Лий Чайлд
Труден за убиване (22)

22

В сряда вечер из чикагския отдел цареше погребално настроение и в известен смисъл наистина ставаше дума за погребение, защото всички надежди да спасят Холи бяха мъртви. Макграт знаеше, че най-добрият шанс е ранният шанс. Ранният шанс бе отминал. Ако Холи все още бе жива, сега се намираше в плен някъде из северноамериканския континент и нямаше надежда да се разбере къде е, преди похитителите да се обадят. А засега те не се обаждаха, макар че бяха изминали около шейсет часа след отвличането.

Макграт седеше край дългата маса в заседателната зала на третия етаж. Пушеше. В залата беше тихо. Милошевич седеше отстрани, с гръб към прозорците. През целия следобед слънцето бе пълзяло бавно по небосклона, за да отстъпи най-сетне място на вечерния здрач. Заедно с него се бе променяла температурата в залата и сега ги обгръщаше меката топлина на лятна привечер. Но двамата усещаха само хладните тръпки на разочарованието. Почти не вдигнаха глави, когато пристигна Броган. Той стискаше наръч компютърни разпечатки. Не се усмихваше, но лицето му изразяваше умерен оптимизъм.

— Откри ли нещо? — запита Макграт.

Броган кимна енергично и седна. Раздели разпечатките на четири купчинки и ги вдигна една по една.

— Куонтико — каза той. — Открили са нещо. И криминалният архив във Вашингтон. Те пък ни пращат три неща. А на мен ми хрумна идея.

Подреди листовете на масата пред себе си и вдигна глава.

— Чуйте сега. Графичен гранит, взаимопроникващи кристали, кремък, гнайс, шисти, слоести метаморфни скали, кварцити, кварцови кристали, червен пясъчник, триасов червен пясък, киселинни вулканични породи, розов фелдшпат, зелен хлорит, желязна руда, едрозърнест пясъчник, пясък и тиня. Знаете ли какво е това?

Макграт и Милошевич свиха рамене й поклатиха глави.

— Геология — каза Броган. — В Академията са проучили пикапа. Геолози от отдел „Анализ на материали“. Заели се с мръсотията, полепнала отдолу по калниците. Открили какво представлява и разбрали къде е била колата. По метала полепват дребни частици скала и пръст. Образува се един вид геоложки отпечатък.

— Добре де, къде е била? — запита Макграт.

— Започнала е от Калифорния — каза Броган. — Някой си Дъч Боркен, производител на цитруси, я купил преди десет години в Мохаве. Това го знаем от производителя. Не е свързано с геологията. После учените казват, че е била една-две години в Монтана. И накрая потеглила насам по северните пътища през Северна Дакота, Минесота и Уисконсин.

— Сигурно ли е? — запита Макграт.

— Като счетоводство на мафиот — каза Броган. — Само дето не е писано с мастило върху хартия, а с кал по ламарините.

— Кой е този Дъч Боркен? Има ли нещо общо?

Броган поклати глава.

— Не. Дъч Боркен е починал.

— Кога? — запита Макграт.

— Преди около две години. Взел голям заем от банката, реколтата отишла по дяволите, ипотеката му изтекла, тогава налапал пушката и си пръснал черепа из цяла Калифорния.

— И по-нататък?

— Синът му откраднал пикапа. Строго погледнато, колата вече е била собственост на банката, нали така? Синът я взел и повече не се мярнал. Банката подала оплакване, местните ченгета се опитали да намерят колата, но не успели. Тя не е регистрирана. В архивите няма никакви данни. Накрая ченгетата зарязали търсенето — на кой му пука за някакъв си раздрънкан пикап? Но според мен Боркен младши е изчезнал с нея в Монтана. Определено е била две години в Монтана, учените са категорични.

— Имаме ли нещо за тоя Боркен младши? — запита Макграт.

Броган кимна. Вдигна следващия лист.

