Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Trying, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Труден за убиване

Обсидиан, София, 1998

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев

Редактор: Кристин Василева

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-57-2

История

  1. — Добавяне

46

Ричър завъртя ръка из въздуха към пилота, за да не изключва двигателя, после хукна през прашната шумотевица да вземе тежката пушка от Гарбър. Направи знак на другите да се качват. Изблъска ги по стълбичката, скочи последен и дръпна вратата. Сложи пушката на металния под и се тръшна на една брезентова седалка. Надяна слушалки и микрофон. Натисна копчето и се свърза с пилота.

— Имай готовност, разбра ли? Ще ти дам курс веднага щом изясним нещата.

Пилотът кимна и увеличи оборотите. Витлото затътна по-бързо и шумът се засили. Машината увисна на сантиметри от земята.

— Накъде отиваме, дявол да го вземе? — викна Уебстър.

— Ще гоним Стиви, шефе — отвърна Макграт. — Той кара камионетката. Пълна е с динамит. Ще я взриви някъде. Помните ли какво каза шерифът от Кендал? Вечно пращали Стиви да върши мръсната работа. Да обяснявам ли още, по дяволите?

— Но той няма как да се измъкне оттук — изкрещя Уебстър. — Мостът е вдигнат във въздуха. А през гората няма пътеки. Всички са затворени.

— Горският не каза такова нещо — възрази Макграт. — Само някои са затворили. Не знаеше точно кои, това е. Каза, че може да има път, може и да няма.

— Имали са две години да разузнаят — викна Ричър. — Нали ти ми каза, че пикапът е пътувал доста време по пътища на горската охрана? Отдолу бил покрит с натрошен пясъчник. Имали са две години да открият път през лабиринта.

Уебстър се озърна наляво, на изток, където лежеше гората отвъд огромните планини. Кимна трескаво, с разширени очи.

— Добре, значи трябва да го спрем — провикна се той. — Но къде е отишъл?

— Има шест часа преднина — отвърна Ричър. — Можем да допуснем, че гората доста го е забавила. Да речем два часа. После четири часа по пътищата. Може би триста и двайсет километра. Дизелов форд с един тон товар не може да вдигне повече от осемдесет.

— Но в коя посока, да му се не види? — изрева Уебстър през тътена.

Холи погледна Ричър. Много пъти се бяха питали същото за същата камионетка. Ричър разгъна картата в главата си и отново я завъртя по часовниковата стрелка.

— Може да е тръгнал на изток — извика той. — Тогава още ще е в Монтана, някъде отвъд Грейт Фолс. Може да е слязъл в Айдахо. Или в Орегон. Може да е на половината път за Сиатъл.

— Не — възрази Гарбър. — Трябва да мислиш наопаки. Това е ключът. Къде са му заповядали да отиде? Каква ще е целта?

Ричър бавно кимна. Гарбър говореше смислено. Целта.

— Къде би атакувал Боркен? — извика Джонсън.

Боркен бе казал: опознай системата и се научи да я мразиш. Ричър се замисли дълбоко, после пак кимна, включи микрофона с палец и се свърза с пилота.

— Добре, давай. Засега право на юг.

Шумът стана още по-силен и хеликоптерът тежко се отлепи от земята. Описа завой из въздуха и се издигна над канарите. Плъзна на юг и направи вираж. Наведе нос и рязко увеличи скоростта. Шумът изпълзя навън от кабината и се превърна в глух грохот около двигателите. Отдолу стремглаво прелиташе наклонената земя. Ричър видя как острите завои на планинския път се разтеглят. За миг зърна плаца. Човешката група се разпадаше. Дребни фигурки се отправяха към дърветата и потъваха под зеления свод. После долу прелетя тясната просека на стрелбището, след нея широкият каменист кръг на Бастиона. После хеликоптерът рязко се издигна нагоре и земята пропадна, тъй че голямата бяла съдебна сграда мина под тях като детска играчка. Сетне отминаха оврага с разрушения мост и се понесоха на юг над необятните горски пространства.

Ричър потупа пилота по рамото и попита през микрофона:

— С каква скорост се движим?

— Двеста и шейсет — отговори пилотът.

— Курс?

— Право на юг.

