Лий Чайлд
Труден за убиване (36)

36

Ричър се събуди точно в десет без две минути. Събуди се както винаги — бързо, без да помръдва, без ни най-малка промяна в дишането. Усети ръката си под тила и открехна очи едва забележимо. В другия край на наказателната барака Джоузеф Рей продължаваше да седи до вратата. Гледаше си часовника. Глокът лежеше на пода до него.

Ричър отброи мислено деветдесет секунди. Рей въртеше очи ту към тавана, ту към часовника. После се втренчи в Ричър. Ричър стремително скочи нагоре и се озова на крака. Притисна ухото си с длан, сякаш слушаше тайно съобщение. Очите на Рей се разшириха. Ричър кимна.

— Добре — каза той. — Отвори вратата, Джо.

Рей извади ключа от джоба си. Отключи. Вратата се открехна сама.

— Искаш ли глока? — запита Рей.

Хвана пистолета за дулото и го протегна напред. С тревога в очите. Ричър се усмихна. Очакваше нещо подобно. Рей бе глупав, но не чак дотам. За два часа и половина беше обмислил всичко. Сега правеше последна проверка. Ако Ричър вземеше пистолета, значи лъжеше. Без съмнение пълнителят лежеше в джоба на Рей.

— Не ми трябва — каза Ричър. — Всичко наоколо е под прицел. Повярвай ми, Джо, разполагам с далеч по-мощни оръжия от някакъв си деветмилиметров пистолет.

Рей кимна и се отдръпна.

— Не забравяй за лазера — каза Ричър. — Излезеш ли от бараката, мъртъв си. Засега с нищо не мога да ти помогна. Vous comprenez, mon ami?^[1]

 

 

Рей кимна отново. Ричър се измъкна в нощта. Рей затвори вратата зад него. Ричър безшумно отстъпи назад и спря зад ъгъла на бараката. Коленичи и напипа неголям камък. Хвана го здраво и зачака Рей да излезе.

Рей не се появи. Ричър изчака осем минути. От дълъг опит знаеше: не изскочат ли след шест минути, изобщо не ги чакай. Хората планират на интервали от пет минути, защото тъй са устроени часовниците. Казват си: ще изчакам пет минути. После от предпазливост добавят още една. Мислят си, че е много хитро. Ричър изчака първите пет плюс допълнителната, после за всеки случай прибави още две. Но Рей не се появи. Нямаше да излезе.

Ричър не пресече поляната. Предпочиташе да се придържа към дърветата. Заобиколи през гората. Избягваше утъпканите пътеки. Кучетата не го плашеха. Знаеше, че са вързани. Фаулър бе споменал за пуми. Никой не пуска кучета нощем там, където върлуват пуми. Инак на сутринта непременно ще си остане без кучета.

Прикрит между дърветата, той обиколи целия Бастион. Никъде не светеше, цялата поляна тънеше в мрак и тишина. Изчака между дърветата зад столовата. Кухнята беше тромава ъгловата пристройка, прилепена отзад. Не светеше, но вратата беше отворена и в сенките стоеше жената, която му бе донесла закуска. Той я огледа иззад дърветата. Изчака пет минути. Шест. Не забеляза никакво друго движение. Метна камъче на пътеката вляво от нея. Жената подскочи. Ричър подвикна тихо. Тя излезе от сенките. Сама. Тръгна към дърветата. Той я дръпна за лакътя в тъмното.

— Как се измъкна? — прошепна жената.

Не личеше на колко години е. Може би двайсет и пет, може би четирийсет и пет. Беше хубава жена, слаба, с дълга права коса, но изнурена от грижи и страхове. И все пак в нея тлееше искрица упорит борчески дух. Преди век сигурно би крачила със заселниците по пътя за Орегон.

— Как се измъкна? — повтори тя.

— През вратата — прошепна Ричър.

Жената го изгледа с недоумение.

— Трябва да ни помогнеш — прошепна тя.

После замълча, сплете пръсти, завъртя глава насам-натам и с ужас се взря в тъмнината.

— Как да ви помогна? — запита Ричър. — Защо?

— Всички са луди — рече жената. — Трябва да ни помогнеш.

— Как? — повтори той.

Тя мълчаливо направи гримаса, сви рамене и разпери ръце, като че всичко бе ясно или просто не знаеше откъде да започне.

— Разкажи от началото — подкани я Ричър.

Тя кимна, преглътна, кимна още веднъж и се овладя.

— Изчезнаха хора.

— Какви хора? — запита той. — Как изчезнаха?

— Просто изчезнаха. Боркен има пръст в тая работа. Той завладя всичко. Дълго е за разправяне. Повечето от нас бяха тук с други групи. Просто се борехме да оцелеем сами или със семействата си, нали разбираш? Аз бях със Северозападните бунтари. После Боркен взе да се навърта наоколо и да дрънка за обединение. Караше се и спореше. Другите водачи не приемаха възгледите му. После просто започнаха да изчезват. Хей така, напускаха. Боркен каза, че загубили смелост. И си тръгнали. Затова трябвало да се обединим с него. Нямало друг избор. Някои от нас са, кажи-речи, пленници.

