Лий Чайлд
Труден за убиване (17)

17

Холи седеше на дюшека, изпънала право напред болния си крак и подпряла брадичка върху коляното на здравия. Ричър седеше до нея, тревожно приведен напред. С една ръка се подпираше на стената, а другата бе заровил в косата си.

— Ами майка ти? — попита той.

— Прочут ли беше баща ти? — попита Холи на свой ред.

Ричър поклати глава.

— Не особено. Мисля, че в полка всички го знаеха.

— Значи нямаш представа какво е — каза тя. — Каквото и да направиш, по дяволите, все е заради баща ти. Завърших гимназия с пълно отличие, минах през Йейл и Харвард, отидох на Уолстрийт, но не го вършех аз, а някаква шантава друга личност, наречена дъщерята на генерал Джонсън. Същото беше и в Бюрото. Всички смятат, че съм успяла заради баща си, и откакто постъпих там, половината колеги се отнасят с мен подчертано любезно, а другите подчертано грубо, просто за да покажат колко са независими.

Ричър кимна. Замисли се. Сам той бе постигнал повече от баща си. Все напред, по утъпканата пътека. Старият бе изостанал далеч назад. Но познаваше момчета със знаменити родители. Синове на прославени пълководци. И дори внуци. Колкото и ярко да пламтяха, лъчите им вечно се губеха в сиянието.

— Добре де, не е лесно — каза той. — Можеш да пренебрегваш този факт до края на живота си, но точно сега няма къде да се дяваш. Тоя път гадният номер е съвсем различен.

Тя кимна. Въздъхна отчаяно. Ричър я погледна в полумрака.

— Кога го разбра? — попита той.

Тя сви рамене.

— Ами май от самото начало. Нали ти казах, вече съм свикнала. Всички си мислят, че каквото и да се случи, все е заради баща ми. Аз също.

— Е, благодаря, че побърза да ме осведомиш — подхвърли Ричър.

Тя не отговори. Замълчаха и двамата. Беше задушно и жегата някак се смесваше с безмилостното, досадно бучене. Полумракът, шумът и горещината изпълваха каросерията като гъста супа. Ричър имаше чувството, че се дави в нея. Но най-много го мъчеше неизвестността. Неведнъж му се бе случвало да пътува с транспортен самолет в далеч по-лоши условия. Тревожеха го размерите на огромната неизвестност, възникнала изведнъж пред него.

— Та какво ще кажеш за майка си? — настоя той.

Холи поклати глава.

— Почина. Бях на двайсет години, в колежа. Някакъв гаден рак.

— Извинявай — каза той. Помълча нервно. — Братя и сестри?

Тя отново поклати глава.

— Сама съм.

Той неохотно кимна.

— От това се боях. Все още имах надежда, че може да е заради някой друг. Нали разбираш, например майка ти да е съдия, брат ти конгресмен или нещо такова.

— Зарежи — каза тя. — Само аз съм. Аз и татко. Всичко е заради него.

— Но какво общо има той? — попита Ричър. — Какво ще постигнат, по дяволите? Откуп? Глупости. Баща ти може и да е голяма клечка, но си остава обикновен офицер. Цял живот е драпал за по-висока армейска заплата. Вярно, взима повече от другите, знам обаче какво дава армията. Тринайсет години съм й сърбал попарата. Не забогатях, а не вярвам и той да е забогатял. Поне не чак дотам, че някой да си помисли за откуп. Ако са искали откуп за нечия дъщеря, само в Чикаго щяха да си намерят милион по-добри кандидатури от твоята.

Холи кимна.

— Не е въпрос на пари, а на влияние. Той управлява два милиона души и двеста милиарда годишен бюджет. Затова се целят в него, нали?

Ричър поклати глава.

— Не. Точно това ме мъчи. Не виждам какво целят.

Той се надигна на колене и пропълзя напред по дюшека.

— Какво правиш, по дяволите? — запита Холи.

— Трябва да поговорим с тях — каза Ричър. — Преди да са стигнали там, където отиват.

Вдигна тежкия си юмрук и заблъска по стената на кабината. С всичка сила. Точно зад мястото, където би трябвало да е главата на шофьора. Продължи да удря, докато постигна своето. Не стана веднага. Едва след няколко минути. Юмрукът го заболя. Но камионетката се люшна настрани и започна да намалява. Усети как предните колела нагазват в ситен чакъл. Спирачките захапаха. Инерцията го притисна към задната стена на кабината. Холи се преметна един-два пъти по дюшека. Коляното й изпука и тя изохка от болка.

