Лий Чайлд
Труден за убиване (8)

8

Към полунощ заседателната зала на третия етаж в Чикаго се превърна в оперативен център. През цялата вечер рояк техници прокарваха телефонни кабели и монтираха компютърни терминали по дългата маса. Сега тук цареше спокоен, прохладен полумрак. Стъклената стена беше черна и лъскава. Никой не се чудеше от коя страна да седне.

Всички бяха останали в централата. Седемнайсет агенти седяха по кожените столове. Дори и адвокатът не си бе тръгнал. Всъщност за него нямаше работа, но и той изпитваше същите сложни чувства както всички останали. Бюрото се грижи за своите хора. Това бе правило номер едно. Чикагската централа се грижи за Холи Джонсън. Това бе второто правило. Не заради дебелите й връзки. Те нямаха нищо общо. Холи си беше Холи. А правило номер три гласеше, че каквото поиска Макграт, това става. Щом Макграт се тревожеше за Холи, значи всички бяха загрижени и така щеше да продължи, докато я върнат жива и здрава. Затова бяха тук. Мълчаливи и разтревожени. Най-сетне Макграт нахълта тържествено в залата — шумен, весел и развълнуван, сякаш току-що се бе отървал от сигурна смърт.

— Чудесна новина, момчета, слушайте всички — извика той.

Докато крачеше към председателското място, тихият шепот заглъхна изведнъж и настана мълчание. Осемнайсет чифта очи следяха всяка негова стъпка.

— Открихме я — заяви той. — Открихме я, разбрахте ли? Жива и здрава. Край на паниката, момчета. Всички можем да си отдъхнем.

Осемнайсет души заговориха едновременно. Всички задаваха едни и същи развълнувани въпроси. Макграт вдигна ръце като на предизборен митинг.

— Холи е в болница. Просто днес следобед на нейния хирург внезапно му се отворило свободно време. Обадил й се, тя пристигнала и направо я вкарали в операционната. Сега е добре, възстановява се и умира от срам, че ни е създала толкова неприятности.

Осемнайсетте гласа пак се надигнаха и Макграт ги остави да си побъбрят. После отново вдигна ръце.

— И тъй, паниката свърши, разбрахме ли се? — запита той.

Глъчката леко стихна и в гласовете прозвуча облекчение.

— Е, момчета, бягайте да спите — каза Макграт. — Утре ни чака работа, нали така? Но благодаря, че останахте. Холи също благодари. Трогната е. Броган и Милошевич, вие изчакайте малко. На всички останали лека нощ. Приятни сънища и още веднъж благодаря, джентълмени.

Петнайсетте агенти и адвокатът се усмихнаха и с прозевки станаха от столовете. После весело и шумно напуснаха залата. Макграт, Броган и Милошевич останаха на местата си, далеч един от друг. Сред внезапната тишина Макграт пристъпи към вратата. Затвори я тихо. Върна се и огледа другите двама.

— Всичко беше пълна лъжа — каза той — и мисля, че го разбрахте от самото начало.

Броган и Милошевич го зяпнаха мълчаливо.

— Уебстър ми позвъни — продължи Макграт — и вие сигурно се досещате защо. Вашингтон е засегнат много сериозно. Отвличане във висшите кръгове, нали разбирате? Уебстър лично отговаря за случая. Иска пълна секретност и минимален брой участници. Настоява незабавно да отстраня всички от случая. Поемам го лично аз с двама помощници. По мой избор. Избрах вас, защото я познавате най-добре. И тъй, оставаме ние тримата. Контактуваме пряко с Уебстър, а на всички останали — нито дума, разбрахте ли?

Броган кимна, без да откъсва поглед от него. Милошевич Също кимна. Двамата знаеха, че са най-подходящите кандидати за случая. Но знаеха още, че е голяма чест Макграт да те избере за каквато и да било задача. А Макграт знаеше, че го знаят. Затова двамата кимнаха още веднъж, по-енергично.

После настана дълго мълчание. Димът от цигарата на Макграт се сливаше с тишината под високия таван. Стенният часовник неуморно тиктакаше към дванайсет и половина.

— Добре — каза най-сетне Броган. — И какво ще правим сега?

— Ще работим цяла нощ — отсече Макграт. — Цял ден, цяла нощ, всеки ден, всяка нощ, докато я открием.

Той огледа двамата. Отново обмисли избора си. Реши, че са добър екип. Подходяща комбинация. Броган беше по-възрастен, по-суховат, песимист. Нисък, стегнат мъж с делови и разумен подход към задачите, но притежаващ и необходимата доза въображение. Доста объркан личен живот — приятелка и две бивши съпруги, които му струваха много пари и нерви. Това обаче никога не се отразяваше върху работата. Милошевич беше по-млад, рядко разчиташе на интуицията, обичаше да действа със замах, но само върху стабилна основа. Не беше амбициозен — по-скоро предимство, отколкото недостатък. Имаше слабост към скъпи автомобили с висока проходимост, но всеки човек се нуждае от някакво хоби. И двамата спадаха към ветераните на Бюрото със солиден километраж и скалпове на колана. Обичаха работата си и не се оплакваха от извънредните часове. Нито пък от заплатата, което ги правеше едва ли не уникални. Да, добър екип. Отскоро работеха в Чикаго, но разследването нямаше да се води на местен терен. Макграт бе твърдо уверен в това.

