Лий Чайлд
Място за убиване (7)

7

— Какво да правя сега? — запита Хъбъл. — Ти какво би направил?

Гледаше ме напрегнато. Чакаше отговор. Какво бих направил? Ако някой ме заплаши така, просто ще умре. Ще го смеля. Или докато говори, или след ден, месец, година. Ще го гоня, докато е жив. Но Хъбъл не можеше да постъпи така. Той имаше семейство. Трима заложници, чакащи да ги спипат. Не, вече спипани. Още когато някой е произнесъл заплахата.

— Какво да правя? — отново запита той.

Трябваше да отговоря нещо. А челото ме болеше. Почваше да посинява след жестокия удар в лицето на Червения. Пристъпих до решетката и хвърлих едно око към коридора. После се подпрях на леглото. Замислих се. Открих единствения възможен отговор. Не беше онова, на което се надяваше Хъбъл.

— Нищо не можеш да направиш — рекох. — Наредили са ти да си затваряш устата, значи ще я затваряш. Не казвай никому какво става. За нищо на света.

Хъбъл заби поглед надолу. Зарови лице в шепите си. Нададе глух, жалостив стон. Сякаш го бях смазал от разочарование.

— Трябва да поговоря с някого — каза той. — Трябва да се измъкна. Разбираш ли, не мога повече. Трябва да поговоря с някого.

Поклатих глава.

— Не можеш. Казали са ти да мълчиш, значи ще мълчиш. Така си спасяваш живота. И семейството.

Той вдигна глава. Потръпна.

— Става нещо много голямо. Трябва да го спра. Ако мога.

Пак поклатих глава. Щом хора с подобни заплахи вършеха нещо много голямо, той не можеше да го спре. Беше в кюпа и там щеше да си остане. Усмихнах се мрачно и поклатих глава за трети път. Той кимна, като че разбираше. Сякаш най-сетне бе приел неизбежното. Пак взе да се люлее и впери поглед в стената. Очите му бяха широко разтворени. Някак голи и зачервени без златните рамки. Дълго седя, без да каже и дума.

 

 

Едно не разбирах — защо си призна. Трябваше да си затваря устата. Да отрича каквато и да било връзка с мъртвеца. Да заяви, че няма представа как номерът е попаднал в обувката на онзи тип. И че не знае нищо за плурибус. След това да си върви у дома.

— Хъбъл — рекох аз. — Защо си призна?

Той надигна глава. Изчака малко, преди да отговори.

— Не мога да обясня. Свързано е с неща, които не бива да казвам.

— Вече знам много от тия неща — казах аз. — Щом Финли спомена за мъртвеца и плурибус, ти моментално се скапа. Следователно знам, че съществува връзка между теб, убития и плурибус, каквото и да означава това.

Той ме погледна. Колебливо.

— За онзи, черния детектив ли говориш?

— Да, за Финли. Старшият детектив.

— Той е нов — рече Хъбъл. — За пръв път го виждам. Открай време с тия работи се занимаваше Грей. Помня го още от хлапе. Между нас казано, има само един детектив, чудя се защо ли му викат старши, като няма подчинени. В целия участък работят всичко на всичко осем души. Първо Морисън, той е шеф от години, после сержантът, четирима униформени, жената и Грей. Сега го замести Финли. Новак. За пръв път имаме чернокож детектив. Грей се самоуби, ще знаеш. Обеси се в гаража. Май беше през февруари.

Оставих го да си бъбри. Кротък разговор зад решетките. Колкото да минава времето. Това е целта. Хъбъл умееше да приказва. Но все още държах да отговори на въпроса. Челото ме болеше и исках да го наплискам със студена вода. Исках да се поразтъпча. Да хапна нещо. Да пийна кафе. Чаках, без да се вслушвам особено в бръщолевенето на Хъбъл за общинската история на Маргрейв. Изведнъж той млъкна за миг и рече:

— Какво ме попита одеве?

— Защо призна, че си убил онзи тип?

Той се озърна. После ме погледна право в очите.