— Отбиха от пътя — каза Ричър. — Насред пущинака.

— Голяма грешка правиш, Ричър — предупреди го Холи.

Той сви рамене, хвана я за ръка и й помогна да седне в дъното, до стената. После се плъзна напред и застана между нея и задната врата. Чу как тримата излизат от кабината. Вратите се затръшнаха. Чу как стъпките им хрущят по чакъла. Двама идваха откъм десния фланг, един от левия. Чу как ключът влиза в ключалката. Дръжката се завъртя.

Лявата задна врата се открехна едва на пет сантиметра. Най-напред през отвора се подаде дулото на пушката. Зад него Ричър зърна тясна ивица пусто небе. Яркосиньо, осеяно с бели облачета. Можеше да се намират където и да било в северното полукълбо. След пушката през пролуката се провря дулото на „Глок 17“. После китка. Маншет на памучна риза. Глокът не трепваше. Беше Лоудър.

— Мисли му, ако ни разиграваш, кучко — подвикна той.

Враждебен, силно напрегнат глас.

— Трябва да поговорим — отвърна Ричър.

В тесния отвор се появи и вторият глок. Леко трепереше.

— За какво да говорим, тъпако? — високо запита Лоудър.

Ричър слушаше напрежението в гласа му и гледаше как вторият глок трепери, описвайки хаотични зигзаги.

— Тая работа няма да стане, момчета — каза той. — Който и да ви праща, няма ум за пет пари. Може да е изглеждало много хитър ход, грешите жестоко обаче. Нищо няма да постигнете. Само ще загазите тъй зле, че и представа си нямате.

Зад камионетката настана тишина. Само за секунда. Но и това време стигна на Ричър, за да разбере, че Холи е била права. И че той е допуснал ужасна грешка. Стабилният глок се отдръпна назад и изчезна. Пушката леко подскочи, сякаш сменяше притежателя си. Ричър отскочи назад и повали Холи на дюшека. Дулото се надигна нагоре. Ричър чу тихото прещракване на спусъка само част от секундата преди оглушителната експлозия. Пушката бе стреляла към покрива. С целия си убийствен заряд. В ламарината изникнаха стотина дупчици. Част от сачмите рикошираха и затракаха насам-натам из каросерията като градушка. После ехото на изстрела се изгуби сред тихото звънтене на временната глухота.

Ричър усети как се затръшна вратата. Късчето синьо небе изчезна. Усети как колата потрепва, докато тримата се качват в кабината. Усети вибрацията на мощния дизелов мотор. Камионетката залитна напред, после наляво и излезе на магистралата.

 

 

Когато слухът му се възвърна, Ричър най-напред чу протяжен вой — въздухът свистеше през стотината дупчици в покрива. Километър след километър звукът ставаше все по-силен. Сто пискливи свирки на едно място, настроени в почти една и съща тоналност, се надвикваха и преливаха като песен на ято обезумели птички.

— Смахната работа, а? — подхвърли Холи.

— Моята или тяхната? — запита той и виновно поклати глава.

Холи кимна и с усилие седна. С две ръце намести коляното си. През дупките на покрива влизаше светлина. Достатъчно, за да се вижда ясно лицето й. Ричър с лекота изтълкува изражението. Забеляза мимолетния проблясък на болка. Сякаш в очите й за миг се вдигаха щори и веднага пак падаха на място. Той коленичи и изтръска дюшека с длан. По металния под задрънчаха сачми.

— Сега вече трябва да се измъкнеш на всяка цена — каза тя. — Скоро ще си докараш белята.

От време на време някой заблуден слънчев лъч проблясваше по косите й.

— Говоря съвсем сериозно — добави тя. — Може и да те бива, но нямам право да те оставя тук.

— Знам — каза той.

Сви ризата си на топка и с нея измете сачмите на купчинка до вратата. После оправи дюшека и легна. Леко се люшкаше в такт с движението. Гледаше дупките в ламарината над себе си. Бяха като карта на някаква далечна галактика.

— Баща ми ще стори каквото трябва, за да ме върне — каза Холи.

