Лий Чайлд
Труден за убиване (3)

3

Пътуваха вече час и трийсет и три минути. Отначало се провираха бавно по градските улици, след това ускориха по някаква магистрала. Трябва да бяха минали около сто километра. Но сред шумотевицата и пълния мрак отзад Ричър нямаше как да разбере в коя посока са тези сто километра.

Беше прикован за куцащата млада жена и само няколко минути след принудителното си запознанство двамата откриха как да се настанят що-годе удобно. Въртяха се в тъмнината, докато най-сетне седнаха странично с изпънати крака и здраво притиснаха гърбове към стената до широкото издадено гнездо за колелото. Жената беше от задната страна, Ричър от предната. Окованите им китки лежаха една до друга върху металната плоскост, сякаш бяха влюбена двойка в кафене.

Отначало не разговаряха. Дълго време просто седяха замаяни и мълчаливи. В момента най-много ги мъчеше жегата. Отминаваше пладне на последния юнски ден в Средния запад. Бяха затворени херметически в тесен метален сандък. Нямаше вентилация. Ричър предполагаше, че въздушният поток отвън донякъде охлажда камионетката, но това не помагаше кой знае колко.

Седнал в безжизнения задушен сумрак, той използваше времето за обмисляне и планиране, както го бяха учили. Запази спокойствие, отпусни се, бъди готов, недей да хабиш енергия в излишни догадки. Обмисляй и преценявай. Тримата изглеждаха сравнително добре организирани. Не бяха проявили нито талант, нито изтънченост, но и не допуснаха съществени грешки. Онзи, плашливият тип с втория глок, беше най-слабото им звено, водачът обаче го държеше под око през цялото време. Общо взето, прилична тройка. Бе виждал далеч по-слаби екипи. Но засега тримата не го тревожеха. Беше оцелявал и в по-тежки ситуации. Много по-тежки, и то неведнъж. Тъй че все още не се тревожеше.

Тъкмо тогава забеляза нещо. Откри, че и жената все още не се тревожи. И тя бе спокойна. Просто седеше, прикована за него, полюшваше се, обмисляше и планираше, сякаш бе минала през същото обучение. Той се озърна в здрача и видя, че жената го гледа втренчено. Загадъчен поглед — спокоен, сдържан, малко високомерен и донякъде неодобрителен. Младежка самонадеяност. Тя срещна погледа му. За дълго. После протегна окованата си десница, при което белезниците болезнено дръпнаха лявата му ръка, но жестът бе опит да го успокои. Той посегна насреща, стиснаха си ръцете и за миг се усмихнаха иронично на тая нелепа официалност.

— Холи Джонсън — представи се тя.

Личеше, че преценява грижливо с кого си има работа. Той видя как оглежда лицето му. Сетне очите й плъзнаха надолу към дрехите и пак се върнаха към лицето. Тя отново се усмихна, този път само за малко, сякаш бе решила, че заслужава известна учтивост.

— Много ми е приятно — каза жената.

Той я огледа на свой ред. Най-напред лицето. Беше много красива. Възраст около двайсет и шест, може би двайсет и седем. После огледа дрехите. В паметта му изплува стих от някаква стара песен: „… имам рокли, сто долара всяка, само дето не съм ги платила.“ Изчака следващия стих, но не си го припомни. Тогава се усмихна и кимна.

— Джак Ричър. Удоволствието е изцяло мое, Холи, уверявам те.

Беше им трудно да разговарят, защото едва се чуваха. Шумът от двигателя се смесваше с бученето на колелата. Засега Ричър с удоволствие би поседял мълчаливо, но Холи имаше други намерения. Държеше да изясни нещо.

— Трябва някак да се отърва от теб — каза тя.

Спокойна, самоуверена жена. Ричър не отговори. Само я погледна и отново извърна глава. Следващият стих беше: студена, студена жена. Заглъхваща мелодия, трогателно тъжен стих. От една стара песен на „Мемфис Слим“. Но не й подхождаше. Никак дори. Тази жена не беше студена. Пак се озърна към нея и леко сви рамене. Тя го гледаше. Недоволна от неговото мълчание.

— Наясно ли си какво точно стана? — запита тя.

Той се вгледа в лицето й. В очите. Бяха насочени право към него. Удивени, дори смаяни. Май си мислеше, че е налетяла на идиот. И че изобщо не му е ясно какво става. Ричър отново сви рамене.

