Хедър Греъм
Не предавай любовта (20)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Ерик прекара дълъг и уморителен ден. Беше обучавал войниците заедно с фон Щойбен, след което се прибра в квартирата си и се отпусна на топло. Но изведнъж чу, че някой истерично крещи името му, хукна навън и видя Жьонвиев, която тъкмо скачаше от коня си. За щастие, там бе и Дамиен, който привършваше работата си отсреща при ковача, та той успя да я хване.

— Дамиен! Ерик! Слава Богу!

— Какво има? — попита Дамиен възбудено.

— По-добре първо да я внесем вътре. Тя е съвсем замръзнала!

Само след няколко минути Жьонвиев вече седеше в бараката, завита с одеяло и държеше в ръка чаша бренди.

— Аманда настояваше сами да се опитаме да доставим отнякъде хранителни припаси, но се подхлъзна и мисля, че си е счупила крака. Но през цялото време викаше вашето име, Ерик.

Ерик си представи как Аманда лежи сама в снега и изпадна в паника само като си помисли какъв студ е. А навън се задаваше и буря, така че трябваше да се действа незабавно. Може би така тя е искала да му докаже, че е вярна на неговото дело?

— Милостиви Боже! — прошепна Ерик и скочи. — Дамиен, кажете на Фредерик да подготви кола! Опишете ни къде точно е тя сега, Жьонвиев. Фредерик ще има нужда от вашата помощ. Трябва да вземем бренди и одеяла.

— Разбира се, че ще ви покажа — рече Жьонвиев и също стана.

В този момент вратата се отвори и вътре влезе Жак Бисе, гледайки към Жьонвиев с мрачен поглед.

— Тази жена лъже! — каза той тихо, но твърдо.

— Какво искате да кажете? — попита Ерик със строг тон.

— Как си позволявате? — изпъчи се Жьонвиев. — Ерик, Дамиен, надявам се, че няма да повярвате на този… на този слуга!

Но тонът й по някакъв начин смути Ерик. Той се подпря усмихнат на вратата и се обърна към Жьонвиев.

— Мила моя, познавам Жак от много отдавна. Досега той никога не е изричал лъжи. И така, Жак, искам да чуя това, което имаш да ми съобщиш.

— Тази сутрин лейди Жьонвиев дойде при лейди Кемерън и я помоли да я последва. Аз тръгнах тайно след тях и видях отдалече, как бяха обкръжени от група червени униформи. Това е хладнокръвно запланувано отвличане, лорд Кемерън!

Сърцето на Ерик се сви от болка и той полита с пресъхнали устни:

— Кой… кой я отвлече, Жак?

— Тейритън. Лорд Робърт Тейритън, Примамиха я в тази клопка по същия начин, по който се опитват да привлекат сега и вас. За съжаление, не можех да отида при нея, защото исках да ви предупредя. Вашата жена е примамката, която са поставили на пътя, за да ви измамят и убият, лорд Кемерън! — и той хвърли към Жьонвиев убийствен поглед.

Дамиен направи крачка към нея, но тя отстъпи назад.

— Това е лъжа! Нищо не разбирам! Какви ги приказвате?

— Затова пък аз разбрах — рече Ерик и хвана Жьонвиев за раменете. — Вие сте били! Вие сте издали на Найджъл Стърлинг и Робърт Тейритън лагера с оръжието в Кемерън Хол! Вие!

— Не!

— Така е! — каза Дамиен тихо. — Аз й разказах всичко. Разказах й една нощ, когато се любехме. Боже, каква мръсница!

Жьонвиев се изплю по посока на Дамиен, но той я зашлеви през лицето с опакото на ръката си така силно, че тя се намери на земята.

— Ерик, кажете му да престане! — извика тя.

— Какво ще я правим, Ерик? — искаше да знае Дамиен. — Нека Бог ми прости! Как само можах да й се доверя?!

Ерик хвана Жьонвиев за китките, като в същото време я дръпна за краката.

— Колко са хората на Тейритън?

— Двадесет хиляди — отвърна тя троснато.

— Дамиен, давате ли си сметка колко е суетна нашата лейди Жьонвиев? Хубавото й лице е всичко за нея! Жак, донесете желязото от огнището! Ние няма да отнемем живота на дамата, а само ще вземем нещичко от красотата й!

