Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Trying, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Труден за убиване

Обсидиан, София, 1998

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев

Редактор: Кристин Василева

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-57-2

История

  1. — Добавяне

44

Когато дойдоха да я вземат, Холи стоеше права срещу вратата. Стегнатата превръзка около коляното й вече бе засъхнала и твърда. Налагаше се да стои права, защото не можеше да прегъва крак. А и предпочиташе да стои, защото така бе най-добре.

Чу стъпките във фоайето. Чу ги как трополят по стъпалата. Прецени, че са двама. Чу ги да спират пред вратата. Чу как ключът се плъзна навътре и ключалката щракна. Тя примига и си пое дъх. Вратата се отвори. Нахълтаха двама мъже. Тя стоеше права срещу тях. Единият пристъпи напред.

— Излизай, кучко — нареди той.

Тя стисна патерицата. Подпря се тежко на нея и закуца по пода. Бавно. Искаше да излезе, преди да разберат, че се движи по-добре, отколкото подозират. Преди да разберат, че е въоръжена и много опасна.

 

 

— Нанеси първия удар — каза Ричър. — Погрешно съм го изтълкувал.

— Защо? — бързо запита Макграт.

— Защото не съм виждал Стиви — отвърна Ричър. — Още от сутринта. Стиви вече не е тук. Тръгнал е нанякъде.

— Ричър, говориш глупости — каза Макграт.

Ричър тръсна глава като след замайване и се опомни. Хукна на изток през дърветата. Говореше тихо, но напрегнато.

— Сбърках. Боркен каза, че ще нанесат първия удар. Срещу системата. Мислех си, че има предвид обявяването на независимост. Мислех си, че това е първият удар. Декларацията и сражението за територия. Така смятах. Това и нищо друго. Но те подготвят и още нещо. Другаде. Вършат две неща наведнъж. Едновременно.

— Какво говориш? — попита Макграт.

— Слушай внимателно — каза Ричър. — Обявяването на независимост привлича вниманието насам, към Монтана, нали така?

— Естествено — потвърди Макграт. — Канеха се да привлекат за зрители Си Ен Ен и ООН. Повече внимание от това, здраве му кажи.

— Само че не където трябва. Боркен има цяла библиотека с военни теории, които му казват да не върши каквото очакват от него. Цяла лавица за Пърл Харбър. Освен това го чух да говори в мината. Когато беше отишъл да вземе ракетохвъргачката. Бяха двамата с Фаулър. Боркен каза на Фаулър, че до довечера тукашната история ще е последна грижа. Значи готвят още нещо някъде другаде. Нещо различно, може би по-голямо. Двоен удар срещу системата.

— Но какъв? — запита Макграт. — И къде? Наблизо ли?

— Не — каза Ричър. — Вероятно далече. Като Пърл Харбър. Пресягат се и опитват да нанесат убийствен удар. Защото най-много държат на времето. Всичко е координирано.

Макграт го гледаше втренчено.

— Добре са го замислили — продължи Ричър. — Да привлекат насам цялото внимание. Независимост. И онова, което се канеха да ти сторят. Щяха да те убият бавно, пред камерите. После заплахи за масово самоубийство на жени и деца. Напрегната обсада. Никой няма да погледне настрани. Боркен е по-хитър, отколкото си мислех. Два удара, като всеки прикрива другия. Всички гледат насам, после другаде става нещо голямо, всички се насочват натам, а в това време той укрепва новата си нация.

— Но къде ще стане, за бога? — запита Макграт. — И какво е, дявол да го вземе?

Ричър спря и поклати глава.

— Просто не знам.

Изведнъж той застина. Отпред се раздаде шумно прашене, от гъстите ниски борчета изскочиха шест души и спряха на място. Стискаха пушки М–16, на коланите им висяха гранати, а по лицата им бе изписана радостна изненада.

 

 

Боркен бе пратил всичко живо да търси Ричър. Остави само двама души за Холи. Чу ги как слизат по стъпалата от втория етаж. Извади предавателя от джоба си и отвори капачето. Дръпна късата антена и натисна бутона.