Ричър кимна.

— А сега става нещо из мините — добави жената.

— Какво точно? — запита той.

— Не знам. Сигурно ще е нещо лошо. На нас не ни позволяват да припарим нататък. Само километър и половина нагоре по пътя, но е забранено. Днес ставаше нещо. Рекоха, че отиват да работят на юг по границата, когато обаче се върнаха за обяд, дойдоха от север. Видях ги през кухненското прозорче. Смееха се.

— Кои бяха?

— Боркен и най-верните му хора. Той е луд. Казва, че когато обявим независимост, ще ни нападнат и трябва да отвърнем на удара. Още утре. Всички се страхуваме. Имаме семейства, нали разбираш. Но нищо не можем да сторим. Застанеш ли срещу него, или те прогонва, или крещи, додето се съгласиш. Никой не може да му устои. Той ни владее изцяло.

Ричър кимна отново. Жената безсилно се притисна към него. Усети сълзите по бузите й.

— А не можем да победим, нали? — каза тя. — Няма начин, ако ни нападнат. Ние сме само сто души. Как да победим цяла армия? Всички ще умрем.

В разширените й очи се белееше отчаяние. Ричър сви рамене. Тръсна глава и се помъчи да говори спокойно и убедително.

— Няма да има атака — каза той. — Обсада, това ще е. Изчакване. Ще преговарят. И преди се е случвало. Няма да пратят армията, а ФБР. Бюрото си знае работата. Всичко ще е наред. Няма да ви убият. Изобщо не искат такова нещо. Всичко това са само брътвежи на Боркен.

— Свобода или смърт — прошепна тя. — Все това разправя.

— ФБР си знае работата — повтори Ричър. — Никой не иска да ви убива.

Жената прехапа устни, затвори просълзените си очи и отчаяно тръсна глава.

— Не те. Боркен ще ни избие. Свобода или смърт, не разбираш ли? Ако дойдат, той ще избие всички ни. Или ще ни принуди да се самоубием. Като онези масови самоубийства. Ще ни принуди. Знам го.

Ричър я гледаше мълчаливо.

— Чух ги да разговарят — продължи тя. — Все шушукат, все кроят тайни планове. Казват, че жените и децата трябвало да умрат. Било оправдано. Било важно от историческа гледна точка. Обстоятелствата го налагали.

— Значи си ги чула? — запита Ричър. — Кога?

— Непрекъснато. Все кроят планове. Боркен и неговите довереници. Жените и децата трябвало да умрат, така казват. Ще ни накарат да се самоубием. Масово самоубийство. Цели семейства. Децата. В мините. Мисля, че ще ни накарат да влезем в мините и да се самоубием.

Жената замълча и се озърна из мрачната гора. Трепереше цяла, макар че нощта не бе студена.

— Не трябваше да е така — каза тя. — Просто искахме да живеем свободни тук, да отгледаме децата си, нали разбираш. Сигурно сме полудели.

Ричър сви рамене.

— Не ми е работа да съдя.

— Имахме си причини — каза жената. — Всеки има право да живее свободно.

— Без съмнение — потвърди Ричър.

— Само че всичко се обърка. Не искахме тоя кошмар.

Той кимна.

— И какво смяташ да правиш сега? — запита жената.

— Да похапна — каза Ричър. — Умирам от глад. Има ли нещо вътре? Сандвич например.

 

 

Взе си сандвич с лебервурст и пое към мините. Остана между дърветата, докато стигна далеч отвъд парадния плац. После свърна на изток и стигна до пътя, идващ от Йорк. Беше неравен, надупчен и сив под лунната светлина. Ричър тръгна по него на север, като се придържаше в сянката на дърветата.

Пътят лъкатушеше с остри завои по планинския склон. Сигурен знак, че води към нещо важно, иначе просто не би си струвало труда да го прокарат. След около километър и половина криволичене и триста метра по-нависоко последният завой извеждаше към котловина с размерите на пуст стадион. Ямата беше отчасти естествена, отчасти разкъртена с експлозиви в утробата на огромните върхове. Опираше в отвесна скална стена. Тук-там зееха полукръгли отвори. Приличаха на грамадни миши дупки. Някои бяха доизградени с камъни, за да оформят нещо като заслон. Две от пещерите представляваха огромни каменни складове с вътрешни тавани от греди и дъски.

Дъното на котловината бе осеяно с натрошени шисти. Навсякъде стърчаха купища пръст и камъни. По тях вече растяха прашни бурени и млади дръвчета. Ричър видя ръждиви останки от релси без начало и край. Приклекна край едно дърво навътре в гората, извади сандвича и продължи да наблюдава, докато се хранеше.

Не видя нищо особено. Котловината бе тиха и пуста. Дори повече от тиха. Наоколо цареше онази пълна липса на звук, типична за оживените места, след като ги изоставят. Природните звуци бяха отдавна изчезнали. Дърветата изсечени, потоците отклонени, храстите изкоренени, за да отстъпят място на машинния звън и човешките крясъци. А след хората и машините не бе останало нищо, за да замени техните шумове. Ричър напрегна слух, но не чу нищо. Беше тихо като на Луната.

