Лий Чайлд
Труден за убиване (32)

32

Хората мълчаха. Дъхът им заглъхваше в бездънната планинска тишина. Всички гледаха Холи. Тя държеше картечния пистолет наопаки, с дулото мъничко над сърцето си. Палецът й опираше в спусъка. Бръчки на ужас прорязваха шишкавото лице на Боркен. Той подскачаше край сандъка и я гледаше с разширени очи. Тя го гледаше съвсем спокойно.

— Аз съм заложник, нали? — каза Холи. — Важна за тях, важна и за теб. Защото съм аз. Всички държат на мен. Ти очакваш да сторят разни неща, за да ме спасят. Сега е твой ред. Хайде да видим на какво си готов, за да остана жива.

Боркен я видя да поглежда към Ричър.

— Ти не разбираш — изкрещя той. Гласът му трепереше от напрежение. — Нямам намерение да го убивам. Той ще остане жив. Положението се промени.

— Как така се промени? — спокойно попита тя.

— Канех се да го помилвам — обясни Боркен. Все тъй напрегнато. — Затова сме тук. Тъкмо щях да го обявя. Знаем кой е. Преди малко разбрахме. Съобщиха ни току-що. Бил е военен. Майор Джак Ричър. Герой. Награден е със „Сребърна звезда“.

— И какво? — попита Холи.

— Спасил е цял куп морски пехотинци — бързо отвърна Боркен. — В Бейрут. Обикновени войници. Измъкнал ги от горящ бункер. Докато е тук, морската пехота няма да ни нападне за нищо на света. Никога. Тъй че смятам да взема и него като заложник. Той е добра застраховка срещу морската пехота. Трябва ми.

Тя го гледаше втренчено. Ричър също.

— Присъдата се променя — каза Боркен. — Пет години принудителен труд. Само толкова. Нищо повече. Край на въпроса. Трябва ми жив.

Гледаше я с лъчезарната усмивка на пътуващ търговец, сякаш всички проблеми бяха решени. Тя прехвърляше поглед от него към Ричър и обратно. Ричър гледаше тълпата. Тълпата беше сърдита. Циркът си тръгваше от града без представление. Ричър имаше чувството, че едновременно са пристъпили крачка напред. Сякаш искаха да проверят дали Боркен още има власт над тях. Холи го погледна и в очите й блестеше страх. Кимна лекичко. Едва забележимо. Казваше му, че каквото и да се случи, тя ще е в безопасност. Защитена от собствената си самоличност като с невидим магически плащ. Ричър също кимна. Без да се обръща, прецени разстоянието до дърветата зад себе си. Някъде около пет-шест метра. Ако хвърлеше Фаулър в първата редица, дръпнеше веригата и хукнеше като луд, щеше да навлезе в гората, преди някой да вдигне оръжието. Пет-шест метра аванс, а и отблъскването на Фаулър щеше да му помогне. Значи четири или пет крачки, три-четири секунди. А между дърветата имаше доста добър шанс срещу куршумите. Представи си ги как плющят по дънерите от всички страни, докато той тича приведен на зиг-заг. Гората е най-добрият приятел на беглеца. Голям късмет трябва, за да улучиш тичащ човек между дърветата. Ричър прехвърли тежестта си на другия крак и усети как сухожилията му се обтягат. Усети прилива на адреналин. Схватка или бягство. Но в този момент Боркен отново разпери ръце. Вдигна ги като криле и насочи към хората страховитата мощ на очите си.

— Взех решение — извика той. — Разбрахте ли?

Настана дълго мълчание. Много дълго. После сто глави се отметнаха назад.

— Да, сър! — изреваха сто гласа.

— Разбрахте ли? — повтори Боркен.

Стоте глави пак се отметнаха.

— Да, сър! — изреваха стоте гласа.

— Пет години принудителен труд — изрече Боркен. — Но само ако докаже кой е. Съобщиха ни, че този човек е спечелил състезание между снайперисти от морската пехота. Казват, че от километър можел шест пъти да улучи доларова монета. Затова аз ще се състезавам с него. На осемстотин метра. Спечели ли, ще живее. Загуби ли, ще умре. Разбрахте ли?

Стоте глави се отметнаха.

