Хедър Греъм
Не предавай любовта (8)

ГЛАВА СЕДМА

На вратата се почука тихо. Аманда мушна плика в джоба си и стана.

— Да — извика тя силно.

— C’est moi, Danielle.^[1]

Аманда отвори вратата и в стаята влезе Даниел, облечена в светлосиня рокля. Носеше и снежнобяла престилка.

— Добре ли прекарахте вечерта, ma petite? — попита тя и докосна страните на Аманда.

— Да, много добре — излъга Аманда, но пресилената й усмивка издаде. — Ти знаеш колко много обичам Дамиен.

Даниел само кимна с глава и без да каже нито дума, донесе от съседната гардеробна копринена нощница, украсена с нежни дантели.

— Лорд Стърлинг наистина ви купува само най-хубави дрехи! Имаше ли отново някакъв спор между вас?

— Нищо особено. Както обикновено — каза Аманда, вдигайки рамене.

— Не е вярно — отвърна Даниел. — Откакто пораснахте, става все по-лошо. — Тя погледна умислена момичето, което беше отгледала като свое дете. — Още преди години трябваше да го убия.

— Даниел! — извика Аманда уплашена. — Не смей и да си помислиш такова нещо! Просто ще те обесят, без да им мигне окото и даже Бог няма да може да ти помогне!

— Но тогава няма да може да ви тормози!

Аманда почувства, че при тия думи цялата се разтреперва.

— Той нищо няма да ми направи, защото в края на краищата е мой баща! — каза тя смело, но в същия миг си спомни, че точно родният й баща беше нарекъл майка й курва.

С помощта на Даниел Аманда успя да се измъкне от роклята си. После скръсти ръце и попита:

— Каква беше майка ми, Даниел?

— О, тя беше прекрасна жена! — отвърна Даниел нежно. — Очите й бяха с цвят на море, а косите й — като слънчев залез. Често се усмихваше и беше много миролюбив човек, но беше способна и на дълбоки чувства. — Даниел прекъсна разказа си, когато Аманда съблече и долните си дрехи. — От главата до петите вие сте нейно копие, Аманда, и затова…

— Затова?

Даниел поклати глава:

— О, тя беше винаги така мила с Пол и с мен.

— Кой е Пол?

— Брат ми се казваше Пол. Той почина преди вие да се родите.

Докато говореше, Даниел събираше дрехите и обувките на Аманда и ги подреждаше в шкафа.

— Беше ужасно, когато ни прогониха от Нова Скотия. Отначало ни управляваха французите, после дойдоха англичаните. Когато избухна Седемгодишната война, вече никой за нищо не ни се доверяваше. Тогава просто ни взеха земята и ни изгониха оттам. Живеехме в Порт Анри — имение, наречено на името на прадядо ми. Англичаните ни събраха в Порт Роял и ни натовариха като говеда на кораби, които трябваше да ни отведат на юг. Умирах от глад, когато спряхме в Уилямсбърг. Вашата майка помоли баща ви да приеме някои от нас, бегълците. Така Пол и аз се озовахме в новата си родина.

Аманда усети, че в нея всичко се свива на топка, слушайки за несправедливостите, които народът на Даниел е трябвало да понесе. Много от заселниците тогава са отказали да приемат в домовете си бежанци, така че те е трябвало да продължат нататък. Но малко от тях са успели да достигнат френските селища в западните и южните области.

Даниел въздъхна дълбоко:

— Но всичко това стана през 1753 г., когато вие още не сте била родена.

— А майка ми наистина ли е била толкова добра и състрадателна, както я описахте?

— Тя беше ангел във всяко отношение — кимна Даниел. — Защо, нима някой друг ви е казал нещо различно?

Аманда поклати енергично глава и тъй като не искаше повече да измъчва добрата Даниел, премълча думите на баща си.

— Не, просто исках да си поговорим за нея.

— А сега ви желая лека нощ, мила моя! — каза Даниел и, изпълнена с обич, погали Аманда по косите. Тръгна към вратата, но малко преди да я достигне, се обърна още веднъж. — Колко време ще останем тук?

— Аз… аз не знам — отговори Аманда. — Лорд Кемерън ме покани да погостувам в имението му на Джеймс Ривър. Може би ще отидем там.

Очите на Даниел се разшириха от радост.

— О, наистина ли? И без баща ви?

— Да.

