Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Камерън: Северноамериканска жена (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Not a Rebel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Не предавай любовта

Редактор: Иванка Петрова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“, 1994

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Към края на седмицата Ерик и Аманда отидоха долу на кея, за да се сбогуват с приятели и съседи, които заминаваха за Англия. За оставащите това бе тежка загуба и Аманда пророни няколко сълзи. В момента Ерик нямаше защо да се бои от Дънмор, тъй като губернаторът бе изоставил резиденцията си и се бе установил на кораба „Фоуей“, който бе закотвен насред реката. От там той се опитваше да управлява колонията. Лорд Тейритън, съпругата му Ан и малката им дъщеря също бяха с него, а най-вероятно и лорд Стърлинг, тъй като Аманда отдавна не бе получавала никаква вест от баща си.

Най-голямата грижа за Аманда сега бе Дамиен. Ерик й бе казал, че е заминал за Масачузетс, а там положението бе най-напрегнато. Самият Ерик посвещаваше почти цялото си време да събира нови привърженици около себе си. Континенталният конгрес във Филаделфия се бе състоял. Този път делегатите отпътуваха, придружени от въоръжена охрана, защото имаше опасност да бъдат арестувани по пътя. Джордж Вашингтон пое командването на обсадата на Бостън. Беше завзет и пътят към Канада, за да се контролира входът към колониите.

През юни се стигна до първите сериозни сблъсъци между заселниците и британската армия, но заселниците трябваше да се признаят за победени, тъй като мунициите им привършиха. На трети юли Джордж Вашингтон получи официалното назначение за главнокомандващ и така се роди континенталната армия. В края на август от Филаделфия се завърнаха водачите на Вирджиния, а малко по-късно в Кемерън Хол пристигна Патрик Хенри и помоли Ерик да си поговорят на четири очи.

Когато той си тръгна, Аманда веднага слезе долу. Ерик стоеше пред камината в гостната и гледаше замислено в пламъците. Нямаше нужда да се обръща. Знаеше, че Аманда е влязла при него.

— Джордж ме помоли да отида в Бостън. Конгресът е определил пост и за мен. Боя се, че не бих могъл да откажа.

О, не! Аманда искаше да протестира с цялото си същество, но от устните й не се отрони нито дума. Тя бе сигурна, че той вече е приел. Обърна се и изтича горе, където се хвърли в отчаяние на леглото. Не искаше той да заминава. Обзе я непознат досега ужас. Усети тежка ръка на рамото си и видя, че Ерик я беше последвал.

— Заради мен ли плачеш? — попита той, галейки нежно мокрите й бузи.

— О, Ерик, престани, моля те, престани!

Усмихнат, той се изтегна на леглото и я взе в ръцете си.

— Може би няма да е за дълго — успокои я той.

Аманда се сви трепереща в него. Той вече й липсваше. Трябваше да се научи да говори с него за чувствата си. Усещаше, че въпреки огромната нежност, която изпитваха един към друг, помежду им зееше пропаст. След онази нощна разходка той не смееше повече да й се доверява и я гледаше подозрително. На нея пък й беше невъзможно да преодолее гордостта си и да поиска извинение.

Аманда си помисли за британската армия и страх сви сърцето й. Ако продължават да пристигат подкрепления, съвсем скоро Бостън щеше да бъде превзет и армията съвсем лесно щеше да стигне даже до Ню Йорк.

— Британците ще те обесят, ако им паднеш в ръцете! — проплака тя.

— Но първо трябва да ме хванат — сви рамене Ерик. Той продължаваше да гали нежно лицето и шията й. — Но има и такива, които няма да имат нищо против ти да си им в ръчичките.

Аманда не каза нищо, защото знаеше, че докато Ерик е до нея, няма защо да се страхува от бунтовниците. Но какво щеше да стане, ако нещата се променят?

— Никак ли не се страхуваш? — попита плахо тя.

