Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Камерън: Северноамериканска жена (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Not a Rebel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Не предавай любовта

Редактор: Иванка Петрова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“, 1994

История

  1. — Добавяне

ЧАСТ ТРЕТА
СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Околностите на Ричмонд, Вирджиния

църквата „Св. Джон“

Март 1775 г.

Тъй като в Ричмонд не можа да се намери голяма зала, делегатите за събранието отидоха в една църква извън града. Това показа още веднъж, че те бяха решителни хора, които се надяваха да вземат най-точните решения, за да продължат борбата си до успешен край. След дълги и разгорещени дебати се стигна до заключението, че е безсмислено да се подхранва надеждата за мир, тъй като в другите колонии вече почти се е стигнало до военно положение. Вечерта, когато напускаха църквата, беше единодушно решено, че трябва да се сформират отряди, които пълноценно да защитават Вирджиния. През следващите дни трябваше да бъдат избрани делегати за втория конгрес във Филаделфия.

Ерик напусна църквата заедно с Вашингтон. Той не преставаше да мисли за чутото през деня. Преди две години подобни речи щяха да бъдат оценени като чисто предателство. Днес обаче и най-запалените привърженици на краля виждаха, че така повече не може.

— Струва ми се, че днес беше исторически ден — каза Вашингтон, докато влизаха в една кръчма. — Според мен ще се стигне до война.

— И аз така мисля — отвърна Ерик.

— Какво ще правите тогава?

— Мили Джордж, струва ми се, че през тия години съм успял да докажа лоялността си към Вирджиния.

— Това е вън от всяко съмнение. Аз питам повече за другите ви интереси. Много от приятелите ми, а между тях Феърфакс и Сали, решиха да се върнат обратно в Англия.

— Аз също съм водил подобни разговори с някои от роднините си. Още тази вечер ще се срещна с един мой далечен братовчед, комуто искам да продам именията си в Англия. Той пък ще ми предостави тук земята си, която граничи с моята.

— А как стои въпросът с жена ви?

Без да ще, Ерик издаде противоречивите чувства, които се бореха в него, като отговори твърде прибързано:

— Не знам какво искате да кажете? — За себе си той бе решил всичко, но що се отнася до Аманда, там нещата се объркваха. В него сега се бореха любовта с недоверието и несигурността. Той вече не можеше да й вярва. Какво беше правила посред нощ на улицата? Дали се беше срещнала с някой представител на торите или пък с някой любовник, или пък двамата бяха една и съща личност? Беше го излъгала, че е бременна и освен това знаеше повече за смъртта на коня на Дамиен, а не го каза. — За какво всъщност ме питате?

— Не ме разбирайте грешно, Ерик. Аз съм ваш приятел. Но е известно, че лейди Кемерън не е променила възгледите си.

— Подозирате ли я в нещо? — попита Ерик направо.

— Не искам да ви обиждам.

— Аз не се обиждам. Освен това не виждам нещата така. Аманда е моя жена и е естествено да бъде на моя страна. Но… — около устата на Ерик се появи бръчка. — Ще трябва да се погрижа, в случай че…

— В случай че…

— Ако стане наложително, и нея ще изпратя в Англия. Давам ви честната си дума.

— Остава да се надяваме, приятелю, че ще успеете да го направите — въздъхна тежко Вашингтон. — А сега да си поръчаме нещо за пиене. Имам лошото предчувствие, че неизбежното приближава с всеки изминал ден и скоро няма да имаме време за такива удоволствия.

Те седнаха на една маса, където вече се бяха събрали Ричард Хенри Ли, Патрик Хенри и още няколко други от присъстващите на събранието. Към тях се присъедини и Пиер Дюпре, възрастен, елегантно облечен господин от северните покрайнини на града. Мъжете пиеха и се шегуваха, за да разсеят напрежението на изминалия ден. Ерик забеляза, че Дюпре не го изпуска от поглед и всъщност не участва в разговора на останалите.

Когато свещите вече бяха почти догорели и сътрапезниците се сбогуваха, Ерик най-после намери смелост и се обърна към Дюпре:

— Мосю Дюпре, имам чувството, че цяла вечер ме наблюдавахте и бих желал да знам причината.

— Просто съм любопитен — сви рамене старият господин.

— Любопитен? — Ерик вдигна чашата си и я чукна в тази на събеседника си. — Отговорът ви ме озадачава. Кажете по-ясно за какво става дума.

