Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Камерън: Северноамериканска жена (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Not a Rebel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Не предавай любовта

Редактор: Иванка Петрова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“, 1994

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ПЕТА

През следващите седмици Аманда гледаше да стои по-далеч от баща си. Известно време той отсъстваше по работа. Но и след завръщането му всеки от тях двамата се хранеше сам в стаята си. На Аманда не й беше никак лесно да преживее всичко това. От една страна тя се опитваше да преглътне разочарованието си от Робърт, а от друга — едва сега разбра колко малко всъщност баща й се интересува от нея. Досега тя го мислеше просто за своенравен и изключително сериозен човек, но трябваше да установи, че й е неприятно да го среща.

Освен всичко това се появяваше и мисълта за Ерик Кемерън, която също я измъчваше. Въпреки нейното сурово отношение тя знаеше, че му бе доставило удоволствие да отстрани Робърт и да й помогне в малкото й отмъщение. След празника тя не бе чувала и дума за него. Аманда бе леко разочарована, тъй като го имаше за мъж, който преследва до край обекта на своите желания. Но пък може би той не я желаеше достатъчно силно, утешаваше се Аманда. Когато си спомнеше за ласките, смеха и пронизващия му поглед, Аманда се изчервяваше и неспокойно се мяташе от единия край на леглото в другия. Тя бе обезпокоена от това, че той знае твърде много за нея, но след това се успокояваше, че всъщност знае само за Дамиен и случилото се в Бостън. Но не, това не бе всичко — той май наистина знаеше повече за нея. Очите му бяха проникнали до дъното на душата й.

Понякога положението й се струваше толкова безнадеждно, че даже стоенето в Стърлинг Хол й изглеждаше противно. И въпреки че обичаше прекрасния си дом, все по-често се замисляше за бягство. Но къде ли можеше да отиде? Със сигурност по всяко време би могла да гостува на леля си в Южна Каролина или на сър Томас Мейбри в Бостън, но и двамата биха я приели само със знанието и съгласието на баща й. А как ли стоеше въпросът с Филаделфия, където живееше Майкъл, братът на Дамиен? Не, във Филаделфия и в Бостън в момента вреше и кипеше, така че там не бе никак сигурно. Освен това тя бе вярна поданичка на короната и нямаше намерение да живее сред бунтовници. Стърлинг Хол беше и си оставаше родината й. Едва ли на света можеше да се намери по-прекрасно местенце от Вирджиния през лятото.

Аманда се сети за широката река, свежия въздух, пеенето на робите по полята, мелодичните разговори на слугите и работниците и изведнъж й се прииска да се поразходи. Минавайки покрай дъбовете в края на парка, тя си спомни, че веднъж баща й мимоходом бе споменал, че е възможно отново да я изпрати в Англия. Междувременно Аманда бе разбрала, че той се стреми да я отстрани от пътя си, за да може един ден да я използва като послушен инструмент при изпълнението на собствените си планове. С разтуптяно сърце тя реши по никакъв начин да не се оставя да бъде пожертвана. При никакви обстоятелства!

Аманда погледна замислено от върха на хълма, където се намираше бащината й къща, надолу към поляните, стигащи чак до реката. Стърлинг Хол бе огромно, напълно самостоятелно имение. Под къщата се намираха множество стопански постройки като пералнята, оборите, плевните, ковачницата, обущарницата и навесите за каруци, карета и файтони. Непосредствено до тях се намираха помещенията на робите и малко по-големите къщи на слугите и свободните работници. Докъдето поглед стигаше, се простираха тютюневите поля — най-доходоносният поминък в областта. Бащата на Аманда не можеше сам да се грижи за земите си, тъй като политическите му амбиции и общественият живот го поглъщаха изцяло. Освен това обичаше да си пийва повечко, а и комарът го влечеше.

Аманда знаеше, че баща й си има любовница в Уилямсбърг и освен това често преспива с една от робините си. Тя научи всичко това на петнадесетия си рожден ден от Дамиен. Тогава тя бе зашлевила силна плесница на братовчед си, но по-късно Даниел потвърди, че казаното от Дамиен е вярно. Оттогава Аманда старателно пъдеше от главата си всяка мисъл за любовния акт. Даже и когато вече бе влюбена до смърт в Робърт Тейритън, тя продължаваше да си представя връзката си с него само като хармонично съвместно съжителство в Стърлинг Хол. Милувките на Ерик Кемерън за първи път събудиха в тялото й сладострастие и любопитство към мъжа. „Този човек непрекъснато ли ще ме преследва?“ — прошепна тя и притисна ръце към горящите си бузи. Искаше на всяка цена да изтръгне от съзнанието си мислите за него и изобщо за случилото се в нощта на летния празник. Може би действително трябваше да отпътува нанякъде, за да не й се налага да изслуша всички подробности около сватбата на Тейритън с неговата дукеса.

