Лий Чайлд
Труден за убиване (15)

15

Бялата камионетка продължаваше да бучи неуморно. Още час, може би още деветдесет километра. Часовникът в главата на Ричър бавно тиктакаше от единайсет към пладне. В душата му се надигаха първите неясни предвестници на тревогата. Вече цял ден, откакто бяха изчезнали. Почти двайсет и четири часа. Първата фаза отминаваше, навлизаха във втората. И отгоре на всичко не се чувстваше твърде добре. Въздухът в тясната каросерия бе нажежен като в пещ. Опрели глава до глава, двамата лежаха по гръб върху горещите дюшеци. Пълнежът от конски косъм ги прегряваше отдолу. Влажните тъмни коси на Холи се бяха разпилели настрани. Отляво докосваха голото рамо на Ричър.

— Защото съм жена ли? — запита тя. Напрегнато. — Или защото съм по-млада от теб? Или и двете?

— Какво защо? — отвърна той. Предпазливо.

— Мислиш, че трябва да се грижиш за мен. Тревожиш се, защото съм жена, при това по-млада, нали? Смяташ, че се нуждая от помощта на зрял мъж.

Ричър се раздвижи. Всъщност не искаше да помръдва. Не че се чувстваше кой знае колко удобно, но по-добре нямаше да стане. А освен това му бе приятно да усеща с рамо косата на момичето. Така гледаше на живота. Каквото и да се случи, все ще намериш някоя мъничка компенсация.

— Е? — запита тя.

— Не е до пола, Холи — каза той. — Нито до възрастта. Но все пак ти трябва помощ, нали?

— При това съм жена и по-млада, а ти — по-възрастен мъж. Значи непременно можеш да ми помогнеш. А защо да не е обратното?

Ричър поклати глава, без да се надига.

— Не е до пола, Холи — повтори той. — Нито до възрастта. Мога, защото мога, това е. Просто се мъча да оправя нещата.

— Поемаш глупави рискове — каза тя. — За бога, какво ще постигнеш, като ги дразниш и настройваш против нас? Най-много да ни убият и двамата.

— Глупости. Трябваше да разберат, че сме хора, а не товар.

— Я, кого чувам! — възкликна Холи. — Откъде се извъди такъв специалист?

Ричър сви рамене.

— Позволи ми един въпрос — каза той. — Ако беше на мое място, щеше ли да ме изоставиш в обора?

Тя се замисли.

— Щях, разбира се.

Той се усмихна. Навярно бе откровена. И това му допадаше.

— Добре. При следващата възможност изчезвам, щом заповядаш. Без възражения.

Тя дълго мълча и накрая каза:

— Добре. Ако наистина искаш да ми помогнеш, помни си думата.

Ричър сви рамене. Пролази малко по-близо до нея.

— Рисковано е за теб. Ако избягам, може просто да те убият и да изчезнат.

— Поемам риска. За това ми плащат.

— И тъй, кои са те? — запита Ричър. — Какво искат?

— Нямам представа — отвърна тя.

Каза го прекалено бързо. Ричър усети, че знае.

— Ти им трябваш, нали? — каза той. — Или лично ти, или който и да било агент. Колко агенти има във ФБР?

— В Бюрото работят двайсет и пет хиляди души. От тях десет хиляди са агенти.

— Добре. Значи са търсили точно теб. Едно на десет хиляди е прекалено голяма случайност. Не са действали напосоки.

Тя извърна глава. Той я погледна.

— Защо, Холи?

Тя сви рамене и поклати глава.

— Не знам.

Пак избърза. Той продължаваше да я гледа. Говореше уверено, но в гласа й отчетливо се усещаше нотка на предизвикателство и вина.

— Не знам — повтори тя. — Мога само да предполагам, че са ме взели за някоя друга от службата.

Ричър се разсмя и завъртя глава към нея. Кичур коса докосна лицето му.