— Да, сър! — отвърнаха стоте гласа.

Над тълпата отново се надигна глух шум. Но сега в него звучеше интерес. Ричър мислено се усмихна. Хората искаха представление. Боркен им го осигуряваше. Фаулър въздъхна с облекчение и измъкна от джоба си ключ. Мина отзад и разкопча белезниците. Веригата падна на земята. Ричър въздъхна и разтри китките си.

После Фаулър пристъпи през навалицата към Холи. Застана пред нея. Тя се поколеба и погледна настрани. Боркен кимна.

— Имаш честната ми дума — каза той, опитвайки се да запази поне част от достойнството си.

Тя се озърна към Ричър. Той сви рамене и кимна. Тя също кимна и наведе очи към картечния пистолет. Щракна предпазителя и свали ремъка от рамото си. Усмихна се широко и пусна оръжието. Фаулър приклекна да го вземе. Боркен отново вдигна ръце.

— Към стрелбището — извика той. — В колона. Свободни сте.

Холи закуца към Ричър.

— „Уимбълдън“ ли си спечелил? — тихо попита тя.

Той кимна.

— Значи можеш да победиш и сега? — настоя тя.

Той кимна отново.

— С вързани очи.

— Мислиш ли, че ще е разумно? — тихо попита Холи. — Подобен тип няма да е много щастлив, ако загуби.

Ричър сви рамене.

— Щом иска да правим театро, ще си го получи. Сега не е на себе си. Първо ти го подхвана. Искам да го довърша. В крайна сметка ще ни бъде от полза.

— Много да внимаваш, чу ли? — каза тя.

— Само гледай — отвърна Ричър.

 

 

Двете чисто нови мишени стояха една до друга в самия край на полигона. Тази на Боркен беше отляво, с надпис ЦРУ Отдясно стърчеше мишената на Ричър и върху сърцето й бе изписано ФБР. За да се увеличи разстоянието до максимум, бяха придърпали дюшеците назад чак до дърветата. Ричър прецени, че ще трябва да стреля от около осемстотин метра. Никак нямаше да е лесно.

Тълпата се бе разтегнала в неправилен полукръг зад дюшеците и около тях. По-близките мишени бяха захвърлени в храстите, за да не пречат. Няколко души държаха бинокли. Всички надничаха към края на стрелбището и гласовете им постепенно заглъхваха, отстъпвайки място на напрегнато очакване.

Фаулър изтича надолу до оръжейната. Върна се с по една пушка във всяка ръка. Една за Боркен, една за Ричър. Бяха съвсем еднакви и струваха колкото малка семейна кола. Пушки „Барет 90“, калибър .50 инча. Дължина метър и двайсет, тегло почти десет килограма. С ръчно презареждане. Изстрелваха куршуми с диаметър сантиметър и четвърт. Не куршум, а същински снаряд.

— По един пълнител на човек — каза Боркен. — Шест изстрела.

Ричър взе пушката и я остави до краката си. Малкия Стиви избута хората по-назад от дюшеците. Боркен провери пушката и разгъна крачетата под цевта. Шумно зареди пълнителя. Лекичко остави оръжието върху дюшека.

— Аз стрелям пръв — каза той.

Падна на колене и намести туловището си зад пушката. Придърпа приклада удобно към рамото. Леко измести крачетата наляво и едва забележимо завъртя цевта надясно. Прещрака затвора и се прилепи към земята. Положи буза върху приклада и притисна око към оптическия мерник. Джоузеф Рей пристъпи напред и подаде на Ричър бинокъла си. Ричър кимна мълчаливо и го пое. Вдигна бинокъла пред гърдите си. Боркен обтегна пръст върху спусъка. Даде първия изстрел.

От огромното дуло изхвръкнаха газове настрани и надолу. Над дюшека се вдигна прах. Пушката ритна назад и изтрещя. Грохотът прелетя над дърветата и след секунди отекна из планините. Сто чифта очи се врътнаха от Боркен към мишената. Ричър вдигна бинокъла и фокусира изображението на осемстотин метра.