— Повече се страхувам от това, че ще трябва да те оставя тук сама, отколкото че тръгвам на война.

— Няма защо да ме мислиш. По-добре се погрижи за себе си.

Ерик се засмя тихо прокара пръсти през къдриците й.

— Човек може да си помисли, че наистина си загрижена за мен.

Аманда безмълвно се уви около него и започна дълго и страстно да го целува. Но даже последвалата любовна нощ не можа да скрие напрежението помежду им. Когато на другата сутрин Аманда отвори очи, видя, че Ерик я гледа замислен. Лицето му бе сериозно, въпреки че продължаваше да я гали нежно по страните.

— Аманда, имам само една молба — не използвай отсъствието ми, за да ме шпионираш отново. Моля те, не ме разочаровай, защото ако се случи втори път, няма да мога да ти простя.

— Какво бих могла да шпионирам? — извика тя и дръпна завивката към себе си. — Вирджиния е в ръцете на патриотите.

— Но лорд Дънмор се намира на „Фоуей“, който е пуснал котва надолу по реката. И това не е чак толкова далеч! — обясни й той с въздишка, докато навиваше косите й около пръстите си. — Преди време исках да си на моя страна, мила, но сега те оставям сама да решиш. Ако искаш да ме напуснеш, свободна си да го направиш. Ако поискаш, ще наредя да те заведат на кораба на губернатора.

— Не! — извика тя тутакси.

— Означава ли това, че си на страната на патриотите?

— Не, Ерик, не мога да те лъжа — изчерви се Аманда и поклати глава. — Но и не мога да те напусна!

— Да смятам ли, че все пак мъничко ме поддържаш?

Тя му хвърли един страничен поглед и усети, че му доставя удоволствие да чува всичко това.

— Ерик, ти знаеш, че аз…

— Знам, че ти харесва повече при мен, отколкото при баща ти, но това за мен не е особен комплимент.

— Ерик, за Бога, не бъди жесток в такъв момент!

— Съжалявам, любов моя! Наистина, съжалявам! — каза той тихо и отметна завивката, за да прегърне голото й тяло — Люби ме още веднъж за последен път, за да остане в мен малко от топлината на тялото ти. Ще ми е нужна за дългите студени нощи. Отдай ми се цялата!

Те се любиха както никога досега, но все пак по някое време трябваше да спрат. Аманда остана в леглото, докато Ерик отиде да се изкъпе. После се изми и тя и му помогна при обличането. Когато му наметна тежкото палто, той я вдигна за последен път на ръце и я целуна по челото. След това излезе навън.

— Ще се молиш ли за мен? — попита я Ерик вече от коня, докато тя му подаваше от верандата традиционната чаша за сбогом.

— Да. От цялото си сърце! — прошепна тя. А той я погледна отвисоко и се усмихна.

— Ще намеря Дамиен и ще гледам да пиша възможно най-често. Грижи се за себе си, мила! — каза той, наведе се и я целуна.

Аманда затвори очи и почувства топлината на устните му. Кога ли пак щяха да са заедно? Тогава вече щеше да успее да спечели доверието му и най-после да му каже колко много го обича. После изведнъж усети студения въздух около устните си. Отвори очи и видя, че той се отдалечава от нея. Гледа след него, докато Ерик съвсем изчезна от погледа й.

 

 

Две седмици след заминаването на Ерик в стаята влезе Касиди и по странен начин съобщи за посетител.

— Кой може да бъде? — попита Аманда, бърчейки чело.

— Баща ви, милейди — поклони се Касиди.

— Баща ми ли? — учуди се Аманда, скочи веднага и, без да иска, разля мастилницата на бюрото. Но нито Касиди, нито самата тя обърнаха внимание на белята.

— Сам ли е? — заинтересува се тя, тъй като по последни сведения той би трябвало да се намира заедно с лорд Тейритън на кораба на Дънмор. Сушата беше вече твърде опасна за него.