Даниел кимна доволна с глава.

— Този лорд Кемерън ми се нрави значително повече от лорд Тейритън.

Робърт. Споменът за него не можеше да бъде така лесно изтрит от сърцето й. Тя толкова често си бе представяла чудни картини от техния бъдещ живот!

— Лека нощ, Даниел! — отвърна Аманда рязко. Прислужницата се поклони, за да си тръгва, а Аманда добави троснато. — Съжалявам, Даниел, но аз обичах този човек. А пък лорд Кемерън, той… той сигурно е бунтовник.

— Може би просто има свой възглед за нещата. Британците ми отнеха всичко, което притежавах, а французите не пожелаха да ме защитят. А сега, като слушам какво говорят хората по улиците, бих дала правото на хора като лорд Кемерън.

— Сега вие сте жител на Вирджиния.

— Аз съм американка — каза Даниел с тихо достойнство. — Който победи във войната, става герой, а който има нещастието да бъде от другата страна, той веднага е обявен за предател! Този лорд Кемерън ми изглежда честен човек с развито чувство за справедливост. Щом ви е казал, че ви обича, това означава, че никога не би ви изоставил, както вече направи другият — добави тя бързо, преди да напусне стаята.

Аманда внимателно спусна резето след нея, а след това се вмъкна под завивките. „По дяволите, но аз няма да се откажа! Той е бунтовник и аз ще сторя това, което считам за свой дълг!“ — говореше си тя тихо, преди да затвори очи. Но за сън и дума не можеше да става. Вместо това в главата й непрекъснато се появяваха сцени от следобеда, когато баща й я заплашваше в градината. И от време на време й се мярваше лицето на Ерик. Той я гледаше хладно, сякаш знаеше вече всичко за нея. Аманда усещаше, че той подозира нечистата игра. „Шах мат, милейди!“

По едно време Аманда подскочи. Сигурно беше заспала и се събуди от необичаен шум. Откъде ли идваше този шум? Огънят беше почти изгаснал. Прозорецът бе леко открехнат. Белите завеси слабо се полюшваха. Аманда можеше да се закълне, че когато си лягаше, прозорецът беше плътно затворен.

Тя трескаво отхвърли завивките и се втурна към прозореца. Наоколо нямаше нищо съмнително. Но изведнъж усети зад себе си някакво движение. Аманда се обърна, но тъй като лунната светлина блесна в очите й, тя не можа да различи кой е там.

— Кой, кой е? — прошепна тя.

Изведнъж Аманда разпозна сянката, която се хвърли отгоре й. Понечи да изкрещи, но една ръка запуши устата й. Ярост изпълни сърцето й. Тя се блъсна в тъмното тяло, но нищо не помогна, за да се измъкне от хватката му. Тя усети, че я повдигат и хвърлят в леглото. Опита се да се изплъзне, но сянката отново я хвана, метна я брутално в леглото и се озова отгоре й. Тя замята глава като диво зверче, търсейки глътка въздух. Времето, през което се освободи, бе твърде кратко, за да извика. Устата й пак бе запушена, а железните ръце се плъзнаха около талията й. Аманда се опита да удря и дращи, но тогава сянката хвана китките й, така че тя се отпусна безпомощно на леглото, притисната към възглавницата.

— Шт! — просъска сянката и дъх на тютюн и бренди се разстла над лицето на Аманда. Тя се опита да хапе, обръщайки отчаяно глава, но нямаше голям успех. Само дето нощницата й се свличаше все по-надолу.

— Милейди, положението е сериозно! Няма смисъл да се съпротивлявате повече!

Аманда се вкамени, тъй като нападателят не бе никой друг, а самият лорд Кемерън. Тя изпадна в дива паника и отново се опита да се освободи, но той отпусна тежкото си тяло върху й и тя вече едва си поемаше дъх. Очите му блеснаха студено на лунната светлина.

— Укротете се най-после! — заповяда той и я погледна съзаклятнически в лицето, отпускайки бавно ръцете й.

— Оставете ме веднага на мира или ще викам! — изхлипа Аманда.

— Точно от това ме е страх.

Тя се размърда, за да си поеме дъх и изведнъж усети до гърдите си хладното острие на нож.

— Вие никога не бихте се осмелили да го направите! — проплака Аманда, преодолявайки първото вцепенение. — Не и една невинна жена!

— Но вие не сте невинна!