Изстрелът се оказа неточен. Мишената не беше засегната. Боркен погледна през мерника и се навъси. Пак залегна и изчака прахът да се разсее. Ричър го наблюдаваше. Боркен просто чакаше. Дишаше равномерно. Спокойно. После пръстът му се напрегна отново. Стреля втори път. Пушката ритна, изтрещя и отново се вдигна прах. Ричър пак вдигна бинокъла. Попадение. Върху дясното рамо на мишената имаше назъбена дупка.

Над тълпата се надигна шепот. Биноклите тръгнаха от ръка на ръка. Постепенно шушукането замря. Боркен стреля отново. Прибърза. Все още не бе съвсем неподвижен. Ричър видя грешката. Не си направи труда да вдигне бинокъла. Знаеше, че грамадният куршум е отхвърчал към Айдахо.

Тълпата пак зашушука. Боркен се вгледа през мерника. Ричър го гледаше как допуска грешка след грешка. Вече не можеше да се отпусне. Раменете му бяха напрегнати. Той стреля за четвърти път. Ричър върна бинокъла на Джоузеф Рей. Вече нямаше защо да гледа. Знаеше, че Боркен повече няма да улучи. В това състояние не би улучил и на четиристотин метра. Нито дори на двеста. Кой знае дали би улучил от упор.

Боркен изстреля петия куршум, после шестия и бавно стана. Вдигна тежката пушка, за да провери с оптическия мерник онова, което вече знаеха всички.

— Едно попадение — каза той.

Отпусна оръжието и се озърна към Ричър.

— Твой ред е. На живот или смърт.

Ричър кимна. Фаулър му подаде пълнителя. Ричър провери пружината с палец. Натисна надолу първия патрон и усети мекото съпротивление. Куршумите блестяха. Излъскани на ръка. Снайперистки куршуми. Той се наведе и вдигна тежката пушка. Изправи я вертикално и зареди пълнителя. Не с тласък като Боркен. Намести го лекичко с длан.

Разтвори крачетата на двуножника едно по едно. Щракна ограничителите им. Огледа стрелбището и остави пушката върху дюшека. Клекна до нея и залегна е пъргаво, неуловимо движение. Остана да лежи като мъртъв, изпънал ръце покрай пушката. Искаше му се да лежи още дълго. Беше уморен. До смърт. Но се размърда и плавно прилепи буза върху приклада. Намести рамо. Стисна с лява ръка цевта под мерника. Плъзна пръстите на дясната към спусъка. Прилепи дясното си око към мерника. Издиша.

Снайперисткият изстрел на голямо разстояние е сбор от много неща. Започва с химията. Зависи от механиката. Освен това включва оптиката, геофизиката и метеорологията. А над всичко това стои човешката биология.

Химията засяга експлозиите. Барутът в гилзата зад куршума трябва да експлодира съвършено, предсказуемо, мощно, мигновено. Трябва да тласне късчето метал през цевта с максимална скорост. Куршум калибър .50 тежи около петдесет и шест грама и половина. Лежи неподвижно един момент. След една хилядна от секундата изхвръква от дулото на път към целта с над три хиляди километра в час. Затова барутът трябва да избухне бързо, изцяло и мощно. Трудна химическа задача. Тази експлозия трябва да бъде най-добрата в целия свят.

След миг начело излиза динамиката. Самият куршум трябва да е изработен съвършено. По-добре от всяко друго човешко изделие. Да е оформен със златарска точност. Да е напълно стандартен по тегло и размери. Идеално заоблен и обтекаем. Да понесе с лекота жестокото въртене по винтовите канали в цевта. Да се върти с бясна скорост из въздуха без ни най-малко отклонение от посоката.

Цевта трябва да бъде права и стегната. Много е зле, ако нагряването от предишния изстрел промени формата й. Дулото трябва да бъде маса от съвършен метал с необходимата тежест, за да остане стабилно. Да погълне лекия трепет от зареждането, спусъка и ударника. Именно затова пушката в ръцете на Ричър струваше колкото скромен автомобил. Именно затова Ричър бе отпуснал лявата си ръка върху дулото. Успокояваше и последните неуловими вибрации.

Оптиката играе важна роля. Дясното око на Ричър бе на два сантиметра от мерник „Лиополд и Стивънс“. Прецизен инструмент. Зад тъничките линии върху стъклото мишената изглеждаше съвсем дребна. Ричър се вгледа напрегнато в нея. После отпусна приклада. Видя как мишената изчезна и на нейно място нахлу небето. Той отново издиша и се загледа във въздуха.