— Данните за него с лопата да ги ринеш. Плъзнал е из целия криминален архив като мравуняк на пикник. Казва се Бо Боркен. Трийсет и пет годишен, ръст сто и осемдесет сантиметра и точно толкова килограма тегло. Едър тип, а? Параноична психика, крайно десни политически убеждения. Сега е водач на нелегален въоръжен отряд. Фанатик до мозъка на костите. Поддържа връзки с други подобни отряди из цялата, страна. Главен заподозрян за обир в Северна Калифорния. Нападение срещу бронирана кола, превозваща двайсет милиона в облигации, платими на предявител. Шофьорът загинал. Предполагат, че е работа на нелегални отряди, защото някои от нападателите носели военни униформи. Подозрението паднало върху Боркен. Но не успели да му го лепнат. От архивите не става ясно защо. А за нас е интересно, че преди тая история Бо Боркен заедно с неколцина други потвърдил алибито на Питър Уейн и го отървал от съда за изнасилване. Значи има доказана връзка с човек, забелязан на местопрестъплението.

Милошевич надигна глава.

— И отрядът му е в Монтана, така ли?

Броган кимна.

— Можем дори приблизително да посочим в коя област. Учените глави от Чикаго са си харесали две-три долини в северозападния край на Монтана.

— Може ли да са толкова точни? — запита Милошевич.

Броган кимна отново.

— Обадих им се. Казаха, че утаечната порода по калниците била характерна за едно конкретно място. Преди милион години ледниците били остъргали някакви много стари скали, които лежали по-близо до повърхността, отколкото другаде, и всичко това се смесило с обикновената скала — тя също била стара, но не чак толкова, нали разбираш. Своеобразна смес. Попитах ги как могат да са толкова сигурни. А те рекоха, че просто я разпознават, както аз бих разпознал майка си на тротоара от двайсетина метра. Идвала от някакви ледникови долини в североизточния край на Монтана, където някога огромните ледници слизали откъм Канада. Имало и някакъв съвсем различен натрошен пясъчник. Горската охрана го използвала за покритие на планинските пътища.

— Добре — каза Макграт. — Значи тия приятели са били две години в Монтана. Но дали са се върнали пак там?

Броган вдигна третата купчинка разпечатки. Разгъна картата. И се усмихна за пръв път от понеделник насам.

— Върнали са се, и още как. Гледайте картата. Прекият път от Чикаго до северозападния край на Монтана минава през Северна Дакота, нали? Тази сутрин някакъв тамошен фермер тръгнал да се поразходи. И знаете ли какво намерил в канавката?

— Какво? — запита Макграт.

— Мъртвец. Насред пасищата, на километри от най-близката сграда. Естествено, фермерът викнал ченгетата, те взели отпечатъци от трупа и компютърът ги разпознал.

— Кой е бил? — запита Макграт.

— Питър Уейн Бел — каза Бросан. — Един от похитителите на Холи.

— Значи мъртъв? Как е умрял?

— Не знам как. Може да са се скарали. На тоя Бел умът му е бил в гащите. Вече знаем това, нали? Може да е налетял на Холи и тя да го е очистила. Сега да сложим линия върху картата и да погледнем. Били са на път към Монтана. Сто на сто. Така трябва да е било.

— С каква кола? — прекъсна го Макграт. — Да не речеш, че е била бяла камионетка?

— Да, с бяла камионетка — каза Броган.

— Онзи форд беше единствената открадната бяла кола — възрази Макграт.

Броган поклати глава. Вдигна четвъртата купчинка документи.

— Новата ми идея. Проверих дали Рубин не е наемал камионетка.

Макграт го изгледа с недоумение.

— Че за какъв дявол му е на зъболекар камионетка?