— Ясно е като бял ден, нали? Обстоятелствата говорят сами за себе си.

— Какви обстоятелства? — изненада се тя. — Всичко стана за броени секунди.

— Именно — кимна той. — Това напълно ми стига, прав ли съм. Изясни горе-долу всичко, което трябва да знам.

Млъкна и отново се облегна назад. Следващата възможност да се измъкне щеше да е при първото спиране. Дотогава можеше да минат няколко часа. По всичко личеше, че предстои тежък ден. Трябваше да си пази силите.

— И какво точно трябва да знаеш? — запита жената.

Продължаваше да го гледа право в очите.

— Че си отвлечена — каза той. — Аз попаднах тук съвсем случайно.

Тя го гледаше. Беше все тъй самоуверена. Размишляваше. И все още се чудеше дали е прикована за идиот, или не.

— Ясно е като бял ден, нали? — повтори той. — Не търсеха мен.

Тя не отговори. Само леко повдигна тънката си вежда.

— Никой не знаеше, че ще бъда на онова място — продължи Ричър. — Аз самият не знаех, че ще мина оттам. До последния момент. Но акцията беше добре планирана. Подготовката сигурно им е отнела доста време. Въз основа на предварителни наблюдения, нали така? Трима души, един в колата и двама на тротоара. Колата беше спряна точно където трябва. Ония нямаха представа къде ще съм аз. За теб обаче явно знаеха всичко. Затова не ме гледай така, като че аз съм идиотът в тая кола. Грешката е изцяло твоя.

— Грешка ли? — запита жената.

— Имаш прекалено стабилни навици — обясни Ричър. — Вероятно са те следили две-три седмици и накрая ти сама влезе в капана. Ония типове не очакваха да се появи още някой. Съвсем ясно, нали? Носеха само един чифт белезници.

За да подчертае думите си, той размаха ръка, при което надигна и нейната. Жената помълча. Изглежда, преосмисляше първоначалната си преценка за него. Ричър се полюшваше в ритъма на колата и се усмихваше.

— Срамота е да правиш такива грешки — добави той. — Ти си на държавна служба, нали? Нещо от сорта на ЦРУ, ФБР, Отделът за борба с наркотиците, а може и да си детектив от чикагската полиция. Работиш отскоро и взимаш задачите присърце. Богата си. Значи или някой ще иска откуп, или макар и нова, вече създаваш някому сериозни неприятности. И в двата случая трябваше да си по-предпазлива.

Холи го изгледа. Кимна и разширените й очи проблеснаха в полумрака. Личеше, че е впечатлена.

— Доказателства? — запита тя.

Той се усмихна отново.

— Дреболии. Да започнем с химическото чистене. Предполагам, че всеки понеделник през обедната почивка отнасяш в ателието дрехите от миналата седмица и прибираш почистените. Значи трябва да имаш към петнайсет-двайсет комплекта облекло. Като гледам какво носиш, не вярвам да струва евтино. Ако сложим по четиристотин долара на костюм, това прави към осем бона само за дрехи. Ето, затова казвам, че си умерено богата и имаш прекалено стабилни навици.

Тя бавно кимна.

— Добре. А защо да съм на държавна служба?

— Проста работа — каза той. — В теб се целиха с „Глок 17“, блъснаха те в колата, после в камионетката, прикована за съвсем непознат човек, без да знаеш за какъв дявол им трябваш и накъде те откарват. На твое място всеки нормален човек би се разпищял като луд. Но не и ти. Седиш си съвсем спокойно, което подсказва, че си преминала някакво обучение, навярно свързано със способността да преодоляваш тревожни и опасни ситуации. А може и да си сигурна, че доста народ ще се втурне да те издирва в най-скоро време.

Той замълча и Холи му кимна да продължи.

— Освен това в чантичката ти имаше револвер. Доста тежък, може би трийсет и осми калибър с дълга цев. Ако беше лично оръжие, елегантна жена като теб би избрала нещо изящно, да речем двайсет и втори калибър. Но револверът беше голям, значи го носиш по задължение. Следователно си държавен служител, може би от полицията.

Жената кимна още веднъж.

— А защо работя отскоро?

— Заради възрастта — каза Ричър. — На колко години си? Двайсет и шест?

— Двайсет и седем — поправи го тя.

— Твърде малко за детектив. Колеж, после някоя и друга година в униформа. Малко са и за ЦРУ, ФБР или Отдела по наркотиците. Значи каквото и да работиш, почнала си наскоро.

Тя сви рамене.

— Добре де. Защо смяташ, че взимам задачите присърце?

Ричър посочи с лявата си ръка и белезниците издрънчаха.

— Контузията. Върнала си се на работа след някаква злополука още преди да се възстановиш. Заради тоя крак ходиш с патерица. Друг на твое място би се излежавал, докато му свършат болничните.

Тя се усмихна.

— Може и да съм саката по рождение.

Ричър поклати глава в полумрака.

— Това е болнична патерица. Взела си я назаем, докато се възстановиш. Ако наистина беше куца, щеше да имаш собствена патерица. Или дори цяла дузина. В разни цветове, та да ти подхождат на скъпите костюми.

Тя се разсмя. Звукът бе приятен въпреки тътена на двигателя и бученето на колелата.

— Много добре, Джак Ричър. Аз съм специален агент от ФБР. От миналата есен. Наскоро си разтегнах сухожилието, като играех футбол.

— Значи играеш футбол? — запита Ричър. — Браво, Холи Джонсън. И какъв точно агент си от миналата есен?

Тя помълча за момент.

— Просто агент. Един от многото в тукашната централа.

Ричър поклати глава.

— Не си какъв да е агент. Изглежда, вършиш нещо, което много е раздразнило някого. И тъй, кого си ядосала?

Тя поклати глава.

— Нямам право да го обсъждам. Не и с цивилни.

Той кимна. Нямаше нищо против.

— Както речеш.

— Всеки агент си създава врагове — добави Холи.

— Естествено — отвърна Ричър.

— И аз като всички.

Той я погледна. Последните думи му се сториха странни. Някак отбранителни. Думи на жена, обучена и изгаряща от нетърпение, но закотвена за бюрото от миналата есен насам.

— Финансов отдел, а? — подхвърли той.

Холи поклати глава и повтори:

— Нямам право да го обсъждам.

— Но вече успя да си създадеш врагове — рече той.

Тя се усмихна кисело, после отново стана сериозна. Замълча. Изглеждаше спокойна, но Ричър долови по напрежението в китката й, че за пръв път започва да се тревожи. Само че не отиваше по-далеч от тревогата. А това бе грешка.

— Няма да те убият — каза той. — Можеха да го сторят още в оная фабрика. Защо им трябваше да те вкарват в проклетата камионетка? Пък и патерицата…

— Какво общо има патерицата?

— Не се връзва — поясни Ричър. — Защо метнаха патерицата вътре, ако смятат да те убият? Ти си заложник, Холи, това е положението. Сигурна ли си, че не познаваш тия типове? Никога ли не си ги виждала?

— Никога — каза тя. — Нямам представа кои са и какво искат от мен, по дяволите.

Той я изгледа втренчено. Беше прекалено категорична. Явно знаеше повече, отколкото споделяше с него. Двамата замълчаха сред шумотевицата. Подскачаха и се люшкаха заедно с каросерията. Ричър се взираше в полумрака. Усещаше как до него Холи взима решение. Сетне тя пак се обърна към него и повтори:

— Трябва някак да те измъкна оттук.

Той я погледна. Извърна глава и се ухили.

— Дадено, Холи. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Кога ще усетят, че си изчезнал? — запита тя.

Не му се искаше да обсъжда този въпрос. Но тя го гледаше втренчено и изчакваше. Ричър се позамисли и накрая призна истината.

— Никога.

— Защо? Кой си ти, Ричър?

Той я погледна и сви рамене.

— Никой.

Тя продължаваше да го гледа озадачено. Може би и с раздразнение.

— Добре де, никой. А по-точно?

В главата му прозвуча нов стих от песен на „Мемфис Слим“: „… днес работя в стоманолеярна“.

— Портиер съм — каза той. — В един чикагски клуб.

— Кой клуб?

— В южните предградия. Свирят само блусове. Едва ли си го чувала.

Холи го изгледа и поклати глава.

— Портиер значи? Много си хладнокръвен за портиер.

— Портиерите често си имат работа със смахнат народ — каза Ричър.

Холи не изглеждаше твърде убедена и Ричър приведе лице към ръката си, за да види колко е часът. Два и половина следобед.

— А за теб кога ще се сетят? — запита той.

Тя погледна часовника си и направи гримаса.

— Няма да е скоро. Днес следобед имам съвещание в пет. Значи още два часа и половина, преди някой да усети, че съм изчезнала.