Защото геофизиката играе ключова роля. Светлината се движи по права линия. Единствено тя. Не и куршумите. Те са реални предмети и като всички други предмети се подчиняват на природните закони. Следват извивката на земното кълбо. На разстояние осемстотин метра извивката съвсем не е малка. Куршумът излита от дулото, издига се над линията на прицела, после я пресича и пада под нея. Описва идеална дъга, също като земята.

Само че дъгата не е чак толкова идеална, защото още в първата хилядна от секундата земното притегляне се вкопчва в него като мъничка упорита ръка. Куршумът няма как да го пренебрегне. Той представлява петдесет и шест грама олово в медна обвивка и лети с три хиляди километра в час, но гравитацията си знае работата. Отначало не й е лесно, ала скоро се намесва нейният най-добър съюзник. Триенето. Още в първата хилядна от секундата то забавя куршума и намесва все по-решително гравитацията в неговата съдба. С общи усилия триенето и гравитацията дърпат куршума надолу.

Затова се прицелваш по-горе. Да речем, три метра над мишената, тъй че след осемстотин метра земната извивка и гравитацията да доведат куршума точно където трябва.

Само че не се целиш точно над мишената. Защото тогава ще пренебрегнеш метеорологията. Куршумите преминават през въздуха, а въздухът се движи. Много рядко се случва да бъде напълно спокоен. Движи се в една или друга посока. Наляво, надясно, нагоре, надолу или в произволна комбинация.

Ричър гледаше листата на дърветата и виждаше бавен, упорит ветрец от север. Сух въздух, леко движение от дясно на ляво през линията на прицел. Затова се прицели около два метра и половина надясно и три метра по-високо от избраната цел. Щеше да изстреля куршума, а природата имаше грижата да го насочи надолу и наляво.

Оставаше само едно препятствие — човешката биология. Снайперистите са хора. Хората са пулсираща, тръпнеща маса от плът и мускули. Сърцето бие като огромна помпа, дробовете поемат и изтласкват големи количества въздух. Всеки нерв, всяко мускулче тръпне от микроскопични енергии. Никой не е съвършено спокоен. Дори и най-хладнокръвният човек се тресе невероятно. Нека от ударника до дулото има около метър. Ако цевта трепне с част от милиметъра, то след осемстотин метра куршумът ще се отклони с осемстотин части от милиметъра. Ефект на натрупването. Ако например едва доловимо трепване на стрелеца отклони дулото с четвърт милиметър, куршумът ще прелети на около двайсет и един сантиметър от целта. Ширината на човешка глава.

Затова методът на Ричър бе да изчака. Просто да гледа лениво през мерника докато дишането му се изравни и сърцето започне да бие бавно. После лекичко да придърпа спусъка и пак да изчака. После да отброи ударите на сърцето. Едно-и-две-и-три-и-четири. Да чака, докато ритъмът се забави. После да стреля между два удара. Точно когато трептенето на човешкото тяло е спаднало до абсолютния минимум.

Чакаше. Издиша дълбоко и бавно. Сърцето му удари. После още веднъж. Той стреля. Прикладът го блъсна в рамото и от дюшека под дулото бликна облаче прах. Тежкият тътен на изстрела отекна от склоновете и се завърна към него сред вълна от развълнуван шепот. Не бе улучил. Бягащият силует с надпис ФБР на гърдите стоеше незасегнат.

Той изчака праха да се разсее и огледа дърветата. Вятърът беше постоянен. Отново издиша и изчака сърцето му да се успокои. Стреля втори път. Тежката пушка ритна назад и изтрещя. Вдигна се прах. Тълпата се вгледа и замърмори. Пак нямаше попадение.

Два неуспеха. Той въздъхна дълбоко и стреля още веднъж. Неточно. Пак. Отново неточно. Спря за по-дълго. Възстанови ритъма и стреля за пети път. Не улучи. Тълпата се въртеше неспокойно. Боркен пристъпи към него.

— Сега всичко зависи от последния изстрел — ухили се той.

