Хедър Греъм
Не предавай любовта (18)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

От няколко дни Ерик не се появяваше при Аманда. Когато беше будна, тя непрекъснато размишляваше над последните му думи, но по-често спеше и си почиваше от напрежението на раждането. В това време пристигаха подаръци от Дьо ла Рошел, от Бенджамин Франклин и дори от краля и кралицата. След няколко дена децата бяха кръстени, като кръстници им бяха Франклин и Даниел.

Аманда поукрепна след първата седмица. Тя се любуваше на децата си и се опитваше да открие приликите помежду им и с родителите, но близнаците бяха още твърде малки за това. Все й се струваше, че Джейми има очите на баща й. Аманда беше щастлива с децата си, а също така и заради Ерик. Той й бе казал, че я обича и че винаги я е обичал. Но дали това беше достатъчно? Беше дошъл при нея, но тя все още чувстваше, че не й вярва. Освен това се държеше настрана. Даниел й докладваше, че той всеки ден идвал при децата, а през останалото време имал срещи с френските министри и прекарваше часове наред с мистър Франклин. Отпътуването бе определено за началото на април, за да може Ерик да се прибере до очакваните през лятото и есента събития. Ако изобщо младата държава издържи дотогава! Страхът от неясното бъдеще на децата й често свиваше душата на Аманда.

Една сутрин тя отвори очи и видя, че Ерик наблюдава бебетата с изключително сериозно изражение.

— Имаш ли нещо против да тръгнем на първи април? — попита той.

Тя кимна и се притесни, че той я сварва несресана и неоправена, а тя искаше всеки път да изглежда хубава и привлекателна. Въпреки че той й бе признал любовта си, тя все още имаше чувството, че са двама непознати, които се приближават един към друг сред оръдейни изстрели на кърваво бойно поле. Аманда се измъкна бързо от леглото и приближи до Ерик.

— Няма ли да е по-добре да останем тук — мушна тя ръката си в неговата.

— Моля? — Той я погледна тъй, сякаш ръката й беше чуждо, нежелано тяло. — Да не си се побъркала?

— Страх ме е! — Тя отстъпи крачка назад. — Британците имат силна армия за разлика от колониите.

— Съединените американски щати — поправи я той вече по-нежно.

— А ако ние изгубим войната?

— Ние? Кои сме ние?

— Моля?

— Ти каза ние, любов моя. Сега към нас ли си? Смени ли си позицията?

Тя го погледна несигурно и недоверчиво. Смущаваше я видът й — по нощница и с разчорлени коси, твърде мъничка в сравнение с величествената осанка, която му придаваше стегнатата униформа. Въпросът му я завари неподготвена и освен това в нея продължаваха да се борят страстта да му се отдава постоянно и желанието да се покаже безразлична.

— В известен смисъл аз действително промених възгледите си, но тази промяна не се дължи на теб. Главната причина са дългите и задълбочени разговори с Франклин. Но в момента просто ме е страх и не може да се каже, че съм водена от политически съображения.

— Убедена ли си, че американците няма да успеят да се справят с положението?

— Досега не бях разбрала какво означава да обичаш някого и да не искаш да го загубиш — Аманда наведе поруменялото си лице.

Ерик замълча за момент.

— Знаеш, че не мога да остана тук. Убежденията ми са ти известни още от самото начало и би трябвало да ти е ясно какво значи за мен свободата на страната ми.

— И ти знаеше за моите — припомни му тихо Аманда.

— Но никога не ми е минавало през ума, че… — Ерик разтърси глава и остави изречението недовършено. — Но по-добре да не започваме отначало.

— Ако не можем да говорим за това, по-добре да не говорим изобщо! — извика Аманда развълнувано. Този изблик промени тутакси настроението на Ерик, който вместо да се наведе и да я прегърне, се поклони хладно и рече:

— Засега те оставям сама, за да се подготвиш за пътуването.

