Джек Слейд
Неговата страхотна любима (4)

4.

Гърдите на Пат бяха гъвкави и стегнати. Тя цялата пламтеше. Лежеше със затворени очи, заровила ръце в косата на Ласитър, и се наслаждаваше на влудяващо нежната игра на езика му.

Кръвта й лудо пулсираше. Насладата идваше на дълги горещи вълни. Тя лежеше на леглото напрегната и цялата трепереше. Ласитър се обърна настрани, обхвана бедрата й, притисна ги силно и зацелува стройното и гъвкаво тяло. Ароматът на анемонии го влудяваше.

Изведнъж Пат изстена и замря. Не беше в състояние да се помръдне повече. Щастлива усмивка озари красивото й лице. Но това не трая дълго. Когато отново отвори очи и се вгледа в Ласитър, той прочете в тях ненаситна чувственост. Скоро след това тя обърна големия мъж по гръб, намести се върху него и започна да го целува. Милваше го с устни и нежно хапеше челото, ушите и очите му, докато накрая стигна чак до петите. После устните й се плъзнаха обратно към дългите му крака, веднъж отляво, веднъж отдясно и в същото време здраво притисна стегнатото си дупе към ръката на Ласитър, за да го накара да продължи играта с пръсти.

После тя обхвана с ръце члена му и започна да го ближе и смуче. Главата й се движеше нагоре-надолу. Все по-бързо и по-силно, докато той простена от удоволствие.

Настъпи кратка тишина.

— Не можеш да си представиш колко много те обичам, Ласитър — прошепна с влажните си и топли устни тя и го обгърна с ръце. Огнената й страст го беше почти изпепелила, но чувствените й възбуждащи и подканящи ласки бързо възвърнаха силите му. Той я притисна здраво до себе си, обърна я по корем, после я изправи на колене и се впи в нея с все сила. Тя извика от удоволствие и се устреми към него в див ритъм. Докато пак изстена, клюмна и грамадният мъж трябваше да продължи сам.

Така мина нощта. На зазоряване двамата най-после заспаха прегърнати.

Когато Ласитър се събуди, беше сам в леглото. Слънцето грееше през прозореца и го заслепяваше, затова посегна със затворени очи:

— Пат?…

Нямаше я до него. Тогава стана и бързо се облече. Беше вече готов, когато я чу да се прибира от улицата. Срещнаха се в дневната. Красивото й лице беше загрижено.

— Какво има? — попита Ласитър.

— Търсят те из Грийн Ривър — каза потиснато тя.

— Идваха ли вече тук?

— Още вчера! Джерико ги отпрати, без да успеят да претърсят къщата. Но сега май са сигурни, че се криеш някъде в града. Значи по всяко време могат да се върнат. Обърнали са наопаки цялата гара. Следващия път Джерико няма да се отърве от тях толкова лесно — разказа Пат с треперещ глас.

— Тогава вече няма да съм тук!

— Но, Ласитър! — извика изплашено тя.

Той отиде при нея, обгърна раменете й и целуна челото, очите, носа и най-после устните й.

— Вече прекарахме достатъчно дълго в леглото…

— Но беше толкова хубаво! — прекъсна го тя, сложи ръце на раменете му, прегърна го с всичка сила и впи устни в неговите, така че той не можа да продължи.

— Тръгвам с тебе! — обяви Пат след известно време. — Имам приятели, които ще те скрият.

Той се засмя.

— Нямам намерение да се крия. Тъкмо обратното.

— Ласитър! — и тя го изгледа загрижено.

— Нали и двамата не сме дошли в Грийн Ривър, за да се крием вечно.

— Така е, но…

— Никакво „но“! — отговори решително Ласитър, целуна я още веднъж и я пусна. — Качвам се на коня и тръгвам така, че да ме видят, а после ще се скрия някъде наоколо.

— Но Джери Грей няма да ти даде нито парите, нито Фикс Касиди! По-скоро ще те убие веднага!

— Не съм и очаквал да изсипе пред мен чорапа със спестените си пари. Типове като него се вразумяват едва когато притиснеш ножа в гърдите им.

— О, Ласитър! — и тя притисна с ръце устата си.

— Нали искаш Рой Джордж да бъде наказан…

— Да, разбира се — прошепна Пат.

Той се усмихна.