Ричър не отговори. В никакъв случай не би си позволил подобно разсейване. Нарушението на дишането, мускулното напрежение на дробовете и гърлото би било пагубно. Изчака. Сърцето му удари. Още веднъж. Той изстреля шестия куршум. Не улучи. Отпусна мерника и се вгледа в шперплатовата мишена. Нито едно попадение.

Боркен го гледаше втренчено. С ням въпрос. Ричър се изправи на колене и вдигна пушката. Измъкна празния пълнител. Намести затвора. Плъзна пръст по изящно гравирания приклад. Сгъна крачетата. Внимателно сложи топлата пушка върху дюшека. Стана и сви рамене. Боркен го зяпаше с разширени очи. Озърна се към Фаулър. Фаулър отвърна с озадачен поглед. Току-що бяха видели как този човек стреля за живота си, без да улучи нито веднъж.

— Знаеш правилата — тихо каза Боркен.

Ричър стоеше спокойно. Гледаше синьото небе. Високо в стратосферата два самолета оставяха бели следи като черти, надраскани с тебешир.

— Чакайте, сър — високо изрече Джоузеф Рей.

Той излезе пред тълпата. Изгарящ от нетърпение. Самоуверен. Имаше нещо да каже. Беше един от малцината с истински военен опит и се гордееше, че вижда онова, което не забелязват другите. Мислеше, че това го изтъква. Че го прави особено ценен.

Рей се втренчи в дюшека и легна точно там, където бе лежал Ричър. Вгледа се към мишените в края на полигона. Затвори едно око и вдигна бинокъла пред другото като далекоглед. Фокусира го върху тичащия силует. После леко помръдна и се вгледа мъничко над рамото на мишената. Кимна.

— Елате — каза той.

Скочи на крака и изтича напред по стрелбището. Фаулър тръгна с него. След осемстотин метра Рей отмина мишената, без да я поглежда. Продължи да тича. Фаулър го следваше. Петдесет метра. Сто. Рей коленичи и погледна назад. Ориентира се по мишената и дюшека в далечината. Обърна се и изпъна ръка напред. Пак стана и измина още петдесет метра до едно определено дърво.

Това бе самотна брезичка. Жилаво, упорито дръвче, опитващо да си пробие път нагоре сред високите борове. Дънерът му се кривеше ту насам, ту натам в борбата за въздух и светлина. Беше тънък, не повече от петнайсет-двайсет сантиметра. На метър и осемдесет над земята в него се врязваха шест дупки от куршуми. Широки пресни дупки от куршуми калибър 50. Три бяха подредени в идеално права вертикална черта, висока около осемнайсет сантиметра. Другите три описваха отдясно дъга, по средата вдлъбната навътре. Джоузеф Рей се втренчи в тях. После осъзна какво представляват. Ухили се. Шестте дупки изписваха върху бялата кора латинската буква „В“. Цялата буква заемаше площ приблизително дванайсет на осемнайсет сантиметра. Колкото шишкаво човешко лице.

Фаулър се провря край Рей и облегна гръб на стъблото. Изпъна се и притисна глава към разкъсаните дупки. Вдигна бинокъла и погледна към дюшека в другия край на стрелбището. Прецени, че се намира на повече от сто и петдесет метра отвъд мишената. Тя пък беше на разстояние осемстотин метра от дюшека. Пресметна наум и ахна:

— Хиляда метра.

Фаулър и Джоузеф Рей се върнаха заедно. Рей отмерваше широки крачки по около метър. Фаулър броеше. Деветстотин и деветдесет крачки, деветстотин и деветдесет метра. Боркен коленичи върху дюшека и взе бинокъла на Рей. Затвори едно око и се вгледа в далечината. Едва различи бялото дръвче. Ричър го гледаше как се мъчи да прикрие изненадата по лицето си. Щом искаш представление — ето ти го, помисли той. Как ти харесва, шишко?

— Добре — каза Боркен. — Да те видим винаги ли си такъв умник.

 

 

Петимата пазачи без Джаксън стояха в редица. Излязоха напред и заеха места около Ричър и Холи. Хората се разотиваха мълчаливо. Подметките им скърцаха по каменистата земя. После този звук заглъхна и над стрелбището се възцари тишина.