— Дойде с боен кораб, който е закотвен на нашия пристан.

Значи затова е пристигнал при нея необезпокояван от никого! Аманда загриза нервно долната си устна, но после сви в безизходица рамене и отново седна. Нямаше друг изход, освен да направи мила физиономия и да приеме с усмивка ужасната игра на баща си.

— Въведете го — обърна се тя към слугата. По израза му разбра, че не може да схване напълно ситуацията — как така Стърлинг бе стигнал безпрепятствено до къщата. Сега оставаше да се скрие и най-лошото — самият разговор. Няколко минути по-късно влезе Стърлинг. От слуха на Аманда не убягнаха странните шумове зад прозореца. Погледна навън и видя, че по поляната се разполагат британски войници. Аманда се обърна към баща си с безизразно лице:

— Какво правите тук? — попита го тя студено.

— Вече си станала истинска дама, така ли? Първо нямам нищо против чашка бренди за добре дошъл — без да чака да го обслужат, той си наля сам и седна срещу Аманда. — Искам още информация.

— Нямате срам от нищо!

— Тази къща е в моя власт. Бих могъл и да я подпаля.

— Направете го, какво ви спира?

— Да опожаря свещения Кемерън Хол? — усмихна се саркастично Стърлинг.

— Вие не подбирате средствата си.

— Да не би да си се влюбила в Кемерън? — удари той чашата си в бюрото. — Край на играта. Дамиен ни е в ръцете и неговата съдба зависи само от теб!

— Лъжец! — обвини го тя, но си помисли, че това може да е точно така, тъй като Дамиен не се беше вясвал от седмици.

— Арестуван е в Масачузетс. — Стърлинг се облегна доволно назад. — Но тъй като се знае, че ми е роднина, отговорният офицер го постави на мое разположение. Приех го като отдавна отсъстващ племенник, след което го затворих на кораба.

— Откъде мога да бъда сигурна, че не лъжеш? — промърмори Аманда.

Стърлинг подхвърли на масата един пръстен. Аманда се престори, че дълго го разглежда, но всъщност го разпозна от първия миг. Познаваше добре и баща си.

— Какво по-точно искате от мен?

— Информация за разположението на военните отряди и складираното оръжие.

— Но откъде мога аз…

— Можеш да поразузнаеш. Ходи в Уилямсбърг и дай ухо какво си говорят по кръчмите. И пиши на мъжа си. Отговорите му също ме интересуват.

— Надценявате ме, татко. Даже и да искам, не бих могла да работя за вас, тъй като слугите вървят непрекъснато след мен.

— Трябва да ги надхитриш. Освен това не се безпокой как да ми предадеш сведенията. Робърт или аз ще намерим начин да стигнем до теб.

— Робърт!

— Да, казва, че му е домъчняло за теб. Дукесата отпътува с детето за Англия. Сега той е самотен и си мечтае за една нежна любовница.

Аманда едва се въздържа да не се изплюе в лицето му.

— Кога ще получа Дамиен?

— За това и дума не може да става! Единственото, което можеш да направиш, е да спасиш живота му.

— О, не, така няма да стане. Не мога да се оставя да ме изнудвате до безкрайност! И освен това не мога повече да преследвам съпруга си.

— Твоят съпруг! — Стърлинг се изсмя гръмогласно, клатейки глава. — Ти си една малка курва и нищо друго! Също като майка си! Значи лорд Кемерън те погъделичка малко между краката и ти веднага отиде в другия лагер.

Аманда се опита да го удари, но той улови ръката й и й изви китката.

— Един ден ще се молиш да дойда да те измъкна оттук. Ако мъжът ти открие какво си вършила, ще ти се наложи да търсиш подслон при Тейритън!

Аманда измъкна ръката си с рязко движение.

— Ако се появи у мен желанието да напусна Вирджиния, ще се обърна към лорд Дънмор.