— Уебстър? Имай готовност, чу ли? След малко пак ще си побъбрим.

Не изчака отговор. Изключи предавателя, обърна глава и проследи шума от стъпки към изхода.

 

 

На седемдесет и пет метра южно оттам Гарбър ги видя как излизат и тръгват по стъпалата. Преди малко беше напуснал гората. Сега се криеше зад високия камък. Смяташе, че е в относителна безопасност, след като вече има помощници. Двамата пилоти бяха на трийсет метра зад него, разделени и добре прикрити. Имаха заповед да крещят, ако някой се зададе отзад. Затова Гарбър лежеше спокойно и гледаше нагоре по склона към голямата бяла сграда.

Видя двама брадати въоръжени мъже да слизат по стъпалата. Влачеха по-дребна фигурка с патерица в ръката. Буйна черна коса, спретната зелена униформа. Холи Джонсън. Срещаше я за пръв път. Беше я виждал само на снимките, които му показаха хората от ФБР. И трябваше да признае, че там не е излязла добре. Дори от седемдесет и пет метра усещаше неукротимия й характер. Някаква лъчиста енергия. Усети я и прихвана по-здраво пушката.

 

 

Автоматичната пушка М–16 в ръцете на Ричър бе произведена през 1987 година от оръжейната компания „Колт“ в Хартфорд, щата Кънетикът. Модел А2. Принципна новост при този модел беше замяната на автоматичната стрелба със сериен огън. За икономия спусъкът блокираше след всеки трети изстрел. Идеята бе да се пестят боеприпаси.

Шест мишени, по три куршума за всяка от новия пълнител, общо осемнайсет патрона и шест натискания на спусъка. Всяка серия от три изстрела траеше една пета от секундата, тъй че самата стрелба щеше да отнеме всичко на всичко секунда и една пета. Но натискането на спусъка прахосваше много време. Толкова много, че Ричър сериозно закъса, след като повали четвъртия човек. Не се целеше. Просто описваше небрежна дъга от ляво на дясно и гърмеше от упор в телата пред себе си. Отсреща пушките се вдигаха едновременно. Първите четири не успяха. Но петата и шестата вече сочеха хоризонтално след две секунди и четвърт, когато четвъртата падна надолу.

И Ричър рискува. Пое онзи инстинктивен риск, онова хазартно решение, което идва толкова бързо, че да говориш за част от секундата е просто абсурдно. Завъртя пушката право към шестия, твърдо уверен, че Макграт ще повали петия с глока. Инстинктивен риск без каквото и да било основание освен предчувствието, което от своя страна се основава единствено върху външния вид на човека и сравнението му с други хора, на които някога си разчитал.

Глухият пукот на глока едва се чу през трясъка на пушката, но петият тип рухна едновременно с шестия. Ричър и Макграт се хвърлиха в храстите настрани и прилепнаха към земята. Сред внезапната тишина се вгледаха в струйките барутен дим, зареяни из слънчевите лъчи. Нищо не помръдваше. Нямаше оцелели. Макграт въздъхна дълбоко и протегна ръка както лежеше. Ричър се извъртя и я стисна.

— Доста си бързичък за тая възраст — каза той.

— Затова я доживях — отвърна Макграт.

Бавно станаха и продължиха през дърветата. После чуха да идват още хора. Цял човешки поток, устремен от Бастиона на северозапад. Макграт пак вдигна глока, а Ричър нагласи своята М–16 на единична стрелба. Оставаха му дванайсет патрона. Твърде малко, за да ги хаби дори с икономичния модел А2. После забелязаха жени между дърветата. Жени и деца. Тук-там по някой мъж. Семейства. Крачеха в колона по двама. Ричър видя Джоузеф Рей и някаква жена с две момчета пред тях. Видя жената от кухнята с някакъв мъж. Пред тях унило се тътреха три деца.

— Къде отиват? — прошепна Макграт.

— На плаца — отвърна Ричър. — Боркен е заповядал, не помниш ли?

— Защо просто не се разбягат?