— Надявам се, че няма да се почувствате обиден и информацията ми само ще ви е от полза — пое дълбоко дъх Дюпре.

— Сега пък вие събуждате любопитство у мен. Кажете най-после.

— Доколкото знам, Аманда Стърлинг вече е станала лейди Кемерън.

— Така е — каза Ерик и болка прободе сърцето му. Лицето му помръкна. — Говорете, човече! Уморен съм и лесно губя търпение.

— Добре. Преди години познавах майка й.

— Майката на моята жена?

— Да, беше забележителна личност. Достойна за обич, нежна, страстна, витална, енергична жена. Само като си помисля за нея, и отново се чувствам млад. Беше така жива, така умееше да се радва на живота!

Също като Аманда, помисли си Ерик и подкани Дюпре да говори по-бързо.

— Тогава често ходех в Уилямсбърг. Аз съм французин, но тъй като съм роден във Вирджиния, съм поданик на краля. Когато разбрах за съдбата на прогонените акадци, отидох в Уилямсбърг, за да се присъединя към тях. Разбирате ли?

Ерик кимна и Дюпре продължи:

— Бях един от приятелите на Леонор и един ден тя ме попита за съвет.

— За какво?

— Тя беше благородна душа и бе помолила съпруга си да се погрижи за някои от тия клетници. Приемам, че познавате Найджъл Стърлинг.

Ерик кимна утвърдително.

— Тя не трябваше да се жени за тоя човек. Не заслужаваше точно такъв жесток кариерист за съпруг.

— Моля ви, господине. Добрата жена от години е вече покойница. Тя отдавна се е отървала от него. Какво има тук за съжаление?

— Тя дойде при мен, тъй като очакваше дете, но не от Стърлинг, а от едни млад и мил французин, по-точно — от един от акадците, които Стърлинг бе взел при себе си.

Ерик пое дълбоко въздух и с нарастващо напрежение се вгледа в човека отсреща.

— Леонор обичаше този мъж. Едва ли можете да си представи по-голям контраст от този, който съществуваше между суровия, непреклонен Стърлинг и красивия французин с големи светли очи и тъмна коса. Французинът също обичаше Леонор, но аз ги посъветвах да скрият истината от Стърлинг, защото един скандал не би бил в тяхна полза — Разказвачът поклати тъжно глава. — Това беше най-грешният съвет, който бях давал някога! Тя можеше да избяга с любимия си в Ню Орлиънс и там да започнат нов, щастлив живот. А вместо това…

— Какво се случи вместо това? По дяволите, разказвайте!

— Не мога да кажа, че знам съвсем точно края на тази история — сви със съжаление рамене Дюпре. — Знам само, че Стърлинг разбра всичко. Веднъж, като я ударил, тя паднала надолу по стълбата и родила преждевременно. После, докато тя лежала цялата в кръв на леглото, той се заклел да убие французина и да отмъсти на дъщеря си за греха на майката. Изглежда, че след смъртта на Леонор е изпълнил заканата си.

— Господи! — въздъхна Ерик. Това обвинение бе така силно, че му се искаше да не го е чул. Но той познаваше Стърлинг и бе видял колко грубо се държи той с дъщеря си. Изведнъж сърцето му се сви от луд копнеж. Искаше да бъде до Аманда, да й каже, че й вярва, че я обича, да може да я защитава и се питаше с какво този мерзавец държи дъщеря си в ръце.

Сети се за Коледа, когато едва задържа Жак да не се спусне върху Стърлинг. Преди много, много години бащата на Ерик бе намерил този Жак да се търкаля безпомощен по улицата. Жак бил в безсъзнание и не можел да си спомни нищо. Знаел само, че е французин. Изразителните очи, фините черти на лицето, извивката на устните…

— Това е той, баща й!

— Какво казахте?

— Нищо — Ерик разтърси енергично глава.

Изведнъж Дюпре прие много нещастен вид.

— Лорд Кемерън, никой не знае тази история. Не бива да презирате жена си заради произхода й.

— Искам да ви уверя, че това никога не би ми дошло на ум — Той можеше да й се сърди за много неща, но това, че не е дъщеря на Стърлинг, просто го изпълваше с радост.

— Сър, споделих историята с вас, защото се чувствах виновен пред моята стара приятелка. Съвестта ми не ми даваше мира.

— Уверявам ви, че тайната ще бъде запазена. Моля ви само за разрешение, ако стане необходимо, да разкажа всичко това на жена си.

— Какъв смисъл има да се казва на една дама, че тя е дете на любовта?