Той знаеше всичко! Сигурно я беше наблюдавал. Леден ужас сграбчи Аманда.

— Как изобщо си позволявате да влизате тук по този начин! Ще викам, ще събера цялата къща и ще накарам да ви обесят!

— А как тогава да повярвам на сладкото ви извинение? — иронизира я той. — Исках само да ви предупредя, милейди. — И той отново плъзна студеното острие по кожата й.

Аманда щеше да изкрещи от страх, но неговата ръка се оказа по-бърза. Той откъсна с ножа част от нощницата й и докато Аманда схване, какво точно се случва, видя, че гърдите й са вече голи.

— Ако не се укротите, ще ви разкарам гола из целия град. При всички случаи хората няма да изпуснат подобна гледка, тъй като в момента торите не са любимците на града.

— Не бихте могли…

— Не ме подтиквайте към подобни действия, защото не се знае какво още може да ми дойде на ум.

— Мръсник…

— Ето че отново започвате! Предупредих ви! Престанете най-после!

— Никога… — и тя заблъска глава като побъркана.

— О, ще го направя! — противопостави й се Ерик, оставяйки я да буйства колкото ще. Но не изпусна нито за миг китките й. Тежестта на тялото му вършеше останалото. — А сега застанете кротко!

И наистина Аманда утихна изтощена, изпотена и зачервена от срам. По време на буйството си тя бе осъзнала, че лежи под него с голи крака и гърди и че той необезпокояван може да я наблюдава. Беше усетила и силното му, мускулесто тяло, натиска на бедрата му, допира на члена му. Прииска й се да избяга колкото се може по-надалеч.

Аманда кимна с глава, че се предава и той отдели ръката си от сочните й устни.

— Няма да крещя. Заклевам се!

Той я погледна изпитателно и се отдръпна назад, но така че тя все още оставаше затисната между краката му.

— Какво искате? — попита Аманда с хриптящ глас.

— Много, но на първо време писмото си.

Аманда се сви виновно, но изведнъж с учудена усмивка попита:

— Защо смятате, че…

— Не смятам, а знам. И оставете, за Бога, тази невинна физиономия! Вие лъжете и двамата знаем, че е точно така. Дайте ми писмото, докато не ми е хрумнало нещо друго.

Аманда го мразеше, защото я беше разкрил твърде бързо.

— Вашето държание не може да бъде наречено цивилизован подход, лорд Кемерън! — просъска тя през стиснати зъби.

— В момента нямам повод за вежливости! Не съм глупак! Запомнете го добре! А сега ми дайте писмото!

— То… вече не е у мен.

Той я сграбчи, вдигна от леглото и я разтърси като разярен звяр. След това изведнъж я пусна, така че тя да падне.

— Напълно е възможно заради игрите ви някой ден и да си загубя главата, но няма да позволя това да се случи на други! Къде е пликът?

— Дадох го на баща си.

— Отново лъжете! — каза той и сякаш случайно отново погали бузата й с ножа.

— Не ми вярвате? — попита тя предизвикателно.

— Не. — Очите му светнаха с опасен блясък. — И сега ми идва на ум нещо друго!

Тя не разбра точния смисъл на думите му, но като чуваше заплашителния му тон, нямаше и желание да узнае истината.

— Пликът… той е в джоба на роклята ми.

Той скокна светкавично и вдигна и Аманда от леглото. Тя събра разкъсаната си нощница и така двамата застанаха пред шкафа с дрехите в съседното помещение. Тя измъкна роклята, а той започна трескаво да търси джоба, скрит между гънките на широката й пола. Нервно измъкна плика и върна роклята обратно в шкафа.

— Защо го взехте?

— Защото… защото вие сте бунтовник. А сега изчезвайте!

— Така ли? И искахте може би да го докажете?

— Не! — извика тя уплашено. — Аз… аз само…

— Какво?

— Махайте се или ще викам! — Тя бавно отстъпваше назад, но страхът й вече не бе така смразяващ.

— Защо не дадохте плика на баща си? — попита Ерик, следвайки я бавно.

— Просто не успях.

— Отново лъжете!

— Добре тогава. Исках първо аз да го прочета, но както сам виждате, пликът е празен. Защо изобщо дойдохте, като знаете, че писмо няма?

Той се приближи до леглото и седна, без да изпуска Аманда из очи.

— Заради адреса.

Погледът му я накара да потрепери.