Сега бе по-трудно да разговарят, отколкото преди. Към рева на двигателя и бученето на колелата се примесваше пискливото свистене от покрива. Цял спектър от шумове. Холи легна до Ричър. Отпусна глава край неговата. Косата й се разпръсна като ветрило, закачи го по бузата и падна върху шията му. Тя поразмърда бедра и изпъна крака си. Между телата им все още имаше празно пространство. Все още лежаха под ъгъл един към друг. Но ъгълът бе малко по-тесен, отколкото преди.

— А ние какво да правим? — запита Ричър. — Хайде, обясни ми.

— Те ще поставят някакво искане — каза Холи. — Нали знаеш: направи това или онова, инак ще сторим зло на дъщеря ти.

Говореше бавно, с леко треперещ глас. Ричър отпусна ръка в пространството между двамата и откри нейната. Стисна я лекичко.

— Нелогично е — каза той. — Помисли малко. Какво върши баща ти? Планира дългосрочната политика и отговаря за непосредствената бойна готовност. Дългосрочната политика се контролира от Конгреса, президента и министъра на отбраната, нали така? Значи ако шефът на съвета на началник-щабовете реши да им се бърка, чисто и просто ще го заменят. Особено ако знаят, че е под такъв натиск, нали?

— Ами непосредствената бойна готовност? — попита тя.

— Същата работа — каза Ричър. — Той е само председател на съвета. В него са и другите началник-щабове. На армията, флота, военновъздушните сили, морската пехота. Ако всички те пеят едно, а баща ти докладва нагоре друго, това няма да остане в тайна за дълго, нали? Просто ще сложат нов човек. Ще го изхвърлят от играта.

Холи завъртя глава. Погледна го право в очите.

— Сигурен ли си? Ами ако тия типове работят за Ирак или нещо такова? Да речем, че Саддам Хюсеин пак е хвърлил око на Кувейт. Но не иска нова „Пустинна буря“. Отвличат ме и баща ми казва: съжалявам, няма начин обаче да стане по еди какви си причини.

Ричър сви рамене.

— Отговорът е в собствените ти думи. Най-напред ще трябва да се измислят причини. Факт е, че ако искаме, можем да повторим „Пустинна буря“. Няма проблеми. Всички го знаят. Тъй че ако баща ти вземе да отрича, всички ще разберат, че лъже и по каква причина го прави. Просто ще го избутат настрани. Армейският живот е суров, Холи, няма място за лични чувства. Ако тия момчета са се захванали с такава стратегия, само си губят времето. Нищо няма да стане.

Тя дълго мълча. После бавно изрече:

— Тогава може да е за отмъщение. Може някой да го наказва за минали работи. И сега да ме откарват в Ирак. Може би някой ще го принуди да се извини за „Пустинна буря“. Или за Панама, Гренада и тъй нататък.

Ричър лежеше по гръб и се люшкаше заедно с каросерията. Усещаше лекичък полъх откъм дупчиците по покрива. Осъзна, че в камионетката е станало доста по-прохладно заради допълнителната вентилация. Или пък заради промяната в настроението му.

— Прекалено заплетено — каза той. — Трябва да имаш аналитичен ум, за да търсиш вината за всички тия истории в някакъв си военен. Има цял куп далеч по-очебийни мишени.

Хора от висшите кръгове, нали така? Президентът, министърът на отбраната, дипломати, действащи генерали. Ако в Багдад искаха да ни унижат публично, щяха да изберат човек, когото познава цял свят, а не някакъв си бюрократ от Пентагона.

— За какъв дявол го вършат тогава? — попита Холи.

Ричър пак сви рамене.

— В крайна сметка за нищо. Не са го обмислили както трябва. Тъкмо това ги прави опасни. Те са подготвени, но глупави.

 

 

Камионетката продължи да бучи още шест часа. Още петстотин и двайсет километра според догадките на Ричър. В каросерията захладня, но той вече не се опитваше да определи посоката по температурата. Дупките в покрива бяха объркали уравнението. Сега разчиташе само на точните сметки. Общо около хиляда и двеста километра от Чикаго, при това не на изток. Оставаха твърде много възможности. Той започна да кръжи по картата в главата си. Можеше да са в Джорджия, Алабама, Мисисипи. Или в Тексас, Оклахома, югозападния ъгъл на Канзас. На запад едва ли бяха стигнали по-далече. Там мислената карта на Ричър започваше да покафенява край източните планински склонове, а камионетката все още не бе започнала да се изкачва. Можеше и да са в Небраска или Южна Дакота. Може би щеше да мине покрай Маунт Ръшмор за втори път през живота си. Можеше да са отминали Минеаполис и да навлизат в Северна Дакота. С две думи — можеха да са навсякъде по огромната дъга, описана през континента на хиляда и двеста километра от Чикаго.