— Аманда! Аманда!

Даниел стоеше на верандата, бършейки ръце в престилката и гледаше към нея с черните си, уплашени очи. След това й махна с ръка.

— Ma petite, баща ви пита за вас. Трябва да идете в кабинета му!

Аманда се вкамени. Тя нямаше никакво желание да се срещнат, но знаеше, че няма избор. Той я държеше в ръцете си поне докато живееше в неговата къща.

Тя решително изправи гръб.

— Благодаря ти, Даниел. Идвам!

По пътя тя приглади памучната си пола и провери дали косите й са в ред. После почука и след като той се обади, влезе в стаята.

Найджъл Стърлинг седеше до бюрото си пред голяма счетоводна книга и събираше дълга редица от числа. След като свърши със сметките си, той вдигна глава и я погледна неодобрително.

— Заминаваме.

— Моля? — попита Аманда с учудване. — Но аз не искам да ходя никъде.

— Все ми е едно. Имам работа в Уилямсбърг. Губернаторът ме покани и настоя да взема и теб. Така че тръгваме.

Сърцето на Аманда се преобърна. Нямаше как повече да му противоречи.

— Добре. Кога тръгваме?

— Днес следобед. Точно в три часа.

И той се върна отново към колонките с цифри, показвайки, че не желае повече да бъде обезпокояван.

Аманда излезе от кабинета, а отвън я чакаше Даниел с уплашените си очи.

— Всичко е наред — веднага я успокои Аманда. — Днес следобед тръгваме за Уилямсбърг.

— Аз трябва ли да идвам?

— Не съм питала, но ми се струва, че просто трябва да дойдеш, иначе…

— Иначе? — повтори Даниел питаща.

— Иначе няма да издържа — завърши Аманда изречението си съвсем спокойно и избяга бързо в стаята си.

Точно в три тя бе готова за път. Беше си избрала бяла муселинена рокля на малки розови цветчета и цветна, хармонираща на роклята наметка. Беше с бели обувки и широкопола сламена шапка с пера. Даниел се беше изправила до куфарите и чакаше. Аманда я погледна и си помисли, че въпреки възрастта си тя все още изглежда чудесно в светлосивата си тясна рокля и малката шапчица, с които се бе натъкмила.

Най-после се появи и лорд Стърлинг и даде напътствията си. След като първо бе натоварен багажът, той покани дамите в колата. На Даниел беше отделен един дълъг проницателен поглед, после той сви рамене и докато се качваше, заповяда:

— Никакви разговори на френски!

— Да, милорд! — отвърна Даниел и сведе очи.

Аманда наблюдаваше сцената и изведнъж в съзнанието й изплува мисълта, че по-рано баща й е злоупотребявал с Даниел по същия начин, по който сега го прави със своята мулатка. Стана й гадно и си пожела баща й да прекара пътуването, скрит зад вестника си. Така и стана — никой не проговори до появата на първите къщи в Уилямсбърг. Даниел и Аманда гледаха през цялото време мълчаливо през прозореца. Аманда предполагаше, че в Уилямсбърг щеше да й остане много свободно време за срещи с приятели и за общи планове за бъдещето, тъй като баща й щеше да е зает със служебните си дела.

Колата спря пред канцелариите на губернатора. Аманда и баща й бяха тържествено посрещнати и отведени в залата, докато Даниел се изкачи на третия етаж, където бяха помещенията за прислугата. Аманда с интерес разглеждаше сбирката от оръжия, украсяващи стените.

— Ах, лорд Стърлинг!

Джон Мъри, граф Дънмор и същевременно губернатор на щата Вирджиния, беше висок, привлекателен мъж с рижа коса и очи с цвят на камък. На Аманда й допадаше огненият му темпераментни енергичният, но добронамерен и твърде често добре премислен и умен начин за справяне с трудностите. Той бе облечен в жълти, дълги до коленете панталони и редингот с цвят на горчица. На тила напудрената му коса бе събрана в плитка.

Усмихнат, той се поклони над ръката на Аманда.

— Лейди Аманда! Вие сте станали наистина ненадмината хубавица! Жена ми ще се натъжи ужасно, задето не може да ви види.

— О, благодаря ви, милорд! — отвърна Аманда леко смутена. — Не е ли тук съпругата ви?

— Днес следобед не се чувства особено добре — отговори той и лицето му грейна — Както може би знаете, ние очакваме дете.