Стърлинг обаче бе сигурен, че тя ще направи всичко, за да спаси Дамиен.

— Ще мина отново някой друг път. — С тези думи той стана и напусна ухилен стаята.

Малко по-късно отвън се чуха команди и войниците тръгнаха под строй към кораба. Аманда се отпусна изтощена на стола и затвори очи. Няколко минути след това тя ги отвори и видя, че е обградена от Касиди и цялата останала прислуга от къщата.

— Какво има? — почти извика тя, тъй като всички я наблюдаваха с нескрит упрек в очите.

— Заминаха си. Оставиха къщата непокътната, а също така и никого не заплашиха!

— Е, и какво! — простена Аманда и скри лице в ръцете си. — Баща ми искаше само да разбере дали не желая да тръгна с него. Нищо повече!

Въпреки тези уверения обаче останалите продължаваха да я гледат с недоверие и даже страх.

— А вие нямате ли си друга работа? — сгълча ги Аманда, Те се обърнаха послушно и излязоха от стаята. Аманда отново скри лице в дланите си. Слугите й имаха право да се съмняват в нея, тъй като тя действително бе на път да ги предаде. Но защо му трябваше да братовчед й всеки път да се държи така глупашки храбро?!

Сърцето й се разтупа неудържимо, като си помисли какво й предстои да стори. Какво ли можеше да издаде на баща си, без това да навреди на останалите?

 

 

Леден мраз проникваше през униформата на Ерик, докато яздеше на гърба на Джошуа по хълмовете около Бостън. Обсадата все още не бе вдигната и това опъваше нервите до крайност. Ерик бе установил с изненада, че много мъже от други щати също доброволно бяха дошли тук и бяха останалите под командването на вирджинския началник. Още едно доказателство, че хората от колониите се държаха един за друг, щом става въпрос за свободата им.

— Майор лорд Кемерън!

Ерик се обърна и видя Фредерик Бартоломю, който междувременно се бе издигнал до чин лейтенант. Както Вашингтон, така и Ерик се бе обградил само с хора, на които можеше да има пълно доверие. Той вече изобщо не можеше да си представи, че ще съумее да се справи със ситуациите, които се му изпречваха, без помощта на Фредерик. Самата обсада не го тревожеше толкова много, но постоянните разговори с Вашингтон и Хамилтън изискваха от него твърде голямо напрежение.

— Писмо от жена ви — рече Фредерик и размаха някакъв плик.

Ерик скочи бързо от коня, взе плика и благодари в движение. В малкото спокойни часове Кемерън се мяташе на Джошуа и излизаше да го поразходи. В това време образът на Аманда стоеше непрекъснато пред очите му и той с удоволствие си спомняше как тя се бе гушила в него. Но също така редовно я виждаше и да танцува в ръцете на други мъже и тогава си мислеше, че всъщност тя непрекъснато го бе взимала за глупак, когото лесно може да води за носа.

Ерик влезе бързо в палатката, седна до масата и нетърпеливо разкъса плика. С огромно учудване прочете разказа на Аманда за посещението на баща й. Действително не бе за вярване, че Стърлинг си е тръгнал мирно и тихо. По-нататък тя пишеше за военното положение във Вирджиния и за това какво е било свършено в Кемерън Хол по време на отсъствието му. Писмото на Аманда бе мило и даже на места прозираше любов, но Ерик все имаше чувството, че тя премълчава нещо. Той изруга тихичко. Защо все така се случваше, че не може да й вярва напълно?

— Неприятности ли, приятелю?

Без каквито и да е официалности в палатката влезе Джордж Вашингтон, изтърсвайки снега от дрехите си. После седна срещу Ерик.

— Имате писмо?

— Да. Лично е.

— Носят се слухове, в които обаче сигурно има нещо вярно, че британските войски са снабдявани с информация от шпионин от Вирджиния. Затова и Дънмор всява страх по цялото крайбрежие.

