Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killing Floor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 140 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Допълнителни корекции
Boman (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Място за убиване

Обсидиан, София, 1998

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-52-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Boman

9

Пред полицейското управление я помолих да спре и да ми донесе плика с личните вещи и парите. После продължихме. Слязох в центъра и си уговорихме среща до участъка след около два часа. Махнах й за довиждане и постоях на тротоара в неделната жега. Вече се чувствах далеч по-добре. Отново бях в действие. Щях да проверя историята за Блейк Слепеца, после да обядвам с Роскоу и завинаги да обърна гръб на Джорджия.

Поскитах насам-натам да огледам града и да свърша каквото си бях планирал още за петък. Нямаше кой знае какво за гледане. Старото областно шосе пресичаше Маргрейв от север на юг и по протежение на четири-пет пресечки се превръщаше в главна улица. Видях дрогерия, бръснарница, магазин за конфекция, адвокатска кантора, лекарски и зъболекарски кабинет. По-нататък имаше парк с декоративни дървета и ограда от белосани летвички. Магазините и канторите бяха разпънали над широките тротоари платнени навеси. Тук-там имаше пейки, но все празни. Целият град изглеждаше опустял. Неделно утро далеч от цивилизацията.

Покрай парка главната улица водеше право на север, към пожарната и полицейското управление, а на по-малко от километър след тях беше закусвалнята на Ено. След няколко километра идваше селският път на запад, към затвора Уорбъртън. А още по-нататък нямаше нищо чак до складовете и магистралата. Двайсет километра пущинак.

В южния край на града забелязах малка квартална градинка с бронзова статуя и тиха улица, водеща на запад. Тръгнах натам, без да бързам, и зърнах дискретна зелена табелка: Бекман Драйв. Улицата на Хъбъл. Не виждах много надалеч, защото почти веднага платното се раздвояваше около затревена площ с бяла дъсчена църква в средата. Покрай нея растяха вишни, в чиято сянка бяха паркирани чистички автомобили. Смътно дочувах бученето на орган и песента на богомолците.

Статуята в градинката се оказа на някой си Каспар Тийл, живял преди стотина години. От другата страна, приблизително срещу Бекман Драйв, още една улица се отдалечаваше на изток. На ъгъла стърчеше самотна дрогерия. И това беше всичко. Градче като градче. Без кой знае какви забележителности. За по-малко от половин час бях огледал каквото имаше да ми предложи.

Но по-спретнато селище не бях виждал през целия си живот. Просто поразително. Всяка една сграда бе или чисто нова, или наскоро ремонтирана. Улиците — гладки като стъкло, тротоарите — равни и чисти. Никакви дупки, чупки или пукнатини по асфалта. Канторите и магазините изглеждаха тъй, сякаш всяка седмица ги боядисват. Тревните площи, живите плетове и дърветата бяха подрязани до съвършенство. Бронзовата статуя на Каспар Тийл лъщеше, като че някой имаше грижата да я търка по два часа всяка сутрин. Белите стени на църквата направо ме заслепяваха. А националното знаме искреше навсякъде в бяло, червено и синьо под яркото слънце. Цялото градче бе тъй чистичко, че човек да не смее да стъпи с кални обувки.

 

 

Дрогерията отсреща продаваше стоки, заради които си струва да бъде отворено и в неделя. Вътре не гъмжеше от купувачи. Всъщност нямаше жива душа освен човека зад касата. Но сервираха кафе. Поръчах едно двойно, седнах отстрани до тезгяха и си купих сутрешен вестник.

Президентът пак се мъдреше на първа страница. Сега беше в Калифорния. Обясняваше на военните производители защо влакът им отива в трета глуха след петдесет славни години. След гръмотевиците около бреговата охрана ехото още не бе заглъхнало. В събота вечер катерите се връщаха в пристанищата. И повече нямаше да излязат, докато не намерят средства. От уводната статия личеше, че редакторите са разтревожени.

Спрях да чета и надигнах глава, защото вратата се отвори. Някаква жена влезе. Седна в другия край на тезгяха. Беше по-възрастна от мен, някъде към четирийсет. Тъмнокоса, стройна, облечена в черно. Имаше бледа кожа. Толкова бледа, че почти светеше. Движеше се някак нервно, отривисто. Зърнах как сухожилията по китките й се изпъват като въженца. Лицето й ми се стори удивително напрегнато. Продавачът пристъпи към нея и тя си поръча кафе толкова тихо, че едва я чух, макар да седях наблизо.