Остана в гората. Ако тръгнеше от юг, трябваше да се приближи по стръмнината. Той заобиколи откъм запад и спечели още трийсет метра височина. Спря и надникна в котловината от нов ъгъл.

Все същото. Но бе имало нещо. Някаква неотдавнашна дейност. Лунните лъчи осветяваха следи от колела по натрошените шисти. Пред един от пещерните складове тия следи бяха безброй. Личеше, че поне две-три години оттам минават коли. Автомобилният парк. Към другата пещера водеха по-пресни следи. По-широки. Някой бе вкарал там тежки автомобили неотдавна.

Ричър напусна дърветата, изтича надолу и стъпи на шистите. Стъпките върху дребните плоски камъчета отекнаха като изстрели в тихата нощ. Почувства се дребен и уязвим, сякаш в кошмарен сън крачеше гол през футболно игрище. Като че ли по околните планини се е струпала огромна тълпа, впила в него хиляди безмълвни погледи. Спря зад една купчина камъни, приклекна и се ослуша. Ехото от стъпките му прокънтя и заглъхна. Не чу нищо друго. Все същата пълна липса на звук.

Шумно се прокрадна към вратата на по-малкия склад. Отблизо той се оказа огромен. Вероятно бе изграден за прибиране на тежки самосвали и помпено оборудване. Вратите достигаха на височина почти четири метра. Бяха направени от обелени дънери, скрепени с желязо. Напомняха стена на горска хижа, вградена в планинския склон.

Нямаше ключалка. Пък и не би могло да има. Ричър никога не бе виждал толкова грамадна ключалка, че да подхожда на тия врати. Облегна гръб в дясната и леко открехна лявата. Железните панти бяха добре смазани и се въртяха без затруднение. Ричър се промъкна през пролуката и прекрачи навътре.

Попадна в непрогледен мрак. Не виждаше нищо. Спря и зачака очите му да привикнат с тъмното. Но те не привикнаха. Човешкото око може да се разтваря все по-широко и по-широко, но без светлина няма да види нищо. Лъхна го тежък мирис на влага и разложение. Чу как тишината отстъпва към планинските недра, сякаш отпред имаше дълга зала или тунел. Протегна ръце напред като слепец и тръгна навътре.

Откри автомобил. Удари с пищял предната броня, преди ръцете му да докоснат капака. Беше висока машина. Камион или пикап. Цивилен. Гладък, лъскав автомобилен гланц. Не грапава армейска боя. Ричър плъзна пръсти към ръба на капака. После настрани. Пикап. Заобиколи отзад и мина от другата страна. Опипа лявата врата. Беше отключена. Отвори я. Лампичката блесна ослепително като прожектор. Наоколо затанцуваха странни сенки. Намираше се в огромна пещера. Бездънна. Просто чезнеше навътре в планината. Скалният свод слизаше плавно надолу, превръщаше се в тясна цепнатина и потъваше в мрака.

Ричър посегна в кабината и включи фаровете. Двата лъча блеснаха по скалата. Наоколо бяха подредени грижливо десетина коли. Очукани леки коли и пикапи. Военни джипове с маскировъчен цвят, купени на старо. И белият форд с надупчен покрив. Изглеждаше тъжен и изоставен след епичното си пътуване от Чикаго дотук. Грохнал, с подбити ресори. Наблизо имаше работни маси със закачени над тях стари инструменти. Кутии боя и бидони машинно масло. Купища протрити гуми и ръждиви бутилки от ацетилен.

Прегледа най-близките автомобили. Всички ключове бяха на таблата. В жабката на третата кола откри фенерче. Взе го. Върна се до пикапа и изгаси фаровете. Тръгна към големите дървени врати и излезе в нощта.

Изчака и се ослуша. Нищо. Затвори вратата на автомобилния парк и тръгна към по-голямата пещера. Сто метра по издайническите шисти. Вратите на другия склад се оказаха същите. Само че по-големи. И заключени. По-примитивна ключалка не бе виждал в живота си. Стар, изметнат дънер, наместен върху железни скоби и прикрепен с верига. Веригата пък беше заключена с два големи катинара. Ричър не им обърна внимание. Нямаше смисъл да си играе с тях. Виждаше, че дънерът е достатъчно хлабав, за да се промъкне човек.

Избута вратите навътре. Преди дънерът да ги спре, между тях вече зееше процеп, широк около педя и половина. Ричър провря ръце през него, после главата си, раменете. Заблъска с крака и пропълзя още напред. Изправи се и включи фенерчето.

Отново се намираше в огромна пещера. Същият мрак. Същият тежък мирис на влага и разложение. Същият скосен свод, слизащ към тясна пукнатина. Същото глухо безмълвие, сякаш планинските дълбини засмукваха всеки звук. Същото предназначение. Гараж за автомобили. Но тези бяха съвсем еднакви. Пет на брой. Пет съвременни камиона от армията на САЩ. С белите знаци на противовъздушната отбрана. Не нови, но добре поддържани. Идеално изпънати брезентови покривала над каросериите.