— Там е името на Фредерик, нали? Печатарят от Бостън. „Индианецът“ от пристанището? — Тя преглътна, тъй като хладните му очи я накараха да се почувства несигурна. — Тъй като вече получихте, каквото търсихте, може да си тръгвате.

Той поклати глава:

— Още не съм решил какво да правя с вас.

— С мен? — тя отметна глава назад.

— Да, вие пребъркахте вещите ми и ме ограбихте.

— Ако до две минути не напуснете стаята, ще се разкрещя, докато се събере тук цялата британска армия!

Ерик се облегна с удоволствие назад.

— Те са мили момчета и повечето са мои приятели. — Той сви рамене, надигна се и бавно тръгна към Аманда, така че тя трябваше да отстъпи до вратата. — Ако постъпите така, — просъска той тихо, — ще помоля баща ви за извинение и ще му разкажа, че сте ме прелъстили и измамили. След това с разбито сърце ще попитам с колко още мъже сте постъпвали по този начин. — Ерик се подпря на стената ухилен, а белите му зъби лъснаха в тъмнината.

Аманда се отдръпна гневно назад.

— Той няма да ви повярва, тъй като знае, че аз…

— Че ме презирате? Но, лейди Стърлинг! Тази вечер вашите устни произнесоха най-милото извинение!

— Въпреки това… — спря тя по средата и двамата се ослушаха, тъй като в коридора се чуха стъпки.

Изведнъж ножът отново блесна пред очите й.

— Внимание! — просъска Ерик. — Само една грешна дума и ще има труп!

Няколко мига по-късно той сякаш се бе стопил във въздуха. Аманда напразно се опитваше да го открие в тъмното. Дали се бе измъкнал през прозореца или пък бе потънал в съседната гардеробна? В този момент някой енергично похлопа на вратата.

— Кой е? — Аманда усети, че устата й пресъхва.

— Баща ти. Отвори вратата!

Аманда се поколеба няколко секунди и после леко открехна вратата, без обаче да освобождава входа напълно.

— Какво има? — попита тя.

Баща й я блъсна мълчаливо назад и влезе в стаята. Запали свещ от догарящото огнище, освети стаята и я огледа изпитателно.

— Стори ми се, че чувам гласове.

— Така ли?

Той я удари. Аманда изгуби равновесие и падна върху леглото. Но светкавично събра нощницата си над гърдите и скочи отново права.

— Не можеш да ме излъжеш! Всяка курва предава на децата си своя нрав! Но преди да започнеш да се забавляваш където си искаш, ще изпълниш моите заповеди!

Аманда стоеше пред него със стиснати зъби и се надяваше, че Ерик Кемерън вече е изчезнал и че няма да стане свидетел на тази унизителна за нея сцена. Даже и преди това да беше се разкрещяла, това нямаше да й помогне. В това отношение Кемерън бе прав — баща й би повярвал на неговите, а не на нейните думи.

— Тук няма никой, татко. Сама съм. Ако обичате, идете си, спи ми се.

— Не се опитвай да ме водиш за носа! Аз ти заповядах да завъртиш главата на Кемерън и ти ще го направиш, каквото и да става!

Аманда напразно се мъчеше да прониже с поглед тъмнината. О, Господи! — молеше се тя на ум. Дано да си е заминал! В този момент баща й я приближи и с нескрит интерес заразглежда разкъсаната нощница, която тя държеше събрана пред гърдите си. После с видимо удоволствие прекара пръст по шията й надолу до дълбочинката между гърдите.

— Какво се е случило? — попита той любопитно.

— Скъсах я, докато спях и още не съм я зашила.

— Наистина хубава нощничка. Аз се грижа добре за детето си, нали?

— Така е — беше принудена да признае тя. Но в същото време като видя, че ръката му все повече я приближава, усети, че й се повдига и отчаяно се дръпна към вратата. Лицето му се смръщи. За първи път Аманда виждаше в баща си само мъжа и разбра, че се страхува от него. Още една негова крачка и тя щеше да се разкрещи. Но в къщата на лорд Дънмор тя се чувстваше сигурна.

— Лека нощ, татко.

Известно време погледът му се местеше от Аманда към полуотворената врата, а тя впери поглед във врата му, където една вена пулсираше тежко. Най-накрая той премина плътно край нея, но се спря още веднъж до вратата.

