Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killing Floor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 140 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Допълнителни корекции
Boman (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Място за убиване

Обсидиан, София, 1998

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-52-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Boman

6

Събудиха ме ярките лампи. Затворът нямаше прозорци. Електричеството твореше деня и нощта. Точно в седем из цялата сграда изведнъж лумна светлина. Нито зора, нито блед полумрак. Просто в седем някой дръпна шалтера.

На светло килията не изглеждаше по-добре. Вместо предна стена имаше решетки. Половината бяха на панти и щяха да се отворят като врата. Двуетажното легло заемаше половината ширина на килията и почти цялата дължина. До задната стена имаше стоманена мивка и стоманена тоалетна чиния. Стените бяха масивни. Отчасти бетон, отчасти тухлена зидария. Покрити с дебел слой боя. Много яки стени. Като в средновековен зандан. Над главата ми надвисваше нисък бетонен таван. Килията не приличаше на помещение със стени, под и таван. Беше си като плътен бетонен блок, сред който неохотно е отделено мъничко празно място.

Навън неспокойното нощно бръщолевене отстъпваше място на дневната шумотевица. Всичко наоколо беше само метал, бетон и тухли. Всеки звук се засилваше и отекваше надалеч. Адска глъчка. През решетките не се виждаше нищо. Срещу килията имаше плътна стена. От леглото нямаше как да видя нещо повече. Отметнах одеялото и потърсих обувките. Обух се и стегнах връзките. Пак си легнах. Хъбъл седеше на долното легло. Кафявите му мокасини сякаш бяха залепнали за бетонния под. Зачудих се дали е спал, или е седял така цяла нощ.

Следващият, когото видях, беше чистачът. Зад решетките изникна старче с метла. Престарял негър с венче от снежнобяла коса. Изнемощял и прегърбен. Крехък като съсухрена птица. Оранжевата му униформа беше почти съвсем избеляла от пране. Изглеждаше на около осемдесет години. Поне шейсет от тях трябва да беше прекарал тук. Кой знае за какво — може би заради откраднато пиле през Голямата криза. Още си плащаше дълга към обществото.

Старецът шареше напосоки с метлата из коридора. Тътреше се прегънат на две и зяпаше право към пода. За да види нещо, извърташе глава настрани като плувец. Зърна ни и изведнъж спря. Подпря се на метлата и поклати глава. Изкиска се тихичко и замислено. Пак поклати глава. Кискаше се неудържимо. Весело, със задоволство. Сякаш след всичките тези безкрайни години най-сетне му бяха разрешили да види нещо приказно. Например еднорог или русалка. Упорито се мъчеше да проговори, вдигайки ръка, сякаш държеше да каже нещо важно. Но при всеки опит пак го превиваше смях и трябваше да дири опора в метлата. Оставих го да си се киска. Не бързах за никъде. Разполагах с цели два дни. А той — с остатъка от живота си.

— Ами да, тъй си е — ухили се старчето. Нямаше нито един зъб. — Тъй си е то.

Огледах го и се усмихнах на свой ред.

— Кое си е тъй, старче?

Той се разкиска. Изчаках търпеливо, докато се овладее.

— Ами да, точно тъй си е. В тоя затвор съм откакто псето на дядо Господ е било още кутре, да, сър. Откакто Адам е бил малко момче. Ама едно нещо не бях виждал. Да, сър, нито веднъж за толкоз години.

— Какво не си виждал, старче? — запитах аз.

— Ами… Толкоз години съм тук, ама не бях виждал в тая килия арестант с таквиз дрехи, мой човек.

— Не ми ли харесваш дрехите? — изненадах се аз.

— Не, сър, таквоз нещо не съм рекъл — възрази той. — Хич не съм рекъл, че не ми харесват. Много даже си ми допадат. Хубави дрехи, да, сър, направо чудесни.

— Какво има тогава?

Старецът пак се разкиска тихичко.

— Не е там работата хубави ли са, или не — рече той. — Не, сър, хич не е там работата. Чудното е, че изобщо ги носиш, мой човек, вместо да си с оранжева униформа. Ей-туй не го бях виждал, а пък както ти рекох, мой човек, тук съм откакто земята изстина и динозаврите хвърлиха топа. Е, сега вече всичко съм виждал, да, сър, няма грешка.