Ричър мина зад първия камион. Сложи крак върху стъпенката, надигна се и надникна в каросерията. Празна. От двете страни по цялата дължина имаше дъсчени скамейки. За превоз на личен състав. Ричър вече не помнеше колко километра е пътувал върху такива скамейки, колко се е люшкал и колко е гледал металния под в очакване да пристигне някъде.

Металният под бе зацапан. И това изглеждаше странно в иначе чистия камион. По него имаше черни петна. Някаква гъста течност, засъхнала на локвички. Ричър се втренчи в тях. Вече не помнеше колко пъти е виждал такива петна. Скочи долу и изтича към втория камион. Изкатери се и светна с фенерчето.

Във втория камион нямаше скамейки. От двете страни бяха закрепени масивни стойки. Прецизно изработени стойки от винкелно желязо със стоманени гнезда и дебели гумени уплътнители за деликатния товар. Лявата съдържаше пет ракетохвъргачки. Всяка от тях представляваше тъмносива стоманена тръба, дълга около два метра, с голяма кутия за електрониката, оптически прицел и ръкохватка със спусък в предния край. Общо пет бройки, прикрепени успоредно една на друга.

На дясната стойка имаше двайсет и пет ракети „Стингър“. На сантиметри една от друга, стегнати в гумените уплътнители, отметнати контролни капачета, готови за зареждане. Корпус от тъмна сплав с изписани серийни номера и широка оранжева ивица около горивната част.

Ричър изтича към другите три камиона. Все същото. Пет ракетохвъргачки, двайсет и пет ракети. Общо двайсет ракетохвъргачки и сто ракети. Уставното въоръжение на подвижна противовъздушна част. Поделение от двайсет бойци. Върна се към първия камион и огледа кръвта по пода. После чу плъховете. Отначало ги помисли за стъпки отвън по шистите. След това осъзна, че звукът се раздава по-близо, някъде зад гърба му. В дъното на пещерата притичваха плъхове. Той отново светна фенерчето, изтича навътре и откри двайсетте войници.

Труповете бяха нахвърляни на камара там, където сводът слизаше на около два метра от пода. Двайсет мъртви войници. Грозна картина. Всички бяха застреляни в гръб. Виждаше се от пръв поглед. Покосени в гръб с масиран картечен огън, както са стояли на групичка някъде. Той се наведе, изсумтя и преобърна двамина. Не приличаха на герои. Кротки запасняци, зачислени в някоя усамотена база на своя територия. Нападнати в гръб и избити заради оръжието.

Но как? Знаеше как. Малко и безнадеждно остаряло противовъздушно поделение в далечните северни области на Монтана. Остатък от параноичната епоха на Студената война. Предвидено за разформироване. Или вече разформировано. Вероятно на път към базата „Питърсън“ в Колорадо. Получава последните заповеди с открит текст по радиото. Ричър си спомни радиостанцията в свързочната барака. И оператора, който търпеливо въртеше настройката. Представи си как случайно засичат заповедта за връщане, операторът хуква при Боркен, по шишкавото лице на Боркен изгрява широка усмивка. После бързо съставен план и коварна засада някъде из планините. Двайсет убити войници, натоварени в собствения си камион и нахвърляни тук, в пещерата. Той стоеше и се взираше в ужасната гледка. После пак изгаси фенерчето.

Защото одеве не беше сгрешил. Отвън наистина долитаха стъпки по шистите. Сега отново ги чу. Наближаваха. Превръщаха се в оглушително хрущене сред нощната тишина. Идваха право към този гараж. Шумът бе такъв, че нямаше начин да разбере колко души са.

Чу ги да спират пред масивните врати. Чу звънтенето на ключове. Чу тракането на катинарите. Някой дръпна веригите настрани, изтегли дънера. Вратите хлътнаха навътре. Ричър се хвърли долу. Падна по очи и се притисна в купчината студени, лепкави трупове.

Два вида стъпки. Два гласа. Познаваше ги добре. Фаулър и Боркен. Разговаряха тихо, вървяха уверено. Ричър отпусна тяло върху купчината. По ръката му пробяга плъх.

— Каза ли кога? — запита Фаулър.

Гласът му кънтеше с изненадваща мощ под скалния свод.

— Утре рано сутринта — отвърна Боркен. — Кога започват работа телефонните техници? Около осем? Или седем и половина?

— По-добре да сме предпазливи — рече Фаулър. — Нека е седем и половина. Най-напред ще прекъснат линията.

Носеха фенерчета. Лъчите подскачаха и се люшкаха в такт с крачките им.

— Няма проблеми — каза Боркен. — Седем сутринта по тукашно време прави девет часа на Източното крайбрежие. Идеално време. Ще го направим в седем. Най-напред Вашингтон, после Ню Йорк и Атланта. До седем и десет ще сме готови. Десет минути, които разтърсват света, нали? И остават двайсет в резерв.

Спряха до втория камион. Откачиха задния капак. Той падна с тежко метално дрънчене.

— А после? — запита Фаулър.

— После ще видим — отвърна Боркен. — Засега имат тук само осем морски пехотинци. Чудят се какво да правят. Не познават гората. Както очаквахме, Белият дом се ослушва. Дори и да вземат някакво решение за дванайсет часа, то ще е чак утре вечер. А дотогава ние ще сме им най-малката грижа.