— Знаем, че изгори до основи Норфолк и затова не му бе нужен никакъв шпионин — сви рамене Ерик.

— Дано да имате право, приятелю — каза Вашингтон и стана. — Надявам се да е така!

След като Вашингтон си тръгна, Ерик помоли Фредерик за хартия и перо. Преди да изпише първите думи, той затвори очи и потъна в себе си. Много му се искаше да извика Аманда в Бостън за Коледа, но Вашингтон го бе помолил да се откаже от тази идея и да отложи срещата с жена си чак за пролетта.

Най-после след няколко дълбоки въздишки той написа първите думи. Съзнателно и много хитро той даваше грешна информация за положението в Бостън, но го правеше така, сякаш тя би била безценна за британците. Когато привърши, той извика Фредерик и го помоли писмото да бъде изпратено колкото се може по-бързо. После впери очи в снега навън. На сърцето му бе студено и странно празно. „О, Аманда!“ — простена тихо Ерик.

 

 

Зимата вече си беше отишла окончателно и Аманда усещаше непреодолимо желание да отиде до Уилямсбърг. Тя съобщи това на Даниел и Пиер и беше безкрайно учудена, когато и Жак Бисе яхна коня си, за да я придружи. Той отново нищо не каза, просто я следваше неотлъчно. Аманда знаеше, че така му е било заповядано. Този човек й допадаше и тя се чувстваше сигурно в неговото присъствие. Освен това нямаше какво да крие.

Колата потегли и Аманда се обърна с тъжна усмивка към Кемерън Хол. Постепенно къщата й беше станала твърде свидна и в нея тя се чувстваше вече не като гостенка, а като истинска стопанка. Но затова пък между нея и Ерик беше зейнала пропаст. В първите дни след отпътуването му тя страдаше от липсата му и спеше неспокойно, но след посещението на баща й, което също беше останало в миналото или по-точно — преди шест месеца, отчуждението към Ерик отново се всели в сърцето й. И сякаш пропастта между двамата ставаше все по-дълбока и непреодолима.

Аманда въздъхна, облегна се назад в каретата и затвори очи. Как би могла да обясни на Ерик поведението си, като сама себе си не разбираше? В желанието си на всяка цена да спаси живота на Дамиен и да попречи на проливането на невинна кръв тя бе издавала на пратеници на баща си сведения, които Ерик й бе съобщавал в писмата си. Досега само една информация се бе потвърдила, но по всичко личеше, че лорд Дънмор я беше получил от друг източник. Унесена в тези мисли, Аманда трябва да беше заспала. По едно време отвори очи и видя, че навън е вече тъмно. Колата тъкмо спираше.

— Пристигнахме — съобщи Даниел.

Аманда изскочи бързо навън. Тичайки, тя смъкна ръкавиците си и извика приятелката си Матилда. Учуди се, че външната врата не е заключена, но продължи навътре. Спря едва в дневната, защото видя срещу себе си Ерик. Спря изумена и се подпря на бюрото.

Ерик стоеше до камината и държеше чаша бренди. Беше безупречно облечен, изглеждаше изключително добре и бе видимо доволен, че е успял да я изненада.

— Ерик!

— Аманда! — Без да му мисли, той плисна брендито в огъня, така че пламъците изсъскаха. Няколко мига по-късно Аманда вече бе потънала в прегръдката му.

Тя пое жадно уханието му, усети кожата, силните мускули и накрая нетърпеливите му устни. Струваше й се, че полита към небето, така дълго бе копняла за този момент.

Коленете й се разтрепериха и тя разбра, че повече не може да стои права. Тогава Ерик я вдигна на ръце и разроши косите й. Нежността му разпръсна изведнъж всички черни мисли, които досега се бяха събирали в главата й. Сякаш беше изгубила ума и дума и изобщо не забеляза как Ерик я понесе по стълбите нагоре. В тъмната стая те се отдадоха на безумната треска на телата си. Дълго време единственото желание, което ги владееше, бе да се докосват, галят и целуват.