Невярваща на ушите си, Жьонвиев гледаше ококорена, как Жак се приближаваше с нагорещеното желязо, докато Дамиен я държеше здраво за ръцете. Изведнъж тя се задърпа като див звяр.

— Ерик, престанете! Вие не можете… — не довърши и вместо това нададе силен вик на ужас, тъй като желязото вече пърлеше миглите й.

— Истината, Жьонвиев!

Желязото все повече се приближаваше и за Жьонвиев нямаше друг изход, освен да заговори:

— Добре. Ще ви кажа. Те са около стотина. Хю и армията му са във Филаделфия. Идването тук е идея на Стърлинг. Той иска вас, а Робърт иска да притежава Аманда. Освен това вашата смърт би подействала като предупреждение за патриотите.

— Какви са плановете му? — продължи с въпросите си Ерик, без да обръща внимание на сарказма й. — Къде държи Аманда?

— В една къща на около тринадесет километра оттук. Зад малката борова горичка. Аз трябваше да ви заведа, а там ви очаква кавалерията.

— Жак, отведете я при Вашингтон! Дамиен, извикайте Фредерик и го помолете да събере хората ми от Вирджиния. Върнете се бързо, за да мога да ви обясня намеренията си!

Жак хвана ръката на Жьонвиев, извивайки я грубо зад гърба й, така че тя извика от болка и тръгна напред, препъвайки се. Тя все още не можеше да си обясни защо този човек възприемаше случващото се с такъв гняв, но все пак усети, че ще е най-добре да си мълчи.

— О, Господи! За всичко съм виновен аз! — изпъшка Дамиен след излизането на Жьонвиев. — Ще ми простите ли някога, Ерик?

— Аз бях не само сляп, но и глух, Дамиен! Но сега е важно само едно — да я измъкнем жива, преди Тейритън да… — Гласът му отказа, но и двамата знаеха за какво става дума. — Тя е моят живот. Без нея всичко е безсмислено. А сега слушайте добре, имам план как да надхитрим британците, без да жертваме никого!

 

 

След мизерията в лагера луксозната къща, в която я отведоха се стори на Аманда нещо невиждано. Робърт Тейритън я беше въвел в разкошна стая, бе я настанил в едно кресло с чаша бренди. Навън вече се свечеряваше, когато той дойде отново, наля си питие и се облегна на масата срещу нея.

— Съжалявам, че трябваше да ви оставя за малко сама.

Аманда не му обърна внимание. Тя продължаваше да гледа невиждащо през прозореца. Колко ли време е било необходимо на Жьонвиев, за да се върне в лагера? А Ерик или ще бъде застрелян от постовите, или пък ще го обесят! В задния двор Тейритън бе потъркал въжето в бузата й и с огромно удоволствие й бе обяснил как точно реагира мъжкото тяло при смъртните спазми. След което я доведе в тази стая, а той самият излезе, вероятно за да се отдаде на садистичните си кроежи. Няколко минути след Тейритън пристигна и баща й.

— През цялото време се надявах, че няма да се чувстваш добре при Кемерън, а ти взе, че се влюби в оня мръсник! Затова сега ще ти се наложи да пострадаш! — след тези думи Стърлинг затвори вратата зад себе си, а Аманда се хвърли към прозореца, търсейки там някакъв изход. Но установи, че прозорецът е закован, а освен това пред него стоеше войник, който следеше всяко нейно движение. Робърт проследи погледа й.

— Стъмва се. Сигурно скоро ще дойдат. Наредих веднага да го докарат тук. Все пак редно е преди смъртта да се види още веднъж с жена си.

— Нямате право да го бесите просто така. Първо трябва да го съдите. А освен това още не сте го хванали.

— О, не се грижете за това, Аманда! Ще го имам! — Докато изричаше тия думи, той се бе приближил до нея и пръстите му плъзнаха по корсажа й. Изведнъж я сграбчи така силно, че платът изпращя. Но Аманда заби нокти в ръката му, което предизвика бурния му смях. Тогава тя го удари през лицето. Тейритън й отвърна, като изви пръстите й и я блъсна силно по посока на камината. Бързо я настигна и я притисна с тялото си към стената така, че тя едва успяваше да си поеме дъх.

— Хубава къща, нали? Собственикът явно се е измъкнал оттук преди време. На горния етаж има прекрасна спалня. Като че ли направена тъкмо за нас! Но може би ще е по-добре, ако го направим тук, на тази стена, а? Като с някоя курва. Да, точно тук, пред очите на съпруга ви!

