Лий Чайлд
Труден за убиване (40)

40

Макграт трескаво измъкна радиостанцията от джоба си. Отвори я и се вторачи. Тя пращеше шумно в дланта му. Уебстър пристъпи напред и я взе. После се отдръпна зад скалата и натисна бутона.

— Джаксън? — изрече той. — Говори Харланд Уебстър.

Макграт и Джонсън се струпаха около него. Тримата клекнаха до скалата. Уебстър леко отдръпна радиостанцията от ухото си, за да чуват и другите. На завет под скалата, сред планинската тишина, чуваха пращене, съскане и нечие забързано дишане. След това чуха глас.

— Харланд Уебстър? — изрече гласът. — Бре, бре, голямото началство.

— Джаксън? — повтори Уебстър.

— Не — отговори гласът. — Не е Джаксън.

Уебстър се озърна към Макграт.

— Кой е тогава?

— Бо Боркен — каза гласът. — Днес май вече би трябвало да съм президент Боркен. Президент на Свободните американски щати. Но, моля ви, говорете ми без формалности.

— Къде е Джаксън? — запита Уебстър.

Настана мълчание. Не се чуваше нищо, освен тихия електронен шум от телекомуникационната технология на ФБР. Спътници и ултракъси вълни.

— Къде е Джаксън? — попита отново Уебстър.

— Умря — каза гласът.

Уебстър пак се озърна към Макграт.

— Как?

— Просто умря — каза Боркен. — Всъщност сравнително бързо.

— Болен ли беше? — попита Уебстър.

Ново мълчание. После се раздаде смях. Висок и писклив. Звучен, почти истеричен смях, който претовари слушалката, преля в остър металически звън и отекна от скалата до тях.

— Не, не беше болен — каза Боркен. — Съвсем здрав си беше до последните десетина минути.

— Какво му направихте? — запита Уебстър.

— Същото, което ще направя на генералската дъщеря — каза Боркен. — Слушайте да ви разправя с пълни подробности. Много внимавайте, защото трябва да знаете с кого си имате работа. Ние тук не си поплюваме. Няма шега, разбрахте ли? Слушате ли ме?

Джонсън се приведе по-близо. Потен и пребледнял.

— Смахнати копелета — изрева той.

— Кой е тоя? — запита Боркен. — Да не е самият генерал?

— Генерал Джонсън — потвърди Уебстър.

От радиото пак долетя смях. Тихо, доволно кискане.

— Пълна къща — каза Боркен. — Директорът на ФБР и председателят на съвета на началник-щабовете. За нас е чест, повярвайте ми. Но пък и раждането на една нова нация го заслужава.

— Какво искате? — попита Уебстър.

— Разпнахме го — каза Боркен. — Намерихме две дървета на метър едно от друго и го заковахме. Ако не слушате, генерале, ще сторим същото с дъщеря ви. После му отрязахме топките. Той пищеше и молеше да не правим това, но все пак го направихме. С малката няма как да го направим, понеже е жена и прочие, но ще намерим някакъв еквивалент, нали ме разбирате? Как мислите, генерале, дали ще пищи? Вие я познавате по-добре. Лично аз се обзалагам, че ще пищи. Мисли се за костелив орех, но като види отблизо ножовете, бързичко ще запее на нов глас, сигурен съм.

Джонсън пребледня още повече. В лицето му не остана и капка кръв. Той се отпусна назад и тежко седна с гръб към скалата. Устните му беззвучно мърдаха.

— Какво искате, мръсни негодници? — изкрещя Уебстър.

Отново настана тишина. После гласът заговори спокойно и твърдо.

— Искам да спрете да ми крещите. Искам да се извините за грубия тон. Искам да се извините, че ме нарекохте с обидни думи. Аз съм президент на Свободните щати и в известна степен ми се полага учтивост и уважение, не смятате ли?

Гласът бе тих, но Макграт го чуваше съвсем ясно. Той тревожно погледна Уебстър. Бяха на път да загубят още преди да са започнали. В такива случаи най-важното правило беше да преговарят. Да накарат противника да говори и постепенно да надделеят. Класическа теория на обсадата. Но да се извинят в самото начало за грубо държание значеше край на всички надежди за надмощие. Все едно сами да си вържат ръцете. Оттам нататък се превръщаха в марионетки. Макграт енергично поклати глава. Уебстър кимна. Мълчаливо. Само държеше радиостанцията, без да говори. Знаеше си работата. И друг път бе попадал в подобно положение. Няколко пъти. Познаваше протокола. Сега първият проговорил щеше да се окаже по-слаб. И нямаше да е той. Двамата с Макграт гледаха надолу и чакаха.