— Не е бил той — каза Броган. — Предположих, че може онези да са наели камионетка с кредитните карти на зъболекаря. Изглеждаше доста разумно. Защо да поемат рискове с крадена кола, когато могат да си я наемат — нали са имали краден портфейл, тъпкан с кредитни карти, шофьорски документи и тъй нататък? Обадих се тук-там. И излезе, че в понеделник сутринта около девет часа някой си доктор Рубин е наел форд еконолайн от клона на „Чикаго-Ю-Драйв“ в южните предградия. Попитах ги дали е приличал на снимката в шофьорската книжка. Рекоха, че нямали навика да се заглеждат. Щом кредитната карта била наред, другото не ги интересувало. Тогава попитах каква е на цвят колата. Казаха, че всичките им коли са бели. А надпис имат ли отстрани? Ами да, голям зелен надпис „Чикаго-Ю-Драйв“ на височина около метър и седемдесет.

Макграт кимна.

— Ще се обадя на Харланд Уебстър. Искам да ме изпрати в Монтана.

 

 

— Мини по-напред през Северна Дакота — каза Уебстър.

— Защо? — попита Макграт.

За момент настана мълчание.

— Карай стъпка по стъпка — каза Уебстър. — Трябва да проверим тая история с Питър Уейн Бел. Тъй че отскочи най-напред до Северна Дакота, ако обичаш.

— Сигурен ли си, шефе?

— Търпение и труд. Това ще ни оправи. Опитай се да намериш следи. Засега този метод излезе най-подходящ. А твоят Броган свърши добра работа. Харесва ми.

— Тогава да действаме, шефе — предложи Макграт. — Направо в Монтана.

— Да не се втурваме слепешком — отвърна Уебстър. — Още не знаем кой, къде и защо. Това трябва да разберем, Мак.

— Вече знаем кой и къде — възрази Макграт. — Онзи Бо Боркен. В Монтана. Всичко е ясно, нали?

Уебстър отново помълча.

— Може би. Но защо?

Макграт подпря слушалката с рамо и запали следващата цигара.

— Нямам представа — неохотно призна той.

— Огледахме портретите — каза Уебстър. — Пратих ги в отдел „Психология на поведението“.

— И какво?

— Не знам. В онзи отдел са големи умници, но какво можеш да разбереш от една нищо и никаква снимка?

— Има ли изобщо някакви изводи? — запита Макграт.

— Да, в общи линии. Смятат, че трима от групата са обединени, а едрият тип стои някак отделно. Тримата изглеждат еднакво. Забеляза ли го? Еднакво обучение, еднаква външност, може би и роднински връзки. Вероятно нещо ги свързва. Онзи Бел е от Калифорния. Мохаве, нали така? Бо Боркен също. Момчетата предполагат, че тримата са земляци. Типични жители на Западното крайбрежие. Едрият обаче е различен. Други дрехи, друга стойка, друго телосложение. Нашите антрополози смятат, че може да е чужденец, поне отчасти, да речем син на емигранти. Руса коса и сини очи, но има нещо странно в лицето. Казват, че може да е европеец. Едър мъжага. Не напомпан с гимнастика, а едър по рождение.

— И какво? — запита Макграт. — Стигнаха ли до някакви изводи?

— Може да е европеец — каза Уебстър. — Едър, жилав, може би от Европа. Боят се да не излезе някакъв терорист. Или наемник. Сега проверяват в чужбина.

— Терорист? — повтори Макграт. — Наемник? Но защо?

— Там е цялата работа. Трябва да разберем защо. Ако този тип наистина е терорист, какво точно цели? Кой кого е наел? Кой е движещата сила? Дали доброволците на Боркен са го наели да им помогне, или е точно обратното? Дали няма да се окаже, че върти своя игра? И че е наел отряда на Боркен само за местен колорит?

— Какво става, по дяволите?

— Хващам самолет за Чикаго — каза Уебстър. — Поемам прякото ръководство, Мак. Проклетият случай е толкова важен, че се налага да го сторя, нали? Старият ще очаква от мен нещо подобно.