В това време пръстите му вече преодоляха корсета и сграбчиха гърдите й. Аманда извика пронизително.

— Да, точно така ще направим!

На вратата се почука и Тейритън каза „Влез!“, без да сваля ръце от гърдите й. Аманда се дърпаше като обезумяла, но изведнъж примря. Двама мъже с ниско нахлупени шапки влачеха помежду си вързания Ерик. Ръцете му бяха жестоко извити на гърба, а ризата му — опръскана с кръв.

— Добре дошли! — саркастично отбеляза Тейритън. — Точно се занимавах с жена ви или по-точно казано — забавлявах се с нея.

Ерик изпсува здравата.

— Манди и аз ще наблюдаваме как ви качват на бесилото!

— Вие действително сте ужасен човек, Тейритън!

— О, не, мисля, че е точно обратното, скъпи мой!

— Не! — изкрещя Аманда. — Не го убивайте! Ще направя всичко, което пожелаете. Всичко! Моля ви…

— Аманда! — изръмжа Ерик.

— Предлагам ви своя живот, но пощадете неговия!

— Желаете ли още веднъж да погледнете хубавата си жена, лорд Кемерън? Може би ще поискате да се полюбувате на гърдите й? Вижте тогава…

— Изверг! — извика Ерик, изтръгна се от ръцете на пазачите и измъкна сабята от ножницата на единия. Червената униформа вдигна глава и Аманда примря в почуда, тъй като това беше Фредерик.

Тейритън пусна Аманда тутакси и изкрещя към войника отвън. Пред вратата се чуха няколко бързи стъпки, но в това време отвън някой скочи през прозореца и се търколи на пода. Беше Дамиен. Извадил сабя, той се насочи към вратата. Аманда събра роклята над голите си гърди и се притисна още по-силно към стената. На няколко крачки пред нея Ерик и Тейритън вече се бяха вплели в смъртоносна схватка. Металът проблясваше на светлината. Изведнъж Робърт отстъпи и бутна напред един стол. Ерик обаче не се поколеба, скочи върху стола и нанесе такъв зашеметяващ удар, че сабята на Тейритън хвръкна във въздуха и със звън падна точно пред нозете на Аманда. Тя се наведе бързо и я взе, но Ерик вече бе опрял своята до гърлото на Робърт.

— С огромно удоволствие бих ви намушкал на място. Но генерал Вашингтон също би желал да се възползва от услугите ви.

— Аманда, събери оръжието! — извика Дамиен, който заедно с Фредерик и младия капитан вече бяха обезвредили двамата войници и държаха в шах другите двама.

Аманда се подчини, но когато се обърна с гръб към вратата, изведнъж почувства хладно острие до тила си.

— О, Боже, господа, защо е този шум? — каза Найджъл Стърлинг с мек глас и притисна още повече ножа към Аманда.

Всички гледаха като поразени от гръм. Тейритън използва ситуация и се измъкна изпод сабята, разтривайки с ръка мястото, където тя бе допряна.

— Въпреки всичко ще бъдете обесен, Кемерън!

— Голяма работа! Нали е решил да жертва живота си за тази страна! — саркастично се обади Стърлинг. — Хайде, да не си губим времето! Кемерън ще бъде обесен и ти, дъще, ще можеш да се отдадеш на удоволствието да… — но Стърлинг трябваше да прекъсне изречението си, тъй като се чу друг глас с лек френски акцент:

— Веднага я пуснете, мръсно животно!

Това бе гласът на Жак Бисе!

— Но първо ще й изтръгна гръклянчето! — заплаши Стърлинг, забивайки ножа все по-навътре в кожата на Аманда. Но съвсем внезапно натискът изчезна. Аманда хукна из стаята, надавайки ужасен вик, а баща й се строполи окървавен. Тя спря и се вторачи неразбиращо в Жак, който стоеше, без да помръдне, до вратата.

— Нямаше друг изход — рече Жак.

В същото време Тейритън се спусна с див рев към Ерик, опитвайки се да му отнеме оръжието. Но Ерик само вдигна сабята и Робърт сам се намуши на нея.

— И този го уредихме! — изръмжа Ерик и хвана Аманда за ръката. — Хайде, трябва да изчезнем колкото се може по-бързо!