 

 

Светлината, която навлизаше през дупчиците, бе помръкнала от часове, когато камионетката най-сетне намали скоростта и отби надясно. Изкачи се нагоре по някаква рампа. Холи се размърда и обърна глава. Погледна Ричър в очите. Въпросително. Ричър сви рамене и зачака. Колата спря за момент и свърна надясно. Продължи известно време по прав път, после наляво, надясно и пак направо, вече по-бавно. Ричър се надигна и потърси ризата си. Навлече я, разкършвайки рамене. Холи седна.

— Още едно скривалище — каза тя. — Добре са планирали операцията, Ричър.

Този път бяха в конеферма. Камионетката дълго подскача по неравен път и накрая зави. Върна назад. Ричър чу как един от тримата излиза. Дясната врата се затръшна. Колата се люшна назад и навлезе в някаква сграда. Ричър чу кънтежа на ауспуха. Холи усети мирис на коне. Двигателят заглъхна. Другите двама слязоха. Ричър чу как и тримата се събират отзад. Ключът се плъзна в ключалката. Вратата се открехна. Пушката надникна през процепа. Вече не сочеше нагоре, а право напред.

— Вън — подвикна Лоудър. — Първо кучката. Сама.

Холи застина. После погледна Ричър, сви рамене и пролази по дюшека. Вратата се отвори широко и два чифта ръце я издърпаха грубо навън. Появи се шофьорът, насочил пушката право срещу Ричър.

— Хайде, направи нещо, тъпако — каза той. — По дяволите, дай ми само някакъв повод.

Ричър се втренчи в него. Изчака пет дълги минути. После пушката рязко мръдна настрани. До нея се появи пистолет. Лоудър направи знак. Ричър бавно пропълзя напред към двете дула. Лоудър се приведе навътре и щракна около китката му гривната на белезници. Заключи другата гривна и пъхна през нея верига. После го издърпа навън. Намираха се в конюшня. Сградата беше дървена. Много по-малка от снощния обор. Много по-стара. Създадена от съвсем друго поколение земеделци. Покрай централния коридор имаше две редици отделения. Подът беше от нещо като калдъръм. Обрасъл със зелен мъх.

Коридорът беше достатъчно широк за коне, но не и за камионетката. Тя стоеше почти на самия вход. Ричър зърна около нея правоъгълна рамка от небе. Бездънно, мрачно небе. Можеха да се намират където и да било. Поведоха го като кон по калдъръма. Лоудър държеше веригата. Стиви крачеше плътно до Ричър. Не отлепяше дулото на глока си от слепоочието му. Шофьорът вървеше отзад, притиснал пушката към кръста на Ричър. При всяка крачка го мушкаше в бъбрека. Спряха пред крайното отделение, най-далеч от вратата. Холи вече бе окована отсреща. На дясната й китка имаше белезници, закрепени с верига за масивна желязна халка, стърчаща от задната стена на конюшнята.

Двамата въоръжени се отдръпнаха в широка дъга и Лоудър блъсна Ричър в отделението. Отключи свободната гривна. Преметна веригата през железния пръстен на стената в дъното, намота я втори път и отново я закопча за белезниците. Подръпна няколко пъти, за да се увери, че е стабилна.

— Дюшеците — каза Ричър. — Донесете ни дюшеците от колата.

Лоудър поклати глава, но шофьорът се усмихна и кимна.

— Бива — каза той. — Добра идея, тъпако.

Вмъкна се в камионетката и издърпа по-малкия дюшек. Пренесе го по прохода и го метна в отделението на Холи. Намести го с един-два ритника.

— Кучката ще получи дюшек — рече той. — Ти не.

Избухна в смях и другите взеха да му пригласят. Тръгнаха обратно по коридора. Шофьорът изкара камионетката. Тежката порта изскърца и се затвори зад нея. Ричър чу как отвън върху куките падна тежка греда, после се раздаде дрънчене на верига и катинар. Той погледна Холи. После наведе очи към влажния каменен под.

