Лий Чайлд
Труден за убиване (11)

11

Холи Джонсън бе леко разочарована от преценката на Ричър за стойността на нейния гардероб. Според него излизаше, че има петнайсет-двайсет комплекта облекло за около осем хиляди долара. Всъщност в гардероба й имаше трийсет и четири делови костюма. Бе работила три години на Уолстрийт. Осем хиляди струваха само обувките й. По четиристотин долара даваше за блуза, и то само защото вроденият здрав разум я предпазваше от излишно прахосничество.

Харесваше „Версаче“. Имаше тринайсет от неговите пролетни костюми. Пролетните костюми за Милано можеха да се носят в Чикаго почти цяло лято. През най-лютите августовски жеги понякога се прехвърляше на „Армани“, но през юни, юли, а при хубаво време и през септември оставаше вярна на „Версаче“. Най-много харесваше костюмите с тъмен прасковен цвят, които бе купила през последната си година като брокер. Някаква тайнствена италианска смес от различни коприни. Скроени и ушити от хора, чиито прадеди векове наред са опипвали най-изящните материи. Оглеждат плата, замислят се, после хващат ножицата и изведнъж възникват вълшебни заоблени очертания. Сетне продават костюма, а една брокерка от Уолстрийт го купува и все още го носи след две години, когато вече е агент на ФБР и я отвличат насред оживена чикагска улица. Носи го и осемнайсет часа по-късно след безсънна нощ върху мръсната слама в обора. По това време Версаче едва ли би разпознал собственото си творение.

Рано сутринта тримата похитители се завърнаха с камионетката и я вкараха на заден ход по бетонната пътека. После заключиха обора и изчезнаха. Вероятно бяха прекарали нощта в близката къща. Ричър спа безметежно в своето отделение, прикован за тръбата, докато тя се мяташе насам-натам по мръсната слама и напрегнато мислеше за него.

Отговаряше за живота му. Той бе невинен минувач, отвлечен заради нея. Каквото и да я чакаше, най-напред трябваше да се погрижи за него. Длъжна бе да го стори. Той беше неин товар. И отгоре на всичко лъжеше. Холи бе абсолютно уверена, че не е портиер. Много добре знаеше какъв е. Израсла бе в семейство на военен. Покрай баща си бе живяла из военните бази чак докато постъпи в Йейл. Познаваше армията. И военните. Усещаше ги от пръв поглед. Знаеше, че Ричър е военен. Такъв изглеждаше. Така действаше. Така реагираше. Възможно е някой портиер да разбира от ключалки и да се катери по стените като маймуна, но ако предприеме всичко това, ще го върши колебливо, самонадеяно или дръзко и подобно чувство не може да се прикрие. Не би действал така, сякаш за него тия неща са напълно естествени. Ричър беше тих, сдържан мъж. Спокоен, пъргав и очевидно обучен да проявява свръхестествено самообладание. Вероятно бе с десетина години по-възрастен от нея, но още нямаше четирийсет. Висок около метър и деветдесет и три, здрава мускулатура, тежък към сто килограма, сини очи, оредяваща руса коса. По фигура ставаше за портиер, пък и на тази възраст можеше да е опитал какво ли не; сто на сто обаче беше военен. Военен, който се представя за портиер. Но защо?

Холи нямаше представа. Лежеше сама с тревожните мисли и го слушаше как диша спокойно на десетина крачки от нея. Все едно, портиер или военен, по-възрастен или не, тя бе длъжна да го опази. Цяла нощ не можа да мигне. Размишляваше, а и коляното не й даваше мира. Към осем и половина чу как Рйчър се събуди. Не издаде никакъв звук, само дишането му се промени едва доловимо.

— Добро утро, Ричър — подвикна тя.

— Добро утро, Холи — рече той. — Връщат се.

Беше тихо, но след минута-две отвън долетяха стъпки. Катери се като маймуна и чува като прилеп, помисли Холи. Ама че портиер.

— Добре ли си? — запита Ричър.

Тя не отговори. Нейна работа бе да се грижи за него, а не обратното. Резето отвън изскърца. Вратата застърга, отвори се и в обора нахлу светлина. За миг Холи зърна пусто зелено поле. Може би Пенсилвания, помисли си тя. Тримата похитители влязоха и затвориха вратата.

— Ставай, кучко — заповяда водачът.

Тя не помръдна. Обзе я непреодолимо желание да не се връща в камионетката. Вътре бе прекалено мрачно, задушно и неудобно. Не знаеше дали ще издържи още един ден люшкане, тръскане и най-вече пълно неведение къде, по дяволите, я водят, при кого и защо. Тя инстинктивно впи пръсти в металния парапет и напрегна ръка, сякаш се готвеше за схватка. Водачът спокойно извади глока. Погледна я отвисоко.

— Можем да го направим по два начина — рече той. — По лесния и по грубия.