Ричър кимна. Затвори очи и се зае да пресмята. Сякаш пак беше в гимназията. Той има преднина триста и двайсет километра, движи се с осемдесет километра в час. Ти го гониш с двеста и шейсет. Колко време ти трябва, за да го настигнеш? В училище му вървеше с математиката. Както и с боя в задния двор. Само че усвои боя по-добре от математиката. Сигурен беше, че трябва да има някаква формула. Нещо с цяла страница гадни хиксове и игреци. Еди какво си равно на еди кое си. Но и да имаше формула, отдавна я бе забравил. Значи трябваше да опита чрез проби и грешки. След още един час Стиви ще е на четиристотин километра. Хеликоптерът ще е изминал двеста и шейсет. Далеч назад. След още час Стиви ще е на четиристотин и осемдесет километра. Хеликоптерът ще е минал петстотин и двайсет. Пред него. Значи щяха да го догонят някъде към края на втория час. Ако летяха в правилната посока.

Далеч напред и долу се появи езерото Флатхед. Ричър видя лъкатушните пътища между хълмовете. Натисна копчето на микрофона.

— Още ли сме на юг?

— Като по конец.

— С двеста и шейсет?

— Твърдо.

— Добре, дръж така — каза Ричър. — Около час и петдесет минути.

— Накъде е тръгнал? — запита Уебстър.

— Към Сан Франциско — отвърна Ричър.

— Защо? — намеси се Макграт.

— Или към Минеаполис — добави Ричър. — Но аз залагам на Сан Франциско.

— Защо? — повтори Макграт.

— Сан Франциско или Минеаполис — каза Ричър. — Помисли малко. Другите възможности са Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, Кливланд, Ричмънд във Вирджиния, Атланта, Чикаго, Сейнт Луис и Канзас Сити в Мисури или Далас в Тексас.

Макграт с недоумение сви рамене. Уебстър изглеждаше озадачен. Джонсън се озърна към адютанта. Гарбър седеше неподвижно. Но Холи се усмихна. Усмихна се и намигна на Ричър. Ричър също намигна, а хеликоптерът прелетя над Мисула и продължи на юг с двеста и шейсет километра в час.

 

 

— Господи, днес е четвърти юли — внезапно възкликна Уебстър.

— Браво, аз пък не знаех — каза Ричър. — Сума ти народ на обществени места. Семейства, деца и тъй нататък.

Уебстър мрачно кимна.

— Добре де, къде по-точно в Сан Франциско?

— Не съм сигурен — каза Ричър.

— На север — обади се Холи. — Точно до площад Ембаркадеро. Там ще е, шефе. Била съм там за празниците. Следобед има голям парад, вечерта пускат фойерверки над водата. Огромни тълпи през целия ден.

— На четвърти навсякъде са огромни тълпи — каза Уебстър. — Хей, хора, дано да гадаете правилно.

Макграт надигна глава. Сред синините по лицето му бавно се разливаше широка усмивка.

— Правилно гадаем — намеси се той. — Сто на сто ще е Сан Франциско. Не е Минеаполис, нито някой от другите градове.

Ричър също се усмихна и му намигна. Макграт бе схванал.

— Ще ми обясниш ли защо? — запита Уебстър.

Макграт продължаваше да се усмихва.

— Сам познай. Нали си голямо началство.

— Защото е най-близо ли? — попита Уебстър.

Макграт кимна.

— Във всяко отношение — каза той и пак се усмихна.

— Какво отношение? — запита Уебстър. — За какво говорим изобщо?

Никой не му отвърна. Военните мълчаха. Холи и Макграт гледаха през илюминаторите към земята от височина шестстотин метра. Ричър бе изпънал шия напред и гледаше през плексигласовата кабина покрай пилота.

— Къде сме? — попита той.

Пилотът посочи към бетонната панделка долу.

— Това долу е шосе 93. След малко напуска Монтана и навлиза в Айдахо. Продължава право на юг.

Ричър кимна.

— Чудесно. Следвай шосе 93. Това е единственият път на юг, нали? Ще го догоним някъде преди Невада.

