Лий Чайлд
Труден за убиване (43)

43

Генерал Гарбър уби човек за пръв път от двайсет години насам. Не го искаше. Искаше да зашемети човека и да му вземе оръжието. Нищо повече. Човекът беше звено от вътрешната верига пазачи. Те стояха далеч един от друг на стотина метра южно от съда. Гарбър се запромъква предпазливо из гората и ги засече. Неравна верига пазачи през интервали от четирийсет-петдесет метра. Двама край пътя, другите из гората.

Гарбър избра онзи, който стоеше най-близо до правата линия между него и голямата бяла сграда. Трябваше да го премахне. Нуждаеше се от пряк път. И от оръжие. Затова избра точно този човек и се промъкна напред. Изрови от влажната горска почва камък колкото мъжки юмрук. Приближи се отзад.

Лошото обучение облекчаваше задачата му. При заграждение часовите трябва да се движат. Напред-назад по целия периметър, който са им поверили. Така покриват всеки сантиметър и проверяват дали съседът не е обезвреден от засада. Но тези тук бяха неподвижни. Просто си стояха на едно място. Гледаха и се ослушваха. Погрешна тактика.

Избраният човек носеше военно кепе. С маскировъчни шарки, но в неподходящ цвят. Безформени черни и сиви петна. Грижливо подбрани, за да вършат чудесна работа в градска среда. Напълно безполезни на шарена сянка в гората. Гарбър се приближи отзад и замахна с камъка. Удари човека точно в тила.

Ударът бе твърде силен. Там е работата, че хората са различни. Няма точно определена сила за удара. Не е като при билярда. Ако искаш да вкараш топката в ъгловата дупка, знаеш точно как да я чукнеш с щеката. Но с черепите не е така. Някои са корави. Този не беше. Изпращя като яйце, връзката с гръбначния стълб се прекъсна и човекът умря още преди да докосне земята.

— Мама му стара — прошепна Гарбър.

Не го мъчеха морални проблеми. Никак дори. За трийсет години работа с корави престъпници бе успял да си изясни морала от край до край. Тревожеха го лешоядите. Те не обръщат внимание на припаднал човек. Но мъртъвците ги привличат. Ято лешояди в небето говори красноречиво. То подсказва на другите часови: един от вас е мъртъв.

Затова Гарбър леко промени плана си. Взе пушката на мъртвеца и мина по-напред, отколкото му се искаше. Приближи се на двайсет метра от края на гората. Отстъпи наляво, после надясно, докато забеляза на откритото един стърчащ камък, десетина метра отвъд последните дървета. Следващата му задача бе да продължи натам съвсем предпазливо. Той спря зад едно дърво и приклекна. Разглоби пушката за проверка. Сглоби я отново и зачака.

 

 

Харланд Уебстър върна видеозаписа за четвърти път и отново изгледа действието. Облаче розова мъгла, пазачът пада, вторият пазач хуква, камерата отскача рязко, за да обхване цялата поляна, вторият пазач се просва безшумно. Дълго затишие. После Ричър отчаяно тича напред. Отхвърля телата, реже въжетата, помъква Макграт към гората.

— Голяма грешка направихме — каза Уебстър.

Генерал Джонсън кимна.

— Жалко, че Гарбър не е тук. Дължа му извинение.

— Самолетите привършват горивото — обади се адютантът сред настаналата тишина.

Джонсън кимна отново.

— Нека върнат единия. Вече не ни трябват и двата. Да се редуват.

Адютантът се свърза с базата „Питърсън“ и след половин минута три от шестте екрана изгаснаха. Външният самолет прекрати кръговете и се отправи на юг. Вътрешният разшири малко кръга и сви обектива на камерата, за да покрие цялата територия. Поляната се смали до размерите на монета, а в долния десен ъгъл изплува голямата бяла сграда на съда. Три еднакви кадъра върху три екрана — по един за всеки от тях. Радиостанцията в джоба на Уебстър запращя.

— Уебстър? — изрече гласът на Боркен. — Чуваш ли ме?

— Чувам — отвърна Уебстър.

— Какво става със самолета? Да не сте загубили интерес?

За момент Уебстър се зачуди откъде е разбрал. После си спомни белите следи. Те приличаха на чертеж високо в небето.

— Кой беше? — попита той. — Броган или Милошевич?

— Какво става със самолета? — повтори Боркен.