— Шегуваш се, Холи Джонсън. Не си жена, дето може да бъде взета за някоя друга. Държали са те под наблюдение три седмици. Все са научили това-онова.

Без да го поглежда, тя се усмихна иронично към ламаринения покрив.

— Незабравима до сетния час, а? Де да беше така.

— Съмняваш ли се? Ти си най-привлекателната жена, която виждам за тази седмица.

— Браво бе, Ричър! — възкликна тя. — Днес е вторник. Срещнахме се в понеделник. Голям комплимент, няма що.

— Нищо де, важно е намерението — рече той.

Тя се изправи от кръста нагоре, сякаш правеше гимнастическо упражнение. С две ръце измести крака си и се подпря на лакът.

— Още нищо не знам за теб.

Той я погледна. Сви рамене.

— Ако нещо те интересува, питай. Аз съм за свободната информация.

— Добре — каза тя. — Ето първия въпрос: кой си ти, дявол да те вземе?

Той пак сви рамене и се усмихна.

— Джак Ричър. Без средно име, възраст трийсет и седем години и осем месеца, ерген, портиер в един чикагски клуб.

— Дрън-дрън.

— Дрън-дрън? — повтори той. — Кое по-точно? Името, възрастта, семейното положение или професията?

— Професията — заяви тя. — Не си никакъв портиер.

— Тъй ли? Какъв съм тогава?

— Военен. Бил си в армията.

— Така значи!

— Очевидно е — каза тя. — Баща ми е в армията. Цял живот съм обикаляла военните бази. До осемнайсетгодишна възраст не бях виждала цивилен. Знам как изглеждат военните. Знам как действат. И почти бях уверена, че си от тях. А като си свали ризата, го разбрах със сигурност.

Ричър се ухили.

— Защо? Да не би тъй просташки да постъпват само войниците?

Холи го изгледа с широка усмивка. Поклати глава. Косата й се разпиля. Тя изви пръст като бяла кукичка и прибра кичура зад ухото си.

— Белегът на корема ти. Ония ужасни шевове. От сто километра си личи, че ги е правил военен хирург. В някоя полева болница за минута и половина. Ако цивилен хирург направи такива шевове, моментално отива на съд за лекарска некомпетентност.

Ричър плъзна пръст по сбръчканата кожа. Шевовете напомняха карта на голям железопътен възел.

— Зает беше човекът — каза той. — Според мен свърши чудесна работа с оглед на обстоятелствата. Бяхме в Бейрут. Водеха ме към най-леките случаи. Нямаше друга опасност, освен да ми изтече кръвта.

— Значи не бъркам? — рече Холи. — Ти си военен.

Ричър пак се усмихна и поклати глава.

— Портиер съм. Казах ти вече. Един клуб в южните предградия. Само блусове свирят. Трябва някой път да наминеш. Туристическите заведения изобщо не могат да се сравняват с него.

Тя огледа огромния белег, после лицето му. Прехапа устни и бавно поклати глава. Ричър кимна, сякаш правеше голяма отстъпка.

— Бях военен. Напуснах преди четиринайсет месеца.

— В какви войски беше?

— Военна полиция.

Холи направи шеговита гримаса.

— От лоши по-лоши. Никой не ви обича.

— На мен ли го разправяш? — каза Ричър.

— Това обяснява много неща — рече тя. — Вие там преминавате цял куп специални курсове. Май наистина знаеш как да се справяш. Трябваше да ми кажеш, по дяволите. А не сега да се извинявам за глупостите, дето ти ги надрънках.

Той не отговори.

— Къде си служил? — запита Холи.

— По цял свят. Европа, Далечния изток, Близкия изток. Понякога изобщо не знаех къде съм попаднал.

— Чин?

— Майор.

— Медали?

Ричър сви рамене.

— Имам цял куп от тия боклуци. Нали знаеш как става. Медали за участие в бойни действия плюс „Сребърна звезда“, две бронзови, „Пурпурно сърце“ заради Бейрут, отличия от кампаниите в Панама и Гренада, „Пустинен щит“, „Пустинна буря“…

— „Сребърна звезда“? — повтори тя. — За какво?