 

 

Към края на втория час той започна да се тревожи. Много да се тревожи. Взе да проверява ученическите си изчисления. Ами ако Стиви бе вдигнал повече от осемдесет? Той обичаше да кара бързо. По-бързо от Бел. Може би караше със сто. Къде щеше да е тогава? На шестстотин километра. В такъв случай щяха да го догонят някъде за два часа и двайсет минути. Ами ако караше със сто и десет? Можеше ли онзи форд да поддържа сто и десет час подир час с един тон товар? Може би. Вероятно. В такъв случай беше на шестстотин и шейсет километра. Общо два часа и четирийсет минути, докато го догонят. Това бяха границите. От час и петдесет минути до два часа и четирийсет, някъде между Монтана и Невада. Цели петдесет минути нарастваща паника. Сто и осемдесет километра бетонна ивица, които да наблюдава, преди да знае със сигурност, че е сбъркал и трябва отчаяно да полетят на североизток към Минесота.

Привел нос, хеликоптерът летеше с максимална скорост над шосе 93. Седмината пътници бяха изпънали шии и се взираха в пътя. Прелетяха над градче на име Салмън. Пилотът изреждаше сведения като екскурзовод. Далече надясно огромният връх Макгуайър. Напред отдясно Туин Пийкс. Напред и отляво най-високият — Бора Пийк. Хеликоптерът се надигаше и спускаше, спазвайки височина шестстотин метра над терена. Носеше се по-ниско от околните върхове, прилепил нос като хрътка върху шосето.

Времето бавно отлиташе. Двайсет минути. Трийсет. Пътят бе почти пуст. Водеше от Мисула на север към Туин Фолс в Айдахо, четиристотин и осемдесет километра на юг. И двата града не представляваха кой знае какво, а днес бе празник. Всички отдавна бяха където трябва. Тук-там се мяркаше по някоя лека кола и някой камион, тръгнал на извънреден курс. Бял форд нямаше. Задминаха две бели коли, но и двете бяха с отворена каросерия. Мярна се една закрита камионетка, но беше тъмнозелена. Това бе всичко. Нищо повече. Нямаше бяла камионетка. Понякога пътят напред опустяваше чак до хоризонта. Времето отлиташе. Като в бомба със закъснител. Четирийсет минути. Петдесет.

— Ще уведомя Минеаполис — каза Уебстър. — Издънихме се.

Макграт все още се надяваше. Поклати глава.

— Още не — каза той. — Това е отчаян ход. Масова паника. Представяш ли си тълпите? Евакуацията? Хората ще се изпотъпчат.

Уебстър се вгледа напред и надолу. Цяла минута не откъсна очи от пътя. Петдесет и четири минути при максимум петдесет.

— Само с тъпкане няма да се размине, ако онзи мръсник вече е там — каза той. — Това представяш ли си го?

Времето отлиташе. Петдесет и осем минути. Час. Пътят оставаше пуст.

— Има още време — каза Гарбър. — Доста път му остава както до Сан Франциско, така и до Минеаполис.

Той погледна Ричър. В очите му се четеше поравно доверие и съмнение. Времето продължаваше да отлита. Час и две минути. Пътят бе все тъй пуст чак до хоризонта.

— Може да е навсякъде — каза Уебстър. — Щом не е Сан Франциско, може да не е и Минеаполис. Може вече да е в Сиатъл. Или където и да било.

— Не е в Сиатъл — каза Ричър.

Гледаше право напред. Упорито. Страхът и паниката го стискаха за гърлото. Непрестанно поглеждаше часовника си. Час и десет минути. Единайсет. Дванайсет. Тринайсет. Четиринайсет. Час и петнайсет минути. Гледаше ту часовника, ту пустата бетонна ивица долу. После се облегна назад и притихна. Вледенен от ужас. Бе издържал, доколкото можеше, но ето че дойде момент, в който математиката ставаше просто абсурдна. За да стигне толкова далече на юг, без да го догонят, Стиви трябваше да се движи със сто и шейсет километра в час. Или двеста. Или двеста и петдесет. Или колкото кажеше оная проклета формула, която не помнеше. Той погледна другите и когато заговори, сам не позна гласа си.

— Провалих се. Трябва да е Минеаполис.

После тътенът на двигателите заглъхна и за втори път през този ден в главата му нахлу страшният басов рев на бомбата. С всички сили държеше очите си отворени, за да не види, но все пак видя. Вече не морски пехотинци, не корави мъже, закалени в най-страшния огън, а простички хорица, жени и деца, от дребни по-дребни, наизлезли в градския парк да гледат фойерверките — всички се изпаряват в розова мъгла като неговите приятели преди тринайсет години. Парчета кост излитат от децата, свистят из горящия въздух и улучват други деца сто метра по-далеч. Улучват ги, разкъсват меките вътрешности като шрапнел и най-щастливите попадат в болница за цяла година мъчения.