Жената не се задържа дълго. Изпи половината кафе, като през цялото време надничаше навън. После отпред спря голям черен пикап и тя трепна. Пикапът бе чисто новичък и личеше, че още не е превозвал нещо по-едро. За момент зърнах шофьора, който се приведе да отвори вратата на кабината. Изглеждаше як. Много висок. Широки плещи и масивна шия. Черна коса. Дълги — мускулести ръце, целите обрасли с черни косми. Около трийсетгодишен. Бледата жена се надигна от табуретката като призрак. Преглътна на сухо. Когато отвори вратата на магазина, чух шума от двигателя. Жената влезе в кабината, но пикапът не тръгна. Завъртях се към продавача.

— Коя беше?

Той ме погледна, като че бях паднал от Марс.

— Това е мисис Клайнър. Не познавате ли семейство Клайнър?

— Чувал съм за тях — рекох аз. — Не съм тукашен. Клайнър има складове край магистралата, нали?

— Аха. И още доста неща. Голям човек е Клайнър по тия места.

— Тъй ли?

— Ами да. Чували ли сте за фондацията?

Поклатих глава. Допих кафето и поръчах още едно.

— Клайнър основа фондация на свое име — обясни продавачът. — Подпомага града в сума ти отношения. Дойде преди пет години и оттогава всеки ден е като Коледа.

Кимнах и попитах:

— Тая мисис Клайнър добре ли е?

Той поклати глава, докато наливаше кафето.

— Болна жена. Много болна. Нали видяхте колко е бледа? И някак унесена. Много болна жена. Може да е туберкулоза. Виждал съм туберкулозни, точно тъй изглеждат. По-рано беше красавица, но сега е като нещо израсло в гардероб, нали? Много болна жена, дума да няма.

— А какъв й е онзи в пикапа? — запитах аз.

— Заварен син. От първата жена на Клайнър. Сегашната му е втора. Чувал съм, че не се спогаждали много с момчето.

Той леко кимна в знак, че разговорът е свършен. Отиде да бърше някаква, хромирана машинария в другия край на тезгяха. Черният пикап още беше навън. Продавачът имаше право — жената наистина приличаше на нещо израсло в гардероб. Беше като някаква рядка орхидея, вехнеща без вода и светлина. Но не смятах, че има вид на болна. Още повече от туберкулоза. Мислех, че страда от нещо друго. Нещо, което бях виждал един-два пъти. Страдаше от ужас. Нямах ни най-малка представа какво я плаши. И не исках да знам. Не ми влизаше в работа. Станах и пуснах пет долара на тезгяха. Продавачът ми върна само монети. Нямаше банкноти по един долар. Пикапът продължаваше да си стои до тротоара. Шофьорът се бе надигнал и опираше гърди във волана. Гледаше покрай мисис Клайнър право към мен.

Срещу мен зад тезгяха имаше огледало. Изглеждах точно като човек, който от нощния автобус е отишъл в затвора за два дни. Май преди срещата с Роскоу трябваше да се пооправя. Продавачът усети какво мисля и рече:

— Отскочете до бръснарницата.

— В неделя? — изненадах се аз.

— Те са си там — отвърна той. — Никога не е съвсем затворено. Нито пък съвсем отворено.

Кимнах и излязох навън. Зърнах как хората напускат църквата, разменят по някоя дума и се разотиват по колите. Иначе градчето бе все тъй пусто. Но черният пикап търпеливо стоеше пред дрогерията. Шофьорът продължаваше да ме гледа.

Тръгнах на север под топлото слънце и пикапът бавно се плъзна до мен. Все тъй приведен напред, шофьорът ме наблюдаваше упорито иззад волана. Разтеглих крачка и той веднага ускори. После рязко спрях и колата ме подмина. Останах на място. Онзи явно реши, че не върви да даде заден ход. Натисна газта и пикапът се отдалечи с рев. Свих рамене и продължих. Стигнах до бръснарницата. Мушнах глава под раирания навес, прекрачих напред и бутнах вратата. Тя се отвори. Влязох.