 

 

Ричър клечеше свит между дървените стени в най-далечния ъгъл на отделението. Чакаше тримата да се върнат с вечерята. Те дойдоха след час. С единия глок и пушката. И с едно тенекиено канче. Носеше го Стиви. След като влязоха, шофьорът взе канчето и го подаде на Холи. Постоя малко с похотлива усмивка, после се обърна към Ричър. Насочи пушката срещу него.

— Кучката ще яде. Ти няма.

Ричър не се изправи. Само сви рамене в полумрака.

— Голяма загуба, но все ще я преживея някак.

Никой от двамата не отговори. Просто си тръгнаха. Затвориха тежката дървена врата. Наместиха гредата и заключиха с веригата. Когато чу стъпките им да заглъхват в далечината, Ричър се обърна към Холи.

— Какво е?

Тя сви рамене отдалеч.

— Някаква рядка яхния. Или може би гъста супа. Или едното, или другото. Искаш ли малко?

— Дадоха ли ти вилица? — запита той.

— Не, само лъжица.

— Мамка му — изруга Ричър. — Нищо не мога да направя с тая проклета лъжица.

— Искаш ли малко? — повтори тя.

— Можеш ли да ме достигнеш?

Тя хапна набързо, после се протегна напред. С една ръка изпъваше веригата до предел, с другата буташе канчето по пода. После се извъртя и със здравия си крак го изтласка още по-напред по камъните. Ричър пропълзя с краката напред, докъдето му позволяваше веригата. Имаше чувството, че ако се протегне, ще успее да закачи канчето с крак и да го издърпа към себе си. Но това се оказа безнадеждна работа. Беше висок метър и деветдесет и три, армейските шивачи не бяха виждали по-дълги ръце от неговите, въпреки всичко обаче не му достигаше повече от метър. Двамата с Холи се бяха изпънали един към друг точно по права линия, доколкото им позволяваха веригите, но канчето си оставаше недостижимо.

— Зарежи — каза той. — Прибери го, докато можеш.

Холи закачи канчето с крак и го придърпа обратно.

— Съжалявам — каза тя. — Няма как, ще стоиш гладен.

— Все ще го преживея някак — отвърна той. — И бездруго сигурно е ужасно.

— Така си е — потвърди тя. — Пълен боклук. Има вкус на кучешка храна.

Ричър й се усмихна в тъмното. Чудеше се дали казва истината, или просто се мъчи да го успокои, защото все още се тревожи за него.

 

 

С виновна усмивка Холи легна върху дюшека и спокойно заспа, но Ричър остана буден. Не заради каменния под. Вярно, подът беше корав, студен и влажен. Облите камъни му убиваха ужасно. Но не това го държеше буден. Той очакваше нещо. Отмерваше в главата си секунда подир секунда и чакаше. Предполагаше, че ще стане след около три, може би четири часа. Дълбоко в малките часове, когато се изчерпва търпението и съпротивата е най-слаба.

Очакването бе дълго. Тази негова тринайсет хиляди седемстотин шейсет и първа нощ слезе ниско в най-долната третина на класацията. Лежеше буден и чакаше да се случи нещо. Нещо лошо. Много лошо. Нещо, което може би нямаше как да предотврати. Без съмнение то наближаваше. Сигурен беше в това. Бе забелязал признаците. Лежеше, чакаше го и отмяташе минутите в главата си. Три часа, може би четири.

 

 

То се случи след три часа и трийсет и четири минути. Безименният шофьор се върна в конюшнята. Съвсем буден и сам. Ричър чу тихите му стъпки по пътеката отвън. Чу тракането на веригата и катинара. Чу го как вдига тежката греда от скобите. Вратата на конюшнята се отвори. На пода легна ивица ярка лунна светлина. Шофьорът прекрачи през нея. Ричър зърна за миг розовото му свинско лице. Шофьорът бързо закрачи по прохода. В ръцете му нямаше оръжие.

— Виждам те — тихо каза Ричър. — Изчезвай или си мъртъв.

Онзи спря отсреща. Не беше чак толкова тъп. Стоеше на безопасно разстояние. Лъскавият му поглед спря върху гривната около китката на Ричър, плъзна по веригата и стигна до желязната халка на стената. После той се усмихна.

— Зяпай, щом ти се иска. Нямам нищо против. Пък може и да научиш нещичко.

Холи трепна и се събуди. Вдигна глава и се огледа, примигвайки в мрака.