Всички го гледаха втренчено. Той осъзна, че по бузите му се стичат сълзи и капят на ризата.

— Съжалявам — каза той.

Всички извърнаха глави.

— Трябва да се обадя — каза Уебстър. — Защо сега е Минеаполис? Защо беше Сан Франциско?

— Клоновете на Федералния резерв — тихо отвърна Ричър. — Дванайсет на брой. Най-близо до Монтана са Сан Франциско и Минеаполис. Боркен ненавиждаше Федералния резерв. Смяташе го за главен инструмент на световното правителство. Смяташе, че е чудовищен заговор за премахване на средната класа. Лично негова теория. Казваше, че чрез нея схванал нещата далеч преди другите. И вярваше, че Федералният резерв е наредил на местната банка да подмами баща му със заем, за да го разори.

— Значи Боркен атакува Федералния резерв? — тревожно запита Джонсън.

Ричър кимна.

— Двоен удар. Във войната срещу световното правителство. Напада старата система с изненадващ ход, като Пърл Харбър. И в същото време създава нова система, към която да прииждат поклонници. С един куршум два заека.

Млъкна. Чувстваше се прекалено изморен, за да продължи. Обезсърчен. Гарбър го гледаше втренчено. С истинска болка в очите. Грохотът на двигателите бе толкова мощен, че приличаше на абсолютна тишина.

— Обявяването на независимост е било само половината от играта — каза Макграт. — Двойна примамка. Трябвало е да се насочим натам, да се тревожим за Холи, за масовото самоубийство, да полудяваме от тревога, докато те взривяват зад гърба ни Федералния резерв. Предположих, че ще е Сан Франциско заради Кендал, помните ли? Смятах, че Боркен ще се прицели в най-близкия клон до някогашната ферма на неговия старец.

Уебстър кимна.

— Страхотен план. Празничен ден, агентите в отпуск, трябва да се взимат важни стратегически решения, всички гледат не където трябва. После целият свят гледа бомбата, а в това време Боркен си стъпва на краката в Монтана.

— Къде е Федералният резерв в Минеаполис? — тревожно попита Джонсън.

Уебстър сви рамене.

— Нямам представа. Никога не съм бил в Минеаполис. Трябва да е в голяма обществена сграда, вероятно на хубаво място, сред паркове, може би край река или нещо подобно. В Минеаполис май има река, нали?

Холи кимна.

— Нарича се Мисисипи.

— Не — каза Ричър.

— Точно тя е, по дяволите — каза Холи. — Всички го знаят.

— Не — повтори Ричър. — Не е Минеаполис. Сан Франциско е.

— Мисисипи изобщо не минава през Сан Франциско — каза Холи.

После видя как цялото лице на Ричър се разтяга в огромна усмивка. Уморените му очи пламтяха победоносно.

— Какво? — запита тя.

— Сан Франциско беше правилен избор — каза той.

Уебстър раздразнено изръмжа.

— Вече щяхме да сме го задминали. Преди километри.

Уебстър включи микрофона и подвикна на пилота:

— Давай обратно. Широк, плавен завой.

После пак се усмихна. Усмихна се и затвори очи.

— Отминали сме го. Преди километри. Право над него, по дяволите. Боядисали са колата в зелено.

Хеликоптерът се наклони и навлезе във вираж. Земята се въртеше отдолу и пътниците въртяха погледи от илюминатор към илюминатор.

— В автомобилния парк имаше боя — каза Ричър. — Налетях право на кутиите. Вероятно зелена армейска боя. Тази сутрин са я намазали. Гадната камионетка сигурно още е влажна.

Зърнаха един камион, който бяха отминали преди минути. Влачеше се на шестстотин метра под тях. После пътят опустя за дълго. После открит бял пикап. Отново празен път. После тъмнозелена камионетка, устремена на юг.

— Надолу, надолу — изкрещя Ричър.

— Това ли е? — запита Макграт.

Разстоянието между камионетката и пикапа отпред бавно растеше. Камионетката изоставаше. Зад нея нямаше нищо чак до хоризонта. Хеликоптерът губеше височина. Спускаше се над камионетката като ястреб над сгушено зайче.

