Лий Чайлд
Труден за убиване (6)

6

В шест и половина според часовника на Ричър движението на камионетката се промени. Шест часа и четири минути бяха пътували с равномерна скорост, нейде около деветдесет километра в час. През това време жегата достигна върха си и почна да намалява. Ричър седеше облян в пот, люшкаше се, а в гнездото между него и Холи колелото отмерваше километър след километър по невидимата карта в главата му. Предполагаше, че са изминали около петстотин и седемдесет километра. Но не знаеше в коя посока пътуват. Ако караха на изток, щяха да са прекосили Индиана и в момента да напускат Охайо, за да навлязат в Пенсилвания или Западна Вирджиния. На юг щяха да са отминали Илиной и да се движат през Мисури или Кентъки, а може би дори и през Тенеси, ако бе преценил неправилно скоростта. На запад щяха да са навлезли дълбоко в Айова. Можеше и да са заобиколили покрай езерото на север към Мичиган. Или да пътуват право на северозапад и в такъв случай да са някъде край Минеаполис.

Така или иначе, явно пристигаха някъде, защото скоростта намаля. Камионетката се люшна наляво, като че отбиваше от магистралата. Предавките избучаха и каросерията се разтресе по неравен път. Инерцията ги блъсна към стената. Патерицата на Холи се плъзна настрани и затрака по ребрата на металния под. С ръмжене и вой камионетката се катереше и слизаше по склонове, спираше на невидими кръстовища, ускоряваше, набиваше спирачки и накрая продължи около четвърт час право по някакъв разнебитен път.

— Селска област — каза Ричър.

— Очевидно — отвърна Холи. — Но къде точно?

Ричър мълчаливо сви рамене в полумрака. Камионетката намали съвсем и леко зави наляво. Пътят стана още по-лош. Колата продължи да се друса още около сто и петдесет метра, после спря. Чуха как отпред се отваря дясната врата на кабината. Двигателят продължаваше да работи. Вратата се затръшна. Ричър чу хрущене и скърцане като от изместване на масивна порта, сетне камионетката бавно плъзна напред. Шумът на двигателя отекна от метални стени. Отново се раздаде познатото хрущене и моторът изрева още по-силно. След това изведнъж спря и заглъхна.

— Влязохме в нещо като хамбар — каза Ричър. — Затвориха вратата.

Холи кимна нетърпеливо.

— Знам. Обор за крави. Усещам по миризмата.

Отвън се раздадоха приглушени гласове. Нечии стъпки приближиха към задната врата. В ключалката изщрака ключ. Дръжката се завъртя. През отворената врата нахлу ослепителна светлина. Ричър примижа от внезапното електрическо сияние и се вгледа покрай Холи към тримата мъже. Този път освен двата глока имаше и пушка.

— Вън — рече водачът.

Приковани един за друг, двамата пропълзяха назад. Не беше лесно. След шест часа друсане и притискане към гнездото на колелото мускулите им бяха вдървени. Кракът на Холи вече изобщо не се прегъваше. Ричър посегна към патерицата.

— Не пипай, тъпако — каза водачът.

Изглеждаше раздразнен и уморен. Ричър го погледна втренчено и сви рамене. Холи прехапа устни и се опита да стъпи върху болния крак. Ахна от болка и се отпусна. Погледна Ричър като неодушевен предмет, после протегна свободната си лява ръка и го прегърна през врата. Само така можеше да стои права.

— Извинявай — измънка тя.

Водачът посочи наляво с дулото на пистолета. Намираха се в просторен обор. Нямаше крави, но миризмата подсказваше, че са изведени съвсем наскоро. Камионетката бе спряла на широката централна пътека. От двете страни имаше просторни отделения за животните с прегради от поцинковани стоманени тръби, заварени здраво една за друга. Ричър се извъртя, подхвана Холи през кръста и двамата изкуцукаха към отделението, което им сочеше човекът с глока. Холи се хвана за парапета и смутено погледна спътника си.

— Извинявай — промърмори тя още веднъж.

Ричър кимна и зачака. Шофьорът остана да ги пази с пушката, а водачът се отдалечи. Избута тежката врата настрани и прекрачи навън. Ричър зърна късче притъмняващо небе. Облачно. Нищо не подсказваше къде са попаднали.

Водачът отсъства пет минути. В обора цареше тишина. Другите двама стояха неподвижно, готови за стрелба. Плашливият с глока гледаше Ричър в лицето. Шофьорът с пушката зяпаше гърдите на Холи. С лека усмивчица. Никой не проговори. После водачът отново се появи. Носеше втори чифт белезници и две парчета дебела верига.

— Правите голяма грешка — каза му Холи. — Аз съм агент от ФБР.