— Че нали в предварителния арест никой не носи униформа — възразих аз.

— Вярно, така си е — рече старчето. — Проверен факт, дума да няма.

— И пазачът го каза — добавих аз.

— Ще каже я — кимна старецът. — Щото тъй е по правилник, а пък пазачите знаят правилника, да, сър, как да не знаят, като те са го писали.

— Щом е тъй, какво толкова има, старче?

— Ами нали ти рекох — туй, че не си с оранжев костюм.

Май обикаляхме в кръг.

— Добре де, нали не съм длъжен да го нося.

Старецът се слиса. Впери в мен лъскавите си птичи очички.

— Не си ли? Защо, мой човек? Обясни ми.

— Защото в предварителния арест не сме длъжни да носим униформа — рекох аз. — Преди малко го изяснихме, нали така?

Настана мълчание. Двамата проумяхме едновременно.

— Значи мислиш, че това е предварителният арест? — запита той.

— Това не е ли предварителният арест? — запитах аз в същото време.

Старчето застина за миг. Вдигна метлата и закуцука назад. Колкото можеше по-бързо. И през цялото време надаваше смаяни вопли:

— Тук не е предварителен арест, мой човек. Той е най-горе. На шестия етаж. Тук е третият. На трети етаж си, мой човек. При доживотните. Това тук се води опасна зона. Не какви да е затворници, ами от най-страшните. Вие, момчета, сте на сбъркано място, дума да няма. Здравата сте загазили, тъй да знаеш. Чака ви посещение. Идват да видят що за стока сте. Аз се пръждосвам, мой човек.

 

 

Преценка. Дългият опит ме е научил да преценявам и разсъждавам. Когато нещо ти се стовари изневиделица върху главата, не губи време. Не питай как или защо. Не обвинявай. Не се чуди кой е виновен. Не разсъждавай как да избегнеш грешката друг път. Всичко това е за после. Ако си жив. Най-напред преценяваш. Анализираш положението. Издирваш минусите. И плюсовете. Планираш според тях. Сториш ли го, имаш по-добър шанс подир време да се заемеш с останалото.

Не бяхме в предварителния арест на шестия етаж. Там, където е мястото на следствените. Бяхме на третия, сред доживотните. Плюсове никакви. Минуси колкото щеш. Бяхме нови момчета сред банда престъпници. Без престиж нямаше да оцелеем. А престиж нямахме. Щяха да ни предизвикат. Да ни тласнат насила към най-долното стъпало в глутницата. Предстояха два неприятни дни. Може би смъртоносни.

Спомних си за един дезертьор от армията. Младо момче, добър войник, беше хлътнал по някаква тъпа религия и избяга. Във Вашингтон тръгнал по демонстрации и си докарал белята. Вкарали го в затвора при такива като на нашия етаж. Умрял още през първата нощ. Изнасилен. Около петдесет пъти по най-скромна преценка. При аутопсията открили в корема му половин литър сперма. Новак без престиж. На най-долното стъпало. Подлога за всички, стоящи малко по-горе.

Разсъждение. Можех да разчитам на упоритите бойни тренировки. И на опита. Тия неща не бяха предвидени за затвора, но щяха да са от полза. Усвоил съм множество неприятни уроци. Не само в армията. Още от детски години. Докато стигнат от забавачката до гимназията, военните хлапета като мен минават през двайсет, понякога и трийсет училища. Кога в базите, кога в съседни градчета. На кофти места. Филипините, Корея, Исландия, Германия, Шотландия, Япония, Виетнам. По цял свят. През първия ден влизах във всяко училище като новак. Без престиж. Не веднъж или дваж. Бързо разбрах как да си завоювам престиж. На двора, сред горещия пясък или сред студената кал, двамата с брат ми опирахме гръб до гръб и се биехме. Така се печели престиж.

А по-късно в армията този жесток опит придоби лустро. Обучаваха ме експерти. Хора, дето са тръгнали от Втората световна война, Корея или Виетнам. И са видели какво ли не. Неща, за които съм чел само по книгите. Те ме учеха на методи, подробности, умения. А най-много ме учеха на поведение. Казваха, че задръжките означават смърт. Удряй пръв, с всичка сила. Убивай от пръв опит. Отмъщавай, преди да те засегнат. Лъжи. Доблестните мъже, които постъпват почтено, няма да те научат на нищо. Вече са мъртви.