— Има връзка. Нищо друго не мога да ти кажа в момента. Детективът спомена за онзи човек и добави думата „плурибус“, от която настръхнах. Бях изненадан. Направо не вярвах, че знае за връзката. После осъзнах, че изобщо не е знаел за нея, но аз я бях разкрил чрез реакцията си. Разбираш ли? Бях я разкрил. Издъних се. Разкрих тайната. А не биваше да го правя заради заплахата.

Хъбъл провлачи последните думи и млъкна. Спомняше си паническия страх в кабинета на Финли. Пак надигна глава. Въздъхна дълбоко и продължи:

— Обзе ме ужас. Но после детективът каза, че онзи е мъртъв. Застрелян. Хвана ме страх, понеже, след като бяха гръмнали него, можеха да убият и мен. Няма да обяснявам защо. Но както казваш, има връзка. Щом са очистили онзи човек, значи ли това, че идва и моят ред? Или не? Трябваше да обмисля. Дори не бях сигурен кой точно го е убил. Но после детективът спомена за ритниците. Каза ли и на теб?

Кимнах.

— За ритниците ли? Много неприятна работа.

— Именно — рече Хъбъл. — И доказва, че е бил онзи, за когото си мислех. Тъй че здравата се изплаших. Питах се дали търсят и мен. Или може би не? Просто не знаех. Вцепених се от ужас. Размишлявах цяла вечност. Мислите просто прелитаха и прелитаха из главата ми. Детективът взе да побеснява. Не казвах нищо, защото мислех. Стори ми се, че минаха часове. Бях уплашен, разбираш ли?

Той млъкна. Отново премисляше всичко. Навярно за хиляден път. Мъчеше се да прецени дали е избрал най-доброто.

— Изведнъж съобразих какво да правя — каза той. — Имах три затруднения. Ако ме бяха взели на мерник, трябваше да ги избягвам. Да се укрия, нали разбираш. За да отърва кожата. Но ако нямаше такова нещо, трябваше да мълча, прав ли съм? Заради жена ми и децата. А от тяхна гледна точка онзи човек трябваше да умре. Три затруднения. Затова си признах.

Не схващах логиката. Обяснението звучеше съвсем безсмислено. Изгледах го с недоумение.

— Три затруднения, нали така? — повтори той. — Реших да вляза в затвора. Тъй се предпазвах, ако бяха тръгнали подир мен. Защото тук няма как да ме спипат, нали? Те са вън, а аз вътре. Първи номер отпада. Но оттук нататък става по-трудно. Рекох си, че ако в крайна сметка не гонят мен, то защо пък да не вляза в затвора, без да спомена и дума за тях? Щяха да си помислят, че съм прибран по грешка или нещо такова, но не проговарям. Става им ясно, нали? Виждат, че съм надежден. Че могат да разчитат на мен. Един вид доказателство. Изпитание. Втори номер също отпада. А като призная, че аз съм го убил, категорично заставам на тяхна страна. Все едно давам клетва за вярност, нали така? Рекох си, може пък и да се зарадват, че за ден-два отпращам хайката в грешна посока. Свършено и с трети номер.

Гледах го смаяно. Нищо чудно, че пред Финли беше мълчал цели четирийсет минути. С един куршум три заека. Затова бе размишлявал трескаво толкова време.

Идеята да докаже, че знае да си мълчи, не беше лоша. Които и да стояха отсреща, щяха да забележат това. Да не пропееш в затвора е като рицарско изпитание. Знак за доблест. Всеки го признава. Добре измислено, Хъбъл.

За жалост втората част понакуцваше. Нямало как да го спипат? Голям майтап. Гониш ли някого, най-лесно ще го очистиш в затвора. Знаеш къде е и няма защо да бързаш. Сума ти хора са готови да свършат мръсната работа. Възможности колкото щеш. А и не струва скъпо. Колко ще ти излезе навън? Най-малкото един-два бона. Плюс риска. Вътре струва един стек цигари. Без риск. Защото никой няма да обърне внимание. Не, затворът не беше тихо пристанище. Зле измислено, Хъбъл. А имаше и още една грешка.