— Или казано иначе — копеле — поправи го Ерик и се усмихна. — Въпреки това един ден тя би се радвала на тази си съдба.

— По това нищо не мога да кажа. В края на краищата Аманда е ваша жена и вие по-добре я познавате.

Не толкова добре, колкото бих искал, помисли си Ерик.

— Благодаря ви от сърце, мосю — каза той, сбогувайки се с Дюпре.

Ерик остана още известно време на масата, загледан в пламъка на свещта. После високо поиска листове за писма и перо, тъй като искаше веднага да пише на Аманда. Още не й беше простил и не знаеше дали това изобщо ще му бъде възможно. Но въпреки това я обичаше и желаеше. Жак и останалата прислуга имаха нареждане да не я изпускат из очи, но всъщност само той носеше отговорност за поведението й. През деня Ерик се бе занимавал с важни дела, засягащи отечеството му, но през нощта го мъчеше страстта му по Аманда. Трябваше с мъка да си признае, че не може да отгатне какви ли мисли се въртят из красивата й глава. Сега, след като знаеше повече за нея, щеше отново да се опита да достигне до сърцето й. Но това не означаваше, че ще пренебрегне родината и хората, с които сега се бе събрал или че ще ги изложи на опасност.

 

 

Ерик нямаше престава как би реагирала тя на писмото му и затова на път за дома, първо се отби в една кръчма и за освежаване изпи халба студена бира. Докато се къпеше, си мислеше за огромната пукнатина, която се появи помежду им и се питаше дали пък тя не е решила да не се подчини на заповедта му. Писмото му беше кратко и сдържано, тъй като гордостта му не позволяваше да прояви друго.

Когато няколко часа по-късно се приближи към къщата, позна силуета на Аманда в един от осветените прозорци. Луната бе високо в небето, а наоколо се усещаше уханието на първите пролетни цветя. Вероятно тя бе чула нещо, защото няколко секунди по-късно се появи на верандата.

— Ерик?

Без да каже нищо, той скочи от коня и му заповяда сам да се прибере в конюшнята. Аманда стоеше безмълвна, а бялата й рокля светеше на лунната светлина като самата пролет. Ерик не можеше да види очите й, но бе готов да се закълне, че в гласа й бе прозвучала радостна нотка.

Той тръгна бавно към нея, напразно търсейки очите й, докато застана съвсем наблизо и ароматът й го обгърна целия. Видя колко бързо тупти пулсът й на шията и, ако зависеше само от него, веднага би я грабнал и занесъл в спалнята. Но може би тя беше така възбудена, защото отново го бе претърсвала? Той достигна най-после до прекрасните й очи — огромни и питащи, пълни с любов, и с мъка задържа ръцете си да не посегнат към нея.

— Значи си дошла тук — каза той само.

Тя се отдръпна назад и лицето й веднага прие хладно изражение.

— Изпълних заповедта ти.

Той я приближи и с цинична усмивка я погледна отгоре.

— Аз ти заповядах и да ми кажеш причината за нощната си разходка, но ти не ме послуша.

Тя се дръпна от него и се обърна.

— Ако си заповядал да дойда тук само за да се караме…

Той бързо я хвана за ръката и я извърна към себе си, при което тя го стрелна с гневни очи. Ерик тайно проклинаше нарастващото желание да я притежава, което се появяваше всеки път, щом я докоснеше.

— Слушай, съкровище мое — изсъска той, тъй като страстта вече почти бе замъглила съзнанието му. — На улицата ще става все по-опасно за същества като теб. Могат и да те обесят.

— Сигурно има хора, които с удоволствие биха сторили същото и с теб! — каза тя и се издърпа от ръката му. — Непременно ли трябва да обсъждаме всичко това навън?

— Имаш право — засмя се Ерик. — Аз също с удоволствие бих отишъл в спалнята.

Тя се изчерви леко и тогава Ерик се попита дали й е липсвал през тези дни. Влязоха вътре и тя понечи да тръгне към дневната, но той я дръпна нагоре по стълбата.

— Казах, че искам да продължим разговора в спалнята. Тръгвай нагоре!

Тя се отскубна и побягна напред. Когато той влезе в спалнята, завари я да седи пред огледалото и с яд да измъква фибите от косата си. Той се приближи до нея. Тогава тя скочи и изфуча като дива котка:

— Държиш се ужасно! Омръзна ми да ме командваш! Само да си посмял да ме докоснеш!