 

 

Напускането на Версай не натъжи особено Аманда. Много по-трудно й бе да се раздели с Бенджамин. Неговото присъствие беше светъл лъч в най-тежките й дни и затова тя се хвърли на гърдите му в прилив на нежност, целуна го по бузата и чак тогава последва Даниел и близнаците, които вече се бяха настанили в колата. Разбира се, тя не бе забравила и графа, който й осигури убежище през тези трудни месеци. Но когато камшикът изплющя по гърбовете на конете, тя вече не мислеше за нищо друго, освен за завръщането в Кемерън Хол. Тиха радост постепенно обхвана цялото й същество. Според Ерик войната се водела повече в северната част на Щатите, така че тя се надяваше къщата да е пощадена от военните действия. Ерик предпочете да язди след колата и дори, когато спираха за почивка, той пак странеше от останалите. За разлика от него обаче Жак неизменно беше до Аманда и всеки път, когато тя слагаше бебетата в легълцата им, той я гледаше с такава нежност и загриженост, че тя се питаше каква ли съдбата на този човек, който беше станал нейна сянка.

На пети април те продължаваха да са в открито море. Ерик беше предоставил на Аманда и децата капитанската каюта, а самият той се бе настанил в каютата на първия офицер, който пък от своя страна спеше при екипажа. В началото Аманда се чувстваше малко неудобно, тъй като повечето от моряците бяха на борда на кораба миналия юни, по време на битката за „Лейди Джейн“. Но тъй като никой от тях с нищо не намекна за онова събитие, веднага щом времето се пооправи, тя взе децата си и излезе на палубата. Пътуването й се отразяваше видимо добре и тя сякаш си отпочиваше от напрежението, в което живееше напоследък. Особено й беше приятно, когато моряците се радваха като деца на близнаците й и правеха какви ли не гримаси, за да ги развеселят. В тези минути Аманда усещаше погледа на Ерик, който стоеше някъде далеч, но не изпускаше от очи нито нея, нито децата си.

Но колкото повече наближаваха Вирджиния, толкова по-често Ерик изпращаше Аманда и близнаците вътре в каютата. Фредерик, който и сега придружаваше Ерик, й обясни, че на идване са пленили два британски кораба.

— Как иска лорд Кемерън да спипа някъде Тейритън или пък Стърлинг — каза Фредерик, но млъкна, тъй като се сети, че Стърлинг е баща на Аманда. — Извинете ме, милейди, но нападението над Кемерън Хол…

— Няма защо да ми се извинявате. Но какво стана с корабите?

— Изпратихме ги с резервен екипаж до Чарлстън, както лорд Кемерън се бе уговорил с Джордж Вашингтон. По този начин той се отплаща за времето, което прекара във Франция. Естествено е да не иска точно сега да си навлича неприятности, когато вие и децата сте на борда.

В последната вечер от пътуването Аманда остави децата на Даниел и се качи на палубата, за да потърси Ерик. Той се бе подпрял на перилото и гледаше към водата в мрака. Звездите светеха така силно, че силуетът му се открояваше на тъмния фон. Аманда го приближи съвсем тихичко и в момента, в който протегна ръка към него, той се извърна, насочил оръжието си към нея. Въздъхна с облекчение, когато видя, че е тя, а Аманда си помисли колко много са го променили войната и постоянната борба за живот.

— Какво има, Аманда? Не бива да стоиш на палубата. Опасно е.

— Ти каза, че сега вече не е толкова опасно. Иначе не би взел мен и децата. И освен това не мога да търпя, когато се отнасяш към мен като към слуга.

— Ти си моя жена, но още има хора, които те мислят за предател — усмихна се Ерик. — Така че положението ти все още не се е променило особено много.

— В такъв случай няма да те обременявам повече.

— Какво искаш да кажеш?

Аманда сви рамене, изигравайки равнодушие.

— Да приемем, че Стърлинг Хол все още съществува. Ще си взема децата и ще се прибера там.

— Не предизвиквай дявола!

— Лорд Кемерън! — каза в този момент някой зад тях. — Военен кораб отпред! Английски!

— По дяволите! — изруга Ерик и се обърна. — Фредерик, бинокъла! Бързо войниците на оръдията! Можете ли да преброите с колко оръдия разполагат те?

— По всяка вероятност шест.

— Тогава можем да си го позволим — измърмори Ерик. — Аманда, прибирай се в каютата!

— Ерик…

— За Бога, направи го заради мен! В края на краищата долу са децата!

Аманда току-що се бе прибрала в каютата, когато избумтя първият оръдеен залп, от който корабът силно се залюля.

— Вземи Джейми! — извика Аманда, самата тя грабвайки Леонор.

Секунда по-късно корабът се заклати още по-силно.

— Улучиха ни! — извика Даниел.