— Кой по-точно? — кисело запита Макграт.

— Който си избереш. И двамата.

 

 

Когато Броган потегли към летище О’Хеър, вече притъмняваше. Бяха минали шест часа от аризонския лов на мексиканци. Макграт беше до него на предната седалка, Милошевич седеше отзад. Не разговаряха. Броган мина отвъд телената мрежа и спря край военната писта. Без да излизат от колата, тримата зачакаха реактивния самолет на ФБР. Той пристигна след двайсет минути. Видяха го как кацна и бързо се насочи към тях. После спря под блясъка на прожекторите. Двигателите все още ревяха, когато вратата се отвори и стълбичката падна. Харланд Уебстър подаде глава и се огледа. Забеляза ги и размаха ръка. Енергичен, настоятелен жест. Повтори го още веднъж.

Тримата се вмъкнаха в малкия самолет. Стълбичката се сгъна и вратата хлътна на място с тихо шумолене. Уебстър ги поведе към две двойни седалки, разделени от малка масичка. Седнаха — Макграт и Броган срещу Уебстър и Милошевич. Докато закопчаваха коланите, самолетът отново запълзя по пистата. Направи завой и зачака. Разтърси се от грохота на двигателите, после стремително литна напред по дългата бетонна ивица и изведнъж се озова във въздуха. Зави на северозапад, изравни и с мощен рев пое по новия курс.

— Добре, нека разгледаме такава версия — каза Уебстър. — Дъщерята на председателя на съвета на началник-щабовете е отвлечена от някаква терористична група с чуждестранна подкрепа. Ще му бъдат поставени искания. Свързани с един или друг военен въпрос.

Макграт поклати глава.

— Чиста глупост. Как стават тия работи? Нали просто ще го изместят от поста. Едва ли има недостиг на стари офицери, мечтаещи да си наместят дебелите задници на някой стол в Пентагона.

Броган кимна предпазливо.

— И аз така смятам, шефе. Изключено.

Уебстър кимна.

— Именно. И какво ни остава?

Тримата не отговориха. Никой не искаше да изрече думата.

 

 

Самолетът догони заревото на залеза и кацна във Фарго, Северна Дакота. Чакаше ги с кола един агент от централата в Минеаполис. Броган и Милошевич не му направиха впечатление, а беше прекалено горд, за да покаже, че го изненадва присъствието на чикагския старши агент. Но явно бе развълнуван от срещата с Харланд Уебстър. Развълнуван и решен на всяка цена да покаже колко струва.

— Открихме скривалището им, сър — съобщи той. — Използвали са го снощи, после са продължили. Всичко е ясно. Намира се на около два километра от мястото, където е намерен трупът.

Два часа пътуваха на северозапад сред полумрак и напрегната тишина. Колата пълзеше като насекомо сред безкрайни нивя, засети с ечемик, пшеница, фасул и овес. После агентът зави надясно и фаровете плъзнаха по също тъй безкрайни пасища под тъмносивото небе. Слънцето отдавна бе залязло на запад. След още няколко завоя спряха край оградата на някакво ранчо. Оградата се губеше в мрака, но на двайсетина метра от тях фаровете осветяваха жълта полицейска лента, опъната между две дървета, полицейска кола и един пикап, вероятно на съдебния лекар.

— Тук са открили трупа — каза местният агент.

Той извади фенерче от джоба си. Нямаше кой знае какво за гледане. Обикновена буренясала канавка между шосето и оградата. Десетина метра от нея бяха утъпкани. Тялото вече го нямаше, но съдебният лекар бе изчакал, за да разкаже подробностите.

— Смахната работа — каза той. — Бил е удушен. Няма съмнение. Притискали са лицето му в нещо меко, докато се задуши. По цялото лице и в очите има микроскопични кръвоизливи, каквито се получават при задушаване.

Макграт сви рамене.