Едва на разсъмване те отново можаха да се върнат към реалността. Аманда седна пред огледалото и упорито се опита да подреди разбърканите си коси, а Ерик се подпря на леглото, наблюдавайки я с възхищение.

— Най-после дойде краят на обсадата на Бостън. В деня на Свети Патрик англичаните изведнъж се оттеглиха.

Очите им се срещнаха в огледалото:

— Радвам се за теб — откликна Аманда.

— А за англичаните по-малко, нали?

Тя вдигна рамене.

— Е, Аманда?

— Опитвам се с цялата си воля да остана неутрална в този конфликт.

— Наистина ли? — попита той, като скочи от леглото и се приближи към нея. Аманда се почувства хваната на тясно.

Ръцете му се спуснаха по нейните рамене и тя тайно се надяваше, че Ерик няма да забележи треперенето на тялото й.

— Да, правя каквото мога. Наистина.

Сериозността, с която тя изрече тия думи, го развълнува, но не и успокои. Аманда проследи с очи как той отново се върна на леглото и се излегна.

— Съобщиха ми, че подробности от писмата ми до теб са стигали до ушите на врага.

— Повечето неща бяха всеизвестни! — рече тя, но ледените пръсти на страха стегнаха сърцето й.

— Така е, но след завръщането си забелязах, че политическите ми приятели са обезпокоени. Предполагат, че в най-близкия ни кръг има шпионин и то жена. Наричат я „Ваше Височество“. Славата й стигна чак до Бостън и, честно казано, Вашингтон подозира теб — Ерик говореше съвсем спокойно, но нейното сърце щеше да се пръсне от ужас. Въпреки това тя само поклати глава:

— Ерик, аз…

— В края на краищата ти не си изменила на верността си към Англия, съкровище мое — Той отново мина зад нея и събра с две ръце косата й, която се бе разпиляла по лицето.

— Но аз съм и твоя жена — припомни му тя и сведе мигли.

— Означава ли това, че си невинна?

— Никога не ми е минавало и през ум съзнателно да ти навредя — каза тя и очите им отново се срещнаха в огледалото.

— А на приятелите ми?

— На тях също — закле се тя с тих глас.

— Луд ли съм, щом ти вярвам?

Тя поклати глава, след което тя сгуши към голия му корем. Ерик се наведе над нея и нежно потърси устните й.

— Внимавай обаче да не те пипна, скъпа моя — предупреди я той с дрезгав глас, преди да я целуне. Миг по-късно обаче извика — О, Господи! Как забравих да ти кажа! Срещнах Дамиен.

— Моля? — Аманда скокна от стола.

— Да, британците го били заловили, но той успял да им избяга. Пазачите му не били лоши хора и след чаша бира всичко било по-лесно. Скочил зад борда и бил прибран от един от нашите кораби. Върнал се в Бостън от Балтимор. Видях го, преди да тръгна за насам.

— Той наистина ли е на свобода? — не можеше да повярва Аманда.

— Да, свободен като птичка.

Аманда избъбри нещо неразбрано, след което се хвърли на врата на Ерик и го помъкна към леглото. Легна върху него и го обсипа с целувки. Постепенно страстта обхвана и двамата и ги накара отново да забравят всичко. Любиха се още веднъж.

— Колко дълго можеш да останеш тук? — попита Аманда, когато вече можеше по-спокойно да си поема дъх.

— Само една седмица — изпъшка той. — Тук в момента стават важни неща! Разбрах, че жителите на Вирджиния искат да се съберат още веднъж и да вземат решение за независимостта си. Толкова далеч не е стигал даже и Континенталният конгрес. Сега тук наистина се кове историята! Но за съжаление ще трябва да се върна в Ню Йорк, където Вашингтон очаква следващото нападение.