Отвън се чуха стъпки и това означаваше, че войниците от горичката са се върнали за нови нареждания.

— Бързо, през прозореца! — извика Ерик и вдигна Аманда на перваза. След това я хвана през талията и двамата скочиха в дълбокия сняг. Дамиен, Фредерик и накрая капитанът ги последваха.

— Оттук — посочи Ерик, но всяко движение се извършваше ужасно бавно поради снега.

Няколко минути по-късно Аманда леко изохка, изгуби равновесие и изчезна в храсталака. Ерик бързо се сви и се търколи по хълма, по който вече хвърчеше на кълбо Аманда. Двамата пристигнаха долу съвсем като две огромни снежни топки. Сълзи се стичаха от очите на Аманда. Но когато видя, че Ерик е до нея жив и здрав, тя с облекчение се хвърли отгоре му.

— Имам само един живот, но нищо не би ме спряло да го дам заради теб!

— За теб — съгласи се той усмихнат. — И за тази прекрасна страна!

Тя се хвърли и го зацелува диво с желанието да отнесе в гроба този прекрасен спомен.

— Аманда, обичам те!

— И аз те обичам!

— Още нищо не е изгубено, скъпа моя! Довел съм войници, които чакат в горичката. Трябва да се опитаме да ги открием.

— И ти ми казваш всичко това? — Той се усмихна, което й даде смелост да се засмее и тя. След това го прегърна. — О, Ерик! Предателката е Жьонвиев!

— Знам.

— Бедният Дамиен!

— Прие го твърдо. Мисля, че ще го преживее.

— Баща ми е мъртъв.

Вместо отговор Ерик вдигна Аманда. Горе в храстите се чуваше звън на саби, а освен това екнаха и няколко изстрела. Ерик хвана Аманда за ръката.

— Хайде! Ще ти намеря кон и ще те изведа далеч оттук!

— Няма да тръгна никъде без теб! — каза твърдо Аманда, клатушкайки се зад него в снега.

— Ще правиш това, което аз… — и той млъкна, тъй като в същия миг разбра, че са победили. Около двадесет червени униформи лежаха мъртви в снега, а неговите хора ликуваха.

— Дамиен, взимай ботушите! Имаме нужда от ботуши! — изкомандва Ерик. — А когато земята поомекне, ще ги погребем. Фредерик, заведете жена ми обратно в лагера!

— Но, Ерик…

Той я прегърна през раменете и я целуна по устните.

— Аманда, моля те! Дамиен, Жак и аз ще дойдем възможно най-бързо. И след това ще си поговорим.

Тя го погледна учудено. Какво искаше да каже? Последното му изречение прозвуча твърде сериозно!

— Добре — примири се тя. — Но побързайте!

— Никога и не съм си помислял, че тя може да направи такова нещо! — отбеляза Дамиен. — Отвратителна гадинка, нали?

Аманда искаше да се обърне и да обясни нещо на братовчед си, но Ерик я изпревари:

— Но все пак хитрата шпионка беше разкрита! — каза той и двамата се засмяха.

Аманда се направи, че не чува, но когато Фредерик й помогна да се качи на коня, двамата се спогледаха усмихнати.

Мъжете се върнаха във Вали Фордж няколко часа по-късно. Аманда седеше на масата в квартирата на Ерик. Когато те влязоха, тя вдигна глава и изгледа въпросително Ерик, Дамиен и Жак, които се наредиха като ученици пред нея.

Ерик понечи нещо да каже, но Жак беше по-бърз:

— Аз убих баща ви, Аманда!

— Но той искаше да убие мен, Жак — отвърна тя спокойно. — Той… той наистина щеше да го направи! Ужасно!

— Аманда, Найджъл Стърлинг не е твой баща — намеси се в това време Ерик.

— Какво? — От изненада Аманда скочи от стола си, а Дамиен я хвана за раменете, върна я обратно на стола и седна до нея.

— Никога ли не си питала как може човек да бъде така жесток към собственото си дете? Разбира се, сега се сещам и за слуховете. Трудно мога да си представя майка ти, но това, което ми е останало като спомен, е, че тя беше много мила и любезна жена и освен това…

— С огромно сърце — прекъсна го Жак. Той гледаше към Аманда, а очите му сякаш проникваха в душата й. — Тя беше много красива, нежна и любвеобилна. Грижеше се за всички около себе си. След като ме изгониха от Нова Скотия, тя ми даде подслон и ми осигури нова родина. — Известно време той се поколеба дали да продължи, гледайки Аманда с тъмните си очи, но все пак го стори. — Ние се влюбихме един в друг и искахме да избягаме заедно в Луизиана, но той ни хвана. Преби ме до смърт, но, за мое щастие, бях намерен от дядото на лорд Кемерън. Животът ми бе спасен, но едва след срещата с Даниел си припомних всичко.