— Привършва горивото — каза Уебстър. — Ще се върне.

Мълчание. После Боркен се обади отново.

— Добре.

— Е, кой беше? — настоя Уебстър. — Броган или Милошевич?

Но радиостанцията просто замлъкна. Той изключи и видя, че Джонсън го гледа. Лицето му говореше недвусмислено: военният излезе свестен човек, а твоят агент не. Уебстър сви рамене. Опита се да го стори печално. Да каже: и двамата сбъркахме. Но лицето на Джонсън отвърна: ти беше длъжен да знаеш.

— Може да си имаме големи неприятности, нали? — обади се адютантът. — Броган или Милошевич? Който и да е нашият, още смята Ричър за враг. А предателят знае, че Ричър е негов противник.

Уебстър извърна очи. Завъртя се към екраните.

 

 

Боркен прибра предавателя в джоба на черната си униформа. Потропа с пръсти по съдийската маса. Погледна хората отсреща. Те също го гледаха.

— Една камера стига — каза той.

— Ами да — потвърди Милошевич. — И една върши същата работа.

— Точно сега нищо не бива да ни попречи — каза Боркен. — Значи преди всичко трябва да спипаме Ричър.

Милошевич се озърна тревожно.

— Не ме гледай. Не мърдам оттук. Искам си парите, и толкоз.

Боркен го погледна. Продължаваше да размишлява.

— Знаеш ли как се хваща тигър? Или леопард, да речем. В джунглите.

— Какво? — сепна се Милошевич.

— Забиваш колче и връзваш за него коза — обясни Боркен. — После чакаш в засада.

— Какво? — повтори Милошевич.

— Ричър хукна да спасява Макграт, нали така? Значи сигурно ще хукне и подир твоето приятелче Броган.

Генерал Гарбър чу шума и рискува да мине няколко метра напред. Добра се до по-редките дървета и приклекна. Мръдна малко наляво, за да вижда добре. Съдът се намираше точно над него. Беше срещу южната стена, но виждаше и част от предната. Виждаше стъпалата на входа. Отвътре излезе група хора. Шестима. Двамата отпред стискаха здраво пушките и се озъртаха. Другите четирима носеха още един, разпънат с лицето надолу. Стискаха го за китките и глезените. Беше мъж. Гарбър разбра по гласа. Риташе, блъскаше и пищеше. Беше Броган.

Гарбър изстина. Знаеше какво е станало с Джаксън. Макграт му бе разказал. Вдигна пушката. Прицели се в най-предния. Плавно го проследи в движението от дясно на ляво. После измести поглед към другите петима. Спомни си за часовите отзад. Прехапа устни и свали пушката. Никакъв шанс. Имаше си правило: гледай си текущата работа. От трийсет години го повтаряше като евангелие. А текущата работа беше да измъкне Холи жива и здрава. Той пролази назад през гората, погледна другите двама и сви рамене.

Преди час пилотите на чинука изпълзяха от разбитата си машина и тръгнаха залитайки през гората. Мислеха, че отиват на юг, но се объркаха и поеха право на север. Без изобщо да разберат, прекосиха веригата от пазачи и под един бор се натъкнаха на генерал-полковник. Генералът им махна с ръка и нареди да залегнат. Струваше им се, че сънуват и скоро ще се събудят. Сега мълчаха и слушаха как писъците заглъхват зад разрушената областна управа.

 

 

След няколко минути Ричър и Макграт също ги чуха. Отначало звучаха съвсем тихо в гората отляво. После се засилиха. Двамата минаха срещу един процеп между бараките, за да виждат пътеката в другия край на Бастиона. Бяха само на три метра навътре в гората — достатъчно добре прикрити, но и достатъчно близко за наблюдение.

Видяха как първите двама излизат на светло. После още четирима — в крачка, с пушки на рамо, приведени напред, с изпънати настрани ръце, за да уравновесят някакъв тежък товар. Товар, който блъскаше, риташе и пищеше.

— Божичко — прошепна Макграт. — Това е Броган.

Ричър се вгледа. Дълго мълча. После кимна.

— Сбъркал съм. Милошевич е предателят.

Макграт понечи да свали предпазителя на глока.

— Чакай — прошепна Ричър.

Мина надясно и махна на Макграт да го последва. Прикрити между дърветата, двамата проследиха движението на шестимата пазачи и Броган през поляната. Войниците крачеха бавно по натрошените шисти, а Броган пищеше все по-отчаяно. Минаха покрай труповете, колчетата и срязаните въжета, после продължиха напред.