— Чувате ли ме? — попита Боркен.

Уебстър продължи да гледа надолу. Мълчеше.

— Чувате ли ме? — повтори Боркен.

— Какво си намислил, Бо? — спокойно запита Уебстър.

От ефира долетя гневно дишане.

— Прекъснахте ми телефонната линия — каза Боркен. — Искам да я възстановите.

— Не сме — възрази Уебстър. — Телефонът ли не ти работи?

— Факсовете — каза Боркен. — Не получавам отговор.

— Какви факсове?

— Не ме баламосвайте. Знам, че сте прекъснали линията. Искам да я оправите.

Уебстър намигна на Макграт.

— Добре — каза той. — Можем да го направим. Но първо ти ще направиш нещо за нас.

— Какво? — попита Боркен.

— Холи. Доведи я на моста и я остави там.

Пак настана мълчание. После смехът избухна отново. Висок и писклив.

— Не се хващам на тая въдица — заяви Боркен. — Никакви споразумения.

Уебстър кимна. Заговори по-тихо. Като най-кроткия човек на света.

— Чуйте, мистър Боркен. Ако не можем да се споразумеем, как тогава да си помогнем взаимно?

Ново мълчание. Макграт се втренчи в Уебстър. Следващият отговор беше решаващ. Провал или победа.

— Ти ме чуй, Уебстър — изрече гласът. — Никакви споразумения. Не направите ли точно каквото ви кажа, Холи ще умре. Много болезнено. Аз държа всички козове и няма да се пазаря. Разбра ли?

Раменете на Уебстър провиснаха. Макграт извърна глава.

— Възстановете линията на факса — продължи гласът. — Връзката ми е необходима. Светът трябва да знае какво вършим тук. Това е велик исторически момент, Уебстър. Не ще позволя да ми го отнемеш с тъпите си игрички. Светът трябва да стане свидетел на първите удари срещу вашата тирания.

Уебстър бе забил поглед в земята.

— Знам, че не можеш да вземеш сам толкова важно решение — каза Боркен. — Трябва да се консултираш с Белия дом. И онзи там има интерес, не смяташ ли?

Дори и през мъничката радиостанция се долавяше ясно невероятната мощ на гласа му. Уебстър болезнено примижа, сякаш усещаше върху ухото си непосилна тежест. Хапеше устни и се задъхваше, а сърцето и дробовете му се бореха за място в гърдите.

— Решавай — каза Боркен. — Ще се обадя след две минути.

После радиостанцията замлъкна. Уебстър се втренчи в нея, като че никога досега не бе виждал подобно устройство. Макграт се пресегна и щракна бутона.

— Добре — каза той. — Ще протакаме, нали така? Кажете му, че поправяме линията. Кажете, че сме във връзка с Белия дом, ООН, Си Ен Ен, каквото ви хрумне. По дяволите, говорете му каквото иска да чуе.

— Защо прави това? — разсеяно промърмори Уебстър. — Защо нагнетява напрежението? Кара ни насила да го нападнем. И ще се наложи, нали? Точно както желае. Не ни дава избор. Предизвиква ни.

— Защото е луд — каза Макграт.

— Тъй трябва да е — каза Уебстър. — Напълно луд. Иначе просто не разбирам защо се мъчи да привлече вниманието. Сам каза, че вече държи всички козове.

— После ще му мислим, шефе — каза Макграт. — Засега важното е да протакаме.

Уебстър кимна. Реши да мисли само за най-неотложното.

— Ще ни трябват повече от два часа — каза той. — Спасителният екип не може да пристигне за по-малко от четири. Може би пет или шест.

— Добре де, нали е четвърти юли — отвърна Макграт. — Кажете му, че техниците не са на работа. Че може да мине цял ден, докато ги съберем.

Спогледаха се. Завъртяха очи към Джонсън. Той беше извън играта. Лежеше отпуснат до камъка, пребледнял и вцепенен. Едва дишаше. Деветдесет часа убийствен стрес и вълнения най-сетне го бяха прекършили. Изведнъж радиостанцията в ръката на Уебстър запращя отново.

— Е? — попита Боркен, когато смущенията отслабнаха.

— Добре, съгласни сме — каза Уебстър. — Ще поправим линията. Но ще ни трябва време. Техниците не работят през празниците.

Мълчание. После тихичък смях.

— Денят на независимостта — каза Боркен. — Май трябваше да избера друга дата.

Уебстър не отговори.

— Искам морските пехотинци да са ми под око — каза Боркен.

— Какви пехотинци? — попита Уебстър.

Нов кратък смях. Кратък и снизходителен.

— Имате осем морски пехотинци — каза Боркен. — И бронирана кола. Нашите разузнавачи са навсякъде. Наблюдаваме ви. Както вие ни наблюдавате с ония гадни самолети. Голям късмет имате, че стингърите не стигат толкова нависоко, инак нямаше да се отървете само с един скапан хеликоптер.

Уебстър не отговори. Оглеждаше хоризонта. Макграт също търсеше машинално слънчеви проблясъци по лещите на бинокъл.

— Вероятно в момента сте близо до моста — каза Боркен. — Прав ли съм?

Уебстър сви рамене. Макграт енергично закима.

— Да, сега сме близо до моста — отговори Уебстър.

— Искам морските пехотинци на моста — каза Боркен. — Да седнат един до друг на ръба. С бронираната кола зад тях. Искам го веднага, разбра ли? Иначе ще се заемем с Холи. Избирай, Уебстър. Или пък да реши генералът. Дъщерята си е негова, пехотинците също, нали?

Джонсън се опомни и вдигна очи. Пет минути по-късно морските пехотинци седяха на разбития край на шосето, провесили крака в пропастта. Бронетранспортьорът стоеше зад тях. Уебстър още беше зад скалата заедно с Макграт и Джонсън. Продължаваше да държи радиостанцията до ухото си. Чуваше приглушени звуци. Сякаш Боркен бе закрил микрофона с длан и говореше по друга радиостанция. Тихият му глас се редуваше с пращящи отговори. Най-сетне дланта се отдръпна и гласът заговори високо и ясно.

— Браво, Уебстър, добре го свърши. Нашите разузнавачи ги виждат чудесно. Снайперистите също. Мръднат ли, мъртви са. Кой друг е при теб?

Уебстър се поколеба. Макграт енергично поклати глава.

— Не виждаш ли? — запита Уебстър. — Мислех, че ни наблюдавате.

— Не точно сега — отвърна Боркен. — Наредих на хората да се отдръпнат малко. На отбранителни позиции.

— Никой друг няма — каза Уебстър. — Само аз и генералът.

Ново мълчание.

— Добре, вървете при пехотинците — каза Боркен. — На моста. В края на редицата.

Уебстър дълго стоя неподвижен. С вкаменено лице. После стана и кимна на Джонсън. Джонсън се изправи залитайки и двамата тръгнаха покрай завоя. Оставиха Макграт сам, приклекнал зад скалата.

 

 

Макграт изчака две минути и пропълзя на юг към шевролета. Гарбър и адютантът на Джонсън бяха отпред, Милошевич и Броган стояха отзад. Всички го гледаха.

— Какво става, по дяволите? — запита Броган.

— Здравата я закъсахме — каза Макграт.

След две минути забързани обяснения всички бяха на същото мнение.

— И какво сега? — запита Гарбър.

— Трябва да измъкнем Холи — каза Макграт. — Преди онзи да е разбрал, че го баламосваме.

— Но как? — попита Броган.

Макграт го погледна. После погледна Милошевич.

— Ние тримата — каза той. — В края на краищата това е наша работа. Наречете го както щете: тероризъм, подривна дейност, отвличане, все е задължение на Бюрото.

— И ние да го направим? — възкликна Милошевич. — Само тримата? Сега?

— Имаш ли по-добро предложение? — отвърна Макграт. — Ако искаш нещо да стане, свърши си го сам, нали така?

Гарбър бе извърнал глава и оглеждаше тримата на задната седалка.

— Ами вървете да го свършите — каза той.

Макграт кимна и вдигна ръка. Разпери три пръста.

— Аз съм палецът — каза той. — Тръгвам на изток от пътя. Броган, ти си показалецът. Ще изминеш около километър и половина на запад от пътя и тръгваш оттам. Мило, ти си средният пръст. Отдалечаваш се три километра на запад и тръгваш на север. Промъкваме се поотделно на километър и половина един от друг. Срещаме се на пътя един километър преди града. Ясно?

Броган направи гримаса. После кимна. Милошевич сви рамене. Гарбър погледна Макграт, а адютантът включи двигателя и бавно подкара на юг. Спря след около четиристотин метра, където скалите свършваха и имаше свободен достъп на юг и на север. Тримата агенти провериха оръжието си. Всеки имаше служебен револвер трийсет и осми калибър в лъскав кожен кобур под мишницата. Шест патрона в барабана и резервен пълнител с още шест в джоба.

— Опитайте се да отнемете две-три пушки — каза Макграт. — Пленници не ни трябват. Видите ли някое копеле, стреляйте на месо.

Милошевич имаше най-дълъг път, затова тръгна пръв. Изтича през пътя и пое право на запад из планинските шубраци. Добра се до групичка дървета и изчезна. Макграт запали цигара и прати Броган след него. Гарбър изчака, докато и той изчезна в дърветата, после се обърна към Макграт.

— Помнете какво ви казах за Ричър. Не греша. Той е на ваша страна, повярвайте ми.

Макграт сви рамене и продължи мълчаливо да пуши. Отвори вратата на шевролета и се измъкна навън. Смачка цигарата с крак и се отдалечи на изток през крайпътната трева и храсталаците.

 

 

Макграт наближаваше петдесетте и пушеше като комин, но беше в добра форма. Имаше мършава фигура — от онези, които устояват и на годините, и на тютюна. Беше нисък, само един и седемдесет и пет, но як. Седемдесет килограма кости и здрави, жилави мускули, които не се нуждаеха от поддържане и никога нямаше да се превърнат в сланина. От хлапе си беше все същият. Нито по-зле, нито по-добре. Обучението му на агент беше отдавна и изобщо не можеше да се сравнява с днешното. Но той го преодоля като на шега. Физически беше непобедим. Не от най-бързите в курса, но най-издръжлив. Някога тренировките в Куонтико бяха жестоки. Безкрайни кросове с естествени препятствия из горите на Вирджиния. Макграт винаги пристигаше трети или четвърти. Но ако ги пратеха пак по маршрута, той го преодоляваше точно за същото време. До секундата. Най-бързите едва се влачеха, а той невъзмутимо трополеше напред. После обратно. На втория тур Макграт винаги пристигаше пръв. Ако имаше трети тур, само той се завръщаше.

Сега тичаше в лек тръс към южния край на оврага. Беше изминал около триста метра на изток. Склонът тук му се стори закрит и не толкова стръмен. Без да спира, той побегна надолу. Къси скокове с изпънати крака по наклона. Теренът беше коварен. Подхлъзна се по един малък сипей и забави падането, като се вкопчваше в хилавите дръвчета. Изтича на зигзаг между разхвърляните скали по дъното и пое по отсрещния склон.

Изкачването бе по-трудно. Забиваше здраво крака в ситните камъчета и се придърпваше нагоре, скубейки шепи трева. Лъкатушеше между дръвчета и храсти в търсене на опора. Допълнителните петнайсет метра от север бяха истинско изтезание. Той отби надясно, където старо срутване разкриваше път към по-полегат наклон. Подхлъзна се и запълзя нагоре през натрошените камъни.

Спря в естествения навес, където пръстта се бе изронила изпод преплетените корени. Напрегна слух. Не чу нищо, освен тишина. Притисна гърди към земята, подаде глава и надникна на север, към вражеската територия. Не видя нищо. Само полегати склонове, след това хълмове и накрая огромните планини в далечината. Синьо небе, милиони дървета, чист въздух, абсолютна тишина. Това не ти е Чикаго, Мак, помисли си той.

Пред него имаше пояс от храсталаци — там скалата бе твърде близо до повърхността, за да расте нещо друго. По-нататък започваха да се мяркат дървета, отначало разделени от скалисти зъбери, след това все по-гъсти. Там, където трябваше да е пътят, се мержелееше извита пролука между короните. Триста метра наляво. Той изпълзя на тревата и изтича към дърветата. Зави наляво, наближи пътя и продължи покрай него през гората на север.

Тичаше в тръс, заобикаляйки дърветата като някаква бавна пародия на футболен нападател, устремен през защитата на противника. Картата бе запечатана в главата му. Вероятно му оставаха около пет километра. Пет километра бавен тръс, почти като бърз ход — общо четирийсет и пет, може би петдесет минути. Склонът под краката му се изкачваше плавно нагоре. На всяка четвърта или пета стъпка кракът му удряше земята малко по-рано — стръмнината се увеличаваше в подножието на хълмовете. Няколко пъти се препъна в стърчащи корени. Веднъж налетя на дънер. Но продължаваше неуморно напред.

След четирийсет минути спря. Навярно Броган и Милошевич идваха по подобен маршрут, но по-дълъг, защото първо трябваше да се отдалечат на запад. Значи щяха да се забавят. В най-добрия случай щяха да дойдат двайсетина минути след него. Той се отдръпна навътре в гората и седна до един дънер. Запали цигара. Предполагаше, че до мястото на срещата няма и километър. Според картата в главата му малко по-нататък пътят поемаше право нагоре към Йорк.

Изчака петнайсет минути. Две цигари. После стана и продължи напред. Крачеше предпазливо. Наближаваше. На два пъти мина наляво да провери къде е пътят. Промъкваше се през дърветата, докато зърне слънчевите отблясъци по платното. После изтичваше обратно и продължаваше на север. Най-сетне гората пред него започна да оредява. Отвъд последните дървета просветна открито пространство. Той спря и се огледа, за да намери пролука. Видя как пътят напуска гората. Зърна сгради. Сива развалина върху малка могилка отляво. Съдебната сграда отдясно. По-запазена. Искрящо бяла под слънчевите лъчи. Макграт дълго я гледа през дърветата. После се върна назад. Петстотин метра навътре в гората. Отби към пътя, докато зърна неясни сиви отблясъци между стволовете. Подпря се на едно дърво и зачака Броган и Милошевич.

 

 

Този път той устоя на изкушението да запали цигара. Отдавна бе научил, че да пушиш в укритие не е много умно. Мирисът се разсейва и човек с по-остро обоняние може да го надуши. Затова се подпря на дървото и отчаяно заби поглед надолу. Загледа се в обувките си. Бяха съсипани след катеренето по северния склон. Жестоко издрани от острите камъни. Макграт се вгледа в захабените им носове и изведнъж разбра, че е предаден. Паниката избухна в гърлото му. Усети около гърдите си стоманен обръч. Сякаш току-що бе чул зад гърба му тихичко да се захлопва желязна врата. Обръща се и я вижда как идва право насреща върху добре смазаните панти и издрънчава право в лицето му.

Какво бе казал Боркен по радиото? Както вие ни наблюдавате с ония гадни самолети. А какво му бе казал в Бют адютантът на генерала? Поглеждаш нагоре, виждаш тъничка бяла следа и си мислиш, че „Транс Уърлд“ пътува нанякъде. Откъде да знаеш, че военните са решили да проверят дали тази сутрин си с лъснати обувки. Тогава откъде знаеше Боркен, че в небето летят разузнавателни самолети? Някой му бе казал. Но кой? Кой знаеше, дявол да го вземе?

Трескаво се озърна наоколо и първото, което видя, бе куче, наближаващо право отпред. После още едно. Носеха се през дърветата срещу него. Чу зад гърба си някакъв звук. Шум от стъпки и свистене на клончета. После същият звук долетя отдясно. Отляво изщрака оръжие. Кучетата вече бяха съвсем близо. Макграт се завъртя, обзет от паника. Отвсякъде през дърветата идваха хора. Мършави, брадати мъже с маскировъчни облекла, пушки и автомати. На коланите им висяха гранати. Петнайсет-двайсет души. Крачеха спокойно и бавно. Обграждаха го от всички страни. Той се завъртя на една страна, после на друга. Беше в обръч. Мъжете надигнаха оръжията си. Петнайсет-двайсет дула се целеха в него като спици на колело.

Стояха мълчаливи, готови за стрелба. Макграт се завъртя в кръг, като оглеждаше лице подир лице. После един от тях излезе напред. Нещо като офицер. Пъхна ръка право под сакото на Макграт. Дръпна от кобура служебния револвер. После посегна към джоба му. Напипа резервния пълнител и го извади. Прибра оръжието и се усмихна. Замахна с юмрук и удари Макграт в лицето. Макграт залитна и отзад го подпря дулото на пушка. После чу свистене на гуми по пътя. Бучене на двигател. Озърна се и забеляза тъмнозелен отблясък. Джип. С двама души в него. Войниците се приближиха и го изтласкаха от гората. Той примига от яркото слънце. Усети как от носа му се стича кръв. Джипът наближи бавно и спря до него. Шофьорът го гледаше с любопитство. Отдясно седеше грамаден мъж в черно. Бо Боркен. Макграт го разпозна по снимката от досието. Впи поглед в него. Боркен приведе глава настрани и се ухили.

— Здравейте, мистър Макграт. Бива ви в бягането, нали?