— Какво ще правиш в понеделник? — запитах аз. — Пускат те у дома да си гледаш работата. Обикаляш из Маргрейв, Атланта или нейде си там. Ако си в списъка, няма ли да те очистят?

Той пак се напрегна. Мислеше като смахнат. Плановете му още не стигаха чак до понеделник. Вчера бе действал под натиска на страха. Да оправим днешния ден, пък после ще видим. Принципът не е лош. Само че бъдещето идва ужасно бързо и също трябва да се оправи.

— Просто разчитам на късмета — рече Хъбъл. — Имах чувството, че ако са ме нарочили, до понеделник може и да им мине. Аз съм много полезен. Надявам се да не го забравят. В момента положението е доста напечено. Но съвсем скоро ще се уталожи. С малко късмет може и да отърва кожата. Пък да става каквото ще. Вече не давам пет пари. За семейството се тревожа.

Той млъкна и сви рамене. Въздъхна. Не беше лош човек.

Личеше, че не е искал да става престъпник. Дошло му е изневиделица. Неусетно, като тресавище. Докато разбере, вече е затънал до гуша и напразно се опитва да се измъкне. Ако имаше късмет, щяха да му потрошат костите едва след смъртта.

— Какво знае жена ти? — запитах аз.

Той вдигна глава. По лицето му се изписа ужас.

— Нищо. Нищичко. Дума не съм й казвал. Не можех. Тайната си е моя. Никой не знае.

— Сега обаче ще трябва да й кажеш нещо — рекох аз. — Сигурно вече е забелязала, че не си излязъл да чистиш басейна или каквото там правиш през почивните дни.

Исках само да вмъкна весела нотка, но не се получи. Хъбъл млъкна. Пак се оклюма при мисълта за задния двор под топлото есенно слънце. Жена му сигурно подрязва розите или нещо подобно. Децата крещят и лудуват. Сигурно имат и куче. И гараж с три врати, а вътре европейски лимузини чакат за миене. Над средната врата — баскетболен обръч. И той чака — докато момчето порасне още малко, та да подмята тежката топка. Знаме над верандата. Първите есенни листа чакат греблото. Семейна събота. Но не и днес. Не и за него.

— Може да помисли, че е било грешка — промърмори Хъбъл. — Нямам представа какво са й казали. Познаваме се с единия от полицаите, Дуайт Стивънсън. Брат ми е женен за сестрата на жена му. Не знам какво би й обяснил. Ще му бера грижата в понеделник. Може да кажа, че е било ужасна грешка. Тя ще ми повярва. Всички знаят, че стават грешки.

Не говореше с мен, просто разсъждаваше на глас.

— Хъбъл — прекъснах го аз, — какво толкова им е сторил високият, та да заслужи куршум в главата?

Той стана и се подпря на стената. Вдигна крак върху стоманената тоалетна чиния. Погледна ме. Но не каза нищо. Идваше ред за най-важното.

— Ами ти? — попитах го аз. — Какво си им сторил, та да заслужиш куршум в главата?

Той пак не отговори. Тишината в килията беше ужасна. Оставих я да тегне над нас. Нямах представа какво повече да кажа. Хъбъл потрепваше по металния капак. Бързо, ритмично. Звучеше като соло на Бо Дидли.

— Чувал ли си за Блейк Слепеца? — запитах аз.

Той спря да тропа и ме погледна с недоумение.

— Кой?

— Няма значение — рекох. — Отивам да търся банята. Трябва да си сложа мокра кърпа на челото. Боли ме.

— Нищо чудно — отвърна той. — Идвам с теб.

Не смееше да остане сам. Разбирах го. До понеделник щях да му бъда бавачка. Не че имах някакви други планове.

 

 

Тръгнахме покрай килиите и накрая излязохме в нещо като зала. Видях аварийния изход, през който ни бе довел Спайви. Малко по-нататък имаше проход, облицован с плочки. Над него висеше часовник. Наближаваше дванайсет. Странно нещо са часовниците в затвора. На кого са му притрябвали часове и минути, когато тук хората мерят времето в години и десетилетия?