Тя не отговори. Седеше на сламата и здраво стискаше стоманената тръба. Грозният шофьор направи три крачки напред и с тъничка усмивка отново се вторачи в гърдите й. Холи изведнъж се почувства разголена и потръпна от погнуса.

— Избирай, кучко — каза водачът.

Холи чу как Ричър се размърда в своето отделение.

— Не, вие избирайте — високо отвърна той. — Всичко е въпрос на взаимност. Трябва да си сътрудничим, нали така? Щом искате да се върнем в камионетката, нека поне да има защо.

Говореше спокойно и бавно. Холи се озърна към него. Видя го как седи срещу заредения пистолет — окован, без оръжие, напълно безпомощен във всяко едно отношение пред тримата враждебни мъже.

— Искаме закуска — каза Ричър. — Препечени филийки с конфитюр. И кафе, но да не е като снощната помия, бива ли? Аз много държа на доброто кафе. Запомнете това. И сложете в колата два дюшека. Единият двоен, другият персон и половина. Нагласете ги като диван. Тогава ще влезем.

Настана пълно мълчание. Холи гледаше ту единия, ту другия. Ричър се взираше нагоре към водача спокойно и безметежно. Сините му очи не трепваха. Водачът го гледаше отвисоко. Напрежението наоколо се сгъстяваше. Шофьорът бе откъснал очи от нея и също гледаше Ричър. После водачът рязко се завъртя, кимна на другите и ги изведе. Резето щракна зад тях.

— Обичаш ли препечени филийки? — запита Ричър.

Холи нямаше сили да отговори.

— Като дойдат, върни ги — рече той. — Поискай нови. Кажи, че са недопечени, прегорели или нещо такова.

— Какви ги вършиш, дявол да те вземе? — запита тя.

— Психология — обясни Ричър. — Трябва да им покажем кой командва тук. Много е важно в подобна ситуация.

Тя го гледаше смаяно.

— Просто слушай какво ти казвам — спокойно добави той.

И тя го послуша. Плашливият донесе филийките. Бяха препечени почти идеално, но Холи не ги прие. Хвърли им един презрителен поглед, сякаш виждаше калпав счетоводен отчет, и заяви, че са твърде препечени. Едва се крепеше на един крак и изглеждаше ужасно в костюмчето от „Версаче“, омазано цялото с тор, но намери сили да стресне противника със снизходителното си високомерие. Той изтича обратно към кухнята да препече нови филийки.

Този път донесе и кана силно кафе. Седнали на шест метра един от друг, Холи и Ричър закусиха, подрънквайки с веригите, докато останалите двама мъкнеха към пикапа дюшеци. Единият двоен, другият персон и половина. Наместиха ги под прав ъгъл един към друг в дъното на каросерията, зад кабината. Холи гледаше и се чувстваше далеч по-добре, отколкото преди малко. После изведнъж осъзна накъде бие психологията на Ричър. Не само към тримата похитители, но и към нея. Ричър не искаше тя да влиза в двубой. Защото щеше да го загуби. Бе поел огромен риск, за да предотврати безнадеждния сблъсък. Това я изуми. Напълно. Мина й замаяна мисъл: за бога, тоя тип преобръща всичко с главата надолу. Иска да се грижи за мен.

— Бихте ли ни казали имената си? — спокойно запита Ричър. — Щом ще бъдем заедно известно време, нека поне да проявим добро възпитание.

Холи видя как водачът се вгледа в него. Без да отговори.

— Вече видяхме лицата ви — каза Ричър. — Тъй че от имената нищо не губите. Щом е тъй, защо да не се държим човешки?

Водачът се позамисли и кимна.

— Лоудър — рече той.

Плашливият дребосък пристъпи от крак на крак.

— Стиви.

Ричър кимна. Грозният шофьор изведнъж усети, че всички гледат към него. Наведе глава.

— Не си казвам името — заяви той. — Откъде накъде?

— И да се разберем още отсега — добави Лоудър. — Възпитание и симпатия са съвсем различни неща, ясно ли е?

Холи го видя как се прицели с глока в главата на Ричър и за дълго остана така. Лицето му беше безизразно. Съвсем различни неща. Ричър кимна. Бавно и предпазливо. Двамата оставиха върху сламата чиниите и канчетата, после Лоудър отключи веригите. Излязоха на централната пътека. Под прицела на двата глока и пушката. Грозният шофьор се хилеше. Ричър го погледна право в очите, после се наведе и вдигна Холи като перце. Пренесе я до камионетката. Лекичко я остави вътре. Двамата пропълзяха към импровизирания диван. Настаниха се.

Задната врата се затръшна и ключалката щракна. Холи чу как се отваря портата на обора. Двигателят закашля и набра обороти. Излязоха навън и заподскачаха по неравното отклонение. След около сто и петдесет метра завиха надясно. Сетне продължиха за петнайсет минути право напред, с постоянна скорост.

— Не сме в Пенсилвания — каза Холи. — Пътищата са прекалено прави. И равни.

Ричър сви рамене в полумрака.

— Не ни сложиха обаче белезници — рече той. — Психология.