Фаулър се приведе над пушките. Пое по една във всяка ръка и се отдалечи между дърветата. Петимата пазачи свалиха пушките и дланите им звучно изплющяха по дървените приклади.

— Добре. А сега малко принудителен труд — каза Боркен. Завъртя се към Холи. — И за теб също. Не си чак толкова ценна, по дяволите. Можеш да му помогнеш. Имам за него сериозна задача.

Пазачите пристъпиха напред и ги поведоха след Боркен. Бавно слязоха през дърветата до Бастиона и продължиха по утъпканата пътека към командирската барака. Там спряха. Двама пазачи се отправиха към складовете. Върнаха се след пет минути с пушки на рамо. Първият носеше в лявата си ръка лопата, а в дясната лост. Вторият държеше две униформени ризи. Боркен ги взе и се обърна към Ричър и Холи.

— Свалете си ризите — нареди той. — Ще облечете тези.

Холи го погледна смаяно.

— Защо?

Боркен се усмихна.

— Такава е играта. Ако не се върнете до вечерта, пускаме кучетата. Трябва ни вашият мирис, за да ги насъскаме.

Холи поклати глава.

— Няма да се събличам.

Боркен я погледна и кимна.

— Ще се обърнем. Но имаш само една възможност. Ако не го сториш, тия момчета ще ти помогнат, разбра ли?

Той даде заповед и петимата пазачи се разпръснаха в полукръг срещу дърветата. Изчака Ричър да се обърне, после се завъртя на пети и отправи поглед нагоре.

— Добре. Започвай.

Чуха шумоленето на копчета и памучен плат. Чуха как старата риза пада на земята и новата заема нейното място. Чуха потракване на нокти по копчетата.

— Готово — промърмори Холи.

Ричър свали якето и ризата и потръпна от хладния планински ветрец. Взе от Боркен новата риза и я навлече. Преметна якето на рамо. Боркен кимна и пазачът подаде на Ричър лоста и лопатата. Ричър ги пое и го погледна въпросително. Боркен посочи с изпъната ръка към дърветата право на запад.

— Вървете сто метра на запад — каза той. — После още сто на север. Като стигнете, ще разберете какво да правите.

Холи погледна Ричър. Той също я погледна и сви рамене. Тръгнаха заедно на запад между дърветата.

 

 

След трийсет метра, щом дърветата ги закриха от поглед, Холи спря. Подпря се на патерицата и изчака Ричър да се върне.

— Боркен — каза тя. — Знам кой е. Виждала съм името му в досиетата. Подозират го за въоръжен грабеж някъде в Северна Калифорния. Двайсет милиона в облигации, платими на предявител. Шофьорът на бронираната кола бил убит. Централата в Сакраменто разследва случая, но не стигна доникъде.

Ричър кимна.

— Негова работа е. Няма съмнение. Фаулър сам го призна. Казва, че имали двайсет милиона на Каймановите острови. Отнети от врага.

Холи направи гримаса.

— Това обяснява предателя в Чикаго — каза тя. — С двайсет милиона в банката Боркен може да си позволи доста приличен подкуп.

Ричър пак кимна, този път по-бавно.

— Имаш ли представа кой би приел подкуп? — запита той.

Холи сви рамене.

— Всички се жалват от заплатата.

Той поклати глава.

— Не. Помисли кой не се жалва. С цял куп облигации в джоба нашият човек изобщо не би се тревожил за пари.

Тя отново сви рамене.

— Не всички мърморят. Някои просто се примиряват. Като мен например. Само че аз май съм различна.

Той я погледна. Отново закрачи напред.

— Че си различна, различна си. Дума да няма.

Каза го разсеяно, сякаш размишляваше върху думите. Изминаха още десетина метра. Ричър крачеше бавно, Холи куцаше покрай него. Той наистина размишляваше. Отново чу пискливия глас на Боркен: Холи е нещо повече от генералска дъщеря. Чу собствения й възмутен глас да пита: защо, по дяволите, всички смятат, че каквото и да се случи с мен, все е заради баща ми? Отново спря и я погледна право в очите.

— Коя си ти, Холи?

— Знаеш коя съм — отвърна тя.

Той поклати глава.