— Какво… какво означава всичко това? — попита Аманда, неспособна да мръдне от мястото си.

— Това означава, че Жак е твоят баща — каза хитро Ерик.

Тези думи предизвикаха такава силна възбуда у Жак, че той започна да говори бързо ту на английски, ту на френски.

— Аз не можех да ти го кажа! Не смеех да кажа и на лорд Кемерън. Страхувах се да не се ужасиш, че не си дъщеря на велик лорд, а на прост работник. Но когато видях как се отнася с теб, реших, че един ден ще го убия! Съпругът ти държеше аз да ти съобщя тази истина. Винаги съм те обичал, но от далече. Чрез теб животът ми ставаше по-богат, чрез теб, а сега и чрез внуците ми.

Аманда гледаше с широко отворени очи ту към единия, ту към другия. Изведнъж скочи и прегърна Жак.

— Моят баща, mon pere! О, как се радвам! — тя го целуваше по бузите.

— Да разбирам ли, че не си чак толкова ужасена от признанието ми? — попита Жак с пресипнал глас.

— Ужасена ли? О, не, аз просто съм ужасно развълнувана и горда! Баща ми не е чудовище, а човек, който ме обича! О, Ерик, не е ли чудесно?

Ерик се облегна с облекчение на стената.

— Да, Аманда, така е! — каза той, доволен, че може да сподели радостта й. — Жак е един достоен мъж и точно заради тези хора водим борбата си. Освен това е фин човек и аз съм щастлив, че точно той е мой тъст! — при тези думи Ерик подаде ръка на Жак.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и усмихнати погледнаха към Аманда. После Ерик се обърна към Дамиен:

— Мисля, че е редно да ги оставим за известно време, сами.

Но преди вратата да хлопне подире им, двамата чуха радостните думи на Аманда: „Тогава Даниел трябва да ми е леля! Вече едва издържам, искам по-скоро да я видя!“

 

 

Когато малко по-късно Ерик се върна в квартирата си, Аманда беше вече в леглото. Отначало той помисли, че тя вече е заспала, но когато се наведе, погледна право в замечтаните й, широко отворените зелени очи.

— Хей! — възкликна той.

— О, Ерик! — Тя сплете здраво ръце около врата му и се притисна към него. — Благодаря ти! Страшно много ти благодаря! Ти ми подари не само любовта си, но и тези прекрасни деца, а сега ми подаряваш и баща!

— За последното нямам заслуги — усмихна се той.

— А на всички нас сега ни подаряваш родина, Ерик. Едва сега разбирам смисъла на борбата и тези лишения. Заслужаваше си! Ах, само да можех да ти обясня колко съм щастлива! Ужасно е да се чувстваш мразен и да мразиш! А Жак е чудесен!

— Да, скъпа моя, имаш право!

— А какво ще стане с Жьонвиев? — попита Аманда загрижено.

— Първо ще бъде откарана в Балтимор, а после в Англия.

— Тя е издавала всичко!

— Е, почти всичко! — забеляза Ерик.

— Така е — поруменяла каза Аманда. — Аз също имам малка вина. Но ти ме изпрати във Франция заради Жьонвиев!

— За което моля да ми простиш!

— Прекрасно е, че ми говориш така — рече тя и отново се притисна към него.

— Искаш ли да чуеш още нещо?

— Хм…

Тогава той се съблече бързо, шмугна се при нея под завивката, взе лицето й в ръце и дълго го целува.

— Най-после всичко свърши — въздъхна Аманда между две целувки.

— О, съвсем не — възпротиви се Ерик, подпрян на ръцете си над нея.

— Войната? О, да. Всичко това е ужасно и аз много се страхувам, но войната между нас, скъпи мой, вече свърши.

— Да, съкровище мое, така е — усмихна се той. — Все едно какво ще се случва оттук нататък, нас вече нищо не може да ни раздели! Ние най-после успяхме да намерим любовта си! И доверието!