— О, не, ще го направя! — извика той и хвана стола така, че облегалката изпращя. — Даже още нещо ще направя, ако продължиш така да ме отблъскваш с детинския си маниер. Ще използвам стар, изпитан начин, който ще те принуди да се подчиниш!

Аманда се сети за лова в детството си. Тя вдигна очи нагоре и още преди Ерик да разбере какво става, четката за коса литна към него. За късмет, той се наведе навреме. Аманда се сви виновно, тъй като разбра, че си е позволила твърде много. При това не беше искала да се карат, даже напротив — беше очаквала Ерик с огромно нетърпение.

Но сега вече всичко бе отишло по дяволите. Трябваше да спечели време.

— Ерик, имай търпение. Може би е по-добре да поговорим по-късно.

— Изобщо нямам никакво намерение да си говорим, Аманда — отвърна той.

Той се приближи към нея, но тя грабна една книга, която беше на стола и я запрати по него. Този път имаше успех — книгата го улучи по челото.

Въпреки съпротивата й, той я хвана и няколко секунди по-късно вече седеше в креслото и държеше Аманда в скута си. Но тя така силно размахваше ръце и крака, че и двамата паднаха на земята.

— Трябва да си се побъркал! След всичко, което направи! Но сега нито му е времето, нито мястото — Аманда скочи на крака, но Ерик пак бе по-бърз от нея. Той се спусна към вратата и й препречи пътя.

— Точно подходящото време и подходящото място, скъпа моя! Както виждаш, нашето легло ни очаква!

— Нямам намерение да си лягам с теб! Разбра ли?

— Да си призная, нямам нищо против да го направим и на пода! — Той я хвана стремително и докато тя правеше отчаяни опити за съпротива, усети, че той я повдига нагоре и после я пуска по гръб на пода. — Толкова много ми липсваше! — прошепна той и очите му лъснаха от сладострастие.

— Боже, колко си отвратителен! — сърдеше се тя, но вече по-кротко. — На земята… — Тя направи кратка пауза, за да овлажни устните си и продължи — Не искам да те любя на земята!

Но Ерик не обръщаше вече внимание на протестите й. Целуваше я сладко и сякаш не чуваше нищо. Тя усети пръстите му, които се опитваха да се справят с корсета и си помисли, че и той много й бе липсвал.

— Ще ме любиш там, където ми харесва — рече той, преди езикът му да потъне в устата й.

Беше успял да развърже връзките и ръцете му вече шареха свободно навсякъде. Аманда трябваше да разбере, че няма сили за съпротива и че всъщност съвсем не иска да се съпротивлява, когато пръстите му хлътнаха между краката й. Потъна в сладостно опиянение и съвсем не разбра кога той е разкопчал панталона си. Членът му изскочи навън, пълен със сила, и изчезна в нея. Тялото й прие неговия ритъм и достигна до такова удоволствие, че й причерняваше даже пред очите.

Аманда остана да лежи на пода със затворени очи. Усети, че той става, а после грижливо вдига и нея. Сложи я отново на креслото пред огледалото. Тя отвори очи и погледите им се срещнаха в него.

— Защо винаги се борим така един срещу друг? — попита той, докато разресваше косите й с четката.

Аманда само разтърси глава, без да знае какво да отговори.

С бавни движения Ерик смъкна презрамките на корсета, й и го отвори до кръста, така че можеше да се любува на гърдите й, отразени в огледалото. Аманда стоеше притихнала и наблюдаваше мъжа си някак отчуждено. Той я погали нежно по гърдите и направи кръгове около зърната й. Тя само простена от удоволствие и безсилна опря глава назад на тялото му. Ерик наблюдаваше с учудване как розовите пъпчици оживяват под пръстите му. Той се наведе встрани и вкуси сладостта на устните й.

— Никога повече няма да те питам какво прави навън оная нощ — прошепна той. — Но и никога повече няма да позволя да го правиш. Разбра ли? — Тя само кимна послушно с глава, а той я привлече отново към себе си, прегърна я и продължи: — Няма защо да се страхуваш от него, Аманда! Чу ли? Няма защо да се страхуваш от Найджъл Стърлинг!

Аманда изтръпна от отчетливо произнесените думи.

— По дяволите, разбра ли ме? Трябва да забравиш както за него, така и за Тейритън, иначе ще бъда принуден да убия някой от тях. Ясно ли ти е? Аз съм твоят съпруг и ще те защитавам!