— Какво става? — запита тя.

Шофьорът се завъртя към нея. Ричър вече не виждаше лицето му. То бе извърнато настрани. Но виждаше лицето на Холи.

— Малко ще се позабавляваме, кучко — рече шофьорът. — Само ти и аз, а пък твоят приятел, тъпакът, ще гледа, та да се учи.

Той вдигна ръце към кръста си и започна да разкопчава колана. Холи го зяпна. Понечи да се надигне.

— Сигурно се шегуваш — каза тя. — Пристъпиш ли към мен, ще те убия.

— Няма да го сториш — отвърна шофьорът. — Няма, нали? След като ти осигурих дюшек и тъй нататък. Да ни е удобничко, като го правим.

Ричър се изправи в своето отделение. Веригата му издрънча гръмко в тихата нощ.

— Ще те убия — подвикна той. — Докоснеш ли я, мъртъв си.

Каза го веднъж, после още веднъж. Но онзи сякаш не го чуваше. Като че бе оглушал. Ричър изтръпна от страх. Ако онзи не искаше да го слуша, просто нямаше какво повече да направи. Той разтръска веригата. Тя издрънча шумно. Зловещ звук в нощта. Но нямаше ефект. Онзи не му обърна и капка внимание.

— Пристъпиш ли към мен, ще те убия — повтори Холи.

Но болният крак забавяше движенията й. Все още полагаше отчаяни усилия да се изправи. Шофьорът нахълта светкавично в нейното отделение. Вдигна крак и го стовари върху коляното й. Тя изпищя от болка, рухна и се сви на кълбо.

— Прави каквото ти кажа, кучко — рече шофьорът. — Точно каквото ти кажа, инак повече няма да проходиш.

Писъкът на Холи заглъхна и се превърна в ридание. Шофьорът отново вдигна крак и много старателно я ритна по коляното, сякаш се целеше за гол в последната минута на мача. Тя изпищя още веднъж.

— Мъртъв си — изрева Ричър.

Шофьорът се обърна и го погледна. После се усмихна широко.

— Дръж си езика зад зъбите. Отвориш ли си пак човката, ще стане още по-зле за тая кучка, разбра ли?

Краят на колана му висеше надолу. Той сви юмруци и ги подпря на кръста си. Широкото му червендалесто лице пламтеше. Косата му стърчеше нагоре, сякаш наскоро я бе измил и сресал назад. Той извърна глава и заговори на Холи през рамо:

— Носиш ли нещо под тоя костюм?

Холи не отговори. В конюшнята настана тишина. Шофьорът се завъртя срещу нея. Ричър усети, че тя дебне всяко негово движение.

— Зададох ти въпрос, кучко — каза шофьорът. — Още един ритник ли искаш?

Тя не отговори. Дишаше тежко. Бореше се с болката. Шофьорът разкопча панталона си. Звукът на ципа бе пронизителен. За момент заглуши тежкото, задавено дишане на тримата.

— Виждаш ли това? — запита шофьорът. — Знаеш ли какво е?

— Донякъде — каза Холи. — Малко прилича на пенис, само че е по-дребно.

Той я изгледа тъпо. После изрева от ярост, хвърли се напред и замахна с крак. Холи отскочи настрани. Късият, дебел крак описа широка дъга, без да срещне препятствие. Губейки равновесие, шофьорът залитна. В присвитите очи на Холи блеснаха победоносни пламъчета. Тя се стрелна покрай врага си и заби лакът в корема му. Направи го както трябва. Използва срещу него собствената му инерция и стовари удара с цялата си тежест, сякаш искаше да изкара гръбнака му навън. Ударът бе жесток и точен. Онзи ахна и отлетя настрани.

Ричър изрева от възторг. И от облекчение. Помисли си: по-добре не бих го сторил и аз, малката. Шофьорът пъхтеше. Ричър видя лицето му, изкривено от болка. Холи се озъби победоносно. Запълзя на коляно след него. Целеше се в слабините му. Ричър неволно се напрегна, сякаш искаше да влее в нея собствената си сила. Тя връхлетя срещу противника. Онзи се извъртя и пое удара с бедро. Холи бе предвидила това. Така гърлото му оставаше открито за лакътя й. Ричър видя това. Холи също. Прицели се. Смъртоносен удар. Жестока възходяща дъга. Щеше да му откъсне главата. Замахна. В този момент веригата се изпъна докрай и я задържа на място. Издрънча звънко върху желязната халка и дръпна Холи назад.