— Знам, кучко — отсече онзи. — А сега млъквай.

— Извършвате тежко престъпление — настоя тя.

— Знам, кучко — повтори той. — Казах ти да мълчиш. Още една дума, и ще гръмна тоя тип в главата. Много ли ти се иска да прекараш нощта, прикована за труп?

Изчака я да кимне безмълвно. После шофьорът с пушката застана зад пленниците, а водачът извади ключ и освободи ръката на Холи. Преметна едната верига през стоманената тръба и закачи двата края за втората гривна на белезниците, висящи под китката на Ричър. Разтръска я, за да види дали е наред. После отмъкна Холи две отделения по-нататък и я окова с втората верига по същия начин на шест метра от Ричър. Коляното й не издържа и тя рухна с болезнен стон на мръсната слама. Водачът не й обърна внимание. Върна се към окования Ричър. Спря пред него.

— Казвай сега кой си, тъпако — рече той.

Ричър не отговори. Знаеше, че и двата ключа са в джоба на човека отсреща. Знаеше, че се нуждае от около секунда и половина, за да му строши врата с примка от веригата. Но другите двама бяха далеч. Един глок, една пушка. Прекалено далеч, за да се добере до тях, без да отключи белезниците, и прекалено близо, за да си играе с ключа. Имаше работа със сравнително умели противници. Сви рамене и се загледа в сламата край краката си. Беше зацапана с кравешки тор.

— Питах те нещо, по дяволите — каза водачът.

Ричър го погледна. С крайчеца на окото си забеляза как плашливият леко надига пистолета.

— Зададох ти въпрос, тъпако — спокойно повтори водачът.

Плашливият продължаваше да надига глока. След малко ръката му вече бе изпъната на нивото на рамото. Целеше се право в главата на Ричър. Дулото трепереше и описваше кръгчета, но не чак толкова, че да не улучи. Във всеки случай не и от толкова близо. Ричър огледа първо единия, после другия и сви рамене. Шофьорът с пушката откъсна очи от гърдите на Холи. Повдигна дулото край бедрото си. Насочи го към Ричър. Пушката беше „Итака 37“. Дванайсети калибър. С пълнител за пет патрона и без приклад. Шофьорът зареди патрон в цевта. Прещракването на затвора прозвуча като изстрел в пустата сграда. Отекна от стените. Заглъхна. Ричър забеляза как спусъкът измина първите три милиметра от краткия си път.

— Име — запита водачът.

Пушката нямаше да го убие веднага, но щеше да умре от кръвоизлив върху мръсната слама. С разкъсана бедрена артерия — за около минута, може би минута и половина. При тия обстоятелства нямаше какво толкова да се опъва заради едно нищо и никакво име.

— Джак Ричър — каза той.

Водачът кимна доволно, сякаш бе постигнал победа.

— Познаваш ли тая кучка?

Ричър се озърна към Холи.

— Донякъде. Шест часа бях прикован за нея.

— Ти да не си падаш умник, тъпако? — запита водачът.

Ричър поклати глава.

— Просто случаен минувач. Не я бях виждал преди.

— От Бюрото ли си?

Ричър пак поклати глава.

— Портиер съм. В един чикагски клуб.

— Сигурен ли си, тъпако?

Ричър кимна.

— Напълно. Все ми е останал ум поне колкото да запомня с какво си изкарвам хляба.

Настана тишина. Напрегната. После плашливият с глока престана да се цели. Шофьорът с пушката отпусна оръжието си към сламата по пода. Завъртя глава и пак се вторачи в гърдите на Холи. Водачът кимна на Ричър.

— Добре, тъпако. Кротуваш ли, засега няма да те убиваме. Същото се отнася и за кучката. Нищо няма да ви се случи. Засега.

Тримата се събраха на пътеката и напуснаха обора. Преди да заключат вратата, Ричър отново успя да зърне небето. По-мрачно. Все тъй облачно. Нито една звезда. Нищо, което да му подскаже къде се намират. Той провери веригата. Беше свързана здраво с белезниците от едната страна и тръбата от другата. Дълга около два метра. Чу как Холи провежда същия експеримент. Беше изпънала веригата, за да мине към отсрещния край на своето отделение.

— Би ли се извърнал? — подвикна тя.

— Защо? — обади се той.

Кратко мълчание. После въздишка. Отчасти смутена, отчасти ядосана.

— Толкова ли не се досещаш? — рече Холи. — Шест часа бяхме в оная камионетка, а там нямаше тоалетна, нали?

— В съседното отделение ли ще минеш? — запита Ричър.

— Естествено.

— Добре — каза той. — Ти надясно, аз наляво. Ако не ме гледаш, и аз няма да те гледам.