Проходът беше задръстен от хора. Пробих си път през навалицата и Хъбъл ме последва. Озовахме се в голямо квадратно помещение, също облицовано с плочки. Вонеше на препарати за дезинфекция. Откъм нашата страна беше входът. Отляво имаше редица кабинки с душове. Без врати. Отсреща бяха тоалетните. Пак без врати, отделени една от друга с ниски преградки. Дясната стена беше за мивките. Като в общежитие. Ако си минал през армията, не прави впечатление, но Хъбъл провеси нос. Не беше свикнал с такъв живот.

Всички кранове бяха стоманени. Там, където обикновено се използва порцелан, имаше само неръждаема стомана. За по-безопасно. От строшена порцеланова мивка излизат доста едри парчета. Стават за оръжие. Пак по същата причина над мивките вместо огледала имаше листове полирана стомана. Малко са мътни, но вършат работа. Можеш да се огледаш, не можеш обаче да ги строшиш и да наръгаш някого.

Отидох до най-близката мивка и пуснах студената вода. Взех от рафта няколко книжни кърпи и ги намокрих. Сложих ги върху подутото си чело. Хъбъл се мотаеше наоколо. Подържах кърпите и взех нови. По лицето ми протече вода. Беше приятно. Всъщност нищо ми нямаше. Челото е само кожа и здрава кост. Няма какво да нараниш, а за чупене и дума не може да става. Идеален свод, най-стабилната структура на света. Затова избягвам да удрям с ръце. Ръцете са крехко нещо. Имат сума ти костички и сухожилия. За да поваля онзи здравеняк, трябваше да си размажа ръката. И да идем заедно в болницата. Чиста глупост.

Избърсах се и приведох глава към стоманения лист, за да видя как е положението. Не беше зле. Сресах се с пръсти. Докато се привеждах над мивката, зърнах в джоба си очилата на Червения. Военен трофей. Сложих си ги. После огледах мътното си отражение.

Докато се кипрех пред огледалото, забелязах отзад някакво раздвижване. Чух как Хъбъл възкликна задавено и се обърнах. Очилата смекчаваха ярката светлина. През залата бавно крачеха петима бели. Тип рокери. С оранжеви униформи, естествено. Цепнатите ръкави също не липсваха, но към тях се прибавяха допълнения от черна кожа. Фуражки, колани, ръкавици без пръсти. Буйни бради. И петимата бяха едри, яки мъже, целите в провиснала плътна сланина, която прилича на мускул, но всъщност не е. По ръцете и лицата им се тъмнееха първобитни татуировки. Свастики. По бузите и челата. Арийско братство. Банда бели боклуци.

Докато крачеха през банята, другите почнаха да се изнизват. Недосетливите биваха сграбчени и отмъкнати към вратата. Оттам изхвръкваха в коридора. Дори и ония под душовете, както си бяха голи и сапунисани. За броени секунди банята опустя. Останахме само ние с Хъбъл и петимата рокери. Те спряха в полукръг около нас. Едри и грозни. Свастиките по мутрите им бяха като надраскани с пирон. А после напоени с мастило.

Предположих, че са дошли да ме вербуват. Един вид да се възползват от факта, че съм натупал Червените. Да подкрепят своята кауза с изненадващата ми популярност. Да превърнат успеха в расов триумф на Братството. Но грешах. И то жестоко. Оказах се неподготвен. Онзи в средата гледаше ту Хъбъл, ту мен. Свинските му очички шареха напред-назад. После се втренчиха в мен.

— Добре, този е — рече той. Без да ме изпуска от поглед.

Две неща станаха едновременно. Крайните двама рокери сграбчиха Хъбъл и тичешком го помъкнаха към вратата. А шефът им стрелна грамадния си юмрук към лицето ми. Забелязах го късно. Отскочих наляво и неволно подложих рамо. Ударът ме завъртя. Изотзад някой ме сграбчи за врата. Две огромни ръчища се впиха в гърлото ми. Искаха да ме удушат. Шефът се прицели за нов удар, този път в корема. Ако улучеше, с мен беше свършено. Знаех го. Затова се отметнах назад и замахнах с крак. Улучих топките му с такъв шут, сякаш исках да ги изритам от стадиона. Тежката оксфордска обувка направо ги размаза. Не по-зле от касапски чук.