— По този въпрос още не сме си казали последната дума. Само чакай да се приберем у дома!

Вратата се затвори зад него. Аманда подпря изтощена чело на дървената й част и изохка. Но веднага се обърна, защото й се стори, че долавя движение зад гърба си. Ерик не беше изскочил през прозореца, а се беше скрил зад вратата на гардеробната. В сянката Аманда улови на лицето му смесица от яд и съжаление.

— Бих го убил! — рече той със злоба.

От почуда Аманда повдигна едната си вежда, тъй като по всичко личеше, че в момента Кемерън е ядосан много повече на баща й, отколкото на нея.

— В края на краищата той е мой баща — сви тя рамене и изглежда, че нямаше никакво намерение да споделя с Ерик мъката си.

— Още по-зле!

— А сега ще си тръгнете ли? — попита тя, събирайки нощницата пред гърдите си.

Вместо отговор той се приближи и прегърна раменете й. Гледаше я в очите с любов.

— Доколкото разбрах, заповядаха ви да ми се извините!

— Получихте писмото си, ако обичате, тръгвайте си!

— Предупреждавам ви още веднъж, милейди — каза той натъртено. — Никога повече не ме шпионирайте! А всъщност защо не му казахте, че съм тук?

— Защото или щяхте да убиете някого, или щяхте да му кажете, че сте тук по мое желание.

— И той щеше да ми повярва, така ли?

Тя замълча, не можейки повече да издържа на изпитателния му поглед.

— Отговорете ми! — заповяда й той.

„Колко бързо се ядосва!“ — помисли си тя.

— Да, разбира се, че щеше да повярва! Той ме презира — призна си тя, но после се опита да се измъкне — За Бога, тръгвайте!

— Не съм аз този, който започна тази игра, но аз ще й сложа края! — рече Ерик.

Аманда не разбра точния смисъл на думите му, но забеляза, че той изведнъж стана по-възбуден и неспокоен.

— Баща ми…

— Трябва да ви отмъкна от него!

— Вие изобщо нищо не разбирате! Според мен вие сте от бунтовниците. Нещо, което аз винаги…

— Вие сте глупачка! Ще трябва повече да внимавам за вас. Преди всичко трябва да му стане ясно, че няма право да удря, наранява и изобщо да докосва годеницата ми!

— Никога няма да се омъжа за вас!

— Милото ми глупаче! Разбира се, че никой няма да ви принуждава насила да се омъжвате. Аз просто ви предлагам изход. Колко сте хубава! Но в същото време сте ужасно студена! И страстна! Защо не искате да ме разберете? — мърмореше си той.

— Защото ви мразя, лорд Кемерън! — извика тя. Побъркваше се от това, че винаги в негово присъствие се възбуждаше така бързо и дишането й се учестяваше. Отново трябваше да си спомни за каква я имаше баща й. — Ох, оставете ме на мира!

— Но аз не искам да ви оставя! — отвърна й той тихо. — Утре ще дойдете при мен. Обещайте ми! Не ми остава много време.

— Не разбирам за какво говорите.

— Ще предам на лорд Дънмор съвсем официално предложение. Щом като искате да ме окачите на въжето, ще ви се предоставя, сам надявайки примката. Освен това ще говоря с баща ви, тъй като един официален годеж би ви осигурил необходимата свобода, за да дойдете утре в Кемерън Хол.

— Вие сте побъркан! Аз откраднах писмото ви, казвам, че ви презирам, а вие продължавате да ме искате? Защо трябва да приемам предложението ви?

— Тъй като ще отсъствам дълго и през това време ще мога да ви предоставя Кемерън Хол.

Аманда замълча, тъй като знаеше, че ще приеме предложението му. Да се измъкне от властта на баща си беше в момента най-силното й желание.

— Трябва да се омъжите възможно най-бързо за мен — продължи Кемерън — защото съвсем скоро може и да бъда улучен от индианска стрела.

— Би било истински късмет!

Той се засмя, но секунда по-късно очите му отново гледаха сериозно и малко съчувствено.

— Няма защо да се страхувате от мен.

— Наистина ли? — попита тя, придърпвайки още повече разкъсаната си нощница.

— Трябва да се страхувате от хората в най-близкото си обкръжение, милейди. Ако не дойдете по собствено желание, тогава ще потърся начин да ви спася от вас самата!

— Не разбирам нито дума!

