Хедър Греъм
Не предавай любовта (21)

ЕПИЛОГ

Коледа, 1783 г.

Въпреки падащия сняг Аманда веднага разпозна самотния конник, който се приближаваше към къщата. Такъв черен жребец яздеше само един човек.

— Той е! — извика тя на Даниел и се спусна към вратата. Ричард и Касиди, които също чуха вика й, я последваха. Само Жак остана да седи край камината.

Ерик видя Аманда, дръпна юздите и скочи от коня, който сам отлично си знаеше пътя към дома. О, Господи! Най-после в къщи след тази дълга, ужасна война!

— Ерик!

Той също се затича и колкото повече я приближаваше, толкова по-ясно виждаше прекрасните й зелени очи, пълни със сълзи и сияещи от любов.

— Аманда! — Той я вдигна на ръце и я завъртя около себе си, а помежду им се накъдриха белите облачета от дъха им.

— Сега вече свърши ли всичко?

Той кимна. Вече наистина всичко беше свършило. След ужасната зима във Вали Фордж битките пламнаха с пълна сила, но фон Щойбен беше подготвил своите момчета. Отначало войната тръгна с променлив успех, но след голямата битка при Саратога, която завърши с победа на американците, французите се убедиха, че трябва да сключат договор с тях. В резултат на това британците вече не можеха да имат някакви решаващи успехи на Север. Изтеглиха са на Юг, но благодарение на силната съпротива на тамошната армия, и тук нямаха късмет. Отчаяният Корнуолис предпочете да се върне обратно на Север, но във Вирджиния го очакваше добре подготвена клопка. Накрая се укрепи с голяма част от хората си в Джорджтаун.

По това време Аманда често изпитваше страх за съдбата на Кемерън Хол. Беше изпратила близнаците с Даниел на север, а тя и Жак бяха останали по заповед на Ерик в имението, най-малкото за да намерят сигурно скривалище за портретите на предците и останалите от тях ценни сервизи.

Със съгласието на Вашингтон Ерик бе съединил хората си с останалите части от Вирджиния, докато самият Вашингтон търсеше подкрепата на французите. След триседмична обсада на 19 октомври 1781 г. британците най-после се предадоха и Съединените американски щати се превърнаха от мечта на няколко патриоти в реалност за цяла една страна. Този факт бе признат за първи път през 1782 г. в тронното слово на Джордж III, а по-късно, през 1783 г. беше подкрепен с договор във Версай.

— Едва преди няколко седмици последният британски войник напусна американската земя — усмихна се Ерик на Аманда. — А в началото на декември генерал Вашингтон се раздели с войниците си. Всички се просълзихме и трябва да призная, дължим победата и на неговата смелост и решителност, която се проявяваше винаги в заплетени ситуации.

Аманда обви ръце около Ерик и с нежност му прошепна:

— Той наистина е герой! Но и ти също! И аз съм щастлива, че мога да приема отново у дома своя герой!

Ерик също притисна жена си към себе си и прекара пръсти из къдриците й. Десет години минаха, откакто се бяха срещнали в Бостън. В косата й вече проблясваха сребърни нишки, но неговата Аманда бе все така хубава както и преди. Точно както страната им извоюва независимостта, преминавайки през много изпитания, така и те бяха постигнали любовта си след много лишения и страдания. Затова и искрящите й очи и милата й усмивка сега му бяха още по-скъпи, отколкото преди години.

— Ти трепериш! — каза той, усещайки студените й ръце. Свали палтото си и зави и двамата с него.

— Хайде, влизай по-бързо в къщи! Всичко е украсено! Идва Коледа! — и тя го дръпна енергично вътре.

— Татко! Татенце! — викнаха радостно близнаците, а зад тях с достойнство пристъпваха Жак и Даниел. Малкият Джейми беше облечен като истински млад мъж в редингот, а хубавата Леонор бе точно копие на майка си.

— Господи, колко са пораснали! — прошепна сякаш на себе си Ерик. — При последното ми идване бяха съвсем мънички!

— Мисля, че пак ще имаш възможност да наблюдаваш как растат децата! — отбеляза Аманда, докато близнаците се катереха вече по баща си. Отначало Ерик не обърна внимание на думите й, тъй като бе зает с дечурлигата, но изведнъж се сепна и се обърна към нея:

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да гарантирам, че отново ще бъдат близнаци, но през юни пак ще ставаш баща.

— Наистина ли?

— Наистина.

По някакъв начин той успя да включи в прегръдките си и Аманда и да я целуне над детските главици.

— Alors! — извика Даниел нетърпеливо от верандата. — Влизайте най-после вътре! И fait froid!^[1]

— Хайде, тичайте! — рече Ерик към децата, прегърна жена си и двамата влязоха в Кемерън Хол.