Хълцаща, тя понечи да се сгуши в него, но той я хвана за раменете и здраво я разтърси.

— Разбра ли ме, Аманда?

— Да, да! — извика тя развълнувана и поиска да се отдръпне, но Ерик не я пусна. Твърдо и даже болезнено той притисна устни до нейните. Тя отново омекна и почти безжизнена се отпусна в ръцете му. Езикът й стана по-сочен, а очите й блеснаха съблазнително. Сладострастието я обзе цялата. Жадна за ласки, тя се притискаше в Ерик, дръпна редингота му и даже го скъса в раменете, с треперещи пръсти разкопча ризата му и заби ноктите си в кожата му. В предишната битка Ерик почти я бе разсъблякъл, така че сега тя стоеше само по чорапи. Той я вдигна и я положи на леглото. В меката светлина на свещите тя наблюдаваше с кротко възхищение как той се съблича и протягаше нетърпеливо ръце.

Този път се любиха нежно — с целувки и тих шепот. Ерик се наслаждаваше на всяко нейно докосване и я даряваше с цялата си душа. Когато бурята беше вече отминала и той я гледаше удивен, разбра, че даже в екстаза Аманда пак е далеч от него. Стана му мъчно, че тя крие нещо въпреки голямата му любов към нея.

— Аманда, моля те, довери ми се! За Бога, Аманда, довери ми се!

Въпреки настойчивия му шепот, тя не отвърна нищо и Ерик се попита дали мълчи, защото е заспала или защото не иска да му отговори.

 

 

През следващите дни Ерик разказа на Аманда за събранието, подготвяйки я внимателно за това, че съвсем скоро може да се стигне до военен конфликт. Лорд Дънмор бе изключително разочарован от Кемерън, тъй като се бе надявал всички влиятелни люде да се противопоставят на призива за избор на делегати за втория Континентален конгрес.

Когато Ерик влезе в градската си къща след разговора с губернатора, Аманда се затича насреща му с разтревожено лице.

— Какво стана?

Ерик спря и погледна сериозно жена си.

— Ще има война, Аманда, и бих искал да знам на коя страна ще застанеш.

— Аз… аз не мога така лесно да се откажа от убежденията си! — запъна се тя и го помоли с поглед за разбиране. Помисли си, че в такава ситуация всеки се лови за сламката. Тя би тръгнала след него и той го знаеше. Иначе никога повече нямаше да й се довери, а и тя не би го обичала, ако стояха в различни лагери.

Ерик кимна и погледна някъде в далечината.

— Все ми е едно кому симпатизираш. Искам само, ако си с мен, да ми се подчиняваш и да ме не следваш! — предупреди я той меко.

Без да каже нито дума повече, Аманда се качи на горния етаж.

 

 

Няколко дни по-късно в сутрешния полумрак се чу глъчка от улицата. Аманда не можа веднага да се събуди, но Ерик скочи от леглото и отиде до прозореца.

— Какво има? — попита сънливо тя.

— Нямам представа. Виждам само, че са се събрали много хора. — Ерик обу бързо панталона си и се върна обратно до прозореца. Попита един мъж какво става.

— Мунициите! — отговори онзи. — Оръжието! Проклетите червени униформи са плячкосали всичко! Дойдоха от „Фоуей“, който е пуснал котва долу на реката.

— По дяволите! — изруга тихо Ерик и грабна ризата и ботушите си.

— Ще щурмуват двореца на губернатора! — Аманда го гледаше загрижено.

— Трябва на всяка цена да попречим! Не бива да се лее кръв! — мърмореше той под носа си, сякаш говореше сам със себе си. — Ти стой в леглото, Аманда! — каза той и изчезна навън.

— О, Боже, нима мога да остана така! — Аманда стана бързо, трескаво облече дрехите си и хукна подир мъжа си. Когато напусна къщата, видя, че Жак Бисе пое след нея, така както правеше вече от седмици. Той не й пречеше, даже напротив, така тя се чувстваше по-сигурна. А от баща си тъй и тъй вече нямаше защо да се страхува, след като му бе предала бележката.

Не беше особено трудно да настигне Ерик. Виковете бяха толкова силни, че се чуваха отдалеч. Сякаш целият град бе излязъл по улиците.

— Към губернатора! — извика някой и Аманда едва успя да се качи на стъпалата пред един магазин, защото тълпата се спусна напред и щеше да я повлече!