— Не, не знам. Отначало мислех, че си обикновена жена. После мислех, че си жена на име Холи Джонсън. След това се оказа агент от ФБР. После дъщеря на генерал Джонсън. А накрая Боркен ми каза, че си нещо повече. Холи е нещо повече от генералска дъщеря, точно така рече. Когато му врътна онзи номер, щеше да се надриска от страх. Ти си заложник от чисто злато, Холи, двайсет и четири карата. Тъй че коя си, по дяволите?

Тя го погледна. Въздъхна.

— Дълга история. Започнала е преди двайсет и осем години. В Белия дом се заинтересували от баща ми. Привлекли го за съветник. Често става така с най-перспективните. Там се сприятелил с един политик. Онзи мечтаел да стане конгресмен. Жена му била бременна, майка ми също. Той помолил родителите ми да станат кръстници, те пък помолили него. И така се случило, че човекът стоял до купела, когато ме кръстили.

— А после? — запита Ричър.

— После направил кариера — каза Холи. — Още е във Вашингтон. Сигурно си гласувал за него. Сега е президент.

 

 

Ричър крачеше като насън. Непрекъснато се озърташе към Холи, която пъргаво куцаше до него. На сто метра западно от наказателната барака имаше гола камениста площадка. Двамата завиха и тръгнаха на север, срещу вятъра.

— Къде отиваме? — попита Холи с тревожни нотки в гласа.

Ричър спря изведнъж. Знаеше къде отиват. Отговорът долиташе с вятъра. Изби го студена пот. Кожата му настръхна. Сведе очи към инструментите в ръцете си, сякаш за пръв път виждаше такива неща.

— Стой тук — каза той.

Тя поклати глава.

— Не. Където отидеш ти, там съм и аз.

— Моля те, Холи — настоя той. — Остани тук, ако обичаш.

Гласът му като че я изненада, но тя отново поклати глава и повтори:

— Идвам с теб.

Той я изгледа мрачно и продължи на север. Насилваше се да крачи към онова, което го чакаше. Петдесет метра. Всяка стъпка изискваше усилие на волята. Шейсет метра. Искаше да се завърти и да побегне. Просто да бяга, без да спира. Да се хвърли в буйната река и да изчезне накъдето му видят очите. Седемдесет метра. Спря.

— Стой тук, Холи — повтори той. — Моля те.

— Защо? — запита тя.

— Не е за гледане — смутено призна той.

Тя отново поклати глава и продължи. Той я догони. Усетиха мириса още преди да видят каквото и да било. Лек, сладникав, незабравим. Една от най-обикновените и най-страшните миризми в дългата и ужасна история на човечеството. Миризмата на прясна човешка кръв. Двайсет крачки, след като я усетиха, чуха звука. Влудяващото бръмчене на хиляди мухи.

Джаксън висеше разпнат между два млади бора. Разперените му ръце бяха приковани за стъблата през дланите и над китките. Краката му, също разперени, бяха приковани за корените. Беше гол и осакатен. Ричър разбра, че е умирал поне няколко минути.

 

 

Ричър стоеше неподвижно, втренчен в гъмжащата маса от лъскави сини мухи. Пребледнялата Холи бе изпуснала патерицата. Лицето й приличаше на зловеща восъчна маска. Тя падна на колене и повърна. Извъртя се от ужасната гледка и се просна по очи. Дращеше слепешком с пръсти в меката горска почва. Гърчеше се и крещеше сред бръмчащото горско безмълвие. Крещеше и плачеше.

Ричър гледаше мухите. Очите му бяха безизразни. Лицето спокойно. Само едно трептящо мускулче в ъгъла на челюстта му издаваше някакво чувство. Няколко минути стоя неподвижно. Холи замлъкна и остана да лежи до него. Ричър пусна лоста. Преметна якето си на един нисък клон. Пристъпи право пред тялото и започна да копае.

Копаеше с тиха ярост. Забиваше лопатата с все сила. Срязваше корените с дивашки удари. Когато срещаше камъни, вадеше ги на купчина. Холи седна и го загледа. Гледаше пламналите очи на спокойното лице и издутите мускули по ръцете му. Следеше безмилостния ритъм на лопатата. Мълчеше.