Бяха пъхнали глави в каросерията. Дебелото брезентово покривало приглушаваше гласовете им.

— Трябва ли му и ракетата? — запита Фаулър.

— Само ракетохвъргачката — отговори Боркен. — Важна е електрониката.

Легнал сред притичващите плъхове, Ричър чу как изщракаха закопчалки. После изскърца гума — сваляха една от ракетохвъргачките. След малко изтракаха скобите на задния капак. Стъпките се отдалечиха. Фенерчетата заподскачаха към изхода.

Пантите тежко изскърцаха и грамадните дървени врати се затвориха с глух тропот. Ричър чу как оставиха лекичко ракетохвъргачката върху шистите. После двамата с пъхтене вдигнаха дънера на място. Издрънчаха вериги, щракнаха катинари. Стъпките пак захрущяха по шистите.

Ричър се търкулна настрани от труповете и налетя върху плъх. Гневно замахна и зверчето отхвръкна с цвърчене из мрака. Седна и изчака. Бавно пристъпи към изхода. Ослуша се. Изчака шест минути. Пъхна ръце в процепа между двете врати и дръпна.

Вратите мръднаха само два-три сантиметра. Той прилепи здраво длани върху гладкото дърво, стегна рамене и задърпа. Вратите останаха неподвижни. Все едно се мъчеше да отмести вековен бор. Ричър продължи усилията си още минута. Напъваше като щангист. Вратите бяха заклещени. И изведнъж разбра защо. Двамата бяха сложили изметнатия дънер обратно. Преди малко извивката сочеше навътре, сега беше извъртяна навън. Вместо да оставя вратите хлабави, заклещваше ги двойно по-здраво.

Ричър си припомни как изглеждаше дънерът. Дебел около педя и половина, изметнат, но сух и корав като желязо. Обърнат навътре не беше препятствие. Обърнат навън ставаше непреодолим. Ричър хвърли поглед към камионите. Отказа се. Нямаше място, за да набере инерция. Можеше да натиска с цялата мощ на големия дизелов двигател, но това не беше достатъчно. Просто не си представяше сила, способна да строши онзи стар дънер.

Помисли дали да не използва ракета. Отказа се. Беше прекалено шумно, пък и нямаше да стане. Зарядното устройство се включваше едва на десет метра височина. И носеха само три килограма заряд. Достатъчно, за да разпердушинят реактивен двигател, но на тия стари дънери три килограма експлозив щяха да им подействат колкото пиличка за нокти. Беше затворен тук, а Холи го чакаше.

Не му бе присъщо да изпада в паника. И не изпадаше. По природа беше спокоен, а дългото обучение подсили тази черта. Учеха го да обмисля и преценява, да използва вроденото си високомерие, за да победи. Ти си Джак Ричър, казваха. Можеш всичко. Най-напред го казваше майка му, после баща му, после тихите, кротки убийци във военните школи. И той им повярва.

Но не докрай. Някакво гласче вечно крещеше от дъното на душата му: просто си късметлия. Вечно имаш късмет. И понякога в най-тихите часове сядаше и чакаше кога късметът ще му изневери. Сега седеше на каменния под с гръб към грамадната врата и се питаше: изневери ли ми най-сетне?

Завъртя лъча на фенерчето из пещерата. Плъховете стояха на почтително разстояние. Повече ги интересуваше мракът в дъното. Изоставят ме, помисли той. Бягат от потъващия кораб. После умът му отново прещрака. Не, интересуват ги тунелите. Защото тунелите водят на разни места. Отново си спомни огромните миши дупки, прорязващи скалната стена в северния край на котловината. Може би всички те бяха свързани чрез тесните пукнатини в дъното.

Изтича към дъното на пещерата покрай камионите, покрай нелепата купчина трупове. Скоро му се наложи да наведе глава. Плъховете се стичаха като поток към пукнатината отляво. Той легна по корем и насочи лъча напред. Запълзя подир плъховете.

Налетя на скелет. Заблъска с крака и право пред лицето му изникна ухилен череп. После още един. В тясната пукнатина бяха наблъскани четири или пет скелета. Разбъркана купчина кости. Ричър ахна и се отдръпна назад. Огледа внимателно. Освети ги отблизо.

Само мъже. Разбра го по петте тазови кости. По черепите личаха следи от огнестрелни рани. В слепоочията. Мънички кръгли дупки на влизане и на излизане. Мощен пистолетен куршум със стоманена обвивка. Неотдавнашна работа, свършена преди по-малко от година. Плътта не беше изгнила. Беше изядена. По костите личаха успоредни бразди от зъбите на гризачи.

Нямаше нито един цял скелет. Плъховете бяха раздърпали костите. Тук-там се мяркаха парцалчета плат. На места по гръдния кош имаше останки от дрехи. Плъховете не засягат сериозно дрехите. Особено по гърдите. За какво им е? Прогризват си път отвътре. Най-напред през меките части. После се заемат с ребрата от вътрешната страна.