— Не бях осведомена, милорд, но наистина много се радвам за вас! — С тези думи Аманда учтиво отстъпи назад, за да могат двамата мъже да разменят нужните любезности.

— Найджъл! Колко се радвам! Така свеж и бодър както винаги!

— Точно както и вие, Джон!

— Елате. Нека не оставяме чаят да изстине.

Той хвана Аманда под ръка и я изведе през голямата бална зала навън в градината. Там до маса за чай, разточително покрита с лен и сребро, вече чакаше един прислужник.

Аманда благодари учтиво, когато й подадоха чая. После, отхапвайки от сладкиша, тя си помисли, че едва ли ще може да се отърве от присъствието на баща си.

— Днес е чудесен ден, нали? — попита Джон Мъри, а Аманда се съгласи вежливо с мнението му. Тя не преставаше да се чуди на това, че непрекъснато е въвличана в разговора. Никой не посмя и да се покашля, напомняйки по този начин, че младите дами не бива да се месят в разговорите на възрастните мъже.

Аманда отпиваше вече от втората си чашка чай. Вдигна очи нагоре и видя над тях да лети малко птиче. Прииска й се и тя да може така волно да се носи из въздуха. По едно време забеляза, че разговорът между двамата мъже е замрял. Те просто я наблюдаваха мълчаливо. Аманда поруменя, остави чашката на масата и тихо рече:

— Извинете, бях се замислила за момент.

— О, нима някой може да ви се разсърди за това! Едно толкова хубаво и младо момиче като вас в никакъв случай не бива да се чувства задължено да пие чай с двама възрастни господа. Чух, че лорд Кемерън е помолил за ръката ви, млада госпожице — отбеляза Дънмор.

Нежната руменина по страните на Аманда сякаш се усили. Тя вдигна напред малката си брадичка, без изобщо да поглежда към баща си.

— Доколкото съм осведомена, по този въпрос той е разговарял с баща ми.

— Но вие сте го отхвърлили.

— Аз… — Аманда се поколеба какво да отговори, тъй като усети върху себе си погледа на баща си. Но накрая се засмя очарователно. — Според мен той симпатизира на хора, на които аз не държа, милорд. Неговите политически възгледи изобщо не съвпадат с моите.

— Неговите политически възгледи! Найджъл, чухте ли това? — Дънмор се засмя сърдечно. — Откога младите дами започнаха да се интересуват от политика?

Аманда се усмихна, но й стана неприятно заради погледите, които двамата си размениха. После Дънмор отново се обърна към нея:

— Знаете ли, че той е един от най-богатите мъже във Вирджиния? Освен това е млад, но уважаван от всички хора тук заради смелостта си, справедливостта и чувството за чест. Възможно е понякога да се държи своенравно и по-темпераментно, отколкото ситуацията го изисква, но както съм чувал, за да прояви тези си качества, трябва някой предварително да го е раздразнил. Досега винаги е отхвърлял евентуални кандидатки за женитба с благороднически титли или пък извънредно богатите и всички бяхме учудени на предложението му. Тъй като към вас никой не се обръща с „Ваше Височество“, мила госпожице, а и именията на баща ви в Европа са незначителни, с право може да се твърди, че лорд Кемерън е бил впечатлен единствено от вашата красота. Трябва да се чувствате поласкана, милейди!

Поласкана! Само като си спомнеше за прегръдката му и за собствените си чувства и за това как Робърт трябваше да се свие пред него, на Аманда й прилошаваше.

Тъй като тя нищо не отвърна, лорд Дънмор продължи с хвалебствията си:

— Всичко говорят, че той изглежда твърде добре и че има много красиви очи. Бихте ли могла, скъпа моя, след като се съобразите с тези негови положителни качества, да ми обясните защо все пак не го харесвате?

— Аз… — Аманда не знаеше как да продължи, тъй като обратът на разговора бе изненадващ за нея. Тези лични въпроси всъщност би трябвало да бъдат обсъдени в тесен семеен кръг. Но тя не би могла да обясни на баща си, че истинската причина за нейния отказ е разочарованието, което преживя от разбитата си любов към друг мъж. Присъствието на лорд Кемерън я караше да се чувства като марионетка, а всезнаещата му, иронична усмивка направо я разболяваше.

— Съвсем честно — каза тя най-после усмихната — не мога да ви отговоря на този въпрос. Кой ли пък може?

Лорд Дънмор поклати замислено глава и се облегна назад.