 

 

В седем и половина по целия коридор се разнесе продрано метално тракане. Часовниковият автомат беше отключил килиите. Решетката се открехна. Хъбъл продължаваше да седи неподвижно. Още мълчеше. Нямах никакъв план. Най-добре би било да намеря някой пазач. Да обясня всичко и да чакам преместване. Но не се надявах. На такива етажи никой не влиза сам. Патрулират по двойки, понякога дори по трима-четирима. А затворът беше закъсал с персонала. Снощи го казаха съвсем ясно. Едва ли имаха толкова хора, че да осигурят група пазачи за всеки етаж. Най-вероятно никой нямаше да се мерне през целия ден. Пазачите щяха да си седят в помещението. И да излизат само вкупом, при крайна необходимост. Пък и да видех пазач, какво щях да му кажа? Че не ми е тук мястото? Тая приказка вероятно я слушат по цял ден. „Кой те е вкарал тук бе, човек?“ „Ами, Спайви, заместник-началникът.“ „Е, тогава значи тъй трябва, разбра ли?“ В крайна сметка единственият план се проваляше. Оставаше ми да чакам. И да действам според обстоятелствата. Цел — да дочакам жив понеделника.

Раздаде се металическо скърцане — другите затворници отваряха килиите си. Чух стъпки и приглушени гласове. Излизаха да започнат нов безсмислен ден. Чаках.

Чакането не бе дълго. Опънат върху леглото, с лице към вратата, зърнах как съседите ни лениво излизат навън. Сляха се с друга групичка. Всички бяха еднакво облечени. Оранжеви униформи. Червени кърпи върху бръснатите глави. Все грамадни негри. Явно си падаха по културизма. Неколцина бяха раздрали ръкавите на ризите си. Да подскажат, че никоя дреха не ги побира. Сигурно имаха право. Гледката беше внушителна.

Най-близкият носеше почти прозрачни слънчеви очила. От онези, дето потъмняват на светло. Едва ли бе виждал слънце от двайсет години насам. И не ми се вярваше пак да го види. Тъй че очилата бяха съвсем излишни, но му стояха добре. Като мускулите. Като забрадките и скъсаните ръкави. За вид. Чаках.

Онзи с очилата ни забеляза. Изненадата му бързо се превърна във възбуда. Той блъсна по лакътя най-едрия от групата. Онзи се завъртя. Изгледа ни тъпо. После се ухили. Продължавах да чакам. Групичката се скупчи пред килията. Занадничаха през решетките. Едрият дръпна вратата. Другите взеха да си прехвърлят ръба от ръка на ръка, додето я опряха в стената.

— Я виж какво са ни пратили — рече едрият. — Знаеш ли какво?

— Какво са ни пратили? — запита очилатият.

— Пратили са ни пресни мръвки.

— Да бе, мой човек. Пресни мръвки.

— Пресни мръвки за всички — уточни едрият.

Ухили се. Огледа бандата — всички побързаха да се ухилят. Размениха на шега по някой юмрук. Чаках. Едрият бавно пристъпи в килията. Беше направо огромен. Може би с три-четири сантиметра по-нисък от мен, но два пъти по-тежък. Изпълваше цялата рамка. Мътните му очи примигаха към мен, после към Хъбъл.

— Я ела тук, бяло момче — рече той. На Хъбъл.

Усетих как Хъбъл примря от страх. Не помръдна.

— Ела тук, бяло момче — повтори едрият. Съвсем тихо.

Хъбъл стана. Направи половин крачка към човека на прага. Едрият го стрелна с онзи свиреп поглед, който би трябвало да вледени противника.

— Тук е територия на Червените, мой човек — рече той. Обясняваше цвета на кърпите. — Какво търси при Червените бледолик като теб?

Хъбъл не отговори.

— Тук взимаме курортен данък, мой човек — продължи едрият. — Като ония хотели във Флорида. Трябва да плащаш. Дай си пуловера, бяло момче.

Хъбъл се бе вдървил от страх.

— Дай си пуловера, бяло момче — повтори едрият. Тихичко.

Хъбъл смъкна скъпия бял пуловер и го протегна напред. Едрият взе дрехата и небрежно я метна през рамо.