Ричър сви рамене и премълча. Нямаше обяснение. Стоеше в прикритието и гледаше как безизразните лица се мяркат из шарената сянка. После побутна Макграт по рамото. Изтичаха през дърветата и излязоха зад столовата. Ричър внимателно огледа наоколо. Протегна ръце и се хвана за покрива. Стъпи на близкия прозорец и се изкатери върху керемидите. Пролази нагоре и се настани до лъскавия метален комин. Вдигна крадения бинокъл и го насочи на югоизток към града, като се питаше: добре, но какво още става, по дяволите? И къде?

 

 

Адютантът на генерал Джонсън се справяше най-добре с компютрите — или от опит, или защото бе по-млад. С помощта на ръчки и копчета нагласи изображението точно пред стъпалата на съдебната сграда. После леко изтегли за по-широк обзор. Отдясно се виждаше западната стена на съда, а отляво източната стена на разрушената областна управа. Между тях имаше две затревени площи, едната запусната и буренясала, другата що-годе поддържана. Пътят пресичаше вертикално екрана като на карта. Джипът, с който докараха Макграт, още си стоеше там, където го бяха оставили. Адютантът го използва, за да провери настройката. Виждаше се кристално ясно. Беше бракуван армейски джип. Замазани бели номера. Видяха сваленото предно стъкло, брезентов калъф за карти, туба за резервно гориво и лопата с къса дръжка, закрепена отзад.

Видяха как двама души извеждат Холи. Гледани отгоре, стояха диагонално с Холи в средата. Като точките на тройката върху зара. Изведоха я и спряха. После по стъпалата зад тях се зададе грамадна фигура. Боркен. Той слезе на пътя и вдигна глава нагоре. Право към невидимата камера на единайсет километра височина. Помаха с лявата си ръка. Вдигна високо дясната. Държеше черен пистолет. После наведе глава и измъкна нещо с лявата ръка. Вдигна го към ухото си. Радиостанцията пред Уебстър запращя. Уебстър я грабна и отвори капачето.

— Слушам.

Боркен пак размаха ръка срещу камерата.

— Виждате ли ме?

— Виждаме те — тихо отвърна Уебстър.

— А това виждате ли го? — запита Боркен.

Той отново вдигна пистолета. Адютантът увеличи докрай. Грамадното туловище на Боркен изпълни екрана. Широко розово лице, черен пистолет.

— Виждаме го — каза Уебстър.

Адютантът отдръпна назад. Боркен придоби по-нормални размери.

— „Зиг Зауер Р–226“ — каза той. — Познавате ли това оръжие?

Уебстър помълча. Озърна се.

— Да, познаваме го.

— Девет милиметра — каза Боркен. — Петнайсет патрона в пълнителя.

— И какво? — запита Уебстър.

Боркен се разсмя. Смехът му отекна мощно в ухото на Уебстър.

— Време е за тренировка по стрелба. Познайте кой ще е мишената.

Видяха как двамата мъже пристъпват по-плътно до Холи. После я видяха да вдига патерицата. Държеше я хоризонтално с двете ръце. Жестоко заби върха в корема на първия. Отдръпна я и замахна. Завъртя се и удари втория по главата. Но патерицата беше от лек алуминий. Нямаше тежест. Холи я захвърли и ръцете й се стрелнаха към джобовете. След миг изхвръкнаха и всяка стискаше нещо. Нещо блестящо под слънцето. Тя се хвърли напред и замахна срещу по-близкото лице. Подскачаше, въртеше се и размахваше искрящите оръжия.

Адютантът се вкопчи в таблото. Отдръпна картината и се вторачи. Първият мъж лежеше, притискайки с длани лицето и гърлото си. Кръв по сивия път. Холи описваше бързи кръгове и мяташе ръце из въздуха като пантера в клетка. Въртеше се около изпънатия, вдървен крак, а с другия нанасяше стремителни удари на всички страни. Уебстър чуваше по радиостанцията тежкото й дишане. Чуваше я как крещи заплашително. Гледаше екрана и безмълвно се молеше: бягай наляво, Холи, бягай към джипа.