Наклонът стана толкова голям, че Аманда изгуби равновесие и падна по гръб. За щастие, инстинктивно успя да задържи детето така, че да не го удари никъде. Отвсякъде се чуваха викове и псувни. Вероятно първият английски кораб бе нападнал „Лейди Джейн“. Аманда запуши уши, тъй като шумът от ръкопашния бой горе ставаше все по-силен. Тя се бе свила в най-тъмния ъгъл на каютата, прикривайки Леонор с тялото си. По дяволите тази проклета война! Колко ли такива битки можеше да преживее човек и да остане жив?

По някое време настъпи мъртва тишина. Аманда подпря ухо на вратата, но пак нищо не се чуваше. Отиде до Даниел, пъхна Леонор в ръцете й и рече:

— Веднага се връщам.

— Аманда, не излизайте!

Но Аманда вече не я чуваше. Кашляйки от барутния дим, тя се изкачи на палубата. Прескачаше трупове на войници и от двата лагера, но продължаваше да върви напред. Беше така невероятно тихо! И най-после ги видя. Най-отпред няколко тела се мятаха в битка на живот и смърт. Аманда потърси с очи Ерик и накрая го откри. Биеше се с млад сержант, а в същото време отзад незабелязано се промъкна друг нападател. Ерик се обърна, за да отвърне на удара в гърба и в това време сержантът така го удари, че оръжието изхвърча. Тогава Аманда се спусна към него с вик.

— Аманда!

Тя видя уплашения му поглед, учудването и страха му за нея, но вече бе успяла да хване сабята и отново да му я подаде. За няколко секунди погледите им се срещнаха, след което той се впусна в боя като побъркан, успя да измами и двамата си противници и после един по един да ги обезвреди. Когато схватката свърши, той се обърна към Аманда и леко я погали по бузата.

— Не ти ли заповядах да не излизаш от кабината?

— Нима не го направих?

— Но трябваше да останеш там до края — усмихна се той.

— Тогава нямаше да мога да ти спася живота.

— Така е, любов моя.

— Лорд Кемерън! — извика Фредерик, куцукайки през палубата. — Корабът потъва! Някои вече скочиха във водата!

Ерик не отделяше очи от Аманда.

— Трябва да ги хванем, за да ги тикнем после в затвора!

Фредерик се зае с работата си, а Ерик се обърна отново към жена си:

— Слез, моля те, долу!

Аманда кимна безропотно и се подчини.

 

 

Посрещането на пристана се различаваше твърде много от това през миналия юни. Всички бяха дошли, за да поднесат поздравленията си, а Ерик вдигна нагоре близнаците, приемайки поздравленията на слугите и работниците си. Аманда, децата и Даниел отпътуваха за къщата. Ерик се позабави, защото трябваше да се погрижи за пленниците. Сълзи бликнаха от очите на Аманда, когато пристъпи към Кемерън Хол. Тя обичаше това имение повече от всичко и сега таеше в себе си надеждата, че отношението на обитателите към нея ще се е променило.

— Добре дошла, милейди! — към Аманда се приближи засмян Ричард и пое децата от ръцете й. — Боже, ама те са две! Лорд Кемерън не ни издаде тази тайна! Малкият прилича на баща си, нали? Сигурно сте ужасно уморена след дългото пътуване! Елате, ще ви помогна!

Аманда тръгна след Ричард. Влязоха в къщата, където в подножието на стълбата ги очакваше мълчаливо Маргарет. Тя се поклони и тръгна срещу Аманда.

— Милейди, аз останах, защото имам нужда от пари, но ако пожелаете, ще си тръгна оттук.

— Не е нужно да си ходите. Разбирам, че преди си мислехте, че аз съм ви предала. А аз мога само да се закълна, че тогава бях невинна и ако ми повярвате, нямам нищо против да останете.

— Благодаря ви, милейди — въздъхна Маргарет. — Важи ли същото и за Реми?

Аманда си припомни как тогава той я бе заплюл, но нима имаше право да съди слугите, след като собственият й съпруг не й вярваше?

— Да — рече тя тихо. — Той също може да остане — След тези думи тя се обърна и последва Робърт и Даниел към горния етаж.

Някогашната детска стая бе оправена като за бебе — с чудесно детско креватче отстрани с мрежа и прекрасна ваничка.

— Не се безпокойте, милейди, в този дом вече са се раждали близнаци, така че съвсем скоро ще подредим стаята и с останалите неща.

— Чудесно! А сега ще се оттегля за малко с децата.