— Както знаете, в тази работа последната дума ще е на баща ви — припомни й той. — Ерик Кемерън е от моите действащи командири. Затова той ще тръгне с мен на Запад, за да потушим едно въстание на чайените. Той е в състояние за кратко време да възпламени много хора и поради тази причина все още е важен за мен.

— Вероятно е така — съгласи се Аманда внимателно и се опита по изражението на бащиното си лице да отгатне докъде може да доведе този разговор. Джон Мъри бе твърде зает човек, за да прекарва времето си в празни приказки. Но баща й също я гледаше изчаквателно с присвити очи.

— Обичате ли нашата Англия и краля? — попита изведнъж напълно изненадващо лорд Дънмор и от тона му Аманда се почувства като обвиняема.

— Но разбира се! — уплашено извика тя.

— Отлично! — отбеляза Дънмор доволно и се поприведе към нея. — Имам за вас една много важна задача, лейди Аманда.

Поради съзаклятническият му глас предчувствията й вече не бяха никак добри. Ръцете й се разтрепериха.

— Както вече ви съобщих, съвсем скоро лорд Кемерън ще потегли с мен на Запад, за да сложим индианците там, където им е мястото. Кемерън вече ми даде думата си.

Аманда си помисли, че новината наистина е чудесна, но какво ли общо щеше да има тя с нея.

— Бих желал до този ден да се срещнете с него.

— Моля, милорд?

— Правите го за Англия, лейди Аманда. Вашият баща също споделя мнението ми. Срещнете се и се сдобрете. Дръжте се така, все едно още претегляте предложението му.

Едва когато чаената чашка издрънча на земята, Аманда усети, че във възбудата си е скочила.

— О, не, не бих могла да го сторя! Обичам отечеството си от цялото си сърце и бих дала живота си за него, но това е твърде много!

— Той често ходи в една кръчма и се среща с някакви луди глави — хора със съмнителни политически убеждения. Аз непременно трябва да разбера дали Кемерън е все още верен на короната. Освен това бих искал да узная какви са плановете на тези така наречени патриоти.

— Но тези хора само изказват мнението си, милорд. Ако те всички бъдат арестувани…

— Може и да имате право, но това не важи за Кемерън. Той е уважаван човек и много от тия хора биха го последвали сляпо. Ако той действително е забъркан в търговията с оръжие, тогава при всички случаи е предател и трябва да му се сложат белезниците.

— Но аз… аз не бих могла да направя това.

Дънмор се облегна назад и остави бащата на Аманда да изиграе следващия рунд.

— Можеш, Аманда и ще го направиш! И без противоречия!

— Татко…

— В джоба на лорд Дънмор има заповед за арестуване на братовчед ти Дамиен.

— Какво казваш? — извика Аманда. Ужас се изписа на лицето й, а ушите й забучаха. Но само един поглед към губернатора беше достатъчен, за да разбере, че баща й казва истината.

— Какво толкова е сбъркал Дамиен? — попита тя сломена, тъй като знаеше отговора. Подозрението отдавна растеше в душата й. Затова и беше тръгнала подире му в Бостън. Имаше доброто желание да го предпази от глупости.

— Дамиен Розуел е извършил редица престъпления. Знаем със сигурност, че е отмъквал оръжие и муниции, че притежава бунтовни текстове, които е разпространявал и сред населението.

— Бунтовнически текстове! Та затова бихте могли да обесите цялата колония, лорд Дънмор!

— Бих могъл да докажа без никакво съмнение, че той е отмъквал оръжие — припомни й Дънмор с мек, даже изпълнен с тъга глас.

Аманда усети, че сърцето й се смразява. Знаеше, че няма да може да понесе, ако с Дамиен се случеше нещо лошо, независимо каква глупост е извършил.

— Това означава предателство. Според закона бихме могли да го обесим. Но Дамиен е дребна риба. Тъй като знаем, че той означава твърде много за вас, с голямо неудоволствие ще го приемем за изкупителната жертва вместо акулите.

Аманда седна замаяна обратно на стола си. Това просто не можеше да бъде вярно! После енергично вирна брадичка, не, никога нямаше да прости на баща си. Вече го мразеше от цялата си душа.

— Какво искате да узнаете?

— Всичко за Кемерън. Какво иска да прави, какви са плановете му и по възможност това, което вече е извършил. Искам да знам дали има намерение да ме изостави, когато пред мен се изправят големите трудности.

— В случай, че получа тази информация…

— Тогава ще скъсам заповедта за арестуването на братовчед ви.

— Нищо не ми струва да шпионирам, щом така ще служа на Англия. Но искам да ви предупредя — лорд Кемерън съвсем не е глупак.