 

 

Както всичко останало в Маргрейв, бръснарницата изглеждаше великолепно. Всичко беше излъскано с обич — от старинните столове до крановете. Една от онези бръснарници, дето изчезнаха преди трийсетина години. Сега пак си ги искаме. Хората хвърлят луди пари за тях, защото се опитват да върнат някогашната Америка. Смятат, че така е изглеждала. Аз поне смятам така. Едно време седях из училищните дворове на Мюнхен или Манила и си представях зелени градинки, пищни дървета, знамена и лъскави бръснарници като тази тук.

Бръснарите бяха двама престарели негри. Просто си седяха. Нито съвсем отворено, нито съвсем затворено. Но нямаха нищо против да ме обслужат. Тъй и тъй сме се събрали, защо пък не? А че ми трябва обслужване, личеше и от километър. Поръчах да карат наред. Бръснене, подстригване, гореща кърпа и лъскане на обувките. Тук-там по стените висяха вестници в рамки. С грамадни заглавия. Рузвелт умира, край на войната, Кенеди мъртъв, Мартин Лутър Кинг убит. На масата в дъното тихичко свиреше старо махагоново радио. Неделният вестник лежеше сгънат на пейката под прозореца.

Старците разбиха пяна в легенче, наточиха старовремския бръснач, накиснаха четката. Омотаха ме с чаршаф и се хванаха на работа. Единият взе да ме бръсне. Другият се туткаше. Сигурно още не му бе дошло времето. Първият подхвана разговор, както става в бръснарниците. Разправи ми цялата история на заведението. Двамата били приятели още от детинство. Открай време си живеели в Маргрейв. Захванали се с бръснарство между двете войни. На младини чиракували в Атланта. След това отворили бръснарница. Когато съборили стария квартал, двамата се преместили тук. Човекът разказваше историята на градчето през погледа на бръснар. Описа ми какви хора са сядали на този стол. Всякакви хора.

— Разкажете ми за семейство Клайнър — рекох аз.

Старецът беше бъбрив, но изведнъж млъкна. Вдигна бръснача и се замисли.

— Няма как да ви помогна по този въпрос — каза накрая. — Определено няма как. Тук предпочитаме да не го обсъждаме. Най-добре питайте някой друг.

Свих рамене под чаршафа.

— Добре. Да сте чували за Блейк Слепеца?

— А, за него съм чувал, дума да няма — рече старецът. — За тоя човек можем да бъбрим колкото щете.

— Чудесно. И какво ще ми разкажете?

— Навремето идваше сегиз-тогиз по нашия край — каза той. — Разправят, че бил родом от Джаксънвил, Флорида, дето е точно отвъд границата. Минаваше пеш, нали разбирате — оттук през Атланта и на север чак до Чикаго, а после обратно към къщи. Други времена бяха, ще знаете. Ни магистрала, ни коли за един беден негър и неговите приятели. Всички ходехме пеш или най-много да хванем някой камион.

— Чували ли сте го да свири? — запитах аз.

— Аз съм на седемдесет и четири бе, човек — рече старецът. — По онуй време бях малко момче. За Блейк Слепеца говорим. Таквиз като него свиреха по кръчмите. А пък аз като малък не припарвах до кръчма. Инак много бой щеше да ми яде задникът. Трябва да поговорите с моя колега. Той е доста по-стар. Сигурно го е чувал как свири, ама може и да не помни, щото взе да забравя. Вече не помни и какво е ял на закуска. Прав ли съм? Хей, приятел, какво яде тая сутрин?

Другото старче изкуцука към нас и се приведе над съседната мивка. Беше съсухрено и по цвят приличаше на махагоновото радио.

— Не знам какво съм ял на закуска — рече. — Дори нямам представа дали съм закусвал. Ама чуйте. Може и да съм стар, истината обаче е, че старите хора помнят много добре. Не каквото става сега, нали разбирате, ами отдавнашното. Да ви кажа, паметта сигурно е като вехта кофа. Напълниш ли я със стари неща, не остава място за новите. Няма място, разбирате ли? Затуй не помня днешните работи, щото вехтата кофа е препълнена с друго, дето е станало някога си. Разбрахте ли какво ви казвам?

— Напълно. И тъй, чували ли сте го някога да свири?