Тя побегна надясно. Вдигна високо лявата си ръка, а дясната свали надолу, като боксьор. Хвърли се върху втория мъж. Той вдигна пушката, но настрани, в панически опит да отбие жестокия удар. Изпречи я срещу ръката и китката й изпращя върху цевта. Лъскавото оръжие отхвръкна във въздуха. Тя ритна с всичка сила под пушката и го улучи в слабините. Човекът се завъртя и рухна. Холи се стрелна към Боркен. Блестящото нещо в ръката й описа свирепа дъга. Уебстър чу писък. Камерата показа как Боркен залита назад с окървавена шия, а Холи се хвърля след него.

Но зад нея първият мъж отново бе на крака. Поколеба се. После размаха пушката като тояга. Стовари плоската страна на приклада върху тила й. Тялото на Холи омекна. Само кракът остана вдървен. Тя се преметна през него като през ниска ограда. И остана да лежи на пътя в краката на Боркен.

 

 

Две проснати фигури. Едната беше на Холи. Ричър настрои бинокъла и се вгледа. Двама прави. Войник с пушка и Боркен с пистолет и радиостанция. Всички плътно един до друг. Виждаше ги през дърветата на хиляда и двеста метра югоизточно и сто метра по-долу. Вгледа се в неподвижната Холи. Желаеше я. Обичаше я. Заради храбростта. Двама въоръжени мъже и Боркен, а тя все пак се опита. Безнадеждно беше, но се опита. Той отпусна бинокъла и преметна крак пред комина. Сякаш яздеше тенекиен кон. Коминът бе топъл. Лежеше с гърди върху керемидите. Главата и раменете му се додаваха над ръба на покрива. Отново вдигна бинокъла, затаи дъх и зачака.

 

 

Видяха — как Боркен размахва ръце, после раненият се надигна и застана до другия, който я бе ударил. Видяха ги как извиха ръцете й зад гърба и я вдигнаха на крака. Главата й клюмна. Единият крак се подгъваше, другият беше вдървен. Подпряха я на него и изчакаха. Боркен им махна с ръка. Двамата я повлякоха през пътя. После Боркен заговори на Уебстър високо и задъхано:

— Добре, веселбата свърши. Дай ми нейния старец.

Уебстър подаде радиостанцията на Джонсън. Той се вгледа в нея. Вдигна я към ухото си.

— Каквото искате — каза той. — Всичко, което искате. Само не я мъчете.

Боркен избухна в смях. Мощен смях на облекчение.

— Ето, такива хора харесвам. А сега гледайте.

Двамата повлякоха Холи по могилката пред разрушената сграда. Стигнаха до дънера на изсъхналото дърво. Завъртяха я и подпряха гърба й на него. Минаха от двете страни и дръпнаха ръцете й около дървото. Тя надигна глава. Тръсна я замаяно. Докато единият държеше Холи за ръцете, другият извади нещо. Белезници. Закопча китките й зад дървото. После двамата отстъпиха надолу към Боркен. Холи се свлече покрай дънера. Напрегна крака и се изправи. Пак тръсна глава и се огледа.

— Дойде време за тренировка — каза Боркен по радиото.

Адютантът на Джонсън завъртя настройката и увеличи изображението. Боркен се отдалечаваше. Измина двайсет метра на юг и се обърна. Пистолетът сочеше към земята, радиостанцията бе вдигната край лицето му.

— Хайде, започваме — каза той.

Завъртя се надясно и вдигна ръка. Държеше я съвършено права по линията на раменете като в дуел от стар филм. Погледна с присвито око над цевта и стреля. Пистолетът подскочи безшумно и на метър пред краката на неподвижната Холи избухна облаче прах.

Боркен пак се разсмя.

— Слаб изстрел. Трябва да потренирам. Май няма скоро да наближа мишената. Но ми остават още четиринайсет патрона, нали?

Той стреля отново. Вдигна се облаче прах. На един метър зад дънера.