Платът беше в тютюнев и масленозелен цвят. С черни и сиви маскировъчни петна. Ричър зърна раздърпана пъстра нишка. Проследи я до една емблема, закрита от изгризана плешка. Овална филцова емблема с копринена бродерия. Надписът гласеше: Северозападни бунтари. Ричър дръпна якето от скелета. Гръдният кош се разпадна. На предното джобче имаше три метални звездички.

Проснат по корем, заровен в костите, Ричър грижливо проучи всичко. Успя да сглоби пет униформи. Откри още две емблеми. Едната с надпис: Бели праведници. На другата пишеше: Конституционни отряди, Монтана. Подреди петте черепа. Провери зъбите. Пред него лежаха останки от петима мъже на средна възраст, между четирийсет и петдесет години. Петима водачи. Изчезналите водачи. Водачите, които загубили смелост. И изоставили своите хора на Боркен.

Тук скалата слизаше толкова ниско, че нямаше как да се пропълзи над костите. Трябваше да ги разблъска и да лази през тях. Плъховете не проявяваха интерес. Костите бяха изгризани. Новото пиршество ги чакаше в пещерата. Натам се стремяха. Ричър протегна фенерчето напред и запълзя към планинските недра срещу цвърчащия прилив.

Беше загубил чувство за ориентация. Надяваше се, че пълзи в западна посока, но не можеше да е сигурен. Таванът слезе на шейсет сантиметра от пода. Ричър лазеше по стара, отдавна изчерпана рудна жила. Таванът продължаваше да се спуска. Четирийсет и пет сантиметра. Беше студено. Пукнатината се сви около него. Пълзеше с протегнати ръце. Вече нямаше място да ги дръпне назад. Пълзеше по тясна каменна тръба под милиони тонове скала без ни най-малка представа накъде отива. А фенерчето почваше да гасне. Батерията се изтощаваше. Крушката пръскаше мъждива оранжева светлинка.

Ричър се задъхваше. И трепереше. Не от умора. От ужас. Не това бе очаквал. Преди малко си представяше спокойна разходка по широка изоставена галерия. Не тази тясна пукнатина в скалата. Изтласкваше се с главата напред към най-страшния си детски кошмар. Много неща бе преживял и рядко изпитваше страх. Но още от най-ранно детство знаеше, че изпитва ужас от възможността да попадне на тъмно и тясно, където няма как да завърти грамадното си тяло. Всичките му детски кошмари бяха едни и същи — как е затворен на тясно. Той се отпусна по корем и затвори очи. Лежеше запъхтян, със стегнато гърло. Насилваше дробовете си да вдишват и да издишват. После продължи сантиметър по сантиметър напред към кошмара.

Стотина метра навътре в тунела фенерчето най-сетне изгасна. Настана пълен мрак. Пукнатината ставаше още по-тясна. Притискаше плещите му надолу. Той се напъваше да напредва там, където вече нямаше място за него. Бе извил глава настрани. Мъчеше се да запази спокойствие. Спомни си какво бе казал на Боркен: хората са били много по-дребни. Мършави дребосъци, тръгнали на запад да дирят богатство в планинската утроба. Два пъти по-дребни от Ричър. Може би легнали по гръб и пълзящи бавно навътре, за да къртят от скалата пъстрите рудни жили.

Опипваше с изгасналото фенерче като слепец. На половин метър от лицето му то блъсна плътна скала. През задавеното си дишане Ричър чу звънтенето на стъкло. Плътна стена. Тунелът свършваше. Той се опита да пропълзи назад. Изобщо не успя да помръдне. За да намери опора за ръцете си и да се отблъсне, трябваше да надигне гърди. Но скалата надвисваше твърде ниско. Раменете му бяха заклещени. Нямаше как да намери опора. Краката можеха да го тласкат напред, но не и да го издърпат. Ричър се вцепени от ужас. На гърлото му заседна буца. Главата му се блъсна в тавана, бузата му остърга пода. Дишаше бързо и тежко, за да не изкрещи.

Трябваше да се върне. Той заби в пода носовете на обувките си. Извъртя китки и се подпря на палци. Пропълзя няколко сантиметра назад, после скалата го заклещи отстрани. За да го отблъснат, мускулите на раменете се издуваха и опираха плътно в стената. Той издиша и отпусна ръце. Опита да се издърпа само с крака. Те задраскаха безпомощно из ситните камъчета по пода. Помогна им с палци. Раменете му пак се заклещиха. Завъртя бедра настрани. Имаше пет-шест сантиметра свободно пространство. Притисна длани в камъка и напъна назад. Тялото му се заклещи като клин. Извъртя се настрани и удари буза в тавана. Отдръпна глава и другата му буза се блъсна в пода. Скалата премазваше ребрата му. Този път нямаше сили да удържи крясъка. Трябваше да го пусне на свобода. Той отвори уста и изкрещя от ужас. Напорът на дробовете блъсна гърдите му в пода, а гърба в тавана.

Не знаеше дали очите му са отворени или затворени. Побутна с крака и отново загуби спечелените преди малко сантиметри. Протегна ръце. Пак опипа напред. Скалата го стягаше толкова здраво, че нямаше как да провери настрани. Разпери пръсти и зашари наляво, надясно, нагоре, надолу. Плътна скала. Напред нямаше път. Назад не можеше да се измъкне.