 

 

След около час тримата дойдоха да им донесат храна. Беше нещо като говежда яхния в две метални войнишки канчета. Едри парчета месо и недоварени моркови. Които и да бяха тия типове, явно не ставаха за готвачи. Дадоха им и по една емайлирана чаша слабо кафе. После се качиха в камионетката. Включиха двигателя и я изкараха на заден ход от обора. Изгасиха яркото осветление. Ричър зърна мрачния пущинак навън. Онези дръпнаха на място тежката врата и я заключиха. Пленниците останаха в мрак и тишина.

— Отиват до някоя бензиностанция — обади се Холи. — Да заредят за остатъка от пътуването. Нямаше как да го направят, докато бяхме вътре. Сигурно се страхуват, че ще вземем да блъскаме и да викаме.

Ричър кимна и допи кафето. Облиза вилицата. Прегъна единия от зъбците и закриви края му. Получи се кукичка. С нея отключи белезниците. Трябваха му всичко на всичко двайсет секунди. Захвърли веригата в сламата и отиде при Холи. Наведе се и отключи гривната. Дванайсет секунди. Помогна й да се изправи.

— Портиер, а? — запита тя.

— Точно така. Дай да поогледаме.

— Не мога да вървя — каза Холи. — Патерицата ми е в проклетата камионетка.

Ричър кимна. Докато тя стоеше в своето отделение и се държеше за парапета, той набързо обиколи пустия хамбар. Беше солидна метална постройка от поцинкована ламарина, също като тръбите на отделенията. Голямата врата се оказа заключена отвън. Вероятно със здраво стоманено резе и катинар. Никакъв проблем, ако успееше да се добере до катинара. Само че той беше вътре, а катинарът отвън.

Стените бяха закрепени за бетонния под с винкели и масивни болтове. Всеки метален лист бе дълъг десетина метра и широк около метър. Съединяваха се пак с винкели и болтове. Железните издатини стърчаха почти на петнайсет сантиметра и оформяха нещо като грамадна стълба.

Ричър бързо се изкатери по винкелите, преодолявайки метър след метър. Седем листа по-нагоре стигна до изхода от обора — на осем метра и половина над пода. Между горната част на стената и скосения ламаринен покрив имаше отвор за вентилация. Широк почти половин метър. Човек можеше да се промъкне хоризонтално през процепа, да увисне отвън и да скочи от шест метра височина.

Ричър можеше да го стори, но не и Холи Джонсън. Тя не бе в състояние дори да се добере до стената. Не можеше да се изкатери догоре, а да увисне отвън и да скочи от шест метра с това разтеглено сухожилие бе направо изключено.

— Продължавай — подвикна тя. — Веднага се измъквай оттук.

Без да й обръща внимание, той надникна през процепа към нощния мрак. Надвисналата стряха закриваше част от гледката. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само пущинак. Той слезе долу и провери останалите посоки. От върха на втората стена видя същата пустош. Третата гледаше към селска къща. Бял дъсчен покрив. Два осветени прозореца. Откъм четвъртата страна беше отклонението за фермата. На около сто и петдесет метра от хамбара то се сливаше с някакъв селски път. По-нататък не се виждаше нищо. Само нейде в далечината блестяха самотни фарове. Примигваха и подскачаха. Растяха. Наближаваха. Камионетката се завръщаше.

— Видя ли къде сме? — обади се Холи отдолу.

— Нямам представа — отвърна Ричър. — Селска област. Място като място. Случайно да знаеш къде има кравеферми? Плюс ниви и тъй нататък.

— Хълмисто ли е навън? — запита Холи. — Или равно?

— Не виждам — каза Ричър. — Много е тъмно. Май леко хълмисто.

— Може да е Пенсилвания. Там има хълмове и крави.

Ричър отново слезе и се върна при Холи.

— Изчезвай, за бога — подкани го тя. — Вдигни тревога.

Той поклати глава. Чу как камионетката намалява скорост и завива по отклонението.

— Това може да не е най-добрият избор.

Тя зяпна насреща му.

— Че кой ти предлага избор, по дяволите? Това е заповед. Ти си цивилен, а аз съм от ФБР и заповядвам да се спасяваш незабавно.

Ричър пак поклати глава.

— Не приемам заповеди.

Холи го изгледа свирепо. Сетне колата пристигна. Отвън долетя бученето на дизеловия двигател и скърцането на ресори по неравния път. Ричър заключи белезниците на Холи и тичешком се върна в своето отделение. Чуха как вратата на камионетката се затръшна. Някой крачеше по бетона. Ричър се прикова за парапета и бързо оправи вилицата. Когато вратата на обора се отвори и лампите светнаха, той кротко седеше в сламата.