— Кого? — запита старчето.

Погледнах първо единия, после другия. Чудех се дали не ми разиграват театър.

— Блейк Слепеца. Чували ли сте го да свири?

— Не, не съм го чувал да свири — отвърна старчето. — Но сестра ми го е чувала. Имам си сестра, на деветдесет, че и отгоре години, Господ да я пази. Още е жива. Пееше едно време, та е пяла и с Блейк Слепеца.

— Тъй ли? Значи е пяла с него?

— И още как. Само който не е минал оттук, с него не е пяла. Туй градче, ще знаете, беше на големия път за Атланта. Едно време старото областно шосе стигаше на юг чак до Флорида. Нямаше друг път от север на юг през Джорджия. Е, сега вече бръмчите по магистралите, имате си самолети и какво ли не още. Днес никой не дава пет пари за Маргрейв, никой не минава оттук.

— Значи Блейк Слепеца е спирал тук — подсетих го аз. — И сестра ви е пяла с него.

— Всички спираха тук. Северният квартал беше направо гъмжило от кръчми и странноприемници за всичкия оня народ, дето минаваше. Нямаше ги разните му там градинки оттук до пожарната. Само кръчми и странноприемници. После всичко туй го събориха или пък само се разпадна. Щото отдавна нямаше пътници. Ама по онез времена градът беше съвсем различен. Хората идваха на тумби ден подир ден. Работници, ратаи, барабанисти, побойници, скитници, шофьори, музиканти. Всякакви хора сядаха да посвирят за малко и сестра ми пееше с тях.

— И помни ли Блейк Слепеца? — запитах аз.

— Как да не го помни? Едно време си мислеше, че по-велик от него няма в целия свят. Казваше, че свирел божествено. Тъй си беше наистина.

— Какво стана с него? Знаете ли?

Старецът се замисли дълбоко. Бродеше сред избледнелите спомени. Веднъж-дваж поклати побелялата си глава. После взе от нагревателя влажна кърпа и я сложи върху лицето ми. Зае се да ме подстригва. След като свърши, тръсна глава някак решително.

— Право да си кажа, не знам точно. От време на време минаваше по пътя. Туй го помня много добре. Подир три-четири години изчезна. Аз тогава бях в Атланта, та не разбрах какво стана. Чух да казват, че някой го убил. Може би в Маргрейв, а може и другаде да е било. Станала някаква си голяма разправия и го убили на място.

Известно време мълчах и слушах старото радио. После им дадох двайсетачка и излязох на главната улица. Тръгнах на север. Наближаваше пладне и слънцето приличаше здравата. За септември денят беше доста горещ. Не видях друг пешеходец. Откъм асфалта лъхаше жега. Може би и Блейк Слепеца бе вървял като мен по този път в някое горещо пладне. Отдавна, още когато бръснарите са били малки момчета и оттук е минавало цялото движение на север към Атланта, Чикаго, надеждите за работа и пари. Жегата не би спряла човек, устремен към всичко това. Но сега имаше само гладък асфалтов път за никъде.

 

 

След пет минути стигнах до полицейското управление. Прекосих меката трева, минах покрай още една бронзова статуя и отворих масивната стъклена врата. Вътре пак беше прохладно. Роскоу ме чакаше, облегната на преградата. Зад нея видях Стивънсън да говори напрегнато по телефона. Роскоу ми се стори много бледа и разтревожена.

— Открихме още един труп — каза тя.

— Къде?

— Пак при складовете. Само че оттатък шосето, под надлеза.

— Кой го намери? — запитах аз.

— Финли. Той отиде натам тая сутрин да търси някакви нови улики за първото убийство. Хубава улика, а? Още един труп.

— Разбрахте ли кой е?

Роскоу поклати глава.

— Неизвестен. Също като първия.

— Къде е Финли сега?

— Отиде да доведе Хъбъл — каза тя. — Смята, че Хъбъл може да знае нещо.

Кимнах.

— Колко време е лежал там?

— Сигурно два-три дни. Според Финли може и двамата да са убити в четвъртък вечерта.

Кимнах отново. Хъбъл наистина знаеше нещо. Той бе пратил този човек да се срещне с бръснатия. Чудеше се как е успял да избяга. Но човекът не бе успял.