Усмивката застина върху лицето на Ричър. Залитайки, шофьорът се отдръпна на безопасно разстояние. Пъхтеше и се мъчеше да си поеме дъх. Холи го чакаше с протегната ръка. Изпънатата верига трептеше от напрежение.

— Харесват ми борбените — изпъшка шофьорът. — Така е по-интересно. Само гледай да запазиш малко енергия за по-късно. Не искам само да ми лежиш отдолу.

Холи го гледаше яростно и се задъхваше. Бе готова отново да се нахвърли върху него. Но разполагаше само с една ръка. Шофьорът пак пристъпи напред и тя нанесе светкавичен удар. Бърз и нисък. Той отскочи наляво и блокира. Холи нямаше как да нанесе нов удар. Другата й ръка бе изпъната назад. Той вдигна крак и замахна към корема й. Тя се извъртя около удара. Той ритна отново и налетя право на лакът, който рязко се заби в ухото му. Не беше подходящият лакът и в удара нямаше сила, защото идваше от невъзможна позиция. Слаб удар. За миг Холи загуби равновесие. Шофьорът пристъпи напред и я ритна в корема. Тя падна. Той ритна още веднъж и този път улучи коляното. Ричър го чу как изхрущя. Холи изкрещя от болка. Сгърчи се на дюшека. Шофьорът стоеше над нея и дишаше тежко.

— Зададох ти въпрос, по дяволите — каза той.

Холи бе пребледняла като платно и трепереше. Гърчеше се на дюшека с изпъната назад ръка и се задъхваше от болка. Ричър зърна как лицето й проблесна за миг в лъч лунна светлина.

— Чакам, кучко — рече онзи.

Ричър отново видя лицето й. Разбра, че е победена. Бе загубила бойния си дух.

— Искаш ли още един ритник? — запита шофьорът.

В конюшнята отново настана тишина.

— Чакам отговор.

Ричър гледаше и също чакаше. Тишината бе станала плътна. Чуваше се само тежкото дишане на тримата. После Холи проговори.

— Какъв беше въпросът? — тихо изрече тя.

Шофьорът се усмихна.

— Носиш ли нещо под тоя костюм?

Холи кимна. Безмълвно.

— Добре де, какво? — настоя той.

— Бельо — тихо каза тя.

Шофьорът вдигна ръка зад ухото си.

— Не те чувам, кучко.

— Нося бельо, копеле гадно — високо изрече тя.

Онзи поклати глава.

— Лоша дума. Ще трябва да ми се извиниш.

— Майната ти — рече Холи.

— Пак ще те ритна — заплаши я той. — По коляното. Направя ли го, цял живот ще ходиш с бастун, кучко.

Холи извърна глава.

— Избирай, кучко — каза шофьорът.

Той вдигна крак. Холи заби поглед в дюшека.

— Добре, извинявай — каза тя. — Съжалявам.

Онзи радостно кимна.

— Опиши ми бельото си. Много подробно.

Тя сви рамене. Извърна лице и заговори на дъсчената стена.

— Сутиен и бикини. От специален бутик. Тъмен прасковен цвят.

— Секси ли са? — запита шофьорът.

Тя отново сви рамене с печално движение, сякаш вече знаеше какъв ще е следващият въпрос.

— Мисля, че да.

— Искаш ли да ми ги покажеш? — рече онзи.

— Не.

Шофьорът пристъпи крачка напред.

— Значи искаш още един ритник?

Тя мълчеше. Шофьорът пак вдигна ръка зад ухото си.

— Не те чувам, кучко.

— Какъв беше въпросът? — измънка Холи.

— Искаш ли още един ритник?

Холи поклати глава.

— Не — повтори тя.

— Добре. Покажи ми бельото си и няма да те ритам.

Той вдигна крак. Холи вдигна ръка. Към горното копче на костюма. Ричър я гледаше. Горната част на костюма имаше пет копчета. С огромно усилие на волята Ричър се опита да й внуши, че трябва да разкопчае всяко от тях ритмично и бавно. Нуждаеше се от това. То бе изключително важно. Умоляваше я наум: ритмично и бавно, Холи. Сграбчи веригата с две ръце. На метър и двайсет от мястото, където минаваше през желязната халка на стената. Стегна ръце около нея.