— Когато сме в леглото, ни е хубаво, нали? Но само на нас двамата. Затова, ако искаме някои хора да си получат заслуженото, трябва да се разделим за известно време. След два-три дни ще се върна.

Мисълта за предстоящата раздяла я ужаси. Тя го изгледа безмълвно и Ласитър очакваше или да завие като изоставено куче, или да го изругае като обикновен ратай. За негова изненада обаче Пат остана спокойна, поне външно.

— Два-три дни? Искам да зная точно кога ще се върнеш, мили!

— След три дни!

— Много е!

— И на мене не ми е лесно — съгласи се той. — Но така трябва.

— Какво смяташ да правиш?

Той поклати глава.

— Нямам точен план. Но по някакъв начин ще стисна тоя кучи син за гърлото!

— Нали вече знаеш къде е ранчото!

— Но това не ми е достатъчно — отговори Ласитър. — Още преди някой шериф да успее да оседлае коня си, всички от ранчото ще са изчезнали.

— Страх ме е за теб!

Ласитър преметна седлото през рамо, отиде при Пат и леко я целуна.

— Не бива да се боиш! — каза той и бързо тръгна към вратата.

— Така ли ще тръгнеш, посред бял ден! Защо не почакаш, докато се стъмни?

— Държа да ме видят. Но ти не се бой! Никой няма да ме види, че излизам от хотела.

Ласитър излезе навън и отиде в обора. Старият слуга се приближи до него да му помогне.

— Хора на Джери Грей има по пазарния площад, зад старата дъскорезница и близо до пощенската станция — съобщи той.

Ласитър го потупа по рамото.

— Благодаря ти! И да пазиш добре Пат!

Старецът го изгледа мрачно.

— Само за това живея, сър!

Ласитър кимна, хвана юздата на коня и го изведе от обора. Пат стоеше на прозореца в дневната и гледаше към него. Той само леко вдигна ръка, заобиколи отзад и се качи на коня. Насочи се първо към съседния имот и оттам излезе на улицата, която водеше към центъра на града.

Все още не беше срещнал жива душа, така че никой не би могъл да каже откъде се е появил, когато подкара кафявия си кон по Мейн Стрийт. Пришпори коня и се огледа внимателно наоколо. Когато мина покрай салона, отвътре излязоха двама мъже. Те хвърлиха поглед към Ласитър и спряха вцепенени. После минаха покрай него и хукнаха нанякъде. Ласитър беше убеден, че хората на Джери Грей веднага са изтичали да му съобщят, че са го видели на главната улица. Нямаше да мине много време и цялата глутница щеше да се събере зад него. Но това беше и намерението му. Подмина и последните къщи и пусна жребеца в галоп. Шосето водеше право на юг. В продължение на една миля язди по него и след това се отклони настрани. Като прекоси първото било източно от шосето, се обърна и видя преследвачите. Почти в същия миг и те го забелязаха и веднага се отклониха от шосето, за да скъсят пътя си. Гонитбата започваше. Но още преди да залезе слънцето, Ласитър без усилия успя да се отърве от преследвачите си, след като ги беше увлякъл далеч на юг в необозримата широта на долината „Сан Рафаел“. Под прикритието на нощната тъмнина той обърна коня си и препусна на север. Целта му беше една — ранчото в Блек Бът, но трябваше да побърза да се появи там, преди пазачите да бъдат предупредени за неговото идване.

Слънцето беше залязло и нощният здрач хвърляше първите си сенки над платото. Посещението му преди не беше станало причина постовете да променят навиците си. Малко преди настъпването на нощта Ласитър стигна до същото това сечище, където върху килим от трева лежеше отсеченото дърво. Както миналия път, така и сега, някой седеше на ствола му. Не можа да разпознае кой точно беше. Скрит в елховия гъсталак, Ласитър изчака да се стъмни добре, за да не го види постът от кулата.

Като безмълвна сянка той се промъкна към поста, хвърли се изотзад върху него и опря дулото на двуцевката в тила му. Мъжът се стресна и извика от ужас.

— Дий, ти, проклет глупак такъв, ще ти цапна един по муцуната — кипна мъжът.

— Задръж малко огъня — прошепна Ласитър. — Защото не съм Дий.

Той измъкна пушката от ръцете му, хвърли я надалеч и извади колта от кобура.

— Ти… Ласитър ли си? — попита задавено постът. Целият му гняв се беше изпарил.