Чух как отвън спря кола й стъклената врата изшумоля. Финли подаде глава през процепа.

— Към моргата, Роскоу — рече той. — Ти също, Ричър.

Последвахме го навън под горещото слънце. Всички седнахме в цивилната кола на Роскоу. Колата на Финли остана пред участъка. Аз бях отзад, Роскоу караше. Финли седеше до нея, обърнат наляво, за да говори и с двама ни. Роскоу напусна полицейския паркинг и пое на юг.

— Не открих Хъбъл — каза Финли. Гледаше мен. — У тях няма жива душа. Да ти е казвал, че смята да ходи някъде?

— Не — рекох аз. — Нищо такова. Почти не сме разговаряли.

Финли изсумтя.

— Трябва да разбера какво знае за всичко това. Работата е гадна, а той знае нещо, сигурен съм. Какво ти е казал, Ричър?

Не отговорих. Още не бях наясно в чий лагер съм. Вероятно на Финли, но ако той се разбъбреше в какво е замесен онзи нещастник, с Хъбъл и цялото му семейство бе свършено. Сто на сто. Тъй че май беше най-добре да стоя настрани и при първа възможност да си плюя на петите. Не исках да се забърквам.

— Опита ли с мобифона?

Финли изръмжа и поклати глава.

— Изключен е. Отговаря само някакъв автомат от централата.

— Дойде ли да си вземе часовника? — запитах аз.

— Кое?

— Часовникът. В петък остави при Бейкър ролекс за десет хиляди долара. Когато ни слагаха белезници, преди да тръгнем за Уорбъртън. Дойде ли да си го вземе?

— Не — каза Финли. — Не съм чул такова нещо.

— Добре. Значи има някаква спешна работа. Дори глупак като Хъбъл не би забравил часовник за десет хиляди долара, нали така?

— Спешна работа ли? — запита Финли. — Какво точно ти каза?

— Нито дума. Нали вече ти казах, почти не разговаряхме.

Финли ме изгледа свирепо.

— Не се будалкай с мен, Ричър. Докато не докопам Хъбъл, ще държа теб и ще те разпитвам до сто и едно, та да кажеш какво си чул. Само не ми разправяй, че бил мълчал два дни наред, защото такива мухльовци не могат да си затварят устата. Аз го знам и ти го знаеш, тъй че не ме будалкай, разбра ли?

Вместо отговор свих рамене. Нямаше как да ме арестува повторно. Не знаех къде е моргата, но може би нейде наоколо минаваше автобус. Роскоу щеше да мине и без обяд с мен. Жалко.

— И какво е станало с днешния мъртвец? — попитах аз.

— Горе-долу каквото с предишния. Май е било по едно и също време. Прострелян с малокалибрен пистолет. Не са го ритали след това, но вероятно става дума за същия инцидент.

— Не знаеш ли кой е?

— Името му е Шърман — рече Финли. — Нищо друго не знам.

— Разкажи ми.

Питах по навик. Финли се позамисли. Усетих го как реши да отговори. Все едно, че сме колеги.

— Неидентифициран бял мъж. Също като първия без документи, портфейл и отличителни белези. Носеше обаче златен часовник и на задния капак е гравирано: „На Шърман с обич от Джуди“. Възраст трийсет, може би трийсет и пет години. Трудно се определя, защото е лежал там три нощи и са го нагризали дребните животинки, нали разбираш? Устните и очите ги няма, но дясната ръка е оцеляла, защото беше под трупа, тъй че взех прилични отпечатъци. Пуснахме ги преди час и ако имаме късмет, може да излезе нещо.

— Значи, прострелян? — запитах аз.

Финли кимна.

— Прилича на същия пистолет. Малокалибрени куршуми с мек връх. Изглежда, първият само го е ранил и той успял да избяга. Улучили го още два пъти, но се добрал до надлеза. Там паднал и умрял от кръвоизлив. Не е ритан, защото не са го намерили. Поне така ми се струва.

Замислих се. Бях минал оттам в петък сутринта. Точно между двамата мъртъвци.

— И смяташ, че името му е Шърман, така ли?

— Тъй пише на часовника — каза Финли.

— Може да не е негов. Може да е краден, наследен, купен от вехтошар или намерен на улицата.