— Още тринайсет — каза Боркен. — Как мислиш, не е ли най-добре да заложиш на Си Ен Ен? Обади им се и разкажи всичко. Нека да е официално изявление. Накарай Уебстър да потвърди. После ги свържи с този предавател. Като не ми поправихте линията, ще трябва да си осигуря пряка връзка.

— Ти си луд — каза Джонсън.

— Не аз, ти си луд — отвърна Боркен. — Аз съм историческа сила. Нищо не може да ме спре. Стрелям по дъщеря ти. Кръщелницата на президента. Ти не разбираш, Джонсън. Светът се променя. Аз го променям. Светът има право да види какво върша тук. Милиони последователи ще се втурнат към мен.

Джонсън мълчеше. Беше зашеметен.

— Добре — каза Боркен. — Сега ще изключа. Ти хващай телефона. Още тринайсет куршума. Ако не ми се обадят от Си Ен Ен, последният ще я убие.

Джонсън чу как връзката се прекъсна. Вдигна очи към екраните и видя, че Боркен е захвърлил предавателя на земята. Видя го как вдига пистолета с две ръце. Как се прицелва. И как забива куршум точно между краката на дъщеря му.

 

 

Ричър се отпусна над топлия комин и свали бинокъла. Трескаво пресмяташе наум. Пресмяташе време и разстояние. Намираше се хиляда и двеста метра на северозапад. Нямаше как да стигне навреме. И при всяко положение щеше да вдигне шум. Той отпусна гърди върху покрива на столовата и подвикна надолу към Макграт. Гласът му изведнъж бе станал тих и спокоен. Сякаш даваше поръчка в изискан ресторант.

— Макграт — обади се той. — Бягай да разбиеш вратата на оръжейната. Това е крайната барака, отделно от другите.

— Добре — отвърна Макграт. — Какво искаш?

— Знаеш ли как изглежда „Барет 90“? Голяма черна пушка с оптически прицел и дулен спирач. Потърси и зареден пълнител. Сигурно ще е близо до нея.

— Добре — повтори Макграт.

— И побързай — каза Ричър.

 

 

От юг Гарбър вече имаше чудесна видимост, защото двамата войници се върнаха и застанаха зад Бо Боркен. Отдръпнаха се на разстояние, като че не искаха да го разсейват. Боркен стоеше на около двайсет метра от Холи и стреляше по могилката. Гарбър лежеше на склона седемдесет метра по-долу. Холи беше пред него, леко наляво. Боркен леко надясно. Черното му туловище се очертаваше идеално върху бялата южна стена на съда. Гарбър забеляза, че неотдавна някой е затулил горните прозорци с белосан шперплат. Главата на Боркен се виждаше точно в средата на един от новите правоъгълници. Гарбър се усмихна. Щеше да е като стрелба по малко розово кръгче върху лист бяла хартия. Той нагласи пушката на сериен огън и погледна за всеки случай. После вдигна приклада към рамото си.

 

 

Макграт се вдигна на пръсти и бутна пушката към Ричър. Ричър посегна и я издърпа. Хвърли един поглед и върна оръжието.

— Не тази. Намери друга със сериен номер, който завършва на пет-нула-две-четири, запомни ли?

— Защо? — подвикна Макграт.

— Защото знам със сигурност, че е точна — каза Ричър. — Вече стрелях с нея.

— Господи — прошепна Макграт.

Завъртя се и хукна като луд. Ричър лежеше на покрива и се мъчеше да овладее сърцето си.

 

 

Десетият изстрел на Боркен все още бе неточен, но не много. Холи отскочи, доколкото й позволяваха белезниците. Боркен радостно се разхождаше напред-назад. Крачеше, смееше се и спираше, за да стреля. Гарбър следеше грамадното му туловище насам-натам върху белия фон на сградата. Чакаше го само да спре. Защото Гарбър си имаше правило: не разчитай на втори изстрел.