— Това ли е? — повтори Макграт.

— Това е — каза Ричър.

— И още как — потвърди Холи с радостен писък.

— Сигурна ли си? — запита Макграт.

— Виж покрива — каза Холи.

Макграт погледна. Покривът беше замазан с тъмнозелена боя, но личеше, че е осеян със ситни дупчици. Сякаш някой бе прострелял ламарината със сачми.

— Цели два дни гледахме тия скапани дупки — каза Холи. — Ще ги помня, додето съм жива.

— Сто и тринайсет — каза Ричър. — Преброих ги. Сто и тринайсет е просто число.

Холи със смях се приведе към него. Плеснаха длани.

— Нашата кола — каза тя. — Няма съмнение.

— Виждате ли шофьора? — попита Макграт.

Пилотът извъртя машината надолу и настрани, за да виждат по-добре.

— Стиви е — викна Холи. — Сигурна съм. Спипахме го.

— Има ли оръжие тая чудесия? — запита Уебстър.

— Две тежки картечници — отвърна пилотът. — Но няма да ги използвам. Нямам право. Забранено е военните да се месят в полицейски акции.

— Можеш ли да подкараш тая машина ниско и хоризонтално? — попита Ричър. — С осемдесет километра в час. Или, да речем, сто. Без да задаваш въпроси.

Пилотът се разсмя. Смехът прозвуча в слушалките глухо, с метален звън.

— Както искаш, тъй ще ти я подкарам. Ако разреши генералът, разбира се.

Джонсън се поколеба и кимна. Ричър вдигна тежката пушка от пода. Разкопча ремъците и се изправи. Махна на Холи да си сменят местата. Тя се промъкна пред Макграт и Ричър седна на нейното място. Усети как хеликоптерът намалява скорост и пропада надолу. Ричър поразхлаби коланите и ги закопча свободно около кръста си. Посегна към вратата. Дръпна дръжката и вратата се плъзна назад по релсите.

През отвора с вой нахлу буен вихър. Хеликоптерът бавно се извърташе настрани като кола върху заледен път. Зелената камионетка беше зад тях и шейсет метра по-долу. Пилотът продължи да намалява скоростта, докато се изравни с нея. Наклони хеликоптера на една страна, тъй че Ричър да гледа право към пътя.

— Как е сега? — запита пилотът.

Ричър натисна копчето на микрофона.

— Разкошно. Има ли нещо отпред?

— Една кола идва от юг — обади се вторият пилот. — Щом отмине, на петнайсет километра е чисто.

— Нещо отзад? — запита Ричър. Видя как колата от юг се стрелна под тях.

Макграт подаде глава във вихъра. Отдръпна се и кимна.

— Отзад е чисто.

Ричър вдигна приклада към рамото си. Зареди патрон в цевта. Да стреляш в движение от едно превозно средство по друго не е най-лесната работа, но сега щеше да стреля само от седемдесет метра, а целта бе шест метра дълга и два висока, тъй че нямаше за какво да се тревожи. Нагласи прицела по средната линия на покрива, приблизително на две трети от дължината. Пресметна, че движението на камионетката и насрещното съпротивление на въздуха ще изместят куршума точно в средата на каросерията. Разсеяно се запита дали дюшекът още е там.

— Чакай — изкрещя Уебстър. — Ами ако грешиш? Ако е празна? Това са само твои догадки, нали? Цялата работа е догадка. Трябват ни доказателства, Ричър. Трябва ни някакво потвърждение.

Ричър не се озърна. Продължаваше да гледа през мерника.

— Глупости — каза той тихо и съсредоточено. — Ще имаш потвърждение и друго не ни трябва.

Уебстър се вкопчи в ръката му.

— Не можеш да го направиш. Ами ако убиеш невинен човек?

— Глупости — повтори Ричър. — Ако е невинен човек, няма да го убия, нали така?

Той тръсна ръката на Уебстър настрани. Завъртя се към него.

— Помисли малко, Уебстър. Отпусни се. Бъди логичен. Доказателството ще дойде след изстрела, нали така? Ако кара бомба, всички ще разберем. Ако кара чист въздух, нищо лошо няма да му се случи. Просто ще си има още една дупка в скапаната камионетка. Номер сто и четиринайсет.