Финли пак изръмжа. Вече бяхме на петнайсет километра южно от Маргрейв. Роскоу караше бързо по старото областно шосе. Внезапно намали скорост и свърна наляво по разклонение, чезнещо отвъд далечния хоризонт.

— Накъде караш, по дяволите? — обадих се аз.

— Към областната болница — обясни Финли. — В Йелоу Спрингс. Предпоследното градче в южна посока. Скоро ще стигнем.

Продължихме. Йелоу Спрингс се очерта като неясно петно сред маранята по хоризонта. Областната болница стърчеше самотно в покрайнините. Бяха я сложили тук още по времето, когато хората са гледали да стоят по-настрани от заразата. Беше голяма болница — истински лабиринт от ниски, просторни сгради, които заемаха десетина декара. Роскоу намали скоростта и зави по отклонението към главния вход. Пролазихме през две гърбици и заобиколихме към някакви здания, струпани най-отзад. Моргата приличаше по-скоро на склад с вдигната нагоре врата. Спряхме на прилично разстояние от нея и оставихме колата насред двора. Спогледахме се, после тръгнахме навътре.

 

 

Някакъв доктор чакаше на прага и ни отведе в кабинета си. Седна зад метално бюро, а на Финли и Роскоу кимна към две табуретки отсреща. Аз се настаних на ръба на някаква маса с компютър и факс. От пръв поглед личеше, че тук не се радват на щедър бюджет. Бяха ги обзавели евтино, и то преди доста години. Всичко беше захабено, нащърбено и нечисто. Не можеше и да се сравнява с участъка в Маргрейв. Човекът зад бюрото изглеждаше уморен. Нито стар, нито млад, може би връстник на Финли. Бяла престилка. Един от онези хора, за чието мнение никой пет пари не дава. Не се представи. Сигурно смяташе, че и тримата знаем кой е и с какво се занимава.

— Какво да ви кажа бе, хора? — рече той.

Огледа ни един по един. Изчака. Ние също го гледахме.

— В същия инцидент ли е убит? — запита Финли.

Плътният му харвардски говор някак не звучеше на място в мизерната канцелария. Докторът сви рамене.

— Вторият труп е при мен едва от един час. Но бих казал, че да, прилича на същия инцидент. За оръжието съм почти сигурен. И в двата случая имаме малокалибрени куршуми с мек връх. Летели са бавно, което вероятно подсказва за заглушител.

— Значи малък калибър? — обадих се аз. — Колко малък?

Докторът завъртя към мен уморените си очи.

— Не съм оръжеен експерт. Но бих казал двайсет и втори калибър. Така ми изглежда. Според мен имаме работа с оловни куршуми двайсет и втори калибър. Да вземем например главата на първия. Две малки, назъбени входни отверстия и две грозни грамадни дупки на излизане. Типично за малокалибрен куршум с мек връх.

Кимнах. Точно това прави куршумът с мек връх. Влиза и при това се сплесква. Превръща се в топче олово колкото четвърт долар, което размазва каквото срещне. На излизане пробива грамадна дупка. А като имаш работа с бавния малокалибрен куршум, струва си да сложиш и заглушител. При свръхзвукова скорост от заглушителя няма никаква полза. Тогава куршумът вдига шум по целия път до мишената — досущ като миниатюрен изтребител.

— Добре — казах аз. — И двамата ли са убити където ги намериха?

— Без съмнение. Хипостазисът е ясен и при двата трупа. Погледна ме. Искаше да запитам какво е хипостазис.

Знаех, но предпочетох да бъда учтив и направих озадачена физиономия.

— Хипостазис постмортем — обясни докторът. — С други думи, трупни петна. Когато човек умре, кръвта му спира, нали така? Сърцето вече не бие. Кръвта се подчинява на гравитацията. Слиза към долната част на тялото, в най-долните кръвоносни съдове. Обикновено това са тънките капиляри по кожата най-близо до пода или земята. Червените кръвни телца се утаяват първи. Те оцветяват кожата. После се съсирват и петното остава фиксирано като снимка. След няколко часа петната се стабилизират. При първия труп те напълно съвпадат с положението му в двора на склада. Застрелват го, пада, ритат го като луди пет-шест минути и накрая остава да лежи около осем часа. Няма съмнение.

— Какво ще речеш за ритниците? — запита Финли.