— Точно така!

— Какво ще стане сега?

— Искам да ме заведеш при Фикс Касиди! Ако не, натискам спусъка и с това за днес всичко ще свърши. Но ще дойда пак!

— Вече ме убеди, Ласитър — мъжът вдигна ръце. — Не ми се умира заради престъпник като Фикс Касиди. Не и заради него!

— Просто не знаеш колко разумно говориш!

— И аз така смятам — отзова се мъжът.

— Как ти е името?

— Чарли. Достатъчно ли ти е?

— От Чикаго?

— Откъде знаеш?

— Усещам го по миризмата.

— Май си обходил много места, а?

— Доста!

— Чикаго е прекрасен град — каза мечтателно Чарли. — В неделя по улиците се разхождат само добре облечени хора. А пък госпожите! Коя от коя по-красиви!

— Вярно е! И на мен ми направиха впечатление — засмя се Ласитър. — Но да забравим Чикаго. Смятам, че искаш да го видиш отново. Елегантните минувачи и красивите жени — също.

— Подчинявам се на по-силния — обясни Чарли и се надигна с вдигнати ръце. — Фикс сигурно играе покер в салона заедно с останалите. Моментът май не е съвсем подходящ. Светло е и има много хора.

— Ти не се грижи за това!

Ласитър го хвана за ръка и двамата закрачиха през тревата. Чарли беше бледен и слаб мъж. Той го поведе право към къщата.

— Нощем има ли пост на кулата? — поиска да узнае Ласитър.

— Да! От другата страна има още един. Но не може да ни види.

Двамата излязоха от храсталака и се спряха. Цялата къща беше ярко осветена.

— Какво става тук? — изненада се Ласитър. — Зад всеки прозорец има запалени лампи.

— Фицджералд има рожден ден — обясни Чарли. — Преди два часа пристигна цял фургон с уличници. Може би по-късно и аз ще хвана някоя от тях. Но много не ми се ще. Всички изглеждат така, като че ли могат само да те заразят с някоя гадна болест.

— А кой е Фицджералд?

— Нещо в главата му не е наред. Твърди, че не артистът, а самият той е застрелял Ейб Линкълн в театъра. Когато пристигна тук, първите дни непрекъснато биеше негрите, защото бил голям расист. Но междувременно преспа с всички негърки, които работят при нас. Значи омразата му към черните не е чак толкова голяма…

— Но за какво все пак се е укрил тук?

— Търсят го във всички щати. След войната се е специализирал да измъква от затвора осъдени от военните съдилища хора от южните щати. Говори се, че е успял да смъкне от бесилката две много високопоставени личности. И дълго време е продължил да се занимава с този занаят! Много престъпници е измъквал от затвора, а близките им са плащали богато и пребогато. Сега обаче е скован от подагра и не може да язди. Затова беше много щастлив, че може да остане в ранчото.

Ласитър го бутна да вървят. Многото запалени лампи осветяваха и едно доста голямо пространство пред къщата. Двамата мъже бързо го преминаха и се прилепиха до стената на сградата, в сянката на една дървена аркада.

През прозорците проникваше свирене на пиано. Чуваха се груби женски гласове. Явно някой много щедър омбре беше организирал този празник.

— Щом влезем вътре, край на всичко — прошепна дрезгаво дребосъкът от Чикаго.

— Празникът ли ще свърши? — изкриви лице Ласитър.

— Всичко! — изграчи Чарли. — Ранчото вече няма да бъде онова спокойно местенце, където можеш да се чувстваш удобно.

— Вярно е! И точно затова съм тук!

Чарли пое дълбоко въздух.

— Аз бих могъл… би трябвало…

— Да, кажи!

Той се обърна и потърси погледа на Ласитър в тъмнината.

— Мога да вляза и да повикам Фикс Касиди.

— За да не забележат другите какво става тук и да не се уплашат?

— Нали ти трябва само Фикс Касиди! — от страх Чарли започна да заеква. — Иначе и мен ще убият!

Дребосъкът се обливаше в пот.

— Щом вляза вътре, ще те пусна да си вървиш — обеща му Ласитър. Страхът на малкия човек беше разбираем.

Пианото засвири по-силно. Някой беше отворил прозорец. Хор от нестройни мъжки гласове запя песента за чернокожата Мария с гореща червена кръв.