 

 

Макграт се върна с пушката и я прехвърли на покрива. Ричър я взе и провери номера. Кимна. Макграт се втурна в безумен бяг към каменистата пътека. Стремглаво изчезна надолу. Ричър го проследи с поглед. Сложи палец върху масивните патрони в пълнителя и провери пружината. Лекичко зареди с длан. Опря пушката на рамо и внимателно я закрепи върху ръба на покрива. Намести удобно приклада и наведе око към мерника. С левия палец нагласи фокуса на хиляда и двеста метра. Обективът излезе напред докрай. Ричър отпусна лявата си длан върху цевта. С плавно движение дръпна затвора и зареди патрон. Вгледа се в сцената долу.

Мощната оптика на мерника изцяло променяше гледката, но геометричното разположение бе превъзходно. Холи стоеше върху могилката, точно отпред и малко надясно. Прикована за изсъхналото дърво. Той за дълго се вгледа в лицето й. После леко завъртя мерника. Боркен беше под нея, малко наляво, около двайсет метра по-далеч, и стреляше от долу на горе. Крачеше по дъга напред-назад. Но където и да спреше, зад главата му се простираха стотици километри безлюден пущинак. Съдът беше далеч настрани от траекторията на Ричър. Безопасно. Безопасно, но не и лесно. Хиляда и двеста метра бяха ужасно много. Той издиша и зачака Боркен да спре.

После застина. С крайчеца на окото си зърна слънчев отблясък по матов метал. Около седемдесет метра по-надолу по склона. Камък. Човек зад камъка. Пушка. Позната глава с оредяла прошарена коса. Генерал Гарбър. Гарбър с пушка М–16 зад камъка бавно движеше дулото насам-натам, следейки целта, която крачеше на седемдесет метра право пред него.

Ричър въздъхна и се усмихна. Обля го топла вълна на благодарност. Гарбър. Имаше подкрепление. Гарбър щеше да стреля от седемдесет метра. В тази част от секундата усети, че Холи е в безопасност. Радостта плъзна по жилите му като горещ поток.

Сетне се превърна в леден ужас. Мозъкът му прещрака. Преобърнатият геометричен чертеж погледнат отдолу избухна в страховита диаграма. Като изрисуван върху хартия, като учебник, който обяснява как се е стигнало до катастрофата. Гледано откъм Гарбър съдът се намираше точно зад Боркен. Когато Боркен престанеше да се разхожда, Гарбър щеше да стреля по него. Можеше да улучи, можеше и да не улучи. При всяко положение куршумът щеше да стигне стената на съда. Вероятно в югоизточния ъгъл на втория етаж. Един тон стар динамит щеше да избухне сред огнен облак с ширина четиристотин метра. Да превърне Холи в облаче пара, а Гарбър в окървавен парцал. И дори на хиляда и двеста метра да изхвърли Ричър от покрива. По дяволите, защо Гарбър не знаеше?

Боркен спря. Извъртя се и застина неподвижно. Ричър издиша до дъното на дробовете си. Завъртя пушката. Намести двете кръстосани нишки точно върху слепоочието на Холи, където пухкава черна къдрица се извиваше към очите. Без да поема дъх, изчака сърцето му да удари. После натисна спусъка.

 

 

Гарбър видя как Боркен вдигна ръка. Изчака го да се прицели. Плъзна поглед през мерника и го нагласи точно върху средата на бледорозовата глава. Тя беше право отпред, голяма и ясно очертана пред искрящата бяла стена. Гарбър изчака, както го бяха учили преди много десетилетия. Издиша и изчака мига между два удара на сърцето. После натисна спусъка.

 

 

Генерал Джонсън бе затворил очи. Адютантът му бе впил поглед в екрана. Уебстър гледаше през пръсти, с отворена уста, като малко дете с нова бавачка, на което са разрешили да гледа късния филм на ужасите по телевизията.

 

 

Най-напред от дулото излетя облак горещи газове. Барутът в гилзата избухна за десетомилионна част от секундата и се превърна в нажежен мехур. Този газов мехур тласна куршума напред по цевта и го изпревари, за да изхвръкне навън в атмосферата. Дулният спирач почти изцяло го отби настрани в съвършено правилен кръг, като геврек, тъй че откатът да блъсне цевта право назад, към рамото на Ричър, без да я отклони настрани, надолу или нагоре. Междувременно зад него винтовите канали в цевта бяха стиснали куршума и започваха да го въртят.