— Това ми е напълно ясно. Този човек ми е приятел, въпреки че някой ден може да се озовем в противоположни лагери. Ще трябва да се понапънете, за да изглеждате убедителна. Смелост, скъпа моя! Непременно трябва да знам дали той е с мен или против мен.

— Всъщност това се нарича изнудване — възпротиви се Аманда.

Лорд Дънмор се надигна и даде да се разбере, че ситуацията не му се нрави напълно. Затова пък по всичко личеше, че бащата на Аманда се наслаждава на мъките й. Сигурно предложението бе негово.

— Размислете още веднъж на спокойствие, дете мое! Наистина ще оценим вашия жест. Вие трябва да вземете решението. — Той сложи за миг ръка на рамото й и я остави насаме с баща й.

Известно време Аманда гледаше мълчаливо към баща си, след което проговори, натъртвайки на всяка дума:

— Мразя те! Никога няма да ти простя!

Баща й се изправи и застана съвсем близо до нея. Хвана брадичката й и болезнено изви главата й нагоре.

— Ще правиш само това, което аз ти кажа! През всичките тия години чаках да настъпи мигът, в който ще мога да те използвам. Той най-после дойде и сега ще ми се подчиняваш! Възхищението на краля ми е в кърпа вързано. А ако се противиш, Дамиен ще висне на бесилото. Разбра ли?

С усилие тя се изплъзна от здравата му хватка и сведе очи, за да не се видят напиращите вече сълзи.

— Както вече казах на лорд Дънмор, Кемерън не е глупак. Той знае, че не държа на него.

— Имаш достатъчно време, за да го убедиш в противното.

— Той няма да ми повярва.

— Убеди го!

— А как трябва да го направя? Може би да му се хвърля на врата?

Устата на Стърлинг се разтегли в гримаса.

— Ако е необходимо, да.

Аманда скочи възмутено.

— Ти си чудовище! — изкрещя в лицето му тя. — Нито един баща не би поискал такова нещо от детето си.

Усмивката му се разшири.

— Аз може и да съм чудовище, но ти си родена от курва! — просъска той тихо. — Това наследство в момента може само да ти е от полза.

Няколко мига Аманда стоя вцепенена, но после изведнъж се развика:

— Как можеш да говориш така за майка ми! — с ярост се хвърли тя отгоре му.

Но лорд Стърлинг я хвана здраво в железните си ръце. Стана й лошо, усещайки дъха му пред лицето си и виждайки пълните му с омраза очи.

— Може би няма да е зле да извадя камшика и да те напляскам както трябва. И не забравяй, че Дамиен ми е в ръчичките!

Аманда разбра от празния му поглед, че той мисли всичко това напълно сериозно.

— Трябва вече да се приготвяш. Дамиен е в града. Аз му съобщих за нашето пристигане и му позволих тази вечер да излезете заедно. Ще дойде да те вземе в седем часа. И да не си и посмяла да го предупредиш. Направиш ли го, знай че го убиваш на място!

След тези думи Найджъл се обърна и си тръгна. Аманда се облегна на стола си с лек световъртеж. Погледна към небето и се учуди, че слънцето все още грее и че птичките въпреки всичко си чуруликат. Какво толкова бе сторила, че баща й я презираше? Защо той нарече майка й „курва“ и защо искаше и нея да види в подобна роля? Аманда притисна длани до устата и захапа ръката си до кокал. Тайничко тя проклинаше Дамиен заради глупостта му. Но той бе един от малцината, комуто тя можеше безрезервно да се довери и чиято обич я радваше.

Сега я подхвърляха на лорд Кемерън като плячка! Да, друга по-точна дума нямаше. Щом той се стремеше към нея — пък било и само, за да я притежава — тогава във всичко случаи щеше с нещо да се издаде. Как трябва да се държи тя? Баща й нямаше представа какво се бе случило през онази нощ. Естествено, лорд Кемерън би се учудил от такава внезапна промяна.

По някое време Аманда се надигна и замислена тръгна към къщата. Тя би служила с радост на родината си и би сторила услуга на лорд Дънмор, но това, което искаха от нея, беше прекалено. Разтрепери се. А само като си помислеше за издаващото решителност лице на лорд Кемерън и за несъмнената му сила, треперенето ставаше още по-силно. С огромно усилие Аманда стигна до стаята си и се хвърли върху леглото. Страхуваше се и знаеше съвсем точно защо. Този мъж не беше глупак. Ако той само подушеше предателството или пък я спипаше…

 

 

Когато Ерик Кемерън влезе в предверието на кръчмата „Релайг“, като по заповед всички разговори замлъкнаха. На това място се срещаха хора с политически убеждения, по-различни от официалните. За тях Кемерън бе лорд, което веднага означава верен поданик на краля. Именията, които той притежаваше, също бяха от значение. Присъстващите, повечето от които бяха фермери, земеделци или пък търговци, кимнаха с респект към новия гостенин, но веднага след това отново насочиха вниманието си към чиниите и чашите бира. Лорд Кемерън се направи, че не забелязва недоверчивите погледи. Съблече горната си дреха и седна на една маса, близо до задната врата.