Щеше да умре в този планински капан. Знаеше го. И плъховете го знаеха. Ето ги, тичаха отзад. Наближаваха. Усети ги до краката си. Ритна и те отхвръкнаха с пронизително цвърчене. Но се върнаха. Усети тежестта им върху краката си. Вече гъмжаха по него. Провираха се покрай раменете му. Под мишниците. Усети с лицето си тяхната студена, мазна козина, докато лазеха напред. После размахваха опашки и продължаваха.

Накъде? Остави ги да тичат по ръката му, за да определи посоката. Движеха се напред в непрогледния мрак. Опипа ги с ръце. Усети, че отиват наляво. С бягането си раздвижваха въздуха. Въздухът беше хладен. Ричър усети движението му — лек, прохладен ветрец отляво по обляното в пот лице. Притисна се с всичка сила към дясната стена и тласна лявата си ръка наред и настрани. Потърси лявата стена. Нямаше я. Беше заседнал на връзката между два тунела. Нова пукнатина се отдалечаваше под прав ъгъл от неговата. Тесен, ужасно тесен прав ъгъл. Деветдесет градуса. Той се отблъсна назад, доколкото му позволяваха палците. Прилепи лице към стената и притисна ребра в камъка. Изви се с ръцете напред покрай ъгъла и бавно изтегли крака.

Новата пукнатина се оказа същата. Все тъй тясна. Все тъй ниска. Ричър се влачеше напред задъхан, потен и разтреперан. Отблъскваше се с крака сантиметър по сантиметър. Плъховете лазеха покрай него. Скалата раздираше гърба и ребрата му. Но ветрецът продължаваше да полъхва насреща. Тунелът водеше някъде. Ричър пъхтеше и се задъхваше. Лазеше упорито. После новата пукнатина се разшири. Оставаше все тъй ниска. Широка, плоска пукнатина в скалата. Той пълзеше по нея със сетни сили. Петдесет метра. Сто. После усети как таванът изведнъж шеметно се извиси. Заблъска с крака, въздухът наоколо се промени и ето че вече бе излязъл до кръста в пещерата с автомобилите. Осъзна, че очите му са широко отворени и в мрака пред него се мержелее белият форд.

Търкулна се по гръб върху чакъла и остана да лежи задъхан. Дишаше задавено, разтреперан от глава до пети. С мъчително усилие стана на крака и се озърна. Не видя пукнатината. Мракът я криеше. Добра се до бялата камионетка и рухна край нея. Седеше, задъхваше се и трепереше. Светещите стрелки на часовника му показваха, че е бил в тунелите почти три часа. Заклещен, потен, обзет от ужас. Три часа кошмар наяве. Панталоните и якето висяха на парцали. Всяко мускулче в тялото му изгаряше от болка. Лицето, ръцете, лактите и коленете бяха окървавени. Но за всичко това бе виновен страхът. Страхът, че няма да мине. Още усещаше как скалата притиска гърба и гърдите му. Как се впива в ребрата. Стана отново и се затътри към изхода. Бутна вратите и застана под лунната светлина с разперени ръце, безумни очи и широко отворена уста. Вдъхна с пълни гърди ароматния нощен въздух.

 

 

Вече бе прекосил половината котловина, когато започна да мисли нормално. Изтича назад и отново се вмъкна при автомобилите. Намери каквото търсеше. Откри го в един от джиповете. Дебел кабел за подаване на ток към ремарке. Откъсна го и смъкна изолацията със зъби. После пак изскочи под лунната светлина.

На връщане към Йорк се придържаше близо до пътя. Три километра, двайсет минути мъчително бавен тръс през дърветата. Заобиколи разрушените североизточни сгради и наближи съда изотзад. Промъкна се безшумно през сенките. Спря и се ослуша.

Опита се да разсъждава като Боркен. Самодоволен. Уверен в границите. Постоянни сведения от ФБР. Ричър заключен в наказателната барака, Холи затворена в стаята. Ще остави ли часови? Не и тази нощ. Утре и през идните дни предстоят напрегнати действия. Трябват му отпочинали хора. Ричър кимна и заложи на това предположение.

Стигна до стъпалата на съда. Пусто. Опита вратата. Заключена. Усмихна се. Никой не слага часови зад заключена врата. Изви края на медната тел и бръкна в ключалката. Механизмът бе стар. Осем секунди. Прекрачи вътре. Спря и се ослуша. Тишина. Изкачи се по стълбата.

Ключалката на стаята беше нова. Но евтина. Трябваше да работи тихо и това го забави. Цели трийсет секунди, докато щракна и последният щифт. Бавно отвори вратата и пристъпи върху високия под. Боязливо огледа стените. Холи седеше върху дюшека на пода. Напълно облечена и готова. Огромните й очи лъщяха в полумрака. Той махна с ръка. Обърна се, слезе долу и я изчака в коридора. Холи взе патерицата и закуца към вратата. Предпазливо слезе и застана до него.

— Здрасти, Ричър — прошепна тя. — Как си.

Той сви рамене.

— Бил съм и по-добре. От време на време.

