Лий Чайлд
Труден за убиване (7)

7

За да запълнят половинметровата празнина между външните и новите вътрешни стени, докараха материал от склада с открит пикап. Пълнежът тежеше цял тон и трябваше да направят четири курса. Всяка пратка се разтоварваше най-внимателно от осмина доброволци. Те работеха във верига, както някога са си прехвърляли кофи с вода при пожар. Подаваха всяко сандъче от ръка на ръка — през входа на сградата и нагоре по стълбището към втория етаж. Оставяха ги в коридора пред преобразената ъглова стая. Тримата строители отваряха сандъчетата едно по едно и пренасяха материала вътре. После го подреждаха предпазливо в широкото пространство зад новите дъсчени стени. След края на поредното разтоварване доброволците се събираха да ги гледат, доволни, че могат за малко да си отдъхнат.

Работата отне почти целия следобед, защото материалът бе много и трябваше да се пренася особено предпазливо. Когато и четвъртата пратка стигна до горния коридор, доброволците се разотидоха. Седмина поеха направо към столовата. Осмият се разкърши в последните лъчи на гаснещото слънце и лениво закрачи настрани. Имаше такъв навик — четири-пет пъти седмично да излиза на дълга разходка из гората, особено след тежък труд. Другите смятаха, че така си почива.

Бавно навлезе в гората. През смълчаните дебри на запад минаваше утъпкана пътека. Той продължи по нея около осемстотин метра. После спря и пак се разкърши. Използва това уморено движение, за да се озърне във всички посоки и тръгна встрани от пътеката. Вече не беше ленив. Пристъпваше бързо и устремено. Заобикаляйки дърветата, мъжът описа широка дъга от запад на север. Отправи се към едно определено дърво. Сред боровите иглички в подножието му лежеше голям плосък камък. Мъжът спря и изчака. Напрегна слух. После се наведе и отмести камъка настрани. Отдолу имаше нещо правоъгълно, увито в мушама. Той разгъна мушамата и извади малка радиостанция. Изтегли късата антена, натисна един бутон и почака. После зашепна дълго и развълнувано.

Когато сградата утихна, клиентът дойде с удивителни нови инструкции. Тримата строители не задаваха въпроси. Само слушаха най-внимателно. Този човек имаше пълното право да получи каквото желае. Новите инструкции означаваха, че значителна част от свършеното ще трябва да се преработи. При дадените обстоятелства това не беше проблем. Особено след като работодателят предлагаше солидна премия в брой над щедрата първоначална цена.

Тримата строители се хванаха на работа и приключиха по-бързо, отколкото би могло да се очаква. Навън вече притъмняваше. Чиракът остана да събере инструментите и кабелите. Шефът на екипа и другият работник подкараха на север през мрака и спряха точно там, където им бе наредил клиентът. Слязоха от камиона и зачакаха мълчаливо.

— Тук, навътре — подвикна някой. Беше клиентът. — Елате до края.

Те влязоха. Вътре бе тъмно. Онзи ги чакаше някъде в сенките.

— Ще ви свършат ли работа тия дъски? — запита клиентът.

В дъното имаше камара стари чамови дъски.

— Добра дървесина — рече клиентът. — Може да ви послужи за нещо. Да не става зян, нали разбирате?

На земята край купчината лежеше и още нещо. Нещо странно. Двамата дърводелци зяпнаха. Клиентът тихо излезе от сенките зад тях. Дърводелците бавно откъснаха очи от странните, безформени очертания и се спогледаха. После се завъртяха. Клиентът се усмихна широко и вдигна матовия черен пистолет.

Местният агент в усамотената свързочна станция на ФБР бе умно момче и разбра, че има работа с нещо важно. Не знаеше колко е важно или защо, но един таен осведомител не би рискувал да влезе в радиовръзка заради някаква дреболия. Затова агентът побърза да въведе данните в компютърната система на ФБР. Докладът му светкавично прелетя по мрежата и стигна до централния компютър на първия етаж на Хувър Билдинг във Вашингтон. В информационните хранилища на ФБР всяка секунда постъпваха нови доклади, тъй че програмите доста се позабавиха, докато прегледат отчета за кодови думи. След като най-сетне го сториха, те въведоха информацията на едно от челните места в паметта и зачакаха.