Старателният собственик дотърча веднага:

— Радвам се, че ни оказвате чест, Ваша светлост!

— Кажете ми, тук ли е полковник Вашингтон?

Гостилничарят се позамисли:

— Ами, не знам… аз…

— Добре, добре — чу се смях зад гърба на Ерик. Вашингтон се бе промъкнал незабележимо от частните помещения в задната част на кръчмата. Той беше висок, широкоплещ човек и бе прибрал тъмните си, но вече леко посребрени коси отзад на малка опашка.

— Той ми е приятел — обясни Вашингтон на кръчмаря. — Имаме уговорка да се срещнем. Елате, Ерик, останалите вече ви чакат.

Ерик стана и последва полковника в коридора. Вашингтон беше с няколко години по-възрастен от Кемерън. Той бе роден във Фредериксбърг, но от известно време живееше в едно прекрасно имение, наречено Монт Вернон, което бе близо до морето и много напомняше на Ерик за Кемерън Хол. Но не само приликата на домовете въодушевяваше Ерик. Харесваше му голямата обич на Вашингтон към земята и всичко, свързано с нея. Всъщност двамата мъже си приличаха твърде много и що се отнася и до старанието, което влагаха в работата си. Например и двамата бяха инвестирали в канала Охайо — Чезпийк, за да засилят експанзията на колониите на Запад зад планините. Вашингтон се бе оженил за една богата вдовица от Уилямсбърг. Марта Къстис не бе най-изящната красавица, но вероятно при нея Вашингтон намираше така необходимите му топлина и домашен уют. Ерик познаваше добре Марта и ценеше не само ума й, но и способността й да изслушва с внимание събеседника си.

Миналата година бе починала доведената дъщеря на Вашингтон и вероятно той беше преживял тази загуба много по-трагично, отколкото показваше пред хората, мислеше си Ерик, докато го следваше по коридора. Може би пък и сегашните политически затруднения просто да са за него едно отвличане от семейната трагедия. Бяха му се струпали и грижи около имението на брат му Джордж. След смъртта на брат си той наследи Монт Вернон и сега там отиваше цялата му страст. Ерик го разбираше добре, защото почти същото преживяваше и той с Кемерън Хол. Двамата мъже се бяха запознали в Уилямсбърг малко след края на Седемгодишната война и от тогава често се срещаха, за да си поговорят за отношението на краля към колониите, отношение, което те никак не одобряваха. След онази вечер в Бостън Ерик все по-често търсеше Вашингтон и различни членове от Камарата на общините, но все още не му се беше удало да спечели доверието на всички. Имаше хора, които не му вярваха.

През 1769 година тогавашният губернатор на Вирджиния, лорд Ботетур, предизвика размирици, тъй като разпусна парламента на щата заради силния протест на депутатите срещу закона за данъците. Тогава Ерик бе все още млад член на горната камара и гласът му не важеше толкова много за общото решение. По-късно везните се уравновесиха, тъй като законът бе върнат обратно. В момента парламентът също бе разпуснат, но Ерик вече имаше своето сигурно място в Съвета на губернатора. Беше му напълно ясно, че тръгва по опасен път. Заради произхода си той принадлежеше към торите, но срещата с младия печатар Фредерик Бартоломю и събитията в онази нощ го промениха много. Пламенните речи на Патрик Хенри също казаха своето. Много хора смятаха оратора за шут, подстрекаващ към ненужни бунтове, но на Ерик му допадаше силата на словото му, а също така и принципите, които застъпваше. Той се осмеляваше свободно да изразява мислите си, без да се бои за живота си, богатството или пък положението, което заемаше в обществото.

Семейството на Ерик Кемерън бе дошло във Вирджиния още в началото на 17-ти век. В сравнение с родината земите в колониите бяха нови, сурови и вълнуващи. Ерик бе учил в Оксфорд, често посещаваше владенията на семейството в Англия и беше пътувал до Франция, Италия и някои от немските държави и бе установил за себе си, че не може да обича никое местенце в света така силно, както родната си Вирджиния, където все още всичко се намираше в период на изграждане и където всеки можеше да осъществи и най-смелите си мечти. Ерик все още не смееше да го произнесе, но в сърцето си усещаше, че един ден колониите ще се отцепят от отечеството. Не можеше да се отрече, че от ден на ден противоречията ставаха все по-ясни, но въпреки това никой не искаше да вярва, че резултатът ще бъде война.