Холи разкопча първото копче. Ричър преброи мислено: едно. Шофьорът се ухили отгоре. Тя разкопча второто копче. Ричър преброи: две. Ръката й плъзна надолу към третото копче. Ричър се обърна с лице към задната стена на своето отделение и дълбоко пое дъх. Извъртя глава и погледна през рамо. Холи разкопча третото копче. Гърдите й изхвръкнаха навън. Сутиен в тъмен прасковен цвят. Дантелен и много секси. Шофьорът пристъпи от крак на крак. Ричър преброи: три. Изтласка въздуха от дробовете си докрай. Ръката на Холи плъзна надолу към четвъртото копче. Ричър пое дъх както никога през живота си. Стегна пръсти около веригата, докато кокалчетата побеляха. Холи разкопча четвъртото копче. Ричър преброи: четири. Ръката й плъзна надолу. Поколеба се за миг. Изчака. Разкопча петото копче. Сакото се разтвори. Шофьорът зяпна и издаде тих, гърлен звук. Ричър се отхвърли назад и заби крак в стената. Точно под желязната халка. Заднишком стовари върху веригата цялата си тежест — сто килограма нагнетена ярост, избухнала изведнъж с цяла сила в неговия ритник. От стената изригна облак влажни трески. Старите дъски се процепиха. Болтовете изхвръкнаха от дървото. Ричър отскочи назад. Преметна се и падна на крака, а веригата се мяташе и фучеше свирепо зад него.

— Пет! — изрева той.

Сграбчи шофьора за ръката и го метна в своето отделение. Запокити го към стената. Онзи се блъсна в нея и провисна като строшена кукла. Залитна напред и Ричър го ритна в корема. Шофьорът се сгъна във въздуха, нозете му се отлепиха от земята и той грохна по очи на калдъръма. Ричър събра двата края на веригата и я завъртя из въздуха. Насочи убийственото желязо към главата на врага като грамаден метален камшик. Центробежната сила тласна халката напред като средновековно оръжие. Но в последната секунда Ричър размисли. Отклони веригата от траекторията и я остави да се стовари на каменния под сред облак искри. Сграбчи шофьора с една ръка за яката, а с другата за косата. Вдигна го и го пренесе през пътеката към дюшека на Холи. Заби грозното му лице в меката подложка и го натисна надолу до задушаване. Онзи риташе и се мяташе, но Ричър просто положи огромната си длан върху тила му и търпеливо зачака кога ще умре.

 

 

Холи гледаше трупа с разширени очи, а Ричър седеше задъхан до нея. Чувстваше се омекнал и изтощен след експлозивното усилие, с което бе изтръгнал желязната халка от стената. Сякаш в една част от секундата бе вложил физическото напрежение на цял живот. Във вените му кипеше огромно количество адреналин. Часовникът в главата му бе избухнал и спрял. Нямаше представа от колко време седят така. Най-сетне той се опомни и с усилие се изправи на крака. Отмъкна трупа настрани и го остави далеч в коридора, близо до отворената врата. После бавно се върна назад и клекна до Холи. Пръстите му бяха посинели от отчаяната хватка около веригата, но той ги застави да бъдат нежни. Закопча всички копчета едно по едно, от долу на горе. Тя дишаше бързо и задавено. После метна ръце около шията му и се вкопчи в него. Той усети как нейният дъх леко засмуква и отпуска ризата му.

Дълго стояха прегърнати. Той усети как яростта я напуска. Разделиха се и поседяха един до друг на дюшека, загледани в полумрака. Холи се завъртя и леко положи малката си ръка върху неговата.

— Сега май съм ти задължена — каза тя.

Ричър само сви рамене.

— Беше ми много приятно. Хей, истината ти казвам.

— Наистина ми трябваше помощ — тихо изрече тя. — Досега се залъгвах.

— Глупости, Холи — сърдечно отвърна той. — На всеки му трябва помощ от време на време. Недей да се упрекваш. Ако беше във форма, щеше да го претрепеш. Видях те. Без малко да успееш само с една ръка и един крак. Единствено коляното ти попречи. С такава болка просто нямаше шанс. Повярвай ми, знам какво е. След Бейрут почти цяла година не бих посмял да се бия и с пеленаче.

Тя се усмихна леко и стисна ръката му. Часовникът отново бе заработил. Утрото наближаваше.