— Защо да е смахната работа? И аз бих удушил тая отрепка при пръв удобен случай.

— Въпросът е какво са направили преди и след това — обясни лекарят. — Струва ми се, че някой здравата го е блъснал в стена или може би в ламарините на кола. Черепът му е пукнат отзад и има три счупени прешлена. После са го ритали в корема. Вътрешностите му са размазани. Буквално на пихтия. Извънредна жестокост и страшна сила. Който и да го е сторил, никак не бих искал да му се изпреча на пътя.

— Това е било преди — каза Макграт. — А после?

— Преместили са тялото. Трупните петна са съвсем объркани. Сякаш някой е пребил тоя тип, удушил го е, оставил го е да лежи около час, после е размислил и е донесъл трупа да го захвърли тук.

Уебстър, Макграт и Броган свиха рамене едновременно. Милошевич надничаше в канавката. Отстъпиха на платното и дълго стояха, загледани в необятния мрачен пейзаж, после се върнаха към колата.

— Благодаря, докторе — подхвърли Уебстър. — Добра работа.

Лекарят кимна. Вратите на колата се затръшнаха. Местният агент включи двигателя и подкара по пътя на запад, където бе изчезнало слънцето.

— Здравенякът командва — каза Уебстър. — Всичко е ясно, нали? Наел е тримата да му свършат някаква работа. Питър Уейн Бел е нарушил правилата. Започнал е да закача Холи. Безпомощна, болна жена, при това млада и хубава — прекалено голямо изкушение за животно като него, нали?

— Вярно — потвърди Броган. — Но онзи тип е професионалист. Наемник, терорист или нещо такова. Не е предвиждал забавления с пленничката. Побеснял и пречукал Бел. За назидание на останалите.

Уебстър кимна.

— Тъй трябва да е било. Само здравенякът може да го е сторил. От една страна, защото командва и има това право, а, от друга страна, притежава необходимата сила, за да размаже човека по такъв начин.

— Значи я пази? — запита Макграт.

— Пази си капиталовложението — кисело го поправи Уебстър.

— В такъв случай да се надяваме, че засега не е пострадала — каза Макграт.

Никой не му отговори. След километър и половина колата рязко зави наляво и заподскача по разнебитен черен път. Фаровете осветиха групичка дървени сгради.

— Тук са спрели — каза местният. — Стара коневъдна ферма.

— Изоставена ли е? — запита Макграт.

— До вчера не беше. Днес няма жива душа.

Спряха пред конюшнята и излязоха в мрака. Вратата беше широко разтворена. Местният агент остана при колата, а Уебстър, Макграт, Броган и Милошевич влязоха вътре. Зашариха наоколо с фенерчетата. Беше мрачно и влажно. Калдъръмен под, позеленял от мъх. Отделения за конете от двете страни. Тръгнаха напред. По централната пътека към дъното. Дясното отделение беше изпотрошено от пушечен изстрел. В задната стена зееше огромна дупка. Дъските бяха изхвръкнали навън. Навсякъде се валяха прогнили трески.

В крайното ляво отделение имаше дюшек. Захвърлен накриво върху зеленясалите камъни. От желязна халка на стената в дъното висеше верига. Халката бе сложена там преди век, за да връзват коне. Но снощи бе послужила, за да приковат жена. Уебстър се приведе и вдигна чифт лъскави белезници, закопчани с едната халка за двата края на веригата. Броган коленичи и събра от дюшека няколко дълги черни косъма. После двамата с Милошевич тръгнаха да претърсят другите отделения. Макграт погледа, сетне излезе от конюшнята. Обърна лице на запад и се вторачи в мястото, където слънцето бе потънало зад хоризонта. Стоеше и гледаше към безкрайната тъмнина, сякаш вярваше, че ако напрегне очи и изчака достатъчно дълго, ще съзре Холи, макар да ги деляха осемстотин километра.