После газовете пред куршума нажежиха атмосферния кислород до такава степен, че въздухът пламна. За миг проблесна пламък и куршумът изхвръкна точно в средата му, пронизвайки горящия въздух със скорост три хиляди километра в час. След една хилядна от секундата беше цял метър напред, а зад него се влачеше конус от микроскопични частици изгорял барут и сажди. След още една хилядна от секундата беше на два метра и звукът усърдно се мъчеше да го догони, макар и три пъти по-бавно.

За пет стотни от секундата куршумът прекоси Бастиона. По това време звукът му вече бе прелетял край ушите на Ричър и отминаваше ръба на покрива. Куршумът имаше ръчно полирана медна обвивка и летеше без ни най-малко отклонение, но когато премина беззвучно над главата на Макграт, вече започваше да губи скорост. Триенето във въздуха го загряваше и намаляваше скоростта. А въздухът го изместваше. Движеше го от дясно на ляво с недоловимия допир на лек планински ветрец. След половин секунда полет куршумът бе изминал четиристотин метра с отклонение седемнайсет сантиметра наляво.

И точно толкова сантиметра бе паднал надолу. Гравитацията го теглеше по права линия към кипящия център на земното кълбо. Колкото по-силно теглеше гравитацията, толкова по-бавно летеше куршумът. Колкото по-бавно летеше, толкова по-мощно го отклоняваше гравитацията. Носеше се напред по идеална, изящна крива. Една секунда след като напусна цевта, вече бе изминал деветстотин метра от пътешествието. Намираше се далеч пред бягащия Макграт, но все още над дърветата. Все още му оставаха триста метра до целта. След още една шеста от секундата отмина дърветата и прелетя край разрушената областна управа. Сега вече летеше бавно. Беше се отклонил метър и двайсет сантиметра наляво, метър и половина надолу. Прелетя на безопасно разстояние от Холи и отмина още шест метра, преди тя да чуе свистене. Звукът от изстрела тепърва щеше да дойде. Едва бе догонил бягащия Макграт сред дърветата.

После във въздуха се появи втори куршум. И трети, и четвърти. Гарбър стреля много по-късно от Ричър — цяла секунда и четвърт. Пушката му бе нагласена на сериен огън. Изстреля три куршума. Три изстрела за една пета от секундата. Неговите куршуми бяха по-малки и по-леки. И затова летяха по-бързо. Изхвръкнаха от дулото със скорост над три хиляди и двеста километра в час. Той беше по-близо до целта. Тъй като беше по-близо, а куршумите бяха по-леки и по-бързи, триенето и гравитацията почти не ги закачиха. Трите куршума летяха по права линия.

Куршумът на Ричър улучи Боркен в главата цяла секунда и една трета след изстрела. Влезе отпред в челото и след три хилядни от секундата изхвръкна през тила. Влезе и излезе почти без да загуби скорост, защото черепът и мозъкът на • Боркен не представляваха нищо за петдесет и шест грама олово с лъскава медна обвивка и остър връх. Куршумът вече бе отминал далеч над безкрайните гори, когато ударната вълна избухна в черепа на Боркен и го пръсна на парчета.

Ефектът представлява математическо уравнение, свързано с кинетичната енергия. Както го бяха обяснили на Ричър преди много години, всичко е въпрос на еквивалент. Петдесет и шест грама, летящи с хиляда и шестстотин километра в час се равняват на предмет с тежест десет килограма и скорост около пет километра в час. Например ковашки чук, размахан от мощна човешка ръка. Горе-долу такъв беше ефектът. Ричър чакаше да го види през мерника. С пресъхнало гърло. Секунда и една трета е много дълго очакване. Видя как черепът на Боркен избухна, сякаш някой го пръсна отвътре с ковашки чук. Разпадна се за миг. Ричър видя как извити парчета кост отлитат навън сред облак пурпурносивкава каша.

Но не видя как трите куршума на Гарбър минаха безпрепятствено през кашата и продължиха право към стената на съда.