— Мило, ти се заемаш с движението на Холи — каза той. — Всяка стъпка, всяка минута от дванайсет нататък.

Милошевич кимна разсеяно, като че обмисляше тъкмо това.

— Броган, проверка на обстоятелствата — добави Макграт. — Трябва да открием причината.

Броган кимна и се навъси, сякаш вярваше, че щом открият причината, всичко друго ще бъде решено.

— От стареца ли да почна? — запита той.

— Естествено — каза Макграт. — Лично аз бих започнал от него.

— Добре де, но кой от двамата? — запита Броган.

— Все едно — отвърна Макграт. — Както решиш.

 

 

На две хиляди седемстотин трийсет и девет километра от тях се взимаше друго важно решение. Относно третия дърводелец. Клиентът се върна до бялата сграда с пикапа на майстора. Третият дърводелец бе събрал инструментите и когато видя колата да наближава, пристъпи напред. После спря изненадан, защото зърна грамадния силует зад волана. Все още се колебаеше, когато клиентът отби настрани и се измъкна от кабината.

— Наред ли е всичко? — запита клиентът.

— Къде са момчетата? — запита дърводелецът на свой ред.

— Поговорих си с тях — рече клиентът. — Имаме малък проблем.

— Проблем ли? — повтори дърводелецът.

После замълча, защото мислеше за своя дял от печалбата. Вярно, дребен дял — като за чирак. Но при тая цена щеше да получи повече пари, отколкото бе виждал от доста време насам.

— Имаш ли трион? — запита клиентът.

Младежът го погледна учудено.

— Тъп въпрос, нали? — рече клиентът. — Да питам дърводелец дали има трион. Я покажи най-добрия.

Дърводелецът постоя малко, после се наведе и измъкна от купчината инструменти тежък моторен трион. Металният корпус лъщеше мътно, по острите зъбци на диска се белееха пресни стърготини.

— Добре ли е наточен? — запита клиентът. — Ще се справи ли и с най-коравото дърво?

Младежът кимна и предпазливо отвърна:

— Върши работа.

— Добре, слушай сега уговорката — рече клиентът. — Трябва ни демонстрация.

— На триона ли?

— На стаята.

— На стаята? — повтори младежът.

— Никой не бива да се измъкне от нея — каза клиентът. — Така се разбрахме, нали?

— Проектът е ваш — отвърна дърводелецът.

— Но го изпълнихте вие, нали? Ето какво искам. Трябва ни изпитание. Демонстрация, за да проверим дали стаята отговаря на целта.

— Добре, но как? — запита младежът.

— Влизаш вътре — обясни клиентът. — Да видим дали ще се измъкнеш до сутринта. Ти си я строил, нали така? Следователно знаеш всички слаби места. Ако някой може да се измъкне, това си ти, нали? Ясна работа, ти си.

Младежът дълго мълча. Опитваше се да проумее.

— И ако се измъкна? — запита той.

Клиентът сви рамене.

— Тогава няма да ви платя. Защото не сте си свършили работата.

Младежът отново замълча. Чудеше се дали не го взимат на подбив.

— Откри ли логическата грешка? — запита клиентът. — Сигурно в момента си мислиш, че ще е най-изгодно цяла нощ да си седиш на задника, а утре да ми речеш: не, сър, не можах да се измъкна, просто няма начин.

Дърводелецът се изкиска нервно.

— Да, горе-долу това си мислех — призна той.

— Значи ти трябва стимул — каза клиентът. — Разбра ли? За да съм сигурен, че ще положиш всички усилия да се измъкнеш.

Дърводелецът вдигна очи към затулените ъглови прозорци на втория етаж. Когато отново погледна надолу, в ръката на клиента мътно лъщеше пистолет.

— В колата има чувал — каза клиентът. — Върви да го донесеш, разбра ли?

Дърводелецът го зяпаше смаяно. Клиентът се прицели в главата му.

— Донеси чувала — тихо изрече той.

Каросерията се оказа празна. На дясната седалка в кабината имаше конопен чувал. Омотан около нещо, дълго половин метър. Тежеше. Младежът имаше чувството, че измъква едро парче свинско от фризера в магазина.

— Отвори го — подвикна клиентът. — Погледни вътре.

Дърводелецът раздипли зеблото. Най-напред видя човешки пръст. Бял като мрамор, защото в него нямаше и капка кръв. Върху бялата кожа ясно се очертаваха едри, жълтеникави мазоли.

— Сега ще те затворя в стаята — високо изрече клиентът. — Ако не се измъкнеш до сутринта, чака те същото, разбра ли? Със собствения ти трион, по дяволите, защото моят вече се изтъпи.