Само една седмица! Колко малко време за тях двамата! Но всъщност достатъчно, за да бъде открито най-важното за Аманда — Дамиен бе жив и на свобода!

— Никога няма да те предам, Ерик — обеща Аманда с усмивка. Искаше да продължи и по-нататък и да му каже, че го обича, но сянката в очите му я накара да замълчи. Тя разбра, че той все още й няма доверие и я наблюдава изпитателно. Аманда трябваше да му докаже, че му е вярна, въпреки че не е изменила на политическите си убеждения.

— Да се надяваме, че ще бъде така — отвърна той тихо и затвори очи. Малко по-късно Ерик задряма и Аманда можеше на спокойствие да разгледа новите бръчици, които се бяха появили около устата и очите му. Явно войната взимаше от хората всичко, което й бе необходимо. Аманда не преставаше да мисли за Дамиен и тъй като не можа да заспи, облече се и слезе долу. Пред вратата на една от спалните видя чифт непознати ботуши. Вероятно Ерик бе поканил у дома някой приятел. Отново страх нахлу в душата й.

Аманда влезе в дневната и изведнъж усети, че две здрави ръце я сграбчват за раменете. Едновременно с това студеното острие на нож допря гърлото й.

— Здравейте, лейди Кемерън — поздрави я дрезгав глас и Аманда позна, че принадлежи на един грамаден негър; когото баща й изпращаше за сведения при нея.

— Трябва да сте полудял! — прошепна тя. — Съпругът ми си е у дома, а цял Уилямсбърг е в ръцете на заселниците! Само веднъж да извикам, и смъртната ви присъда ще бъде подписана!

— Но преди това ще се пролее вашата кръв, милейди! Помислете си добре.

Ножът бе опрян толкова плътно до гърлото й, че тя едва можеше да говори. Но не се даваше.

— И освен това Дамиен е на свобода. Няма да има повече никакво „Ваше Височество“! Предайте това на баща ми!

— Страхувахме се, че вече сте узнали това за Дамиен. Баща ви нареди да ви съобщя, че при следващото си посещение няма да пожали Кемерън Хол. Ще го опожари до основи. А пък лорд Тейритън ви очаква, обзет от луда страст.

— Само да посмеят да се приближат до къщата, и ще умрат на място! — отвърна Аманда.

Отговор не последва, а секунда по-късно усети, че и ножът вече го няма. Аманда се обърна, но не видя никого.

През отворения прозорец влизаше свеж, топъл пролетен въздух. Аманда пое дълбоко дъх и седна в едно кресло. Сега бе най-удобният момент да говори с Ерик, да му разкаже всичко. Но тя не можеше да събере сили, за да го стори. Може би пък и не бе необходимо да научава за деянието й. А ако само предизвикаше неговото презрение и той никога не успееше да й прости…

 

 

Фредерик влезе в стаята, където останалите закусваха. Аманда току-що бе научила от Матилда кой е гостенинът. Малко по-късно се появи и Ерик. Аманда видя нерадостното му изражение и това затвърди решението й да не му съобщава нищо. Оставаше й само да се моли Богу британците да не достигнат Кемерън Хол.

Фредерик и Ерик нямаха намерение да се задържат дълго в града, тъй като имаха уговорена среща с генерал Чарлс Лий. Генералът бе англичанин, но се бе определил на страната на заселниците и бе дошъл във Вирджиния, за да се запознае лично с политическите лидери.

Един ден, докато яздеха един до друг, Аманда разказа на Ерик за всичко, което бе сторила в имението. Ерик похвали старателната стопанка. В горичката край реката младите съпрузи не можаха да устоят на силата на спомена и се любиха върху влажната земя.

Вътрешната борба у Аманда продължаваше. Тя все още обмисляше дали пък да му признае всичко. Ерик не я изпускаше от очи. Даже понякога нощно време, докато тя спеше, той се подпираше на лакътя си и дълго я наблюдаваше. А ако очите им през деня случайно се срещнеха, лицето му веднага добиваше друг израз и той я поглеждаше студено и отчуждено.