Той отново се завъртя към вратата. Пак вдигна пушката. Прихвана целта. Просто по навик изчака да издиша и сърцето му да замре между два удара. После натисна спусъка. Нужна бе една хилядна от секундата, за да стигне трясъкът до ухото му и седемдесет пъти повече, за да се вреже тежкият куршум в камионетката. Цяла секунда не се случи нищо. После камионетката престана да съществува. Изведнъж се превърна в ослепително огнено кълбо, което се търкаляше по шосето като пламтяща топка за боулинг. Мощната ударна вълна полетя на всички страни. Грабна хеликоптера и го отметна назад и сто и петдесет метра по-нагоре. В последния момент пилотът овладя машината. Стабилизира полета и описа завой. Отпусна носа надолу. По шосето не се виждаше нищо освен мътен облак дим, който бавно се разтегляше в овал с дължина триста метра. Нямаше останки, железа, отхвръкнали колела, дрънчащи тенекии. Нищо освен микроскопични частици изпарен метал, летящи през атмосферата по-бързо от скоростта на звука.

 

 

Пилотът за дълго задържа машината неподвижна, после отклони на изток. Леко кацна сред храсталака на стотина метра от пътя. Изключи двигателите. Ричър поседя сред оглушителната тишина, после разкопча колана си. Остави пушката на пода и пъргаво скочи през отворената врата. Бавно тръгна към шосето.

Един тон динамит. Цял тон. Страхотен гърмеж. Не бе останало нищичко. Тревата сигурно беше оскубана на километър наоколо, но с това се изчерпваше всичко. Страховитата енергия на взрива бе полетяла навън, без да срещне по пътя си каквото и да било. Нищо меко, нищо уязвимо. Бе продължила все по-надалеч, губейки сила и скорост, за да се превърне в безвреден полъх на километри оттук. Нищо повече. Той спря мълчаливо и затвори очи.

После чу стъпки зад себе си. Беше Холи. Чу как здравият крак се редува с болния. Дълга стъпка, след това провлачена. Той отвори очи и погледна към пътя. Холи мина пред него и спря. Отпусна глава на гърдите му и го прегърна. Стисна с всичка сила. Той вдигна ръка и приглади косата зад ушите й, както я бе виждал да прави.

— Свърши се — каза тя.

— Имаш ли проблем, разреши го — отвърна той. — Това ми е правилото.

— Де да беше толкова лесно — промълви тя.

Изрече го тъй, сякаш бе цял разговор. Обсъдена и изчерпана тема. Той се направи, че не разбира за какво става дума.

— Баща ти ли? Вече си далеч, ама много далеч от сянката му.

Тя поклати глава до гърдите му.

— Не знам.

— Повярвай — настоя той. — Онова, което направи за мен на плаца, беше най-умното, най-страхотното, най-храброто, което съм виждал от когото и да било, мъж или жена, млад или стар. По-добро от всяка моя постъпка. И от всяка постъпка на твоя старец. Той би си дал и кътните зъби, за да има такъв кураж. Аз също. Вече си далеч от чиято и да било сянка, Холи. Повярвай ми.

— И аз тъй мислех — каза тя. — Усещах го. Наистина. За малко. Но после пак го видях. И се почувствах както винаги. Нарекох го татко.

— Той ти е татко — каза Ричър.

— Знам — отвърна тя. — Там е работата.

Той дълго мълча.

— Ами щом е тъй, смени си името. Може пък да помогне.

Усети я как затаи дъх.

— Това предложение ли е? — попита тя.

— Само идея.

— Мислиш ли, че Холи Ричър звучи добре?

Сега бе негов ред да затаи дъх. Да мълчи дълго. И накрая да заговори за истинския проблем.

— Чудесно звучи — каза той. — Но мисля, че Холи Макграт звучи още по-хубаво.

Тя не каза нищо.

— Той е късметлията, нали?

Холи кимна. Главата й трепна едва доловимо върху гърдите му.

— Ами тогава кажи му.

Тя сви рамене в прегръдката му.

— Не мога. Страх ме е.

— Не се страхувай — каза Ричър. — Може би той също иска да ти каже нещо подобно.

Холи надигна глава. Той я изгледа отгоре с присвити очи.

— Мислиш ли? — попита тя.

— Ти се страхуваш, той се страхува — каза Ричър. — Все някой трябва да проговори. На мен не разчитайте.

