Лий Чайлд
Труден за убиване (37)

37

В четири и половина сутринта Уебстър нетърпеливо чакаше новата смяна. Джонсън, Гарбър и адютантът дремеха на столовете. Макграт беше отвън с телефонните техници. Вече привършваха. Работата отне повече време, отколкото предполагаха. Първо прерязаха телефонния кабел от Йорк и го насочиха към временна разпределителна кутия, която закрепиха в основата на един от стълбовете. После прокараха покрай пътя кабел от кутията до командния пункт. Включиха го в един от страничните изводи.

Но не излезе нищо. Поне на първо време. Техниците взеха да мърморят за милиметри, смущения и съпротивления. Работиха цели три часа. Вече бяха готови да обвинят несъвместимото армейско оборудване, когато се сетиха да проверят собствената си разпределителна кутия. Повредата се оказа там. Дефектен елемент. Смениха го и системата заработи идеално. В четири и половина Макграт ги изпращаше с хиляди заръки да си мълчат, когато Уебстър излезе при него. Погледаха как камиончето на техниците се отдалечава. Шумът заглъхна зад завоя. Уебстър и Макграт продължаваха да се взират в ясната лунна нощ. Стояха така пет минути, докато Макграт си допуши цигарата. Не разговаряха. Само гледаха в далечината на север и се питаха мълчаливо какво става там.

— Върви да събудиш момчетата — каза Уебстър. — Ще се оттеглим за малко.

Макграт кимна и тръгна към спалните фургони. Събуди Милошевич и Броган. Двамата спяха съвсем облечени върху кушетките. Станаха и се разкършиха. Слязоха по стълбичката и завариха отвън Уебстър, Джонсън и адютанта. Гарбър стоеше малко по-назад.

— Телефонната линия е готова — каза Уебстър.

— Вече? — изненада се Броган. — Мислех, че ще я прекъснем сутринта.

— Решихме да не протакаме — отвърна Уебстър и кимна към Джонсън. Жестът говореше недвусмислено: нали разбираш, човекът е разтревожен.

— Добре — каза Милошевич. — Ще я държим под око.

— Събудете ни в осем — заръча Уебстър. — Или По-рано, ако се наложи.

Броган кимна и тръгна на север към командния пункт. Милошевич го последва. Спряха един до друг да погледат планинските склонове под лунното сияние. Докато стояха, в празния команден пункт забръмча факс. Листът изпълзя с текста нагоре. Беше пет без десет сутринта. Петък, четвърти юли.

 

 

Броган събуди генерал Джонсън час и десет минути по-късно, точно в шест. Почука силно по вратата на фургона и след като не получи отговор, влезе и побутна стареца.

— Обаждат се от военновъздушната база „Питърсън“, сър — каза Броган. — Искат да разговарят с вас.

Джонсън се запрепъва към командния пункт по риза и панталони. За да не му пречи, Милошевич излезе при Броган в неясното утро. След пет минути Джонсън се появи на прага.

— Трябва да обсъдим положението — обяви той и отново изчезна вътре.

Милошевич отиде да събуди останалите. След малко те се зададоха. Уебстър и адютантът се прозяваха. Гарбър вървеше изпънат като бастун. Макграт беше облечен и пушеше. Кой знае дали изобщо бе лягал. Изкатериха се по стълбичката и насядаха около масата рошави, със зачервени очи.

— Обадиха се от „Питърсън“ — съобщи Джонсън. — На разсъмване пращат спасителен хеликоптер да търси ракетното поделение.

Адютантът кимна.

— Уставно положение.

— Основано върху догадки — каза Джонсън. — Смятат, че имат работа с механична или електротехническа повреда.

— Което се случва често — добави адютантът. — Ако радиото им се повреди, според устава трябва да го поправят. Ако в същото време се повреди и камион, трябва да спрат и групово да изчакат помощ.

— Готови за отбрана? — запита Макграт.

Адютантът кимна отново.

— Точно така. Да отбият от пътя и да чакат хеликоптер.

— Трябва ли да им кажем? — запита Макграт.

Адютантът се приведе напред.

— Там е въпросът. Какво ще им кажем всъщност? Дори не знаем със сигурност, че онези безумци са ги докопали. Все още не е изключено да имат повредено радио и камион.

— Надявай се — промърмори Джонсън.

Уебстър сви рамене. Знаеше как да се справя с такива случаи.

— Какво печелим? — запита той.

— Нищо не печелим — отвърна Джонсън. — Кажем ли, че ракетите са пленени, започва дандания до небесата, губим контрол над положението и признаваме, че сме нарушили заповедта на Вашингтон да кротуваме до понеделник.

— Добре, а какво губим? — запита Уебстър.

— Загубата е чисто теоретична — каза Джонсън. — Ако допуснем, че са пленени, значи вече са скрити на сигурно място. В такъв случай авиацията няма да ги открие. Ще се повъртят малко и ще се върнат да чакат.

Уебстър кимна.

— Добре. Нищо не печелим, нищо не губим, край на тревогите.

Настана кратко мълчание.

— Значи ще си траем — каза Джонсън. — Оставяме хеликоптера да излети.

Макграт смаяно тръсна глава.

— Ами ако им хрумне да свалят хеликоптера?

Адютантът на генерала се усмихна снизходително.

— Няма начин. РВП ще им попречи.

— РВП ли? — повтори Макграт.

— Съкратено от „Разпознай враг или приятел“ — обясни адютантът. — Електронна система. Хеликоптерът излъчва сигнал. Ракетата го разпознава като приятел и отказва да излети.

— Сигурно ли е? — запита Макграт.

Адютантът кимна.

— Сто на сто.

Гарбър го изгледа навъсено. Но премълча. Не беше експерт в тази област.

— Добре — каза Уебстър. — По леглата. Събуди ни към осем, Броган.

 

 

На пистата в базата „Питърсън“ хеликоптер „Боинг CH–47D Чинук“ загряваше двигателите и започваше да гълта от своите три хиляди осемстотин деветдесет и пет литра гориво. Чинукът е огромна машина с две носещи витла, които се въртят в рамките на овал с размери трийсет на двайсет метра. Празен тежи над десет тона и може да вдигне още единайсет. Всъщност представлява грамаден летящ сандък с двигател отгоре, резервоари отстрани и кабина за екипажа високо отпред. Всеки хеликоптер става за издирване, но единствено чинук може да спасява тежко оборудване.

Тъй като беше празник и дежуреше минималният личен състав, диспечерът отдели само двама пилоти. Без наблюдател. Предполагаше, че не им трябва. Колко му е да откриеш пет камиона на някоя крайпътна отбивка в Монтана?

 

 

— Трябваше да останеш тук — каза Боркен. — Нали, Джо?

Ричър се озърна из полумрачната барака. Джоузеф Рей стоеше мирно върху жълтия квадрат. Гледаше право напред. Беше гол. От носа и устата му течеше кръв.

— Нали, Джо? — повтори Боркен.

Рей не отговори. Боркен пристъпи към него и стовари юмрук в лицето му. Рей залитна и падна назад. Блъсна се в задната стена и с усилие застана отново върху квадрата.

— Питах те нещо — каза Боркен.

Рей кимна. От брадата му капеше кръв.

— Ричър трябваше да остане тук — каза той.

Боркен го удари отново. Жесток прав удар в лицето. Главата на Рей отхвръкна назад. Бликна кръв. Боркен се усмихна.

— Никакви приказки, когато си на квадрата, Джо. Знаеш правилника.

Върна се назад и пъхна дулото на пистолета в ухото на Ричър. Избута го на поляната. Махна на Стиви да го последва.

— Ти стой на квадрата, Джо — подвикна той през рамо.

Стиви затръшна вратата на бараката. Боркен се завъртя и изтласка Ричър към него.

— Кажи на Фаулър да се отърве от тоя тип — нареди той. — И да е бил полезен, вече не ни трябва. Прибери кучката в стаята. Организирай охрана около сградата. Работа ни чака, нали? Няма време за глупости. На парадния плац в шест и половина. Всички да са там. Ще им прочета прокламацията, преди да я пуснем по факса.

 

 

Макграт не можеше да заспи. Върна се във фургона заедно с другите и легна на кушетката, но след десет минути стана. В седем без петнайсет влезе при Броган и Милошевич в командния пункт.

— Ако искате, вървете да си починете, момчета — каза той. — Аз ще наглеждам тук.

— Може да организираме закуска — предложи Броган. — Заведенията в Калиспел трябва вече да са отворени.

Макграт кимна разсеяно. Бръкна във вътрешния джоб за портфейла си.

— Не се тревожете — каза Броган. — Аз черпя. Мой ред е.

— Добре, благодаря — кимна Макграт. — И донесете кафе. Много кафе.

Двамата станаха и излязоха. Макграт ги гледаше от прага как потеглят на юг с една от армейските коли. Скоро шумът заглъхна и той остана сам с тихото електронно бръмчене зад гърба си. Върна се да седне. Часовникът сочеше седем. Факсът заработи.