— Отиват към наказателната барака — прошепна Ричър.

Изгубиха ги от поглед сред дърветата около пътеката към съседната поляна. Но чуваха писъците. Изглежда, Броган знаеше точно какво го чака. Макграт си спомни какво разказваше Боркен по радиото. Ричър си спомни как погреба обезобразеното тяло на Джаксън.

Поеха риска да се промъкнат към следващата поляна. Видяха шестимата да вървят към бараката без прозорци. Пред вратата спряха. Първите двама се обърнаха и насочиха пушките към гората. Онзи, който държеше Броган за дясната китка, изрови от джоба си ключ с другата ръка. Броган пищеше за помощ. За милост. Онзи отключи вратата. Спря изненадан на прага и възкликна.

Отвътре изскочи Джоузеф Рей. Все още гол, с вързоп дрехи под мишница. Засъхналата кръв превръщаше лицето му в маска. Той заподскача бос по острите камъчета. Шестимата го гледаха как се отдалечава.

— Този пък кой е, по дяволите? — прошепна Макграт.

— Един глупак — отвърна Ричър.

Четиримата захвърлиха Броган. После го вдигнаха за яката. Той се озърташе трескаво и пищеше. Ричър зърна лицето му — бяло, зяпнало, изкривено от ужас. Шестимата го блъснаха в бараката. Влязоха подир него. Вратата се затръшна. Макграт и Ричър пристъпиха по-напред. Чуха писъци и блъскане на човешко тяло в стените. Така продължи няколко минути. После стана тихо. Вратата се отвори. Шестимата излязоха един по един, като се усмихваха и изтупваха длани. Последният изтича обратно за още един ритник. Ричър чу удара и писъка на Броган. После пазачът заключи вратата и побърза след другите. Стъпките им изхрущяха по чакъла и заглъхнаха. Над поляната се възцари тишина.

 

 

Холи се приближи до вратата. Притисна ухо и се ослуша. Тишина. Никакъв звук. Тя се върна към дюшека и взе резервните панталони. Разкъса шевовете със зъби. Задърпа, докато накрая успя да откъсне предницата на единия крачол. Сега разполагаше с парче платно приблизително седемдесет и пет на петнайсет сантиметра. Отнесе го в банята и напълни мивката с гореща вода. Натопи плата. После свали панталоните си. Изстиска мокрия Плат и го омота колкото се може по-стегнато около коляното. Здраво завърза края и се обу. При изсъхването горещият влажен плат би трябвало да се свие. Да стегне още повече. Това щеше да й помогне поне донякъде. Можеше да се предпази от болки само като блокира ставата неподвижно.

После направи онова, което бе репетирала няколко пъти. Свали гумения накрайник от патерицата. Стовари металната тръба върху плочките около душа. Плочките се строшиха. Тя завъртя патерицата и изчегърта парчетата с полукръглата гривна. Подбра две. И двете бяха триъгълни, с тясна основа и остър връх. С ръба на тръбата изстърга по-меката част на плочката откъм върха. Остави непокътнат белия гланцов слой като острие на нож.

Прибра оръжията си в два отделни джоба. Дръпна завесата пред душа, за да скрие повредата. Сложи накрайника на патерицата. Докуцука обратно до дюшека, седна и зачака.

 

 

Лошото при работа с една камера беше, че трябваше да използват по-широкоъгълен обектив. Само така можеха да обхванат цялата територия. Затова отделните предмети изглеждаха дребни върху екрана. Групата мъже с тежък товар отначало им заприлича на едро насекомо, лазещо по стъклото.

— Броган ли беше? — високо запита Уебстър.

Адютантът върна записа и го пусна отново.

— Не е ясно — каза той. — Носят го с лицето надолу.

Спря кадъра и започна да увеличава компютърното изображение. Намести разпънатия човек в центъра на екрана. Продължи да приближава, докато образът се разпадна.

— Не е ясно — повтори той. — Сто на сто беше един от двамата.

— Мисля, че беше Броган — каза Уебстър.

Джонсън присви очи. Разпери палец и показалец пред екрана, за да измери ръста на човешката фигура.

— Колко е висок? — запита той.

— Колко е висок? — внезапно запита Ричър.

— Какво? — трепна Макграт.