— Бейрут. Измъкнах няколко момчета от един бункер.

— И тогава са те ранили? От това ли са белегът и „Пурпурното сърце“?

— Бях вече ранен — каза той. — Още преди да вляза. Май това най-много ги впечатли.

— Герой значи?

Той се усмихна и поклати глава.

— Дума да не става. Нищо не усетих. Не мислех. Бях в шок. Чак след това разбрах. Ако знаех, сигурно щях да припадна. Червата ми висяха навън. Ужасно изглеждаха. Тъмнорозови и някак лепкави.

Холи помълча. Двигателят продължаваше да бучи. Още трийсет километра. На север, юг или запад. Може би.

— Колко време си служил? — запита тя.

— Цял живот. Баща ми беше офицер от морската пехота, изкара до пенсия. Оженил се за французойка в Корея. Аз съм роден в Берлин. За пръв път видях Щатите чак когато навърших девет години. И след пет минути отпрашихме за Филипините. Обикаляхме целия свят. Най-дълго съм стоял на едно място в „Уест Пойнт“ — четири години. После постъпих в армията и всичко се завъртя отначало. По цял свят.

— Къде са роднините ти сега?

— Мъртви са — каза той. — Старият умря… кога беше? Май преди десет години. Майка ми живя още две. Сложих в ковчега й „Сребърната звезда“. Всъщност тя ми я спечели. Все ми казваше: върши каквото трябва. По хиляда пъти на ден със силен френски акцент.

— Братя и сестри? — запита тя.

— Имах брат. Умря миналата година. Доколкото знам, аз съм последният Ричър на този свят.

— Кога напусна армията?

— През април миналата година. Преди четиринайсет месеца.

— Защо?

Ричър сви рамене.

— Изглежда, просто загубих интерес. По онова време тъкмо орязваха военния бюджет. И армията взе някак да ми се струва ненужна. Един вид, щом не търсят най-голямото и най-доброто, значи не им трябва и Джак Ричър. Не исках да съм в нещо малко и долнопробно. Май навирих нос, а?

Тя се разсмя и сви рамене.

— И взе, че стана портиер. Бивш майор, с цял куп ордени. Не е ли долнопробно?

— Няма такава работа — каза той. — Не съм решил да правя кариера като портиер или нещо подобно. Хванах се само временно. Пристигнах в Чикаго миналия петък. Мислех в сряда да продължа. Може би към Уисконсин. Чувал съм, че било хубаво през този сезон.

— От петък до сряда, значи? Да не си станал дърво без корени?

— Има нещо такова — призна той. — Трийсет и шест години съм бил все където ми кажат. Живот по устав. Сега май залитнах в другата крайност. Хареса ми свободата да пътувам, когато си искам. То е като наркотик. Никъде не съм стоял повече от седмица. Само веднъж се задържах десет дни. Миналата есен в Джорджия. Десет дни от четиринайсет месеца. Иначе почти непрекъснато съм на път.

— И си изкарваш хляба по клубовете?

— Не, това беше случайно. Рядко работя, имам си спестени пари. Но пристигнах в Чикаго с един певец и от дума на дума взеха, че ми предложиха работата.

— Какво правиш, щом не работиш?

— Гледам — каза той. — Не забравяй, макар че съм американец на трийсет и седем години, почти не познавам живота в Америка. Качвала ли си се на Емпайър Стейт Билдинг?

— Естествено.

— А аз не. До миналата година. Посещавала ли си музеите във Вашингтон?

— Разбира се.

— А аз не. До миналата година. И тъй нататък. Бостън, Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Ню Орлиънс, Маунт Ръшмор, Голдън Гейт, Ниагара. Обикалям като турист. Имам какво да наваксам, нали?