 

 

Холи погали стария дюшек, сякаш върху него лежеше Ричър. Сякаш не докосваше някакъв протрит раиран дюшек, натъпкан с вехти конски косми, а неговото тяло — покрито с белези и синини, горещо, твърдо и мускулесто. Тя примига, за да пропъди сълзите. Въздъхна дълбоко и се замисли над следващото решение. Нямаше Ричър, нямаше Джаксън, нямаше оръжие и инструменти, а навън пазеха шестима часови. Тя огледа стаята за хиляден път и отново потъна в мисли.

 

 

Макграт заблъска с юмруци по фургона, за да събуди останалите. После изтича в командния пункт и видя, че от факса излиза трето копие от съобщението. Вече бе получил две. Сега и трето.

Уебстър дотича пръв. След минута нахълта Джонсън. После дойде Гарбър и накрая адютантът. Един след друг източваха по стълбичката и се втурваха към масата. Сядаха и поглеждаха Макграт въпросително. Макграт бе унесен в четене.

— Какво има, Мак? — запита Уебстър.

— Обявяват независимост — каза Макграт. — Чуйте това.

Той огледа четирите лица около себе си. Зачете на глас:

— Правителствата се създават от хората и извличат законна власт от съгласието на управляваните. Народът има право да ги смени или отхвърли след дълга верига от злоупотреби и неправди.

— Цитират оригинала — каза Уебстър.

— Перифразират — поправи го Гарбър.

Макграт кимна.

— Слушайте по-нататък. Историята на сегашното правителство на Съединените щати е история на непрестанни злоупотреби и неправди, целящи да установят абсолютна тирания над народа.

— Какво става, по дяволите? — запита Уебстър. — Да не се връщаме пак в 1776 година?

— Нататък е още по-зле — каза Макграт. — Затова ние, представителите на Свободните американски щати, разположени първоначално в бившия окръг Йорк на бившия щат Монтана, тържествено обявяваме и декларираме, че от днес тази територия е свободна и независима държава, отхвърлила всяка зависимост от Съединените щати, разтрогнала всички предишни политически връзки и като свободна и независима държава има пълното право да обявява война, да сключва мир, да защитава своите граници и въздушното си пространство, да сключва съюзи, да води търговия и да извършва всички други дейности на свободна и независима държава.

Той вдигна глава. Грижливо събра трите екземпляра и мълчаливо ги сложи на масата.

— Защо са три екземпляра? — запита Гарбър.

— Трима получатели — обясни Макграт. — Ако не ги бяхме засекли, вече щяха да са пристигнали.

— Къде? — запита Уебстър.

— Първият номер е столичен — каза Макграт. — Сигурно е на Белия дом.

Адютантът на Джонсън придърпа стола си към компютърния терминал. Макграт му продиктува номера. Адютантът го натрака и по екрана бързо пробягаха редове. Той кимна.

— Белият дом. Следващият?

— Някъде в Ню Йорк — каза Макграт и продиктува номера от втория екземпляр.

— Обединените нации — каза адютантът. — Искат свидетели.

— Третия не го знам — каза Макграт. — Код четиристотин и четири.

— Атланта, Джорджия — обади се Гарбър.

— Какво има в Атланта? — запита Уебстър.

Адютантът енергично тракаше по клавишите.

— Си Ен Ен — отвърна той. — Искат реклама.

Джонсън кимна.

— Хитро измислено. Искат всичко на живо по телевизията. Боже мой, представяте ли си? ООН за посредник и денонощни коментари по Си Ен Ен. Пред очите на целия свят.

— Какво да правим сега? — запита Уебстър.

Настана дълго мълчание.

— Защо споменават въздушното пространство? — изрече високо Гарбър.

— Перифразират — каза Уебстър. — През 1776 година не е имало никакво въздушно пространство.

— Ракетите — възкликна Гарбър. — Може ли да са премахнали системата РВП?

Отново мълчание. Чуха как отвън спира кола. Затръшнаха се врати. Броган и Милошевич изтропаха по стълбичката и нахълтаха сред мъртвешка тишина. Носеха кафяви книжни торби и пластмасови чаши с найлонови капачета.

Грамадният спасителен чинук прелетя без затруднения от Колорадо до военновъздушната база „Малмстром“ край Грейт Фолс, Монтана. Кацна там и насреща му се отправиха цистерни с гориво. Пилотите отидоха в столовата да пият кафе. Върнаха се след двайсет минути. Излетяха отново, описаха изящна дъга в свежото утро и се отправиха с тътен на северозапад.