Това беше удобният момент за Ласитър. Той блъсна дребосъка на земята и с две крачки се озова на портала. Влезе в ярко осветения салон на голямата къща. В средата му имаше маса, пълна с ядене, шишета и чаши, но на нея не седеше вече никой. Дузина мъже и жени бяха наобиколили пианото, плътно притиснати един до друг. Мъжете пееха с пълно гърло.

„Мария, Мария, тази нощ ще ти покажа нещо!“

Мъжете отмерено тактуваха с крака. Четирите проститутки се заливаха от смях и си разменяха весели погледи. Явно някой се беше бръкнал по-дълбоко в джоба. Обикновено Джери Грей докарваше тук горе само обикновени уличници, за по два долара едната. Но днешните идваха от най-изискания публичен дом на града, това ясно им личеше.

Не само гостите на ранчото празнуваха. Участвуваха дори и постовете, които трябваше да дежурят на портала. Но Ласитър не се интересуваше от тия неща. Той търсеше с очи Фикс Касиди. Никога не беше го виждал, но много подробно беше разучил описанието, дадено му от Седма бригада. Най-вероятно Фикс Касиди беше белокосият старец, изправил се до пианото с една от жените, а този, който свиреше, май беше самият Рой Джордж.

Междувременно хорът запя куплета за Мария, която трепери с цялото си тяло. Но глупавият рефрен оставаше все един и същ: „Тази нощ ще ти покажа нещо!“ Като че ли точно тази Мария никога не беше виждала подобно нещо!

Момичето стоеше пред Фикс Касиди. Той беше мушнал ръце под мишниците й и държеше с тях онова, което Мария от песента така щедро и изкусително поклащаше. Беше гърдеста руса хубавица, чието сияещо лице ясно издаваше удоволствието й от забавлението.

Веселата компания забеляза Ласитър едва когато той застана зад Фикс Касиди и грубо го дръпна от заоблената уличница. Песните и музиката внезапно спряха. Секна и безгрижното пискливо бъбрене на проститутките. Всички стояха като вцепенени от ужас. Ласитър сграбчи здраво белокосия старец, дръпна се назад заедно с него и опря дулото на двуцевката си под брадичката му.

— Искам само Фикс Касиди — проговори спокойно Ласитър в потискащата тишина. — Останалите могат да продължат да се забавляват или да вървят по дяволите. Изберете си сами.

В салона цареше мълчание. Всички втренчено гледаха Ласитър — уличниците с ужасени очи, мъжете с враждебни погледи и с все по-засилваща се ярост.

Единствено пазачите на Джери Грей бяха въоръжени, но те не посмяха да се помръднат. Много добре познаваха действието на паркъра, чиито цеви бяха скъсени до една педя. Простреляният ставаше на парчета. Особено при подходящо разстояние като сегашното. Ласитър трябваше само да насочи към тях тежкокалибрената пушка и да натисне спусъка.

Но Ласитър нямаше време за ефектни номера. Искаше бързо да се оттегли.

— И да не е помислил някой да ни преследва! — обърна се към пазачите той. — Преди да го изпусна от примката си, ще му тегля един куршум в главата!

Той се изтегли заднешком към портала, водейки със себе си Фикс Касиди. Старият бандит беше онемял от изненада. Само дявол знаеше какво си беше мислил доскоро, когато държеше в ръцете си пищната уличница и пееше неприличната песничка. Но в никакъв случай не и за това, че изведнъж в залата ще се появи някой, преминал през всички постове и прегради, ще го грабне и ще офейка с него без всякакъв шум. Това не беше го сполетявало и в най-лошите му сънища.

Ласитър излезе през портала, сви веднага встрани и изчезна в нощта. Изтича с Фикс Касиди под дървения свод чак до края на колоните и оттам към кафявия жребец, който ги чакаше. На няколко пъти спря и се ослуша напрегнато. Но изненадата беше подействувала като бомба. Никой не помръдваше.

Двамата безпрепятствено стигнаха до коня. Ласитър метна престъпника на седлото и седна зад него. После пришпори жребеца и потегли на север. Фикс Касиди не пророни дума дори по време на бясната езда. Ласитър беше доволен от мълчанието му. Най-после бандитът беше в ръцете му. Беше убеден, че ще успее да измъкне и стоте хиляди долара от Джери Грей и да ги предаде където трябва.