— Спрете! Спрете! — чу се в този момент друг властен глас. От височината на стъпалата, където се беше качила, Аманда можеше да вижда и по-надалеч и съзря Пейтън Рандолф, Картър Никълъс и Ерик. Рандолф убеждаваше хората наоколо, че по този начин сами ще си навредят и е най-добре официално да протестират в Комън Хол. Ерик и Картър правеха същото и така постепенно тълпата започна да се успокоява и да се разпръсва.

Аманда се залута разтревожена наоколо, докато попадна в здравите ръце на мъжа си, който ядосано я разтърси.

— Казах ли ти да останеш в леглото?

— Но, Ерик…

— По дяволите, Аманда! Правя всичко възможно, да избегнеш смъртта, която Дънмор ти е отредил! Жак ще те върне в Кемерън Хол и то още днес!

Аманда се опита да протестира бурно, но Ерик не й обърна внимание. Някъде по обяд тя вече беше на път за Кемерън Хол.

 

 

Новините стигаха бавно до имението. Аманда се надяваше само на това, което казваше прислугата и на вестника. На въпросите на гражданството защо е постъпил така, Дънмор отговорил, че от съображения за сигурност, тъй като се страхувал от въстание на робите.

Една вечер Ерик се появи в Кемерън Хол страшно изморен, раздърпан и изнервен. Каза, че му се удало в Уилямсбърг да усмири хората, но на други места се събирали въоръжени групи и чакали знак, за да започнат въстание. Във Фридериксбърг се били събрали четиринадесет отряда, готови да потеглят към столицата. На 28-и април Рандолф отново бе помолил за още малко изчакване, надявайки се, че конфликтът може да се разреши и мирно.

— Слава Богу! — въздъхна Аманда облекчено, въпреки че лицето й издаваше страх и напрежение. Тя си пое дълбоко въздух и се отпусна назад на канапето.

— Това още не е всичко — отбеляза Ерик, изтупвайки прашните си от пътя дрехи.

— Какво означава това? Беше ли във Фридериксбърг? Какво прави там?

Ерик продължи нататък, все едно изобщо не бе чул въпроса й:

— В Масачузетс вече са стреляли. В Лексингтън и Конкорд англичаните също са посегнали на складираните оръжия, но заселниците са ги прогонили до Бостън.

— О, не! — това означаваше, че вече се е проляла кръв.

— Патрик Хенри влезе с войниците си в Уилямсбърг, но там Дънмор е бил подкрепен от моряци и даже е сложил оръдие насред поляната пред двореца. На втори май се появи някакъв търговец и донесе барут.

— Ти си придружил Патрик Хенри, нали? — попита ужасена Аманда.

— Аз бях само посредник.

— Как можа!

— Опитвам се да призова и двете страни към разум! — прекъсна я той. — Но това все още не е всичко.

— Какво ли още има? — прошепна тя. Загриженият му тон я накара да замълчи.

— Патрик Хенри официално е обявен за бунтовник — и след известно колебание добави — Аз също. Струва ми се, че в близките дни ще се получи заповед за арестуването ми.

— За Бога! — Аманда гледаше с широко отворени очи към своя висок и красив съпруг. В този миг всичко й стана все едно и нямаше да възроптае, ако Англия и Вирджиния изчезнеха завинаги от картата на света. — О, Ерик! — простена тя и се хвърли в ръцете му.

Без да каже нито дума повече, той я прегърна и я отнесе горе, където я люби дълго и страшно нежно. В настъпващата утрин тя лежеше отпаднала в сладостна нега в ръцете му. Той отмести ласкаво един кичур, паднал на челото й и я целуна.

— Тези, които искат да останат верни на краля, но смятат, че конфликтът между колониите и родината вече е неразрешим, се връщат в Англия. Питам те и искам да ми отговориш искрено, убедена ли си, че искаш да останеш при мен?

— О, да! — Аманда въздъхна и зарови лице в него. — Ще остана при теб.

— А на коя страна? — попита той тихо.

— Моля?

— Добре! — тръсна глава Ерик. — В момента аз съм бунтовник, но не вярвам, че Дънмор ще успее да задържи властта още дълго време и че действително ще може да предприеме нещо срещу мен. Но мисля, че ни предстоят трудни дни! — След кратка пауза добави — Може би дори години! Ела, мила! Един бунтовник не може да стои така дълго бездеен. Трябва да свърша още нещо, в случай че…

— В случай че? — попита тя със страх.

— В случай че се наложи да тръгна изведнъж нанякъде — погледна я той право в очите.