Тя се озърна към стаята. Ричър проследи погледа и забеляза тъмно петно на пода. Въпросително вдигна вежди.

— Жената, която ми донесе обяд — прошепна тя.

Ричър кимна.

— С какво?

— С част от рамката на леглото.

Той забеляза колко е доволна и се усмихна.

— Добре си го измислила. Рамките от легла вършат чудесна работа.

Тя хвърли последен поглед към стаята и тихо затвори вратата. Последва го в тъмното и бавно слезе по стъпалата. Те минаха през двойната врата и се озоваха в безмълвната лунна нощ.

— Божичко — тревожно възкликна Холи. — Какво е станало с теб?

Ричър сведе очи и се огледа в лунната светлина. Беше облепен от глава до пети с каменен прах. Парцалив. Омазан в кръв и пот. Все още разтреперан.

— Дълга история — каза той. — Имаш ли на кого да се довериш в Чикаго?

— На Макграт — веднага отвърна тя. — Той е старши агент. Защо?

Хванати за ръка, те прекосиха широката улица, като се озъртаха на всички страни. Заобиколиха могилката пред разрушената сграда. Откриха пътеката на северозапад.

— Трябва да му изпратиш факс — каза Ричър. — Те имат ракети. Трябва да го предупредиш. Тази нощ, защото утре сутрин ще им прекъснат телефонната линия.

— От предателя ли са го разбрали? — запита Холи.

Ричър кимна.

— Как? — запита тя. — Как им предава сведения?

— Радиовръзка на къси вълни — каза Ричър. — Няма друга възможност. Всичко друго оставя следи.

Той залитна и се подпря на едно дърво. Разказа й всичко от начало до край.

— По дяволите — промърмори тя. — Противосамолетни ракети? Масово самоубийство? Кошмар.

— Кошмарът си е техен — каза Ричър. — Ние изчезваме.

— Трябва да останем и да им помогнем — възрази Холи. — Семействата.

Той поклати глава.

— Най-добре ще им помогнем, като избягаме. Ако останат без теб, може и да променят плановете. Освен това ще обясним как стоят нещата.

— Не знам — каза тя.

— Аз знам. Правило номер едно: грижи се за най-важното. Това си ти. Изчезваме.

Тя сви рамене и кимна.

— Сега ли?

Той стисна зъби и също кимна.

— Незабавно.

— Как?

— С джип през гората. Открих къде е автомобилният парк.

Отиваме там, взимаме джип и дотогава вече ще е достатъчно светло, за да открием пътя. В бараката на Боркен видях карта. Гората е пълна с пътеки на изток.

Холи кимна и Ричър се отдръпна от дървото. Тръгнаха по криволичещата пътека към Бастиона. Километър и половина в тъмното. Препъваха се в камъните, но не ругаеха — трябваше да си пестят дъха. Завариха поляната тиха и мрачна. Промъкнаха се зад кухнята към свързочната барака. Излязоха от гората. Ричър пристъпи напред и притисна ухо към шперплатовата стена. Никакъв звук.

Отново си послужи с медната тел и след десет секунди бяха вътре. Холи откри хартия и химикалка. Написа съобщението. Набра номера на Чикаго и въведе листа във факса. Подложи ръка и го пое на излизане. Натисна бутона за потвърждение. Не искаше да оставя следи. Изпълзя нов лист. На него беше изписано, че номерът на получателя е верен. Време на изпращане: пет без десет, петък, четвърти юли. Тя накъса двата листа на ситни парченца и ги пъхна най-отдолу в кошчето за боклук.

Ричър се разрови насам-натам и откри кламер. Последва Холи навън в лунната нощ и заключи вратата. Изтича отзад и откри мястото, където кабелът от антената минаваше през стената. Взе кламера и го прегъна няколко пъти, докато се счупи. Заби счупения край в кабела като карфица. Избута го напред, тъй че едва да стърчи от двете страни. Беше направил късо съединение между проводника от антената и фолиото в обвивката. Сигналът щеше да идва от ефира по кабела и после да заминава по фолиото направо към земята, без да достига приемника. Най-добрият начин да съсипеш една радиостанция. Счупиш ли я, ще я поправят. Така повредата е незабележима и техникът ще се бъхти до изнемогване, додето най-сетне му хрумне да провери.

— Трябва ни оръжие — прошепна Холи.

Той кимна. Промъкнаха се към оръжейната. Ричър погледна ключалката. Отказа се. Механизмът беше грамаден. Нищо нямаше да стане без инструменти.

— Ще взема глока от онзи, дето ме пазеше — прошепна той.

Холи кимна. Върнаха се между дърветата и тръгнаха към следващата поляна. Ричър се чудеше как да обясни вида си на Джоузеф Рей. Реши да му каже, че е бил телепортиран до ООН. И да обясни, че скоростното телепортиране понякога е опасно. Пропълзяха зад наказателната барака и се ослушаха. Тишина. Заобиколиха зад ъгъла. Ричър отвори вратата и видя срещу себе си деветмилиметров пистолет. Само че този път не беше глок, а зиг зауер. И не го държеше Джоузеф Рей, а Бо Боркен. Боркен стоеше на прага заедно с Малкия Стиви и се усмихваше радостно.