— Дай си очилата, бяло момче.

Хъбъл ме стрелна с отчаян поглед. Свали златните очила. Подаде ги. Едрият пусна очилата на пода. Смаза ги с пета. Завъртя крак. Очилата се разпаднаха на парчета. Едрият дръпна крака си на място и подритна заднишком парчетата към коридора. Останалите се изредиха да ги тъпчат с крака.

— Добро момче — рече едрият. — Плащаш си данъците.

Хъбъл трепереше.

— А сега ела тук — продължи неговият мъчител.

Хъбъл се затътри напред.

— По-близо, бяло момче.

Хъбъл пристъпи още. Вече беше само на педя от него. Трепереше цял.

— На колене, бяло момче — рече едрият.

Хъбъл коленичи.

— Разкопчай ми гащите, белчо.

Хъбъл не помръдна. Беше се шашнал.

— Разкопчай ги — повтори онзи. — Със зъби.

Хъбъл изохка от страх и погнуса, после отскочи назад. Пролази заднишком към дъното на килията. Опита се да се скрие зад тоалетната чиния. Прегърна я с две ръце.

Време беше да се намеся. Не заради Хъбъл. Той изобщо не ме вълнуваше. Трябваше обаче да се намеся заради себе си. Жалката сцена с Хъбъл щеше да опетни и мен. Тук ни приемаха като двойка. Капитулацията на Хъбъл щеше да провали и двама ни. В битката за престиж.

— Ела бе, бяло момче, не ме ли харесваш? — провикна се едрият към Хъбъл.

Въздъхнах дълбоко и тихо. Преметнах крака през ръба на леглото и лекичко се приземих пред едрия. Той се вторачи в мен. И аз го изгледах. Спокойно.

— Тук си в моя дом, дебелак — казах. — Ще ти предложа обаче избор.

— Какъв избор? — запита онзи. Тъпо. С изненада.

— Избор как да излезеш, дебелак.

— Я да чуем.

— Искам да кажа следното — обясних аз. — Че ще си вървиш, това е ясно. Ти избираш как да го сториш. Можеш или да си излезеш сам, или другите дебелаци отзад да те изнесат в кофа.

— А, тъй значи?

— Именно — рекох аз. — Ще броя до три, разбра ли, тъй че гледай да се поразмърдаш.

Той се озъби насреща ми.

— Едно — изрекох аз.

Никаква реакция.

— Две.

Никаква реакция.

И тук постъпих нечестно. Вместо да преброя до три, забих глава право в лицето му. Отблъснах се с двата крака, изхвърлих глава напред и му размазах носа. Беше чудесно изпълнение. Откъдето и да го погледнеш, челото е идеален свод, при това извънредно здрав. Отпред черепът е много дебел. А пък аз имам там и ръб, як като бетон. Човешката глава тежи доста. Крепят я цял куп мускули в шията и гърба. Все едно да те блъснат в лицето с топка за боулинг. А това винаги изненадва. Хората са готови за юмрук или ритник. Никога не очакват удар с глава. Идва им изневиделица.

Цялото му лице хлътна навътре. Май освен носа му бях потрошил и двете скули. Ако изобщо имаше мозък, трябва да бе станал на пихтия. Той подгъна крака и грохна на пода като изпусната марионетка. Като бик в кланица. Черепът му изкънтя върху бетона.

— Кой е следващият? — запитах аз. — Само че да ви кажа, при мен е като във Вегас — двойно или нищо. Тоя тук отива в болницата, сигурно ще изкара шест седмици с гипсова маска. Тъй че следващия го чакат дванайсет седмици, разбрахте ли? Смятам да му потроша лактите, ясно? Е, кой да бъде?

Никой не отговори. Вдигнах пръст към онзи с очилата.

— Дай пуловера, дебелак.

Той се наведе и вдигна пуловера. Подаде ми го. Протегна се отдалече. Не смееше да пристъпи по-близо. Взех пуловера и го метнах върху леглото на Хъбъл.

— Дай сега очилата.

Той се наведе и събра изкривените златни останки. Подаде ми ги. Замерих го с тях в лицето.

— Потрошени са, дебелак. Дай твоите.

Настана дълго мълчание. Той ме гледаше. Аз гледах него. Без да мигам. Той свали очилата и ми ги подаде. Прибрах ги в джоба си.