— Аз наистина се радвам, че отново сте тук. Липсвахте на всички ни!

— И аз се чувствам по същия начин, Ричард. Благодаря ви!

Аманда накърми децата. После ги окъпа заедно с Даниел и едва тогава пристъпи към общата спалня. С радост установи, че Ричард вече е занесъл там вана с димяща вода, френски сапун и огромна кърпа. До ваната бе поставен сребърен поднос с освежителни напитки и бутилка вино. Аманда се отпусна във ваната с огромно удоволствие. През деветте седмици на пътуването този лукс й бе липсвал. След като излезе от водата, тя се загърна в кърпата и седна пред огледалото, за да разреши къдриците си.

Точно в този момент влезе Ерик. Той коленичи пред нея и бавно започна да разтваря кърпата. Аманда притаи дъх. Изведнъж тя усети как падна в плен на все по-нарастващото желание. Двамата не се бяха докосвали почти цяла година. Отношенията помежду им все още не бяха изгладени, но Аманда нямаше сила да се съпротивлява на страстта. В края на краищата тя беше негова жена и знаеше, че и той я желае. Инстинктът й подсказваше, че едва ли е искал друга жена така силно както нея.

— Може би ще е по-добре да си тръгна — мърмореше той, докато пръстите му галеха гърдите й.

— Чаках те — отговори му простичко Аманда.

— Аз съм най-големият глупак на всички времена — с тези думи той я взе на ръце и я занесе до леглото. Известно време само я наблюдаваше с нескрито възхищение, след което се хвърли върху й, подтискайки в себе си напиращия отвътре вик. Никога досега не я беше галил толкова нежно, не беше я целувал така страстно, не беше я възбуждал толкова силно. Накрая тя само стенеше и го молеше да я обладае колкото се може по-скоро. Тогава той проникна изведнъж така дълбоко в нея, че тръпнеща, тя се уви около му и го притисна с пълна сила.

Аманда бе така побъркана от страст, че без малко щеше да му направи любовното си признание, но в последния момент се спря, тъй като екстазът дойде и сля двамата в едно единствено същество.

На следващия ден обаче се наложи да се разделят, защото Ерик трябваше да се погрижи за посевите и изобщо за стопанските дела в имението си. Но веднага след вечеря Ерик бе очакван от тръпнещата Аманда, готова веднага да му предложи нежното си като коприна тяло. Любиха се почти до сутринта.

Но когато съмна, Ерик трябваше да потегли на север. Вашингтон имаше нужда от него. По традиция Аманда излезе на верандата, когато Ерик беше вече на коня си и му подаде чаша.

— Никога не съм предавала тази къща — прошепна Аманда.

Той се наведе и я целуна по устните.

— Грижи се за децата, Аманда! Ако с мен се случи нещо, къщата остава на тях. Това е тяхното наследство — и той я целуна втори път.

Тя остана на верандата и още дълго гледа подире му, а сълзите капеха от очите й. Той сигурно я обичаше, но все още не смееше да й се довери. „Обичам те“ — прошепна тя, но никой не я чу.

 

 

През един декемврийски ден Аманда седна на най-горната греда в конюшнята, за да гледа как Жак обучава младите кончета. Изведнъж Даниел се втурна в помещението, като бурно жестикулираше нагоре. Аманда скочи разтревожена, но веднага след това усмивка се разля на лицето й, защото видя, че зад Даниел наднича Дамиен. С вик тя се спусна да прегръща братовчед си, едновременно смеейки се и плачейки. Той я хвана в ръце и я завъртя няколко пъти във въздуха, преди отново да я пусне на земята.

— Дамиен! Не мога да повярвам на очите си! — и тя отново се хвърли на врата му. Едва чак когато влязоха вътре в къщата, тя успя да го разгледа по-спокойно и забеляза, че изглежда раздърпан. Ботушите му бяха изхабени, а униформата отъняла.

Аманда го сложи да седне, след това му поднесе и чаша бренди.

— Ти си отслабнала и си малко бледа, но иначе си по-хубава от всякога, скъпа братовчедке! Ще мога ли най-сетне да видя новите си роднини?

— Веднага щом се събудят, Даниел ще ги донесе тук. Сега кажи как си ти. Какво изобщо се случва? Как е Ерик?