Ричър стоеше зад него между дърветата и гледаше наказателната барака. Взираше се в предната стена. Стената беше дълга около четири метра, два и половина висока. Най-отдясно имаше около шейсет сантиметра стена, после идваше вратата, широка към седемдесет и пет сантиметра с пантите отдясно и дръжка отляво. После стената продължаваше два метра и половина до края на сградата.

 

 

— Колко е висок? — повтори Ричър.

— Господи, нима има значение? — отвърна Макграт.

— Мисля, че има — каза Ричър.

Макграт се завъртя и го изгледа втренчено.

— Някъде към метър и седемдесет и пет. Не е много едър.

Стената беше от стандартни шперплатови листове метър и двайсет на два и половина, заковани хоризонтално върху рамка от греди. По средата бяха съединени. Подът беше дъсчен, също подпрян върху греди. Значи се намираше на около дванайсет сантиметра над долния край на външната облицовка. Може би три-четири сантиметра под прага на вратата.

— Мършав, нали? — запита Ричър.

Макграт продължаваше да го гледа.

— Седемдесет кила с мокри дрехи — отвърна той.

Ричър кимна. Отвътре стените също бяха облицовани с шперплат. Обща дебелина към четиринайсет сантиметра, може би дори по-малко. Вътрешната облицовка на крайната стена трябваше да е на дванайсет сантиметра от ъгъла, а подът на дванайсет-тринайсет над земята.

— С коя ръка си служи? — попита Ричър. — Лявата или дясната?

— Обясни ми — изсъска Макграт.

— Коя ръка? — повтори Ричър.

— Дясната — каза Макграт. — Сигурен съм.

Вероятно опорните греди бяха разположени през четирийсет сантиметра. Стандартно разстояние. Но от ъгъла до десния край на вратата имаше само шейсет сантиметра. Шейсет без дванайсет — значи отвътре бяха едва четирийсет и осем. Вероятно бяха сложили греда точно по средата. Или не бяха сложили, което само го облекчаваше. Пълнеж от стъклена вата за изолация.

— Отдръпни се — прошепна Ричър.

— Защо? — запита Макграт.

— Слушай какво ти казвам — отвърна Ричър.

Макграт се отдръпна настрани. Ричър прикова очи в една точка на двайсет и пет сантиметра от ъгъла на бараката, малко по-малко от метър и половина над основата. Пристъпи наляво и подпря рамо на едно дърво. Вдигна пушката и се прицели.

— Какво правиш, по дяволите? — изсъска Макграт.

Ричър не отговори. Изчака сърцето му да удари и стреля.

Пушката изтрещя, куршумът прелетя сто метра и се вряза в обшивката. Двайсет и пет сантиметра от ъгъла, метър и половина над основата.

— Какво правиш, по дяволите? — изсъска отново Макграт.

Вместо отговор Ричър стисна ръката му и го дръпна навътре в гората. Отдалечи се на север и изчака. После станаха две неща едновременно. Шестимата въоръжени мъже отново изхвръкнаха на поляната. А вратата на наказателната барака се отвори. Броган стоеше на прага. Дясната му ръка висеше безсилно. От разкъсаното му дясно рамо шуртеше кръв. Стискаше служебния си револвер трийсет и осми калибър. Ударникът бе вдигнат. Пръстът му лежеше върху спусъка.

Ричър нагласи пушката на сериен огън. Пусна през поляната пет откоса по три куршума. Шестимата отскочиха назад, сякаш изведнъж пред тях бе изникнала невидима стена или бездънна пропаст. Побегнаха към гората. Броган пристъпи навън. Стоеше под слънчевите лъчи и се мъчеше да вдигне револвера. Но ръката не му се подчиняваше. Висеше безжизнено.

— Примамка — каза Ричър. — Мислеха, че ще хукна да го спасявам. Чакаше зад вратата с револвера. Знаех си, че той е предателят. Но без малко да ме излъже.

Макграт бавно кимна. Погледна служебния револвер в ръката на Броган. Спомни си как прибраха неговия. Вдигна глока и подпря ръка на един клон. Вгледа се покрай цевта.

— Зарежи го — каза Ричър.

Без да откъсва поглед от Броган, Макграт поклати глава.

— Няма да го зарежа — тихо каза той. — Този мръсник продаде Холи.

— Зарежи глока, искам да кажа — поправи се Ричър. — Сто метра са това. Глокът не върши работа. Голям късмет ще извадиш, ако улучиш бараката.