От работата му стана горещо. Мухите взеха да се интересуват от него. Зарязаха трупа на Джаксън и забръмчаха около главата му. Той не им обърна внимание. Продължи да работи задъхан, додето потъна на два метра в земята. После подпря лопатата на едно дърво. Избърса потта с ръкав. Мълчаливо. Взе лоста и пристъпи към мъртвеца. Пропъди мухите. Измъкна гвоздеите от лявата ръка. Трупът на Джаксън провисна на една страна. Лявата ръка сочеше нелепо към ямата. Мухите литнаха с ядно бръмчене. Ричър пристъпи към дясната ръка. Измъкна гвоздеите. Трупът рухна право в ямата. Падането строши и двата му глезена. Ричър издърпа гвоздеите от ходилата. Трупът се прекатури в гроба. Въздухът почерня от мухи, бръмченето им стана оглушително. Ричър скочи долу и изпъна тялото. Скръсти ръцете му на гърдите.

Изкатери се навън. Без да губи нито секунда, грабна лопатата и започна да засипва ямата. Работеше неуморно. Мухите изчезнаха. Той продължаваше да работи. Пръстта бе прекалено много. Струпа се нависоко, както става с всички гробове. Той я приглади грижливо и захвърли лопатата. Наведе се и взе камъните. Огради с тях могилката. Най-големия сложи отгоре вместо паметник.

После спря неподвижно — задъхан, потресен, нашарен с петна от пръст и пот. Холи го гледаше. Заговори за пръв път от един час насам.

— Да се помолим ли?

Ричър поклати глава.

— Късно е вече — тихо отвърна той.

— Добре ли си? — запита тя.

— Кой е предателят? — запита той на свой ред.

— Не знам.

— Ами тогава помисли, ако обичаш — яростно каза той.

— Какво друго мислиш, че правя? — озъби се тя. — Какво мислиш, че правя от един час насам, по дяволите?

— Кой е тогава? — запита той. Все тъй яростно.

Тя помълча. Отново се успокои.

— Всеки може да бъде. В Чикаго са сто агенти.

Седеше сред гората — дребна, жалка, безпомощна. Бе вярвала в тези хора. Сама му го каза. Вярваше им с наивна самоувереност. Вярвам на своите, така каза. Изведнъж го заля вълна от нежност към нея. Смазваща нежност. Не жалост, не състрадание, просто убийствена нежност към добър човек, чийто прекрасен свят изведнъж се е оказал мръсен и прогнил. Гледаше я с надеждата тя да забележи това. Тя също го погледна с просълзени очи. Той протегна ръце. Тя ги стисна. Той я вдигна в прегръдките си. Стисна я здраво. Гърдите й се притиснаха до разтуптяното му сърце. Сълзите обляха врата му.

После дланите й се озоваха зад главата му и го притеглиха още по-близо. Тя извъртя лице нагоре и го целуна. Целуваше жадно и яростно. Ръцете й се сплетоха зад тила му. Той усети парещия й дъх. Коленичи и лекичко я положи върху меката пръст. Пръстите й започнаха да разкопчават ризата му. Той разкопчаваше нейната.

Любиха се голи насред гората — трескаво, страстно, жадно, сякаш искаха да победят самата смърт. После останаха да лежат прегърнати, задъхани и изтощени. Гледаха слънчевите лъчи, падащи между листата.

 

 

Той я погали по косата и усети как дишането й се успокоява. Продължи да я прегръща, гледайки как из слънчевите лъчи над нея танцуват златни прашинки.

— Кой знаеше какво вършиш в понеделник? — запита най-сетне.

Тя се замисли. Не отговори.

— И кой не е знаел за Джаксън тогава? — отново запита той.

Мълчание.

— И на кого не му липсват пари?

Мълчание.

— Кой е нов? Кой е бил толкова близо до Боркен, че да бъде подкупен? Преди време. Може би при разследването на обира в Калифорния.

Тя потръпна в прегръдките му.

— Четири въпроса, Холи — каза той. Към кого сочат?

Тя обмисли всички възможности. Беше като процес на елиминиране. Алгоритъм. Прецеждаше имената. Първият въпрос отхвърли повечето от тях. С втория отпаднаха още няколко. Още шепа при третия. Четвъртият се оказа решаващ. Тя отново потръпна и каза: — Има само две възможности.