Точно по същото време системата получи съобщение от чикагската централа на ФБР. Тамошният началник, старши агент Макграт, съобщаваше, че е изчезнала негова служителка — специален агент Холи Джонсън, забелязана за последен път около дванайсет часа чикагско време, местонахождение неизвестно, опити за контакт безрезултатни. Тъй като Холи Джонсън бе много особена личност, докладът носеше гриф „Лично и поверително“, което го правеше достъпен само за един-единствен терминал в сградата. Този терминал се намираше високо горе, в кабинета на директора.

Малко преди седем и половина вечерта директорът на ФБР излезе от съвещание, на което бяха разисквали бюджетни въпроси. Върна се в кабинета и провери текущите съобщения. Казваше се Харланд Уебстър и работеше в Бюрото от трийсет и шест години. Оставаше му само още една, за да приключи мандата си на директор и да напусне системата. Затова гледаше да избягва неприятностите, но този път ги завари да примигват върху монитора на бюрото му. Той включи доклада и го прочете два пъти. После въздъхна срещу екрана.

— Мамка му — промърмори той. — Мамка му, мамка му, мамка му.

За своите трийсет и шест години служба Уебстър бе получавал и по-лоши известия, но много малко от тях надминаваха доклада на Макграт. Той натисна един бутон върху бюрото си и секретарката отговори веднага.

— Свържи ме с Макграт от Чикаго — нареди Уебстър.

— На линия е в момента — отвърна секретарката. — Чака ви.

Уебстър изръмжа и натисна бутона за първа линия. Включи микрофона и се облегна назад в креслото.

— Мак? Казвай какво става.

Гласът от Чикаго долетя съвсем ясно.

— Здрасти, шефе. Още нищо не става. Поне засега. Може и да прибързваме, но когато тя не се появи, взе да ме стяга шапката. Нали знаеш как е.

— Знам, Мак — каза Уебстър. — Ще ме запознаеш ли с фактите?

— Няма факти. Просто в пет часа не дойде на съвещание. Това ми се стори необичайно. Няма никакви вести от нея. Пейджърът и клетъчният телефон не работят. Разпитах всички и се оказа, че за последен път е видяна около дванайсет.

— Беше ли на работа сутринта? — запита Уебстър.

— Чак до обяд.

— Да е имала някакви срещи преди съвещанието в пет?

— Не открихме нищо в дневника на бюрото й — каза Макграт. — Нямам представа къде е била след дванайсет и какво е правила.

— Божичко, Мак — въздъхна Уебстър, — от теб се очакваше да се грижиш за нея. И да не я пускаш по гадните улици, нали така?

— Била е в обедна почивка — отвърна Макграт. — Какво можех да сторя, по дяволите?

В директорския кабинет настана тишина, нарушавана само от лекото бръмчене на телефонната линия. Уебстър потропа с пръсти по бюрото.

— Върху какво работеше? — запита той.

— Зарежи — каза Макграт. — Едва ли се е намесил някой заподозрян. В нейния случай би било пълна безсмислица, нали така?

Уебстър кимна замислено.

— Да, май си прав. С какво друго разполагаме?

— Контузена е. Разтегна си сухожилието, като играеше футбол. Допускаме, че може да е паднала някъде и сега да се намира в болница. В момента ги проверяваме.

Уебстър изръмжа.

— Или пък да си има приятел, за когото не знаем — добави Макграт. — Може да се търкалят в някоя мотелска стая.

— Шест часа? — усъмни се Уебстър. — Де да ми падне такъв късмет.

Отново настана тишина. После Уебстър се приведе напред.

— Добре, Мак, знаеш какво да правиш. И какво да не правиш в подобен случай, нали? Поддържай връзка. Аз трябва да отскоча до Пентагона. Ще се върна след час. Потърси ме, ако ти трябвам.

Уебстър прекъсна връзката и поръча на секретарката да повика колата му. После напусна кабинета и слезе с личния си асансьор до подземния паркинг. Шофьорът вече го чакаше и двамата тръгнаха към бронираната директорска лимузина.

— Към Пентагона — нареди Уебстър.