— Какво се случва? — Дамиен смръщи чело. — Има една добра новина — от известно време маркиз дьо Лафайет работи за нас и искам да ти кажа, че всички сме впечатлени от възможностите му. Британците непрекъснато се опитват да разделят колониите, но засега нямат успех. Генерал Хю успя с помощта на брат си, адмирала, да изтика Вашингтон до Филаделфия, но ние защитавахме достойно всяка педя земя. Междувременно англичаните завзеха града и вероятно ще се разположат удобно там до края на зимата. Вашингтон и хората му ще разпънат лагер във Вали Фордж.

— А Ерик?

— Ерик е добре — отвърна кратко Дамиен.

— Но Дамиен, защо говориш така странно? Случило ли се е нещо?

Вместо да й отговори, той се приближи до камината и дълго гледа в пламъците.

— Мисля, че той се отнесе зле с теб.

— Дамиен, веднъж аз го бях проследила.

— Моля? — той се обърна смутен към нея.

Признанията бяха твърде болезнени за Аманда, но все някога Дамиен трябваше да научи истината.

— Но не съм аз тази, която е предала, че тук има склад за оръжие. И Ерик ще трябва да го разбере един ден, защото предателствата продължават. Но… — тя се поколеба за миг и притисна ръка към сърцето. — Баща ми ме изнудваше с теб.

— С мен ли?

— Те знаеха от самото начало, че пренасяш оръжие от западните части към Бостън и Филаделфия. Първо ме заплашваха, че ще те арестуват и обесят. Те отровиха коня ти. Спомняш ли си?

— О, Боже!

— И когато наистина те заловиха, тогава казваха, че ще те измъчват.

— О, Аманда! — Той коленичи пред нея и прегърна коленете й. — Толкова много съжалявам! Аз изобщо нищо не съм и подозирал! Защо си се излагала на такива опасности заради мен?

— Както добре знаеш, много те обичам — и тя погали страните му. — Но можеш да забравиш всичко това, защото е вече минало.

Дамиен се изправи и отново се приближи до камината. След известно мълчание каза:

— Нищо още не е минало.

— Какво означава това?

— Трябва да прекараш зимата при мъжа си в лагера.

— Но…

— Жената на Вашингтон е там и ти трябва да идеш!

— Но никой не ме е викал — отвърна Аманда, хълцайки. — Ерик все още ми няма доверие и може би се страхува, че ще го издам.

— Въпреки това ще трябва да идеш! — повтори Дамиен.

— И защо?

— Ан Мари също е там — въздъхна той.

— Ан Мари Мейбри ли?

— Да. Тя се грижи за баща си, готви често и на Ерик и…

— И? Какво и?

Студени пръсти плъзнаха към гърлото й. Как му дойде на ум да я спомене. Ан Мари винаги е харесвала Ерик. Аманда си спомни нощта в Бостън. Опита се да запази спокойствие и благоразумие. Щом Ерик има нужда от друга жена, нека да иде при нея. В края на краищата тя не можеше да го придружава навсякъде и не можеше да го принуди да я обича. Реши, че въпросът просто трябва да се изясни и ако той иска да бъде с Ан Мари, тогава тя ще напусне просто Кемерън Хол и то преди завръщането му.

— Добре, ще дойда с теб. Кога трябва да тръгнем?

— Храбро момиче си ти! Затова те харесвам. Какво ще правим обаче с децата?

При Даниел те бяха на сигурно място. Но щеше да им е необходима дойка.

— Децата ще бъдат добре. Но ще ми липсват много.

— Добре тогава! Наистина се радвам, че ще дойдеш. След една седмица вероятно вече ще бъда готов за път. Трябва да свърша някои неща в Уилямсбърг и да посетя лейди Жьонвиев.

— Лейди Жьонвиев?

— Да, моя мила братовчедке. Аз също съм способен на любов.

— Ти си влюбен в Жьонвиев? — Всъщност защо не, попита се Аманда. Жьонвиев беше хубава, любвеобилна жена и може би точно партия за Дамиен. — Откога е всичко това?

— По време на война нещата винаги се развиват по-различно от обикновено. Иначе „всичко това“ продължава вече няколко години.

— Много се радвам за теб! Ще се опитам през тази седмица, която ми даваш, да набавя припаси като чаршафи например и хранителни продукти. Мисля, че ще са ви от полза.

— Как иначе! Вече съм любопитен какви ли физиономии ще видим, когато пристигнем там — и той надигна брендито. — Наздраве за зимата във Вали Фордж!