— При мен пък е точно обратното — каза Холи. — Аз обичам да пътувам в чужбина.

Ричър сви рамене.

— До гуша ми е дошла тая чужбина. Шест континента. Повече не мърдам оттук.

— На мен ми е дошло до гуша от Щатите — каза тя. — Баща ми пътуваше непрекъснато, но почти не сме излизали от страната. Само два пъти ходихме до Германия.

Ричър кимна. Спомни си колко време е бил в Германия като дете и като възрастен. Общо се събираха доста години.

— В Европа ли се увлече по футбола? — запита той.

— Точно така. Там страхотно си падат по него. По едно време бяхме разквартировани близо до Мюнхен, нали се сещаш? Бях още хлапе, някъде към единайсетгодишна. Дадоха на баща ми билети за някакъв голям мач в Ротердам, Холандия. Среща за европейската купа между „Байерн“, Мюнхен и някакъв английски отбор. „Астън Вила“, чувал ли си ги?

Ричър кимна.

— От Бърмингам, Англия. Веднъж бях настанен край едно градче, наречено Оксфорд. То е на около час път оттам.

— Германците бяха отвратителни — каза Холи. — Високомерни и самонадеяни. Изобщо не се съмняваха, че ще размажат ония британци. Никак не ми се ходеше да гледам как го правят. Нямах обаче избор. Натовски протокол и тъй нататък, голям скандал щеше да стане, ако бях отказала. Тъй че отидохме. И германците рухнаха с гръм и трясък. Побесняха. Страхотно ми хареса. А и момчетата от „Астън Вила“ бяха големи сладури. От онази вечер се влюбих във футбола.

Ричър кимна. Донякъде обичаше да гледа футбол. Но в този спорт трябва да се навлиза отрано и постепенно. На пръв поглед изглежда съвсем прост, всъщност обаче е много технична игра. Пълна със скрити прелести. И все пак напълно разбираше как едно момиче е могло да се увлече по него преди години в Европа. Трескава вечер под прожекторите в Ротердам. Отначало досада и недоволство, сетне идва непреодолимата магия на фигурите, описвани от бялата топка по зеленото поле. И накрая се ражда страстна любов към футбола. Но нещо от нейните думи го накара да наостри уши. Значи ако единайсетгодишната дъщеря на американски военен откажела да посети футболен мач, щял да стане международен скандал. Това ли бе казала?

— Какъв беше баща ти? — запита той. — Май е бил доста голяма клечка.

Тя сви рамене. Не каза нищо. Ричър я гледаше. Започваше да го обзема тревога.

— Холи, кой е баща ти, по дяволите? — натърти той.

Смесеното чувство на вина и предизвикателност бе преминало от гласа към лицето й. Тя отново сви рамене. Мълчаливо.

— Кой е той, Холи? — повтори Ричър.

Тя извърна глава. Заговори към ламаринената стена на колата. Гласът й почти се губеше сред бученето. И беше адски сконфузен.

— Генерал Джонсън — тихо изрече тя. — По онова време беше главнокомандващ нашите части в Европа. Познаваш ли го?

Ричър се вторачи в нея. Генерал Джонсън. Холи Джонсън. Баща и дъщеря.

— Срещал съм го — каза той. — Но не е там работата, нали?

Тя го изгледа свирепо. Беше бясна.

— Защо? Щом не е там, къде е проклетата работа?

— Ето къде била причината — каза Ричър. — Баща ти е най-високопоставеният военен в Щатите, нали? За бога, Холи, тъкмо това е причината да те отвлекат. На тия юнаци не им трябва Холи Джонсън, агент от ФБР. Цялата работа с ФБР е съвършено случайна. Те искат дъщерята на генерал Джонсън.

Холи го гледаше тъй, сякаш току-що я бе зашлевил с всичка сила.

— Защо? — бавно изрече тя. — По дяволите, защо всички си въобразяват, че каквото и да извърша, непременно е свързано с тоя мой проклет баща?