На петия ден след пристигането на Ерик корабът „Лейди Джейн“ успя да направи успешна маневра, да се промъкне покрай корабите на Дънмор и да достигне до пристана на Кемерън Хол. През същата нощ Аманда се събуди и видя, че Ерик не е до нея в леглото. Бързо обви един чаршаф около голото си тяло и изтича до прозореца. Вгледа се внимателно навън и откри, че около „Лейди Джейн“ се трупа народ и въобще нещо става.

— Шпионираш ли, съкровище мое?

Аманда се обърна уплашена и съзря до вратата Ерик в работно облекло. Той я приближи.

— Събудих се и видях, че те няма. Исках само да разбера къде си отишъл.

Ерик кимна и привлече Аманда към себе си.

— А от „Лейди Джейн“ разтоварват оръжие, нали? — прошепна тя.

— И барут — допълни Ерик.

Аманда отхвърли решително глава назад и погледна Ерик право в очите.

— Защо ми казваш истината, след като ми нямаш доверие?

— Не си чак толкова глупава. Или бъркам? Може би искаш да ти кажа, че посред нощ сваляме кожени изделия и вино? — След тези думи той я отблъсна от себе си и започна бързо да се съблича. — Ела пак в леглото, Аманда! Имаме време да поспим още няколко часа.

Аманда се отпусна бавно на ръба на леглото и с възхищение впери очи в тялото на Ерик. Лунната светлина проблясваше примамливо по опънатите му мускули. Неудържимо бе желанието да го докосне, но не искаше в никакъв случай да направи първата стъпка.

Всъщност не стана нужда да чака дълго, защото Ерик също не издържа и със стон на удоволствие се хвърли отгоре й. Буря от страст са разгоря отново, но през цялото време и двамата усещаха твърде болезнено разстоянието, което се бе отворило между тях през месеците на дълга раздяла.

Когато любовният вихър заглъхна, Аманда се отпусна отмаляла в ръцете му. Той нежно я погали, спускайки пръсти от раменете й надолу към заоблените й задни части, а очите му търсеха настойчиво нейното лице.

— Лорд Дънмор вече е много опасен — осмели се да проговори най-сетне Ерик. — Има сведения, че иска да отиде до Монт Вернон и да отвлече Марта Вашингтон.

— Той никога не би си позволил такова нещо! — противопостави се Аманда. Усети, че Ерик повдигна рамене.

— Кемерън Хол също е примамлива цел за тях.

— Заради оръжието ли?

Ерик задържа дъха си за секунда:

— Губернаторът все още не подозира за това оръжие, мила моя.

Аманда извърна очи и погледна Ерик право в очите:

— Никога не бих навредила съзнателно на този дом, Ерик — обеща тя.

— А кой се крие зад обръщението „Ваше Височество“, по дяволите?

Аманда тръсна глава и се сви в гърдите на Ерик.

— Никога не бих навредила.

— Обещай ми! — прошепна Ерик, но Аманда замълча и само още повече се сгуши в него, потрепервайки цялата, тъй като тя още от сега усещаше страха, който щеше да я връхлети в самотните дни без него.

— Трепериш ли?

— Студено ми е.

— Но аз съм те прегърнал и е топло.

— Скоро няма да те има — изхълца тя.

В тъмното тя не можеше да види очите му, а също така не можеше и да предположи колко са силните чувствата, които в този момент той изпитваше към нея. Той истински я обичаше — красивото й лице, силата, с която съумяваше да се справи с всичко, всеотдайността и прекрасните й очи. Но ако тези очи лъжат, какво тогава? Ако тя предаваше някому това, което научаваше от него? „Не, тя не може да го прави“ — мислеше си той. „Не е способна на това.“