— А аз се надявам изобщо да не разберете за какво говоря. — С тези думи той се поклони дълбоко. — Адио, милейди!

В следващия миг той вече беше изчезнал и само завесата леко се полюляваше на вятъра.

Аманда се учуди, че при скока от прозореца той не си счупи нито главата, нито краката и се заслуша, за да чуе сигналите за тревога от британските постове. С разтуптяно сърце тя изтича към прозореца. На лунната светлина дворът и градината изглеждаха пусти. Аманда знаеше от Дамиен, че по време на Седемгодишната война войниците се бяха научили да се придвижват безшумно като диви зверове.

Кемерън не е див звяр, успокояваше се Аманда. Но лесно се разпалваше, а тя го беше ядосала. Устата й бе пресъхнала, а дишането й ставаше все по-учестено. Не се чувстваше никак добре, но вече беше решила, че ще отиде в Кемерън Хол, ако на сутринта поканата все още е в сила. В никакъв случай не желаеше повече да остава около баща си. В едно Кемерън безусловно имаше право — годежът за нея беше равносилен на свобода.

 

 

На следващия ден при залез слънце Аманда за първи път видя Кемерън Хол. Тя никога не узна кога Ерик е ходил при Дънмор и кога са разговаряли. На закуска баща й съобщи, че вече е официално сгодена, а лорд Дънмор добави, че колата на лорд Кемерън е готова да я отведе по всяко време.

Лорд Кемерън трябвало да потегли на война, но той пожелал през това време тя да се запознае с неговото имение. Тъй като времената били размирни, денят на сватбата щял да бъде определен по-късно.

Преди Аманда да влезе в колата, където вече се бе настанила Даниел, баща й я сграбчи за ръката.

— Ще прегледаш основно бюрото и всички хартийки там, разбрахме ли се? Всичко — писма, имена, адреси и други подобни. Всичко може да е от голямо значение. Разбрано?

— Най-вероятно е да ме убие, ако разбере намеренията ми.

— Ти все още си моя дъщеря! Мога по всяко време да те отведа у дома. И освен това не забравяй братовчед си! — Той я гледаше проницателно и погледът му беше така странен, както бе и през предишната нощ. Но само мисълта, че може още веднъж да остане насаме с него, я накара да потрепери.

— Само да ме докоснеш и той ще те убие! — каза тя и с учудване констатира, че в очите му се появи страх.

Бързо се отскубна от ръката му и се качи в колата, която тутакси потегли. Аманда се облегна назад с облекчение и се усмихна на Даниел. Предстоеше й тричасово пътуване през полуострова.

Още първият поглед към Кемерън Хол я развълнува по особен начин. Минаваха по дълга алея с дъбове, в чиито корони се събираше вечерната мъгла. Съвсем в дъното се издигаше къщата на върха на зелен хълм. Тухлената постройка бе опасана от широка веранда, чиито дорийски колони ефектно подчертаваха елегантността и симетрията на архитектурата.

— Mon Dieu! — възкликна Даниел, която бе дръпнала завеските на прозорците, за да вижда по-добре. — Каква прекрасна къща!

Аманда беше прекалено възбудена, за да й противоречи, освен това тя също за първи път виждаше толкова разкошен дом. Покрай пътя беше забелязала редица стопански постройки, заобиколени от китни градинки. Господарската къща сякаш плуваше в небето, но тази оптическа измама се дължеше на вечерната мъгла. От ляво се разстилаха безкрайни поля, на които се трудеха роби и бели работници. Зад една редица от дървета хълмът се спускаше надолу към реката и Аманда видя, че там имаше складове, разположени около малко собствено пристанище. Даниел грееше от радост.

— Тук ще се чувствате добре ma cherie. Този човек е много богат и ще може да ви защити от баща ви.

Изведнъж Аманда се уплаши от невъзвратимостта на приключението, в което се беше впуснала. Тя не криеше политическите си възгледи, така че не можеше да се каже, че е загадка за Кемерън. Но въпреки този факт и въпреки кражбата той я бе взел под своя закрила, когато разбра какъв натиск упражняват върху й и как всъщност я насилват. Тя знаеше, че е невъзможно да се омъжи за него, тъй като дълбоко в сърцето си оставаше вярна привърженичка на короната и се чувстваше горда с английските закони и традиция. В лондонското училище тя бе научила твърде много за тези неща и сега знанията й подкрепяха чувствата. Тя беше горда, че принадлежи към една от най-важните нации в света. В нейните очи Ерик Кемерън бе предател, а Америка — далечна и дива страна.