Макграт отпусна глока и Ричър му подаде своята М–16. Загледа го с интерес как се цели.

— Къде? — запита Ричър.

— В гърдите — каза Макграт.

Ричър кимна.

— Бива.

Макграт затаи дъх и стреля. Беше добър стрелец, но не чак толкова. Пушката още беше нагласена на сериен огън и пусна три куршума. Първият улучи Броган горе отляво в челото, а другите минаха по-високо и избиха трески от рамката на вратата. Добре, но не чак толкова. Все пак свърши работа. Броган рухна като марионетка с прерязани конци. Просто се сгъна на земята пред прага. Ричър взе оръжието и обсипа с куршуми дърветата отвъд поляната, докато пълнителят щракна на кухо. Зареди другия и върна глока на Макграт. Кимна му към гората на изток. Завъртяха се и налетяха право на Джоузеф Рей. Беше полугол и без оръжие. С кафяви петна от засъхнала кръв по лицето. Мъчеше се да оправи копчетата на ризата. Всички бяха закопчани накриво.

— Ще умрат жени и деца — каза той.

— Разполагаш с един час, Джо — отвърна Ричър. — Предай на всички. На който му се живее, да бяга към планините.

Онзи поклати глава.

— Не. Трябва да се строим на парадния плац. Така е заповядано. Там да изчакаме Бо.

— Бо няма да дойде — каза Ричър.

Рей отново поклати глава.

— Ще дойде. Който и да си, няма да победиш Бо. Невъзможно е. Трябва да го изчакаме. Той ще ни каже какво да правим.

— Бягай, Джо — посъветва го Ричър. — За бога, вземи децата и бягай.

— Бо каза, че те трябва да стоят тук — възрази Рей. — За да пожънат плодовете на победата или последствията от поражението.

Ричър го гледаше мълчаливо. Светлите очи на Рей искряха. Той оголи зъби в предизвикателна усмивка. Наведе глава и изтича настрани.

— Значи ще умрат жени и деца? — попита Макграт.

— Пропаганда на Боркен — обясни Ричър. — Убедил е всички, че масовото самоубийство ще е наказание за провала.

— И те си траят?

— Той ги контролира. Нямаш представа колко е зле.

— Не ме интересуват — каза Макграт. — В момента искам само да измъкна Холи.

— И аз — добави Ричър.

Тръгнаха мълчаливо през гората към Бастиона.

— Как разбра? — запита Макграт. — За Броган, искам да кажа.

Ричър сви рамене.

— Просто усетих. Май заради лицето. Те обичат да бият по лицето. Теб например. Но Броган нямаше белези. Видях му лицето — без синини, без кръв. Стори ми се нередно. Възбудата, засадата, напрежението, трябвало е да се облекчат с малко пердах. Както в твоя случай. Но той е техен човек, тъй че само са се ръкували.

Макграт кимна. Вдигна ръка и опипа носа си.

— Ами ако беше сбъркал? — запита той.

— Нищо особено — каза Ричър. — Ако бях сбъркал, той нямаше да е зад вратата. Щеше да лежи на пода с потрошени ребра след цялата оная шумотевица.

Макграт кимна отново.

— Ами писъците? — добави Ричър. — Минаха съвсем бавно, като за представление, а той пищеше та се късаше. Мъчеха се да привлекат вниманието.

— Да, в това много ги бива — каза Макграт. — И Уебстър се разтревожи. Не разбира защо Боркен иска на всяка цена да привлече вниманието, да раздуха нещата по-силно, отколкото трябва.

Бяха в гората. На половината път между малката поляна и Бастиона. Ричър спря. Като ударен в корема. Вдигна ръце пред устата си. Стоеше задъхан, сякаш всичкият въздух на този свят бе изчезнал.

— Господи, знам защо — каза той. — Това е примамка.

— Какво? — сепна се Макграт.

— Имам лошо предчувствие — каза Ричър.

— За кое? — тревожно запита Макграт.

— Боркен. Нещо не се връзва. В намеренията му. Нанеси първия удар. Но къде е Стиви? Знаеш ли какво? Мисля, че има два първи удара, Макграт. Тия глупости тук и още нещо, някъде другаде. Изненадващо нападение. Като Пърл Харбър, като проклетите му военни книги. Затова изостря напрежението. Холи, масовото самоубийство. Иска да привлече насам цялото внимание.