— Ето тук вътре! — изкомандва Вашингтон, бутайки вратичката към някаква малка стаичка. — Тази вечер ще трябва да се задоволите с компанията на Томас, Патрик и с моята. Всъщност аз вече се подготвям за пътуването.

— Пътуването?

— Да. Първият континентален конгрес ще се състои през септември, а там Пейтън Рандолф, Ричард Хенри Лий, Патрик Хенри, Ричард Бленд, Бенджамин Харисън, Едмънд Пендлетън и аз ще представяме Вирджиния.

— Блестящо представителство — отбеляза Ерик и в тона му личеше почитта към тях.

— Благодаря за комплимента — усмихна се Вашингтон.

Патрик Хенри, който седеше пред камината заедно с Томас Джефърсън, скокна при тяхното влизане.

— О, лорд Кемерън, добре дошъл!

Патрик Хенри бе обут в типичните за Запада панталони и малко го беше грижа за модата на цивилизацията. Пламенният му темперамент, заради който около него винаги се трупаха тълпи последователи, личеше от всеки негов жест. Радостно възбуден, Ерик прекоси помещението и му подаде ръка. Джефърсън обаче бе пълната му противоположност — спокоен, сдържан, елегантно облечен, с изискани маниери. В последно време той ставаше още по-сериозен и замислен.

— Ерик, заповядайте, изпийте първо едно бренди! — предложи му Джефърсън учтиво.

Ерик си помисли, че Джефърсън се е състарил и че може би вина за това има сериозната политическа ситуация в момента.

— Благодаря! С удоволствие ще приема предложението ви — С тези думи той придърпа стол към камината и пое чашата, която Вашингтон вече му подаваше.

— Чухме, че съвсем скоро ще тръгвате с поделенията на лорд Дънмор срещу чайените — започна Джефърсън.

Ерик кимна. Още не бе казал последната си дума, но за него всичко бе ясно.

— Помолиха ме да поведа няколко души срещу нашия общ враг. Не ми беше трудно да взема решение.

Вашингтон наблюдаваше приятеля си с проницателен поглед.

— Приятелю, лорд Феърфакс има намерение да се връща в Англия. Може би ще придружите и него?

Ерик поклати усмихнат глава:

— Не, за мен това не е разрешение. Аз не съм англичанин, аз съм от Вирджиния!

След бърза размяна на погледи между двамата домакини Джефърсън продължи с усмивка:

— До ушите ми достигнаха слухове, че в Бостън един истински лорд се е появил точно когато е трябвало и където е трябвало и е помогнал на един ранен човек, да кажем, индианец. Вие чували ли сте нещо за това?

— Донякъде — рече Ерик.

— Бъдете предпазлив, приятелю! — предупреди го Вашингтон.

— Потвърди ли се този слух?

— О, не! — ухили се Хенри.

Ерик се наведе напред и се загледа замислен в огъня.

— Искам да помоля всички действително да бъдете предпазливи. Аз чух съвсем други неща — Томас Гейг е станал губернатор на Масачузетс, след което е получил заповед от краля да арестува Сам Адамс и Джон Хенкок.

— За тази цел първо трябва да ги залови. Не е ли така? — След този въпрос Хенри се надигна с големи крачки стигна до камината. Той се облегна на перваза й и погледна Ерик право в очите. — Само Бог знае какво ще ни поднесе бъдещето, лорд Кемерън. Ако се стигне до някакво решение, надявам се, че умен и предвидлив мъж като вас ще защити нашата кауза. Във вашето положение аз също бих бил затруднен да взема категорично решение. За нашите поддръжници също не е много лесно.

— Може би все пак има начин войната да бъде избягната — каза Ерик.

Вашингтон, който бе потънал в размисъл, изведнъж тихо изруга.

— Дълго време и ние хранихме тази надежда и все още се молим да стане точно така. Но спомнете си последната война, Ерик! Аз изтеглих групата си, когато ме понижиха в чин, защото съм бил колонист. Твърде дълго страдах от тази обида.

— Законът за гербовите такси бе върнат, но сега със закона „Таунсхенд“ нашите права са още повече ограничени. Винаги сме живели със съзнанието, че сме англичани, но след като започнаха да ни отнемат гражданските права, постепенно отхвърлихме тази мисъл — обясни Джефърсън.