— Лорд Кемерън вече ни очаква! — съобщи радостно възбудената Даниел.

Аманда не можеше да сподели напълно радостта й и със смесени чувства наблюдаваше мъжа, който бе застанал на стълбата към верандата. Той беше облечен с бял панталон до коленете, а към тъмносиния си редингот носеше бяла риза, украсена с дантела. Както обикновено, косата му не бе напудрена, а само прихваната отзад на опашка. Пиер спря колата така, че Аманда се оказа лице в лице с Ерик. Лека руменина плъзна по страните й. Той беше уверен, че тя е приела поканата му.

— Добре дошла в Кемерън Хол! — приветства я той и й подаде ръка, за да слезе от колата. — Надявам се, че тук ще се чувствате щастлива и на сигурно място, Аманда!

Дали би могла да се чувства на сигурно място, когато той е край нея, питаше се Аманда, докато той я целуваше по бузите. Изобщо не можеше да си обясни как този човек поставя на карта това разкошно имение и охолния живот.

Той пусна ръката й, но продължи още няколко секунди да я гледа в очите. След това се обърна към Пиер.

— Моля, погрижете се за багажа! — каза Ерик и със същата сърдечност се завтече да посрещне и Даниел. — Мога ли сега да ви покажа къщата? — попита той Аманда.

Тя кимна и се сети, че досега не бе отронила нито дума.

— О, да, с удоволствие! — прибави нервно.

— Елате, Даниел, придружете ни!

— Мерси… много благодаря — поправи се тя, спомняйки си за лорд Стърлинг, който ненавиждаше френския й.

Лорд Кемерън само се засмя, което го направи в очите на Аманда много по-симпатичен, а също така и по-млад. Всъщност когато човек не го дразни, той беше съвсем поносим!

Пред тях се разтвориха широки двойни врати, боядисани в бяло.

— Прадядо ми Джеймс и жена му Жасмин са получили тази земя от Джеймс I. След като преживели голямото клане през 1622 г., те поставили основите на къщата — обясняваше Ерик, докато влизаха вътре.

От срещуположната страна на къщата също се отвориха подобни врати, гледащи към реката и от това се получи леко течение. В средата на залата имаше широка извита стълба, която водеше нагоре, а вратите отстрани съединяваха огромния хол със страничните крила. Навсякъде блестеше добре полиран махагон. Стените бяха покрити с копринени тапети, а таванът бе украсен с прекрасни фигурки. Докато двете дами се озъртаха смаяни на всички страни, по стълбата слезе прислужник в ливрея.

— Ах, Ричард! Това са лейди Стърлинг и нейната гувернантка, мадмоазел Даниел.

Слабият белокос Ричард се поклони учтиво.

— На вашите услуги, милейди, мадмоазел. Какво мога да ви предложа за освежаване?

— Донесете ни къпинов чай. След около час в библиотеката. Междувременно ще покажа на дамите стаите им, за да могат да се преоблекат и малко да се поосвежат след дългото пътуване.

Ричард се отдалечи с лек поклон, а лорд Кемерън поведе гостенките си нагоре към втория етаж, където фамилни портрети украсяваха стените. На един от тях тъмнокос мъж, облечен според модата на седемнадесети век, гледаше Аманда със сивосините очи на Ерик. До него висеше портрет на изключително красива жена със светли очи.

— Мога ли да ви представя — Джеймс и Жасмин. А това е внукът му, който също се нарича Джеймс, заедно с неговата Гуендолин. По време на управлението на Кромуел много членове на семейство Роундхийдс са гостували в дома му. Както се вижда, Вирджиния винаги е била лоялна колония!

— А какво се е променило сега? — попита Аманда.

— Семето на свободата покълна тук и се разви много бързо.

— Но въпреки това вие сте предател!

— Силни думи, милейди! Съвсем скоро ще потегля на война на страната на лорд Дънмор срещу дивите индианци — нима това според вас е предателство? — Той се засмя дрезгаво. — Мога добре да си представя какво си мислите в момента. Виждате ме с томахавка в главата, нали? Вие сте твърде жестока, милейди! — Той взе ръката й с усмивка и я доближи до устните си.