Тя го стисна още по-здраво. После се надигна на пръсти и го целуна. Дълго и силно, по устните.

— Благодаря ти.

— За какво? — попита той.

— Че ме разбираш.

Той сви рамене. Не беше краят на света. Само така му се струваше.

— Идваш ли? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не.

Разделиха се там, край шосе 93 в Айдахо. Той я проследи с поглед чак до хеликоптера. Видя я как се изкачва по стълбичката. Тя спря и се озърна. Погледна го. После приведе глава и пристъпи навътре. Вратата се затвори. Витлата забучаха. Знаеше, че вече никога няма да я види. Вихърът раздърпа дрехите му, наоколо литнаха облаци прах и хеликоптерът се издигна. Той помаха с ръка. Продължи да се взира след него, докато изчезна зад хоризонта. После въздъхна дълбоко и огледа пустото шосе в двете посоки. Петък, четвърти юли. Денят на независимостта.

 

 

На пети юли, събота и шести, неделя, област Йорк бе блокирана и там запристигаха секретни армейски подразделения. Части от противовъздушната отбрана прибраха ракетните камиони. Откараха ги на юг с четири чинука. Дойдоха тиловаци и събраха всички оръжия. Колкото за една малка война.

Военни санитари прибраха труповете. В пещерата откриха двайсетте войници от ракетното поделение. Откриха скелетите, през които бе пропълзял Ричър. В друга пещера намериха пет обезобразени тела. С работни дрехи. Строители или дърводелци. Прибраха Фаулър от командирската барака и Боркен от пътя пред съда. Донесоха Милошевич от котловината и Броган от полянката на запад от Бастиона. Откриха горския гроб на Джаксън и го изровиха. Подредиха на плаца още осемнайсет мъртви мъже и една жена, после ги откараха с хеликоптери.

Един от военните следователи на Гарбър долетя съвсем сам, взе хард диска с финансовите данни от компютъра и го качи на хеликоптер за Чикаго. Дойде инженерна част и взриви входовете на мините. Сапьори се изкачиха до Бастиона, унищожиха водопровода и прекъснаха електрозахранването. Подпалиха бараките и стояха, докато изгорят. Късно в събота вечер, когато изчезнаха последните струйки дим, те се върнаха при хеликоптерите и отлетяха на юг.

Рано сутринта в понеделник Харланд Уебстър посети същата стаичка в Белия дом. Рут Роузън му се усмихна и го попита как е изкарал почивните дни. Той също се усмихна, но не каза нищо. Един час по-късно слънцето се надигаше над Чикаго, а трима агенти арестуваха приятелката на Броган. След половин час кръстосан разпит я посъветваха да напусне града и да зареже всичко, което й е купувал. После същите агенти взеха от паркинга пред централата новичкия форд експлорър на Милошевич и го откараха седем-осем километра на юг. Оставиха го на една тиха улица — отворен и с ключове на таблото. Малко по-късно джипът изчезна. По същото време Холи Джонсън пристигаше в клиниката за извънреден преглед. Един час по-късно вече седеше зад бюрото си. Малко преди пладне парите от въоръжения грабеж в Калифорния напускаха Каймановите острови по избран от нея маршрут. В шест часа вечерта Холи си беше у дома и стягаше куфарите. Нахвърля ги в колата и подкара на север. Към дома на Макграт в Еванстън.

Във вторник сутринта по Националния доброволчески Интернет се появиха три отделни съобщения. Бегълци от една усамотена долина в Монтана се придвижвали на юг и на запад в търсене на нови места за заселване и разказвали за последното злодеяние на световното правителство. Чуждестранни войски изтребили шепа доблестни борци за свобода. Начело на интернационалния батальон стоял френски наемник. Той успял да победи само защото използвал секретни космически технологии, спътници, лазери и микрочипове. Журналистите надушиха историята и се свързаха с Хувър Билдинг. Във вторник късно вечерта говорителят на ФБР излезе с предварително подготвено изявление, категорично отричащо подобни събития.

Рано сутринта в сряда, след като смени пет коли на автостоп и четири автобуса през седем щата, Ричър най-сетне се озова в Уисконсин. Точно там възнамеряваше да бъде преди една седмица. Мястото му хареса. Беше просто чудесно местенце през юли. Остана там до петък следобед.

Край
Читателите на „Труден за убиване“ са прочели и: