Лий Чайлд
Труден за убиване (28)

28

— Името му е Джаксън — каза Уебстър.

— Откога е там? — попита Милошевич.

— Почти цяла година — отвърна Уебстър.

Единайсет сутринта, четвъртък, 3 юли. Базата „Питърсън“. Завеждащият отдел в Куонтико пращаше трескаво материали по секретната факсова мрежа на военновъздушните сили. Милошевич и Броган вадеха листовете и ги подаваха за анализ на Уебстър и Макграт. В другия край на масата генерал Джонсън и неговият адютант разглеждаха карта на североизточната част от Монтана.

— Във всички групировки ли имате тайни агенти? — запита Джонсън.

Уебстър поклати глава и се усмихна.

— Не във всички. Много групи, малко агенти. Мисля, че просто ни провървя.

— Не знаех, че имаме човек точно там — изненада се Броган.

Уебстър продължаваше да се усмихва.

— Още много неща не знаеш — каза той. — Така е по-безопасно, нали?

— И какво докладва тоя Джаксън? — попита Броган.

— Казва ли нещо за Холи? — добави Джонсън.

— Разбрал ли е за какъв дявол вършат всичко това? — обади се Милошевич.

Уебстър изду бузи и махна с ръка към камарата подвити листове. Макграт делово се ровеше из тях. Подреждаше ги на две купчинки. Едната за обичайните сведения, другата за извънредни произшествия. Първата купчинка бе по-голяма. Спешни доклади почти нямаше.

— Анализ, Мак — каза Уебстър.

Макграт сви рамене.

— Засега всичко е в рамките на нормалното.

Макграт го изгледа втренчено.

— Нормално ли?

Уебстър кимна.

— Да, нормално. Имаме подобни въоръжени отряди из цялата страна и точно затова не можем да следим всички. Много са, проклетниците. Според последни данни наброяваме над четиристотин групи във всичките петдесет щата. Повечето са просто смахнати некадърници, но смятаме някои за сериозни антиправителствени формации с терористичен уклон.

— А тая шайка каква е? — запита Джонсън.

Макграт го погледна.

— Тая шайка е напълно сериозна. Сто души, скрити в гората. Много добре въоръжени, много добре организирани, много самоуверени. И много добре финансирани. Джаксън докладва за пощенски измами, банкови злоупотреби, дребни фалшификации на пари. Вероятно е имало и въоръжени грабежи. Подозираме, че са откраднали ценни книжа за двайсет милиона при нападение срещу бронирана кола в Северна Калифорния. Естествено, освен това продават по пощата видеокасети, книги и наръчници на другите смахнати. В момента това е процъфтяваща индустрия. И, разбира се, отказват да плащат данъци, не регистрират колите си, с две думи, избягват всякакви разходи.

— На практика област Йорк е под техен контрол — добави Уебстър.

— Как е възможно? — запита Джонсън.

— Просто никой друг не се интересува от нея — каза Уебстър. — Били ли сте някога там? Аз не. Джаксън твърди, че градчето е изоставено. Всички отдавна са го напуснали. Двайсетина души все още живеели по ония места, на километри един от друг — разорени земеделци, бивши миньори, старци. Няма областни власти. Боркен просто дошъл и завладял всичко.

— Той го нарича експеримент — вметна Макграт. — Модел за създаване на нова нация.

Джонсън кимна разсеяно.

— Но какво става с Холи? — попита той.

Уебстър отпусна ръка върху купчинката.

— Джаксън не споменава за нея. Последният му доклад е от понеделник, деня на отвличането. Изграждали затвор. Трябва да предположим, че е за нея.

— Значи докладва? — обади се Броган. — По радиото ли?

Уебстър кимна.

— Има скрит предавател в гората. Когато успее, излиза на разходка и се обажда. Затова докладите му са толкова нередовни. Средно по един на седмица. Не е много опитен и са му заръчали да внимава. Предполагаме, че е под наблюдение. Сто на сто е така в оная приятна компания.

— Можем ли да го потърсим? — запита Милошевич.

— Не се шегувай — отвърна Уебстър. — Просто ще чакаме.

— На кого докладва? — попита Броган.

— На местния агент в Бют, Монтана — каза Уебстър.

— И какво ще правим сега? — запита Джонсън.

Уебстър сви рамене. Стана тихо.

— Засега нищо — каза той. — Трябва да изясним положението.

Сред плътната тишина Уебстър се втренчи в Джонсън. Този поглед между двама държавни служители говореше недвусмислено: знаеш как е. Джонсън дълго седя като вкаменен, без да извръща очи, после кимна едва доловимо. Колкото да отговори: да, засега знам как е.

Адютантът на Джонсън се изкашля.

— Северно от Йорк имаме ракетна част. В момента се движи на юг, идва към базата. Двайсет войници, сто ракети „Стингър“, пет камиона. Всеки момент може да минат през Йорк. Дали да не ги използваме?

Броган поклати глава.

— Незаконно е. Военните нямат право да взимат участие в полицейски акции.

Без да му обръща внимание, Уебстър обърна очи към Джонсън и зачака. Ставаше дума за неговите войници и неговата дъщеря. Мълчанието се проточи, после Джонсън поклати глава.

— Не. Трябва ни време за планиране.

Адютантът разпери ръце.

— Можем да планираме. Имаме наземна радиовръзка. Да действаме, генерал е.

— Незаконно е — повтори Броган.

Джонсън не отговори. Мислеше напрегнато. Макграт се порови из купчината и извади доклада за динамита в стените на затвора. Остави го върху лъскавата маса, обърнат наопаки. Но в този момент Джонсън отново поклати глава.

— Не. Двайсет срещу сто? Те не са ударна част. Не са пехотинци. А с противосамолетни ракети нищо няма да постигнем. Не вярвам ония терористи да имат авиация, нали така?

Ще изчакаме. Незабавно върнете тук ракетното поделение. Без стълкновения.

Адютантът сви рамене и Макграт пъхна доклада обратно в купчинката. Уебстър се озърна и леко плесна с длани по масата.

— Връщам се във Вашингтон — каза той. — Трябва да изясня положението.

Джонсън сви рамене. Знаеше, че нищо не става, без да се изясни положението във Вашингтон. Уебстър се обърна към Макграт.

— Вие тримата отскочете до Бют. Настанете се в тамошната централа. Ако се обади онзи Джаксън, вдигнете го по тревога.

— Можем да ви прехвърлим дотам с хеликоптер — обади се адютантът.

— И трябва да установим наблюдение — каза Уебстър. — Има ли начин да пуснете над Йорк разузнавателни самолети?

Джонсън кимна.

— Ще бъдат там. Денонощно. Ще ви подадем в Бют пряка телевизионна връзка. Мишка да пръдне, ще я видите.

— Без активна намеса — каза Уебстър. — Засега.