Бях превил рамене и напрягах шия, за да устоя на удушвача. Онзи стискаше здравата. Губех борбата. Посегнах и строших малките пръсти на двете му ръце. Чух пращене и яростен рев. После строших средните пръсти. Ново пращене. Все едно, че разфасовах пиле. Онзи ме пусна.

Третият тромаво се зададе насреща. Беше същинска планина от лой. Отрупан с провиснали буци сланина. Като броня. Нямаше къде да го ударя. Обсипа ме с юмруци в ръката и гърдите. Бях заклещен между две мивки. Лоената грамада напредваше. Нямаше уязвимо място. Освен очите. Пъхнах палец в окото му. Закачих пръсти зад ухото и стиснах. Палецът ми избута очната ябълка настрани. Пъхнах го по-навътре. Окото му взе да изхвръква. Той изпищя и дръпна ръката ми. Продължавах да стискам.

Шефът се надигаше на коляно. С всичка сила го ритнах в лицето. Не улучих. Ритникът попадна в гърлото. Размаза го. Той отново се просна. Посегнах към другото око. Не улучих. Продължих да натискам с палец. Сякаш човърках кървав бифтек. Онзи се свлече. Завъртях се и отскочих от стената. Врагът със строшените пръсти бягаше към изхода. Онзи с изваденото око се гърчеше на пода. Пищеше. Шефът се давеше от кръвоизлив в смазаното гърло.

Някой пак ме сграбчи изотзад. Завъртях се. Двама Червени. Зави ми се свят. Вече щях да загубя. Но те само ме помъкнаха към изхода. Отнейде долетя вой на сирена.

— Изпарявай се, мой човек — кресна единият през шумотевицата. — Тия са наши. Ние бяхме. Червените го направиха. Ние поемаме удара.

После ме изхвърлиха сред тълпата. Вече разбирах. Щяха да кажат, че те са го сторили. Не защото искаха да ме опазят. Искаха да оберат лаврите. Расова победа.

Забелязах Хъбъл да се щура из навалицата. Зърнах пазачи. Сториха ми се стотици. Между тях беше и Спайви. Грабнах Хъбъл и хукнахме към килията. Сирените виеха оглушително. От една врата продължаваха да извират пазачи. Мъкнеха пушки и палки. Тропот на подковани обувки. Викове, писъци. Сирени. Стигнахме до килията. Хлътнахме вътре. Едва дишах и всичко наоколо се въртеше. Чувствах се като пребит. От сирените нищо не чувах. Нямах сили да говоря. Наплисках се с вода. Очилата ги нямаше. Сигурно бяха паднали.

Някой крещеше откъм вратата. Обърнах се и видях Спайви. Крещеше ни да излизаме. Грабнах палтото си от леглото. Спайви стисна Хъбъл за лакътя. После хвана мен и ни изтика навън. Изкрещя да тичаме. Сирените продължаваха да вият. На бегом стигнахме до вратата, през която бяха нахлули пазачите. Той ни бутна напред и хукнахме нагоре по стълбището. Все по-нагоре. Дробовете ми не издържаха. На последната площадка имаше врата с голяма бяла шестица. Минахме с трясък през нея. Спайви ни помъкна покрай килиите. Блъсна ни в една от тях и затръшна решетестата врата. Ключалката щракна. Спайви изчезна на бегом. Сгромолясах се на леглото и затворих очи.

 

 

Когато пак ги отворих, Хъбъл седеше до мен и ме гледаше. Бяхме в просторна килия. Може би двойно по-голяма от предишната. Отделни легла едно срещу друго. Мивка, тоалетна. Решетки откъм коридора. Всичко беше по-чисто и лъскаво. Пълна тишина. По-свеж въздух. Тук беше предварителният арест. На шести етаж. Трябваше да сме тук от самото начало.

— Какво ти сториха ония гадове? — запита Хъбъл.