— А сега махайте тая мърша оттук.

Мъжете с оранжеви униформи и червени забрадки разкършиха изтръпналите си крайници и повлякоха падналия навън. Изкатерих се на леглото. Цял треперех от прилива на адреналин. Задъхвах се и стомахът ми изгаряше. Кръвта ми сякаш беше готова всеки момент да избие навън. Чувствах се ужасно. Но все пак не чак толкова зле, колкото щях да се чувствам, ако не го бях направил. Досега щяха да са свършили с Хъбъл и да подхванат мен.

 

 

Не закусих. Нямах апетит. Просто си лежах, докато ми поолекна. Хъбъл седеше отдолу. Клатеше се напред-назад. Още не бе обелил и дума. По някое време слязох на пода. Измих се. Разни типове идваха по коридора и надничаха през решетките. Тръгваха си. Вече се бе разчуло. Новият от килията в дъното пратил един от Червените в болница. Идваха да проверят. Бях знаменитост.

Хъбъл спря да се клати и ме погледна. Отвори уста и пак я затвори. Отново зяпна.

— Не мога да го понеса — рече той.

Това бяха първите думи, които чувах от него след онзи самоуверен брътвеж по телефона. Говореше малко глухо, но разбирах какво има предвид. Не хленчеше, не се оплакваше, просто констатираше факт. Не можел да го понесе. Огледах го. Позамислих се над казаното.

— Тогава защо си тук? Какви ги вършиш?

— Нищо не върша — отвърна той. Безучастно.

— Направи признание за нещо, което не си извършил. Сам си го изпроси.

— Не — каза Хъбъл. — Извърших го и признах на детектива.

— Глупости, Хъбъл — възразих аз. — Та ти дори не си бил там. Бил си на гости. И после те е откарал полицай, за бога. Не може да си го сторил, сам знаеш и всички други знаят. Не ме баламосвай.

Хъбъл заби поглед в пода. Замисли се.

— Не мога да обясня — каза той. — Нищо не мога да кажа. Просто трябва да знам какво ще стане сега.

Пак го огледах.

— Какво ще стане сега ли? Оставаш тук до понеделник сутринта, после се връщаш в Маргрейв. А там сигурно ще те пуснат.

— Дали? — запита той. Сякаш спореше сам със себе си.

— Дори не си бил там — повторих аз. — Знаят го. Сигурно ще те разпитват защо признаваш, след като не си направил нищо. И ще искат да знаят защо онзи е имал телефонния ти номер.

— Ами ако не мога да им кажа?

— Не можеш или не искаш? — запитах аз.

— Не мога. На никого не мога да кажа.

Извърна глава и потръпна. Много беше изплашен.

— Но и тук не мога да остана — добави той. — Няма да издържа.

Хъбъл беше финансист. Такива хора разхвърлят визитни картички за щяло и нещяло. С всеки срещнат бъбрят за изгодни капиталовложения и данъчни облекчения. Готови са на каквото и да било, само и само да придърпат към себе си още някой честно спечелен долар. Но онзи номер беше отпечатан на късче компютърна хартия. Не върху визитна картичка. И скрит в обувка, а не прибран на топло в портфейла. И като ритмичен музикален фон от тоя тип през цялото време лъхаше страх.

— Защо не можеш да кажеш на никого? — попитах го аз.

— Защото не мога — рече той и млъкна.

Изведнъж ме налегна умора. Преди двайсет и четири часа скочих от автобуса край отклонението и тръгнах по нов път. С бодра, широка крачка под топлия утринен дъжд. По-далеч от хората и досадните връзки. Без багаж, без задължения. Свобода. Не исках да я жертвам заради Хъбъл, Финли или някакъв тип, дето си е изпросил куршум в бръснатата глава. Не желаех да се забърквам. Исках просто мирно и кротко да поразпитам за Блейк Слепеца. Исках да намеря някое старче, дето е пило с него по кръчмите. Не с Хъбъл ми се говореше в момента, а с онзи престарял чистач. Гадно богаташко копеле.

Той мислеше напрегнато. Сега разбирах какво имаше предвид Финли. Никога не бях виждал човек да мисли тъй очевидно. Кършеше пръсти и безмълвно шаваше с устни. Като че сверяваше плюсовете и минусите. Мъчеше се да прецени нещата. Усетих как взе решение. Обърна глава и ме изгледа.