Докторът сви рамене и поклати глава.

— Не бях виждал такова нещо. Само съм чел в медицинските списания. Очевидно работа на психопат. Няма разумно обяснение. На мъртвеца му е било все едно. Колкото и да го ритат, той си е мъртъв. Значи сигурно живият е изпитвал някаква потребност да го стори. Невероятна ярост, чудовищна сила. Пораженията са страховити.

— Ами вторият? — запита Финли.

— Той е хукнал да се спасява — отвърна докторът. — С първия изстрел са го улучили отблизо в гърба, но е останал на крака и е продължил да тича. По пътя е отнесъл още два куршума. Един в шията и един в бедрото — той е бил смъртоносен. Разкъсал е бедрената артерия. Човекът се е добрал до надлеза, паднал е отдолу и кръвта му е изтекла. Няма съмнение. Ако не беше валяло цяла нощ, сигурно щяхте да видите кървава диря по пътя. Пет литра все трябва да са се излели някъде, защото в него определено няма и капка.

Замълчахме. Представях си как онзи човек отчаяно бяга през пътя. Мъчи се да намери укритие, а куршумите с плясък разкъсват плътта му. Хвърля се под бетонния надлез и умира сред тихото шумолене на нощните животинки.

— Добре — каза Финли. — Значи можем да предположим, че двамата са били заедно. Идват още трима, единият ги изненадва и двукратно прострелва първата жертва в главата.

Втората жертва побягва и по пътя е простреляна три пъти, нали така?

— Значи смяташ, че са били трима? — рече докторът.

Финли кимна към мен. Теорията си беше моя.

— Три съвсем различни характера — обясних аз. — Опитен стрелец, бесен психопат и некадърник, който се опитва да прикрие трупа.

Докторът бавно кимна.

— Добре звучи. Първия са го простреляли почти от упор, значи би трябвало да предположим, че е познавал нападателите и им е позволил да се приближат.

Финли кимна.

— Тъй трябва да е било. Петима се срещат. Трима от тях нападат другите двама. Прилича на някаква уговорка, нали?

— Знаем ли кои са нападателите? — запита докторът.

— Жертвите не знаем, камо ли нападателите — отвърна Роскоу.

— Нещо друго да кажеш за жертвите? — обърна се Финли към доктора.

Онзи взе да прелиства хартиите по бюрото си, но телефонът го прекъсна. Той вдигна слушалката към ухото си и след малко я подаде на Финли.

— За теб е.

За да я поеме, Финли се приведе напред. Послуша около минута, сетне каза:

— Добре. Отпечатай всичко и ми го прати по факса, ако обичаш.

Върна слушалката на доктора и се изпъчи. По устните му трепна едва забележима усмивка.

— Стивънсън беше. Обажда се от участъка. Най-после имаме данни за отпечатъците на първия. Май добре сторихме, че ги пуснахме пак. Стивънсън ще ми ги прати по факса, тъй че казвай каквото ще казваш, докторе, та да си правим изводите.

Умореният човек с бяла престилка сви рамене и взе лист от бюрото си.

— За първия нямам кой знае какво. Тялото е в ужасно състояние. Бил е висок, добре сложен, с бръсната глава. Най-интересни бяха зъбите. Май са му ги оправяли къде ли не. Една част от работата е американска, друга прилича на американска, а трета определено е чуждестранна.

До бедрото ми факсът взе да бръмчи и писука. Лист тънка хартия плъзна навътре.

— И какво следва? — рече Финли. — Че е бил чужденец? Или американец, живял в чужбина? Или какво?

Тънкият лист изпълзя от факса, вече покрит с печатен текст. После машината спря и настана тишина. Откъснах листа и го огледах. Прочетох го. После още веднъж. Изтръпнах. Обзе ме ледено вцепенение и нямах сили да мръдна. Просто не вярвах, че виждам всичко това върху хартия. Небето рухна над мен. Втренчих се в доктора и проговорих:

— Израснал е в чужбина. Където е живял, там са му оправяли зъбите. На осемгодишна възраст си е счупил ръката и са му я гипсирали в Германия. Сливиците му са извадени в Сеул.

Докторът вдигна очи към мен.

— И всичко това са го разбрали по отпечатъците?

Поклатих глава.

— Този човек е бил брат ми.