— Законът „Таунсхенд“ също ще бъде върнат — противопостави се Ерик.

— Без данъците върху чая — припомни му Джефърсън.

— Освен това законът бе върнат — намеси се в разговора Хенри — само защото лорд Норд откри, че разходите по увеличението ще надхвърлят приходите от данъка.

Всички се разсмяха от сърце, но изведнъж се почука и те млъкнаха. Вашингтон отиде бързо до вратата.

— Една дама чака отвън — съобщи гостилничарят.

— Дама?

— Да, лейди Стърлинг. Пита за лорд Кемерън.

— Кемерън! — Вашингтон погледна учудено към приятеля си, който тъкмо си пълнеше лулата. И тъй като той само сви рамене и вдигна едната си вежда, усмивка се разстла на лицето на Вашингтон.

— Една от най-хубавите жени във Вирджиния! — отбеляза Джефърсън.

— Дъщеря на важен човек — допълни Патрик с многозначителен тон, по-саркастичен от всеки намек.

— Вярно е — измърмори Ерик, — че поисках разрешение от лорд Стърлинг да й направя предложение за женитба. Но за съжаление нейното сърце се оказа заето и тя ме отхвърли безмилостно.

— И въпреки това сега е тук? Млада дама сама в гостилница… — Доброто й име ще бъде съсипано завинаги! — пошегува се Вашингтон.

— Сама ли е? — попита Ерик гостилничаря. — Не може положението да е чак толкова лошо! — ухили се той към Вашингтон. — Освен това безупречното име е нещо твърде скучно.

— Придружава я братовчед й, мистър Дамиен Розуел. Мъжете отново си размениха многозначителни погледи, а Ерик се обърна към гостилничаря:

— Съобщете й, че идвам веднага и ще бъда на нейно разположение.

След като вратата хлопна зад гостилничаря, Хенри отбеляза:

— Дамиен Розуел е запален патриот и в последно време има големи заслуги за развитието на нашето дело.

— Кралят прецени тези негови заслуги като най-голямо предателство. Надявам се, че младият човек е бил предпазлив пред братовчедка си! — Джефърсън се разтревожи не на шега.

— Може би пък тя харесва и одобрява това, което той върши — предположи Вашингтон без много да му мисли.

Ерик си спомни как сръчно Аманда беше измъкнала куршума от рамото на Фредерик Бартоломю и после как с ярост се подчини на водачеството му — единствено от страх за Дамиен. Не, със сигурност тя не споделяше възгледите на тия мъже.

— А може би иска нещо да разбере — предположи Ерик накрая.

— За да бъдем наясно, трябва да се срещнете с младата дама, нали — заключи Хенри с остър глас.

— Това означава, че трябва да изшпионирате шпионина — пошегува се Джефърсън, но очите му останаха сериозни.

— От мен няма какво да научи — увери ги Ерик.

— Така ли? — попита Вашингтон. — Има хора, които смятат, че вие сте забъркан в нещата много повече от всеки друг.

— Днес се говорят какви ли не глупости — отвърна Ерик лаконично.

— Както и да е, внимавайте! — предупреди го Вашингтон. — Говоря ви като човек и приятел, който не ви мисли лошото.

Ерик потропа неспокойно по облегалката на стола си.

— Благодаря ви за съвета, но аз съм свикнал да внимавам! Може би ще успея с няколко лъжи да измъкна истината от дамата. — Той стана и се поклони. — Мисля, че от това ще излезе нещо интересно и вече се радвам на предоставената ми възможност.

Присъстващите приеха думите му с усмивка.

— Желая ви пълен успех на Континенталния конгрес — допълни Ерик.

— Ние също ви желаем успех в похода срещу индианците!

Ерик им отпрати приятелска усмивка и излезе от стаята. Но в коридора спря за миг, за да се подготви вътрешно за неочакваната среща с лейди Стърлинг. Усмивката му изчезна, когато си спомни за грубостта, с която тя го отхвърли. Според него междувременна нищо не би могло да се промени и това само засили подозрението му, че тя идва с коварен план. Дали ще опита да изкопчи нещо от него? Само да посмее! Но в същото време той я видя отново на стълбите и си представи, че пак я държи в прегръдките си. Нито за секунда не бе забравил искрящите й очи, сочните й устни и нарастващото любовно желание, което тя разпали у него. Той все още бе решен да я притежава някой ден.

Ерик беше убеден, че идването й не е предизвикано от кротка любов. Младата дама си играеше с огъня. И понеже веднъж се беше решила да го стори, той нямаше намерение да я отклонява, а напротив — щеше да приеме играта й. И да спечели.