. Но тук…

Отпечатъкът от главата му бе останала върху възглавницата, мирисът му се бе запазил в чаршафите. Гардеробът бе пълен с негови дрехи, в бюрото имаше негови документи, сувенири и други вещи.

Бе си тръгнал, без дори да я събуди, за да се сбогува с нея. Очевидно бракът бе забавление, когато му бе угодно, но сега се връщаше към друг живот.

И към жената, за която бе смятал да се ожени?

Алена задържа дъха си за един нещастен миг. Питър О’Нийл й бе казал, че нито един уважаван мъж няма да се ожени за нея. Ако не друго, поне малко си бе отмъстила на Питър. Иън Макензи се бе оженил за нея. Тя просто не можеше да си представи какво означава това за него.

Алена затвори плътно очи и въздъхна.

Трябваше да си събира багажа. При това бързо.

Връщаше се у дома.