Това бегло докосване ускори пулса на Аманда. Сърцето й биеше до пръсване, а коленете й се разтрепериха. Мразеше тия моменти, в които Ерик събуждаше у нея забранени чувства, но въпреки това не помръдна, когато той обърна ръката й и я целуна и от вътрешната страна. Зави й се свят.

— Моля ви! — прошепна тя и в същото време усети, че никак не й се нрави треперливият й глас.

Ерик веднага пусна ръката й и пристъпи към следващия портрет. Беше съвсем ясно, че той има опит в подобни игрички и че обича да определя сам правилата, но тя не искаше в никакъв случай това да се случи.

— Погледнете, това е любимият ми портрет. На него е Патрик Кемерън. Според слуховете бил пират и даже жена си взел чрез грабеж.

— Практика ли това в семейството ви? — попита Аманда, запазвайки миловидното си изражение.

Ерик я погледна право в очите:

— Действал е по поръчение на краля.

— С това се оправдават обикновено.

— Той ми е дядо и ме е възпитал, тъй като баща ми загина във войната срещу французите. Познавам любовната му история, тъй като съм я чувал от него самия. Двамата с баба ми бяха щастливи, че са заедно през целия си живот — тя успя да укроти дивия си мъж. От тях научих твърде много за важните неща в живота и затова съм им безкрайно благодарен.

Ерик и Даниел се преместиха няколко стъпки напред, докато Аманда остана на мястото си замислена. Сърцето я заболя при спомена за нейното безрадостно, сурово детство. С какво удоволствие би влязла в такова семейство, ако можеше да започне отначало! Тя се разтрепери и усети, че сълзите напират в очите й. Вече се бе изтръгнала от властта на баща си и ако сега индианците чайени свършеха своето, най-после щеше да намери спокойствие.

— Милейди?

Ерик я изчака учтиво, след което отвори вратата, до която се бяха приближили. Аманда пристъпи смаяна в голяма стая, от която първо забеляза резбованото махагоново легло и персийските килими, постлани върху излъскания под. Две удобни кресла и малка масичка предлагаха удобство и изглед към реката, а голямата камина обещаваше топлина в студените дни. Стаята беше подредена като за принцеса и бе значително по-разкошна от гостната на лорд Дънмор.

— Харесва ли ви? — попита той.

Аманда кимна мълчаливо, но Ерик се обърна към Даниел:

— Мадмоазел, вие ще живеете там, в края на коридора.

Даниел благодари, очарована от любезността му, и изтича към отворената врата. Въпреки че Аманда не се обърна, тя знаеше, че Ерик стои плътно зад нея, тъй като усещаше мъжката миризма на тютюн и кожа и съвсем лек мирис на соли за вана. Несъзнателно тя навлажни устните си и като вдигна поглед към него, установи, че през цялото време той не е откъсвал очи от нея.

— А вие къде ще спите? — поиска да знае тя.

Учуден, Ерик вдигна нагоре едната си вежда, след което се усмихна.

— Точно до гардеробната. — Той с удоволствие забеляза пребледняването й, след което добави: — Но вие, разбира се, ще имате ключ.

— Разбира се.

— Защо питате? Вероятно се интересувате все още от нещата ми?

— Не, не.

— Моля ви, спестете ни лъжите! Уж търсите наслади, а все се озъртате наоколо. Но ако се приближите до леглото ми, ще си помисля, че искате да се озовем в него заедно.

— Не страдате от липса на самочувствие. Или се лъжа?

— Струва ми се, че ви познавам по-добре, отколкото вие самата се познавате. Този факт ми дава известно предимство.

Аманда тъкмо щеше да протестира след това изречение, но той вече се бе оттеглил към вратата, където още веднъж спря.

— Ричард ще дойде да ви вземе и ще ви доведе в библиотеката. Освен това ще трябва да ви запозная и с личния си прислужник Касиди. Икономката ми Маргарет ще ви донесе всичко, което ви липсва. Оттук нататък ще трябва да се оправяте сама и аз съм любопитен да узная къде ще реши да надзърне моята прекрасна шпионка!

— Със сигурност не близо до вас — извика тя след него. — В края на краищата аз не искам да…

— Да бъдете заловена? — допълни той наслаждавайки се на ситуацията. — Но вие сте в шах!

— В никакъв случай няма да се дам!

— О, не! Ще се предадете! Вярвайте ми! — с тези думи той се обърна и напусна стаята.