— Трябва ми съвет — рече той. — Имам проблем.

Разсмях се.

— Гледай ти каква изненада. Аз пък не подозирах. Мислех, че си дошъл тук, защото ти е писнало да играеш голф през почивните дни.

— Трябва ми помощ — добави той.

— Повече помощ няма да видиш — рекох аз. — Без мен в момента щеше да си заклещен на ръба на леглото с цяла опашка натопорчени типове пред вратата. И ако трябва да бъдем точни, засега не усещам да преливаш от благодарност.

Той наведе глава за момент. Кимна.

— Извинявай. Много съм ти благодарен. Истина е, повярвай. Ти ми спаси живота. Погрижи се. Затова те питам какво да сторя. Заплашват ме.

За една-две секунди оставих признанието без отговор. После казах:

— Знам. Очевидно е.

— Не само мен. И семейството ми.

Мъчеше се да ме замеси. Погледнах го. Пак беше почнал да мисли. Устните му потръпваха. Кършеше пръсти. Стрелкаше поглед насам-натам. Сякаш стоеше пред огромен куп аргументи, а отстрани имаше още един. Кой куп е по-голям?

— Имаш ли близки? — запита той.

— Не — отвърнах аз.

Какво друго да кажа? Родителите ми бяха мъртви. Имах някъде брат, с когото отдавна не се бяхме виждали. Значи нямах близки. И не знаех дали искам да имам. Може би да, може би не.

— Женен съм от десет години — каза Хъбъл. — Преди месец станаха десет. Отпразнувахме го. Имам две деца. Момче на девет, момиче на седем. Чудесна жена, чудесни деца. Обичам ги страшно много.

Говореше искрено. Усещах го. Той пак млъкна. Беше се унесъл в мисли за семейството. Питаше се как, по дяволите, е стигнал дотук. Не беше първият, дето си задава подобен въпрос зад решетките. Нито щеше да е последният.

— Имаме си хубава къща — продължи Хъбъл. — На Бекман Драйв. Купихме я преди пет години. Скъпа е, но си струва. Бил ли си на Бекман?

— Не — пак казах аз.

Явно не смееше да говори по същество. Тепърва имаше да разправя какви са тапетите в тоалетната на долния етаж. И как смята да оправи зъбите на дъщеря си. Оставих го да си бъбри. Кротък разговор в килията.

— А сега всичко отива по дяволите — рече той.

Седеше пред мен със скъпото си поло и памучния панталон. Пак бе наметнал белия пуловер. Без очилата изглеждаше по-стар, по-занесен. Когато останат без очила, хората винаги стават някак объркани, уязвими. Като на длан. Беззащитни. Приличаше на грохнал старец. Беше протегнал напред единия си крак. Виждах шарките по подметката.

За каква заплаха говореше? Дали беше нещо позорно и компрометиращо? Нещо, което да съсипе идиличния му живот на Бекман Драйв? Може би жена му се беше замесила в нещо. Може би я прикриваше. Може да бе имала връзка с високия. Цял куп „може би“. Или пък нищо подобно. Може би над семейството му надвисваше заплаха от позор, банкрут, оплюване и изхвърляне от местния клуб. Тъпчех в задънена улица. Не познавах света на Хъбъл. Не споделях неговите ценности. Бях го видял как се тресе от страх. Но нямах представа какво може да го докара до това състояние. Можеше да се окаже нещо съвсем дребно. Когато го видях вчера в участъка, той изглеждаше възбуден и разтревожен. По-късно ту трепереше, ту застиваше, ту направо се вцепеняваше от страх. От време на време изпадаше в безпомощно примирение. Явно нещо го плашеше здравата. Облегнах се на стената и зачаках кога ще проговори.

— Заплашват ни — повтори той. — Казват, че ако спомена някому какво става, щели да нахълтат при мен. Да съберат всички ни. В спалнята. Щели да ме заковат за стената и да ми отрежат топките. После да накарат жена ми да ги изяде. След това да ни прережат гърлата. Всичко щяло да стане пред децата, а като умрем, щели да им сторят такива неща, за които вече никога нямало да узнаем.