В седем и половина движението не бе особено натоварено за понеделник вечер. Изминаха четирите километра за около единайсет минути. През това време Уебстър проведе няколко спешни разговора по телефона. Всъщност всичките му събеседници бяха толкова наблизо, че вероятно можеше да мине и без телефон. После тежката лимузина наближи Пентагона откъм реката и морският пехотинец пред входа пристъпи напред. Уебстър приключи разговора и свали стъклото, за да се легитимира.

— Аз съм директорът на ФБР — каза той. — Имам среща с председателя на съвета на началник-щабовете.

Часовият козирува и направи знак на шофьора да продължи. Уебстър вдигна стъклото и изчака, докато спряха отново. После излезе и мина през служебния вход. Отправи се към кабинета на председателя. Секретарката го очакваше.

— Влизайте, сър — каза тя. — Генералът ще дойде след малко.

Уебстър влезе в кабинета и застана до прозореца. Загледа се навън. Гледката беше великолепна, но имаше странен метален оттенък. Заради бронираното огледално стъкло тип „Майлар“. Изгледът си е изглед, прозорците обаче бяха от външната страна на сградата, точно над служебния вход, а това налагаше някои предпазни мерки. Уебстър видя долу колата си и застаналия до нея шофьор. По-нататък, отвъд Потомак, се белееше сградата на Капитолия. В близкото заливче се полюшваха платноходки и последните слънчеви лъчи искряха по водата. Приятен кабинет, помисли Уебстър. По-добър е от моя.

За директора на ФБР срещата с председателя на съвета на началник-щабовете представляваше сериозен проблем. Както се случва понякога във висшите кръгове, нямаше яснота по въпроса за старшинството. Кой стоеше по-горе? И двамата бяха назначени пряко от президента. И двамата отговаряха пред държавния глава с посредничеството на един-единствен човек — военния министър или министъра на правосъдието. В страната нямаше по-висок военен пост от председател на съвета на началник-щабовете. От своя страна директорът на ФБР стоеше най-горе в службите за охрана на обществения ред. Тия двама мъже се бяха изкатерили до най-високия връх в своята област. Ала чий връх бе по-висок? Тъкмо това смущаваше Уебстър. В крайна сметка тревогата му идваше от факта, че неговият връх е по-нисък. Той управляваше около двайсет и пет хиляди души и бюджет от два милиарда долара. Председателят имаше бюджет от двеста милиарда и един милион подчинени. Дори два милиона, ако се прибавеха запасняците и Националната гвардия. Председателят посещаваше Овалния кабинет почти всяка седмица. Уебстър смяташе за късмет да попадне там два-три пъти годишно. Нищо чудно, че генералът имаше по-добър кабинет.

А дори и без поста си председателят вдъхваше уважение. Беше бригаден генерал с впечатляваща кариера. Преди години той се появи изневиделица в армията и тъй стремглаво потегли нагоре, че шивачите едва успяваха да прибавят нови лентички по мундира му. Парадната му униформа натежа от медали. Когато го поканиха във Вашингтон, той пристигна и завладя най-високия кабинет, като че превземаше вражеско укрепление. Сега Уебстър чу стъпките му в приемната и се обърна да го посрещне.

— Здравейте, генерале — каза той.

Председателят деловито махна с ръка и се усмихна.

— Случайно да ви трябват ракети? Евтино ги давам.

Уебстър се смая.

— Продавате ли? Какви ракети?

Председателят пак се усмихна и поклати глава.

— Шегувам се. Съкращаваме въоръженията. Руснаците разкараха от Сибир една ескадрила бомбардировачи, тъй че сега трябва да се отървем от ракетите, предвидени за нея. Договорите го налагат, нали така? Трябва да играем по правилата. По-едрата стока продаваме на Израел. Но пак ни останаха към двеста дребни ракети „Стингър“. Нали ги знаете, преносими, с ръчно изстрелване от земята. Абсолютно излишни. Май ще трябва да ги продадем на наркобароните. Бога ми, всичко друго си имат. Оръжието им е по-добро от нашето.

Без да млъква, председателят заобиколи бюрото и седна.

Уебстър кимна. Бе виждал президенти да се държат по същия начин — шега, закачка, лек мъжки разговор, за да разчупят леда и да задвижат деловите въпроси. Председателят леко отметна глава и се усмихна.

— И тъй, с какво мога да ви услужа? — запита той.

— Получихме доклад от Чикаго — каза Уебстър. — Дъщеря ви е изчезнала.