Мълчаливо свих рамене. Зад решетката изникна количка с подноси. Влачеше я някакъв бял старец. Не пазач, а сигурно общ работник. Приличаше по-скоро на престарял стюард от презокеански лайнер. Той подаде един от подносите през продълговатия отвор в решетките. Покрити чинии, картонени чашки, термос. Обядвахме седнали на леглата. Аз изпих всичкото кафе. После закрачих напред-назад из килията. Побутнах вратата. Оказа се заключена. Шестият етаж беше спокоен и тих. Голяма чиста килия. Отделни легла. Огледало. Кърпи. Тук се чувствах далеч по-добре.

Хъбъл събра остатъците върху подноса и го избута под решетката към коридора. Просна се на леглото. Кръстоса ръце зад тила си. Заби поглед в тавана. Гледаше да убие времето. Аз сторих същото. Но през цялото време мислех напрегнато. Защото петимата определено не действаха напосоки. Огледаха ни много внимателно и избраха мен. Именно мен. После се опитаха да ме удушат.

Щяха да ме убият. Сбъркаха само в едно. Онзи, който ме хвана за гърлото, допусна грешка. Стискаше изотзад, което бе в негова полза, при това беше едър и силен. Но не сви пръсти. Най-добрият метод е да положиш палци върху врата и да свиеш всички останали пръсти. Вместо с пръсти, вършиш го с натиск на кокалчетата. А той стискаше с цяла ръка. Тази грешка ми спаси живота. Определено. А щом успях да го изкарам от строя, останаха двама срещу един. При това положение никога не съм имал проблеми.

И все пак беше ясно като бял ден, че искаха да ме убият. Дойдоха, избраха ме, опитаха се да ме очистят. А Спайви съвсем случайно се оказа пред вратата на банята. Всичко беше негова работа. Той бе заръчал на Арийското братство да ме убие. Бе уредил нападението и чакаше да нахълта, след като вече съм мъртъв.

И планът му е бил готов още от вчера, преди десет вечерта. Без съмнение. Затова ни заряза на друг етаж. Не на шестия, а на третия. Не в предварителния арест, а при доживотните. Всички знаеха, че мястото ни е в предварителния. Снощи в приемното отделение двамата пазачи го казаха недвусмислено. Тъй пишеше на формуляра им. Но в десет вечерта Спайви ни вкара на третия, където можеше да организира убийство. Бе казал на арийците да ме нападнат днес, точно в дванайсет. И в дванайсет чакаше пред банята, готов да нахълта. Готов да види трупа ми долу на плочките.

Само че планът му се провали. Аз оцелях. Арийците отнесоха пердаха. Червените побързаха да използват момента. Пламнаха побоища. Всеки миг можеше да избухне бунт. Спайви изпадна в паника. Натисна бутоните и викна подкрепления. После светкавично ни домъкна на шестия етаж и изчезна. По документи излизаше, че през цялото време сме били тук.

Хитро измислено. Колкото до мен — никакво разследване не можеше да ме пипне. Спайви си бе осигурил резервен вариант, според който изобщо не бяхме стъпвали на третия. А сега на врата му увисваха двама тежко пребити, може би дори мъртвец. Предполагах, че шефът може да се е удавил в собствената си кръв. Без съмнение Спайви знаеше кой го е сторил. Но беше с вързани ръце. Защото според него изобщо не бях стъпвал там.

Лежах и гледах бетонния таван. Тихо въздъхнах. Планът бе ясен. Нямах и капка съмнение относно намеренията на Спайви. Резервният вариант също не ме смущаваше. Неуспешен план с добре нагласена задна вратичка. Но защо? Това не разбирах. Да речем, че удушвачът бе свил пръсти. Тогава щяха да ме очистят. Отивах си. Проснат на плочките с изплезен подут език. След малко Спайви щеше да ме открие. Защо? Какво целеше Спайви? Какво имаше против мен? Никога не го бях виждал. Не бях и припарвал до скапания му затвор. Дявол да го вземе, защо ще организира толкова сложен план, та да ме очисти? Нямах представа.